Хероизъм в морно време

 

 

 

Какво ли се случва в душите на кандидатите за местна слава в тези дни? Десетки хиляди хора, а ако добавим и роднините им, стотици хиляди “влязоха” в голямата политика. Едни публични бежанци от живота, който не им харесва и емигрират – очевидно, заявено, отпечатано по плакатите и хилядите сайтове. Пък белким стане нещо след подадения (им) фиш…

Това тото, това теглене на печелившите числа не се е случило финално успешно, но за мнозинството от кандидатите, тази кампания те сигурно. желаят да е вечна – сън без край.

Усещането, че си важен, специален, че от теб зависи нещо, говориш със шефовете, те те слушат, после народните маси (колегите от съдба) са за миг под теб, великана (макар и за мъничко и много бъдещ, почти невероятен победител) вероятно е опияновящо за мнозинството от тези странни лица, пожелани да бъдат лицата на цирка.

Да бъдеш господин или госпожа за един ден си е направо участие в “Биг Брадър”. Истинска история, която може да осмисли живота от тук нататък.

Хероизъм в мирно време.

Никога досега изборите не са били толкова цветно безлични. Поканените объркани хора говорят през речник, който едва ли обхваща повече от 100 “политически” думи. “Ключовата” дума промяна е вероятно непреодилима трудност при изписването й за мнозината. На рационално ниво това е премяната, през която те преобличат себе си и са кристално чисти, истински политици, обещаващи чудесата, които са им обещавани до днес на тях. Пък и телевизора дава примери, които едва ли ги обиждат или карат да се рамислят над това, в което те са въвлечени ( мнозина и зорлем).

Връщат си го на колегите от “миманса”, довчерашните им братя и сестри от гетата и панелите – оказва се не толково трудно, а е сякаш опияняващо просто, дори лесно сякаш.

На мнозинството от кандидатите животът на дълбоко “осъзнати” жертви им помага да бъдат точно толкова жалки спасители на другите, колкото са те в живота, който водят и ще водят около кампанията. Всички опити за префърцунена приповдигнатост само засилват гротескността на “граматическите упражнения пред публика”, опаковани от вещите съветници на пърформанса.

Цялата кампания мина през хиляди монолози, в които обещанията и “културното” кълнене на “конкурентите” замъгли разума, който едва ли в е публичен излишък. Напротив.

Има нещо дълбоко натъжаващо в тоя абсурден театър на провинциалността. Мигновените изсипвания на някакви пачки над съдбите на обърканите кандидати само засилват като с увеличителна лупа видимостта на диагнозата ни – разруха, неграмотност и безсилие.

Наскоро кампанията ще свърши. Животът ще потече пак в руслото си. Снегът ще засипе за месеци картината, която напролет ще блесне пак още по-силно.

А за душите на временните участници в “кампанията”, излезлите от миманса на вечните си роли на анонимни, остават спомените и надеждите за следващия тираж. И вероятно, един наръч от лични истории, които ще разказват на приятели, внуци, съседи и на маса. За времето когато са били влезли в “голямата политика”, употребявайки незабравените нови, купешки “политически” думи. Изпили и забравили избитите пачки от победителите.

Вероятно малцина вече осъзнават, че са просто употребени, но се утешават с временните приходи. Останалите продължават напред, вероятно искрено търсещи отговора на въпроса какво е всъщност политиката – кич, театър, дърдорене, тарикатлък или микс от думите-антиподи, за които те не са и чували, а камо ли виждали по тези ширини.

Сънят свършва. Вицът продължава.

България ще я има

 

 

 

Истинските благодетели на българите са техните близки, нашите емигранти, работещи по цял свят.

Хора, които напуснали България, в мнозинството си живеещи съвсем не щастливо, които продължават да изпълняват чисто човешките си задължения към тези свои близки, които не могат да напуснат България.

