Алхимически записки

 

 

 

Не зная дали мнозинството от българите, гледащи и презиращи феновете на Атака, под руските знамена, успяват да схванат, да осмислят, че са в същата роля, но доброволно, дори съзнателно ограничващи се в това да прогледнат с мислите си в блатната ни реалност.

Реалността, в която политиката е станала свят на фенове от агитки, а рационалното, смисленото, прагматичното са изтикани в ъгъла на живота, станали дори нелегални или бежанци, много скоро ще ни доведе колективно до съдбата на “грандовете” във футбола. Там, в светът на разбираемия ни футбол, “гранда” Х побеждава отбор от група от крайна буква на азбуката, по грандиозен начин. Капитан на отбора е момче, обръснало се вчера, в деня преди поредната велика победа днес.

Реалността, в която социалното, човешкото, съпричастието, дори най-простото, са повод за гордост и тупане по гърдите и профилите, дори за хвалене, има единствено съдбата на взривяваща се, разпадаща се конструкция. Конструкция на сграда, строена от поет, който не може да пише, но може да лъже и да дърдори пред екран или пред фенска маса, в немерен, модерен слог.

Илюзията, че Атакистите са самотни, платени, маргинални е маргинализираща ни.

Човешката психика функционира през създаването на модели и представи, които правят живота ни, пълен със смисъл и имаш надежди за бъдеще. Разкъсването на процеса на моделирането в главите ни от рационалността и законите й, запокитването на мислите в света на емоциите, води единствено към формулиране на устоичиви илюзии.

Колко време трае устойчивата илюзия? Май сме именно в този експеримент днес – иследваме устойчивостта на неустойчивото. Скрупольозно, задълбочени в изследването на чудото на средновековния философски камък и неговото прераждане. Алхимици в XXI век.

Очевидно Българите, неосъзнато и колективно, добутахме реалността със спомоществователството на медиите, до модел на света, в който няма разум или рационалност.

Мръстните пари, подвеждащите бързи успехи, животът без правила, силното желание да виждаме това, които искат нашите илюзии за лесен живот, добутаха днешната ни реалност до това едни наивници да осъждат други, едните в екрана, другите пред него.

Продължаваме заедно напред към осъзнаването на релността – процес дълъг, мъчителен, но полезен.

И все по-бърз, забележете. По себе си, дори.

Впрочем, по света става същото.

P.S. Този текст не е за харесване, за размисъл е – по пътя назад, към себе си.

Рецепта

 

 

Ако сте във видимо лошо настроение, и търсите причините безуспешно – ето една рецепта, проверена при това. Ще получите видими резултати, гарантирано бързо.

Загърбета размисъла, изберете погледа ви да попадне в короните на дърветата на една гора, подготвяща се за зимата и сменяща с прекрасни, пасторални багри дрешките – много бързо, видимо ще се успокоите и ще забравите размисъла. Вие и вечният кръговрат на живота сте се сляли в едно.

Въздъхнете, не че въздишката няма да дойде и сама. И задръжте погледа над тази картина, която трудно виждаме. Не че не е около нас винаги и ще я има и след нас, пак винаги.

При нужда, повторете процедурата.

За да затвърдите терапевтичния резултат, не гледайте телевизия, не четете сайтове, деполитизирайте личната си територия. Изгонете всички таласъми и духове, които ви преследват. Всъщност ние друго освен нея, нашата невидима лична територия, друго нямаме.

Сюжет за сюнети

 

 

 

Българската действителност, дори в орязания си вид на “анонсираните (си) новини” е пълна със сюжети. Но не й липсват и публични сюнети – масови обрязвания, които патриотизмът тихо не обича, но пък консумира богато под формата на новини.

Ако недай Боже се замислим, при цялата непосилност на задачата, ние трябва да сетим за простата, известна формула хляб и зрелища.

След волните изпълнения на ненужната руска кукла, щастливо уловени от професионализма на българските новинари, ние трябва да си помислим – на какво заприличаха изборите и процедурите им в очите на гласувалите съвестно, без енергизиращи шотове или анти-депресанти, мерени и с числа?

Да погнусиш честните, наивните, каузалните е постоянна задача, която е валидна, явно, и днес. А високо мототивираните да гласуват да бъдат (само) партийните фенове и контролираното “паство” от роби и слуги?

Какво ли скри разпукването на матрьошката, свалена от употреба, докато правеше театралните (“си”) жестове в театралната академия? Кой “невидимо” замести фигурата днешен шут с по-сериозни, улегнали, “независими”, но руски патриоти, обичащи горещо България, но пък и вечната дружба?

Кой пожела и кой случи атаката на сърверите на ЦИК? Може ли държава, живееща в Европа да няма структура, опазваща нейната кибернетична сигурност? Има ли някой овластен, който да осъзнава, че “хибридната война” освен наскоро излезло в публичността понятие значи и реална опастност за сигурността на държавата ни, която колкото и мъчително да прозрява факта живее във все по-свързан свят?

Тихата съпротива срещу модерността, която е перманентно местно състояние, просто проведе пред очите на що годе зрящите истински акт на анти-проганда срещу електронното ни бъдеще. Това, че всички големци се тупат в гърдите и се борят да докажат (пред местните главно), че сме отново “нация техническа”, че сме хъб на свръх-модерна иновативност, не променя фактите. Но и това разсъжение е обрязано от новините.

На нас ни дай емоции, страсти, душевни бушони, а времето да върви. То си знае работа. Илюзията, че светът, който обитаваме, видян през новините, пропуснати до масовото съзнание, е илюзия с изтичащ срок на годност. Битката да откраднеш времето, подвърляйки мантрата “времето е наше”, е нелеп опит да превърнем България в развъдник на минало.

Мисълта, че мумифицирането на времето, през живи мумии и митологична реалност, е гарантирано древна.

Не е до четени книги, не е до сложна менталност – светът е друг. Всичко се вижда, видимо е за пожелалите да напуснат кубчето на своя днешен илюзорен (иопасен) комфорт. Тоя, старият свят почина.

Евтаназия на разума и човешкото никога не имало и никога няма да има. Разбралите простота на това са утрешните победители, другите, неверниците, са о бозе почивши, уж живи.

Най-трудния урок

 

 

 

Сигурно най-трудният, най-неясният и най-необичаният урок в живота е това да научиш, че всяко захвърлено или запокитено, уж дребно детайлче, се връща като бумеранг с размер на скала, препречваща пътя.

Че няма дребни неща, че всичко е важно в живота ни. Че мащабността, едротемието, хвърлянето на “бомбастики” рано или късно лъсват като фантастики, които ни помитат.

Явно тоя урок, който не научихме, по пътя към бързия успех, с фалшивите идоли, и печатаните на домашния принтер дипломи, ще се връща и ще ни удря, а все по-често и ще ни убива – до окончателното ни изтребване или до окончателното проумяване на много простата, вероятно най-простата, максима – бърз път към успеха няма.

ЦИ(Р)К

 

 

 

Вероятно някой ден ставащото в залата-арена ще стане сценарии на филм, победител във филмов фестивал. Може и да са повече от един фестивалите, разпознали силата на безумната и местна наша фабула.

Абсурдността на неразбраната демокрация, користта и примитивните егоистични сметки ще родят филмово произведение – нещо в диапазона между черна комедия и филм на ужасите.

Никога не съм си представял, че недоверието, липсата