Всички мантри за грижата към населението са прости разкази за това кой обича България повече и кой е истинският, деен патриот. И докато медиите се надпреварват да разказат истории на пишман патриоти, то нейде по земята има едни милиони българи, които тихо отделят от това, което печелят и го пращат тук за да са живи техните, живеещи в немотия, роднини. Водени изцяло от своите, ирационални за рационалността на инвеститорите, чисто човешки причини да помагат, без да търсят отплата, слава или интервюта.

Пак си мисля, че някой ден, когато България дойде на себе си, на всяка аерогара в България и на всеки граничен пункт трябва да има по един паметник с прост текст под фигурата на майка България – Българите ви благодарят, че не забравихте, че сме човеци.

За кой ли път научаваме – истинският патриотизъм е личен, тих, приглушен дори свенлив, той не бие по гърдите си, не дава интервюта, той просто обича и прави нещо дори малко, понякога едва стискайки сълзите в очите и в сърцето. Друг път – той дава, ридаейки, но разбиращ – и това ще мине, но ние трябва да удържим и да бъде живи. Въпреки всичко.

България ще я има!

Защото има Българи, които я обичат истински – тихо, невидимо, действайки, давайки, там някъде уж далече! Тези хора дори не знаят, че са патриоти, те са просто човеци.

Простата фабула и нейния край

 

 

 

Един от многото наследени от комунизма отровни феномени в главите ни е “способността” да мислим черно-бяло. Комунизмът успя да изтреби сложното, двойнственото, динамичното, “оплетеното” и не непременно простото разбиране на света и това, което виждаме или научаваме за ставащото около нас.

Именно всеобщото (единствено публично) съгласие изтри (превърна в нелегално) нашето критично мислене, способността ни да приемаме не непренно за враг оня, които не мисли като нас.

26 години “демокрация” не стигнаха, дори за “сложните десни”, да разберат и проумеят, че светът не е черно-бял, че решенията не са непременно прости, че трескавото, разтревоженото, поднесено с двулична патосност не е позиция, а лъжа или подвеждаща разума “страст”. Умело замаскирана като “правилност” и единствен изход.

За 26 години, минали като исторически миг, българската менталност бе подложена на един огромен експеримент, в който свободата бе тема, но не и реалност, практика. Привидната “уж гладка” картина се оказа прекрасна среда за възприемането на “демократичната фактология” от депресивното, болезнено мислене на мнозинството Българи като успокоителна, дори приспивна форма на обучение по “сънната метода на Лозанов”.

(Това наивно разбиране за делото на Георги Лозанов не променя мащаба на стореното от него, което и днес има следовнци по цял свят. Светът продължава да се възхищава, ползва и развива делата на забравения у нас днес велик учен. Но това е друга тема.)

Умело режисираният спектакъл наближава краят си, светът продължава да бъде точно толкова сложен както е бил винаги, но именно такъв – сложен, многовалентен, нееднозначен, той е ужасяващо основание за размисъл и за признания, които ленивите, користно или не, мисли на “сложните, образованите, прогресивните”, не искат да възприемат за истина.

Навикът да се живе на автопилот в мислите продължава да е реалност, която става все по-болезнена – разминаването между илюзиите, привнесени, признати или “повярвани”, се среща с една реалност, която доминира над фалшивите модели на мантрите на “заклетите експерти на прехода”.

Както при всяка среща с непознатото, човешкия разум има две реакции – приемам, тоест мисля, осмислям и втората – вечната лесна алтернатива – отричам, с под версиите – завъртам си главата, картината изчезва и втората – громя вестоносеца или факта. В представата на застиналите съзнания и картини на света, промяната е приета лично, като обида или кълнене.

Днес, сред тектоничните процеси в света, и намираща се в окото на бурята между Русия и останалия свят, България и Българите са пред изпит, който е трудно да бъде осмислен от всички. И за ирония, светът който от цветен става черно-бял, е “превеждан” от медиите твърде цветно. Цветовете подвеждат възприятията, скриват нюансите, но и приспиват конфликтите, които масовото съзнание не иска да възприема.

Приспивно искайки светът да бъде “позитивен” и непроменим, под мъдрия поглед на старите идоли, превърнали се в онези животинки, които слагахме да се клатят на огледалото за обратно виждане в москвичите и жигулитата, вероятно ги помните – заедно с губерчето зад задната седалка с тигърчето или вълчето, което си клатеше окуражително главата при подрусванията по пътя.

Светът се променя, но преди да намери новото свое устйчиво състоние, дори ние, жителите на доброволно провинциална територия, ще трябва да свикнем с мисълта, че цветността се заслужава.

Извън голямата картина, ние, хората, сме все същите – точно толкова добри и точно толкова лоши – както е било при сътворението ни преди милиони години. Човешката природа е вечна, като и задачата да се променяме – това, което диктатурата, комунизмът и неговото днешно наследство ни пречат да разберем – през придобитите инстинкти да живеем социално просто. Краят на обществения филм само с “добрите” и “лошите” наближава.

Простата фабула си тръгва – и в това е драмата ни, която масовите сетива улавят като край на света.

Да, край ще има, но на нашата досега “вярна” ковър версия на света.

Рецептата

 

 

 

Тея дни народът е обикнат предизборно от всички политици. Възцари се всемирната обич и вярата в светлото бъдеще, сред картина, описваща пред очите миналото, което хич не иска да си тръгва.

По стъгди и по седенки и нищенки се нищи бъдещето в един театрален спектакъл на сцената на цялата страна. Всички постижения на последните десетилетия са употребени с едно единствено послание – вие поискайте – ние ще го изпълним. Своеобразна екранизация на приказката за рибаря и Златната рибка и онея три желания, които в приказката се случват. Тук желанията са хиляди, обещанията още повече, но рибките са в серкмето на утвърдените навици – вие си говорите, ние ви слушаме – вие си разказвайте, ние ви знаем колко струвате.

А може (вероятно) и да стане по друг начин….

Най-простото – смени костюма с нормални дрехи, слез от колата, разпусни охраната на малко по-далечно разстояние и говори с хората. Хората си разказват всичко, дори обичат да казват доста. Но ти трябва да знаеш какво да попиташ и да можеш да слушаш.

Е, това със слушането е драма, защото има опастност да те попитат по въпрос от конспекта на живота, който не си чувал. Трябва да имаш и “прост” речник, а не наукообразно слово, пълно с чуждици, които не разбираш, но пък гонят “простите” от въпросите и диалога.

И е повече от сигурно, че хората, които се правят на прости и обичат “простото” – хич не са прости. За да оживяват и да се оправят в местната джунгла те мислят изцяло рационално когато става дума за живота им. Хората просто гледат саира на политиците, подсмиват им се, разказват вицове за политици, но някъде дълбоко в себе си ги презират. Дълбоко и убедено.

Уж просто, а стана сложно. А всъщност е много просто – ти трябва да си човек с изстрадана биография, а не с подарена. Ако имаш дипломи – те трябва да са истински, а докторските и магистърските успехи – не засекретени, по повод национаната сигурност и личната несигурност на “автора” в авторството на научния “принос”.

Към казаното до тук остава един последен щрих, не много маловажен – ти, кандидатът за славата, трябва да си се доказал пред себе си. Ти трябва да си истински убеден, че можеш да се справяш и да носиш отговорност лично. Това не става с заустяването на приготвени ти текстове, – копи-пейст от предишния “колега” или от платените ПиАри – свършат ли парите, те си тръгват и ще лъсне всичко. Парите, получени даром, не могат да редактират личността да си нужен на другите дълго. Времето тече все по-бързо и измива фалшивото позлатено лице на маската, взета буквално на заем.

И най-накрая – ти трябва да си човек, а не политик, когато искаш да чуеш истината, която никога не можеш да знаеш изцяло. Един човек, бил той и великан е лилипут пред многото други хора. И последния във всички класации има какво да ти каже, но ти трябва да му покажеш, че се интересуваш от него и проблемите му. При това не двулично, а с искрено желание, което се чете безпогрешно в очите и по лицето.

Най-най-накрая – не лъжи и не обещавай невъзможното – ако хората не го помнят, то Интернет го е запаметил многобройно, включително и в кеша.

Между очите и контекста

 

 

 

Една от големите илюзии в човешкото съществувание е, че ние, хората, твърде много вярваме на очите си. Ние се предоверяваме на часовниците си и ако в един и същ момент виждаме дела на хора, които уж са живи като нас днес, си мислим, че те не са прави, те са се объркали и вероятно ще се “оправят” след умерен разговор или кратък курс по европеизация и очовечаване.

Разликата между видяното и осмисленото крие разминаването между астронимическото и историческото време, в което живеят обекта и субекта на този ежедневен, уж прост, мисловен експеримент, зован като очевидност от любителите на скъпи часовници.

За съжаление очите освен със съвършенството си, което им е дарено, имат и още едно лошо качество – те ни лъжат ако не са се синхронизирали с мислите и с контекста. Контекстът е една от най-неясните думи, които интелектът и опитът са “измислили”. Тая дума е една от най-опасните защото тя самата крие себе си сред купчините на другите думи. Живее в дълбока нелегалност, надживявайки доста от сестриците си.

Трупането на контекст в живота не става (само) с дипломи, не става и със сказки или приказки. А и драматично трудно, колко и да е очевидно да се премери в тонове, килограми или с грамове като на Женския или всеки друг пазар. За съжаление на контектно дезориентираните, истинският свят и неговото що годе точно разбиране е трудно видим ако не си се оплел в нишките на културни, образователни и човешки паяжини, които са на клик или стол растояние. “Лошото” в цялата човешка история, че единственото важно качество, което Господ не дава с раждането е търпението и упоритостта да трупаш не благини, а знание. И в това е мъката – алчността за знание и трупане на контекст е безкрайно скучна за разлика от материалното, което за бонус е видимо от всички.

Знанието, за съжаление, е ужасяващо невидимо. И не се купува с дипломи, титли, хонориз каузи и снимки с големци. Селфитата не помагат, също.

Българската днешна реалност, пък и не само тя, предлагат уникална картина на едновременно съществуване на много исторически епохи и цивилизационни развития в един и същи момент. Не че това не е било вярно винаги, но информационните технологии и свързаността на света днес правят все по-видими този феномен.

Продължавам да си задавам един прост въпрос – ако днес през Мрежата всеки може да се досегне до цялото знание на света – нещо много по-трудно преди – защо светът не поумнял приу такъв излишък от възможности? А отговорът – нелеп в своята очевидност е много прост – вечната човешка природа не се променя много.

Стремежът към знание, към осмисляне на процесите, явленията и към разбиране на другия (човека, този дето е като нас), отделните компоненти на упоменатия контекст не са станали любими и основно занятие на упоменатия човек, тоест ние. Хората продължават да бъдат лениви консуматори в мнозинството си, а оня процент на умните, търсещите, живяли и живеещи в търсене и създали и опоазили в годините у себе си критичното мислене и културното (не агресивно и грубо несъгласие ) продължава да бъде същия не много голям. Така като е било винаги на земята.

Та ако се върнем отново на началото на текста – светът днес живее в един от своите необикновени моменти, когато той се разделя с илюзията, че всички часовници показващи едно и също астрономическо време предполагат, че всички живеем в едно и също историческо време.

Илюзиите за въдворяване на правилни мисли с правилни показания на стрелките, си тръгват. Очевидно инжинерството в политиката започва да напуска своята роля мъчително и отново в разума на “победените” се връщат мислите, че насила хубост не става. Мъчително, но все по-очевидно в света се трупа един нов контекст, разбиран от все повече мислещи хора, че политиката не може да замести човешкото. Че матрите и мисловните, интелектуални конструкции не могат да създат дълго реалност, която насила да бъде подкрепяна с лъжа. Че хората преди да бъдат всякакви други са делнични жители, искащи своето малко щастие през споделени правила, за да има вяра и смисъл (в) живота.

Вероятно измамата с очите, неразбрали връзката с контекста, няма да си тръгне мигновено, но е все по-очевидно – светът търси своя нов контекст, в който лъжата няма да е (вечен) победител, а очите ще са входът към мислите и врата към душите – така като живее всеки от нас, анонимните жители на земята.

Гледайки в очите – отворите през които виждаме кладенците на душите си един друг.

Предизборен епизод

 

 

 

Болният бе поет от екипа за бърза ментална помощ. Взеха му пръстов отпечатък, провериха цвета на кръвта му – синя. Явно чистокръвен политик. Мислите бяха депресивни, накъсани, нахъсани, странно неметафорични. Екипът се успокои и започна професионално своята работа – нямаше нищо непознато или изненадващо – клиничен случай от конвейра.

Апаратът за изкуствено мислене, слава Богу, работеше. От отпечатъците стана ясно, че последните мисли, които са били преляни на пациента са били десни. Екипът още помнеше един предишен случай, когато бяха объркали вида на мислите в апарата. Едвам удържаха един друг пациент, изпаднал във временен мисловен катарзис и ценностна дисперсия (мислосмешение).

Преливането свърши, сред сивотата на сивите клетки светнаха десните, “сини” опорни позиции, възбудата бе овладяна. Политикът се освести, усети прилив на мисли, благодари, поотупа костюма и отиде при своите избиратели.

Кампанията продължи въпреки това премеждие, разбрано само от тънките познавачи на мисловните пробойни на политика, които взеха да зачестяват.

Атаката на предприемчивите работодатели

 

 

 

Ако някой ни бе казал, дори преди шест месеца, че Работодателите и Индустриалците на България, водени в най-рафинирания си вид от КРИБ, заедно с другите предприемчиви юнаци ще пригърнат (буквално!) идеите на Атака, ние бихме обявили това прозрение за видение на луд. А дори не наречен луд, разказалият историята би бил наистина поне екстравагантен оракул за що годо разумните и неошашавени драги зрители.

Днес това е реалност.

Объркани, от неспособността да се ориентират какво (им) се случи в последните 25 години, и ненаучили как се управляват пари със сметка, капиталистите станаха пролетари, презирайки мантрите, с които градиха основите на предприемачеството, свободната търговия и обожествените иновации.

Не зная само защо Сидеров вместо да съди светкавичния Цацаров за моралните щети, които са му нанесени пред клек-шопа, не реши да съди предприемачите за откраднатите идеи. Все си мисля, че Сидеров ще има по-големи шансове да припечели някой и друг лев от това очевидно идейно плагиатство.

При такава реална бизнес възможност, всеки разумен търговец, пък бил той и политик, с бизнес нюх, би постъпил прагматично. Сидеров не е политик-новобранец, вероятно се е объркал и ще потърси една сигурна приходна част, оценявайки прогнозата си на загубил призовото място на гарантиран победител в турнира за купата на Съветската Армия.

А гарантирано – Сидеров няма да излезе от новините ако подкара делото срещу работодателите-национализатори. Поне с престоя в новините Сидеров ще има нов шанс реинкарнира попресъхналата си роля на беловласо дете, станало вече и баща.

Да бе само смешно. ЕС, НАТО, XXI век, Европа.

Какво ли е общото ни с тези факти?

Изпуснатата серия

 

 

 

Не зная дали в сценариите на Флийнстоун е имало серия за избори в каменната ера. Но по мои, явно детски и наивни спомени, там, покрай онези забавни, анимирани и “картонени” (Cartoon) образи, има коли, телефони, а дрехите на героите напомнят ежедневието ни.

А и характерите на героите от тези серии доста мязаха на нас в реакциите ни на жителите на XXI век – това по повод на неизменимата, вечна човешка природа.

Та, разсъждавайки над тези изпуснати серии, си мисля, че нищо не е изпуснато, напротив, екранизирано е, пред очите на нас, всички зрящи е тая серия, потенциален, вероятно бъдещ разбивач на бокс-офисни класации.

Изборите и най-вече тяхната активна част по убеждаването на драгите избиратели в правотата, силата и иновацията на надграждащите предшествениците (ако ги има) кандидати да решават местните проблеми, ми приличат усилно на Флийнстоун негледана серия.

Уж всичко е съевременно, пърхащи дронове обикалят кандидатите, но ключовата дума е “усвоявам(е)”, а “идеите” са каменни – в смисъл – от каменната ера. Ерата, в която вероятно живеем, но не сме разбрали за нея в тарапаната. Як свят за примитивното възприятие на очите, писан неумело, буквално без капка страст или мисъл. Не става и дума за модерност, за чужди практики, за елементарен анализ на ставащото по света. За смислена система от свързани решения – това, което е животът всъщност.

Вехта политагитация с елементи на битови задявки на ниво пътечка, дупчица, пътче, кътче.

И ако текста, който реалността ни показва е този, а и ако имаме опазен минимален здрав смисъл в главите си, можем с детските си главици да се сетим, че за драгите политици, ние сме просто дечица.

Непораснали, наивни, силно обичащи семките и бонбонките, и най-вече опаковките от бонбоните, почти като в книжките за Дон Домат на Джани Родари.

Наистина, детското кино е във възход.

За закона за движението на мислите и политическите линейки

 

 

 

Вероятно в мислите ви периодически се появява един простичък (като всяка човешка мисъл) въпрос – защо сега? Защо точно днес става това или онова? Защо точно сега точно този или онзи фамозен образ, роден от медиите, произвежда това действие или онова “действие”?

Тогава, в мислите се изреждат като на бърз кадър изявите на въпросния/въпросната тъгър/тигрица (само) на думите, заемали несъобразно медийно време, сравнено със значимостта му към това България да заживее по-уредено, през правила, важащи за всички и наистина Европейски.

Тогава ние трябва да се досетим и да разберем, че “политиката” на бедните, лесно управляеми страни (територии) е политика тип “бърза помощ”.

Медицината и секторът на спешната медицинска помощ могат и да страдат. Но в политиката бързата помощ не е спряла да работи, и то все по-добре.

Тогава ние вероятно ще се досетим, че в политиката е имало, има и ще има винаги нужда от хора – политически линейки.

За последните години на свръх-производство на приспиващи субстанции и райски газ за благи мисли и отвличащи вниманието микро-събития с макро медийно покритие, ние все повече успяваме да видим какво значи политическа анестезия, каква е ролята на псевдо-политическите събития, тикащи мислите и крадящи времето ни от насъщните, най-важните проблеми около които се точат дълги опашки от желаещи да ни спасяват от нас, самите, и от слабостта ни, така полезна на анестезиологията, която тече от новините.

Сложната за разбиране от публиката, но очевидно работеща прекрасно бърза политическа помощ не е спряла да произвежда виртуална реалност, материализирана от намерените, отразените и увековечени десетки, стотици политически линейки. Парк с линейки, стоящ със запалени двигатели и готов да изтича на всяка (у)говорена и обилно обговорена след миг среща пред камери, микрофони и плъзваща по сайтовете като отрова за умовете.

Та в такива моменти, и като сношно-днешния, когато един недовършен човек и персонаж със съмнителна, но мноого дълга, история се появи отново – просто за миг въздъхнете, почакайте, погледнете съседните новини (не непременно от български източници) и пресечете този информационен прелез когато мислите ви са спокойни.

Във всеки друг случай – ние сме опастност да не видим голямото, вперили поглед (и мисли) в нано-новина, превземаща ни с адски секси оперението си или вопиюща голота на интелекта, демонстриран от тая или оная полит птица.

Закон за движението на мислите ни в главите ни няма.

Ние си го пишем сами, дописвайки си го през горчивия опит, който е всъщност един пореден урок – за пожелалите да учат и да сполучат – въпреки дуалната система, световното затопляне и очевидната (понякога) абсурдност на прочетеното, видяното, а вероятно и неразбрано “събитие” или “чисти факти”.

 

P.S. „Хляб и зрелища“ (на латински: panem et circenses) е метонимен израз за повърхностни средства за успокояване. В политически контекст, фразата се отнася към методи за печелене на обществена подкрепа основани не на добро управление, а на отвличане на вниманието или задоволяване на краткосрочни, несъществени искания на населението. Фразата произхожда от политическия живот в древния Рим. Тази сентенция се приписва на Ювенал – Децим Юний Ювенал (Decimus Iunius Iuvenalis) е един от най-известните римски поети — сатирици. ( Текстът на забележката. P.S.-та, е от уикипедия.)

Докато разчистваме мислите

 

 

 

Ако четем преобладаващите “местни” новини, допуснати до очите ни, по повод ставащото в Сирия, Украйна и по света, ние, в ролята на непредубедени читатели, загубили усета за крачката на времето, можем да си помислим, че НАТО са някакви далечни ни съседи – очевидно военнолюбиви. А наш съюзник е Варшавския Договор и лидера му – прогресивна и миролюбива Русия, наричана не много отдавна Съветски Съюз.

Времето сякаш е някъде около 1980. Само дето вместо едната водеща статия на официоза, официозите са електронни и многобройни. Сложността на ставащото, потърсила и намерила превод в “новинарския поток” потиква местните медии да произвеждат реалност, която е буквално изкопаема, но с днешна дата.

Единствен репер за факта, че годината е 2015 са остарелите, леко подпухнали и напълняли, лица на вехтите източници на истината от последна съветска инстанция, довчера (сякаш) заклети “демократи”.

Гарантирано, китайското и популярно в първите години на демокрацията проклятие, че ни се е “паднало да живеем в интересни времена” ни настига отново, този път сякаш по-истински изживяно не само от народите на Източна Европа.

Последиците от ставащото днес по света няма бъдат толкова прости колкото бяха в онези години преди близо четвърт век. И по дълбочината си те ще променят световните представи за войната, средставата й, световни роли, които уж са раздадени или дарени.

И ако нещо сигурно разбират все повече хора по света, то е че, битката за ума и свестта на всеки мислещ е по-важна от всяка традиционна за XX век война. Войната за умовете на хората се оказа онази, която политолози коментираха в края на миналия и началото на този век, но те изглеждаха самотни в предвижданията си.

По-ефективна от войната за душите и мислите на мислещите хора май няма. Средствата на тази нова война са новините, през тяхната селекция, през интерпретациите им, през образите на интерпретаторите и анализаторите, през неслучайни селекции от поредици информационни изстрели, стрелящи в мислите и работещи непорествено с неконтролираното подсъзнателно у драгите зрители и слушатели.

Прочетено през реакциите на обърканите човешки реакции на мнозинството, което не бе готово за тази нова, сложна, фина игра с инстинктите и дълбоките, искрените човешки нагласи на съчувствствие и симпатия към всяка жертва. И към вечния наш, съкровено наш човешки стремеж да разделим света на “простичките” добро и зло. И през емоциите, най-добрия афродизиак на подвеждащите внушения, напук на присъщото ни, но позагубено, рационално начало.

Светът продължава да живее в травматичния полу-сън на срещата с реалността, която над 70 години на отсъствие на Световна Война създаде като усещане за вечен растеж, корпоративни победи и драматични успехи на консуматорското, веселото, шегаджийското.

Тези времена свършват, а това все повече го разбират все повече жители на земята. Включително и ние, привидно доброволните отшелници от световната реалност, разчистващи мислите и несъзнаваните клопки на колективните (ни) илюзии, натрупани в десетилетията назад. Като миньори, търсещи златната жила на разума в мината на нашата вечна човешка природа.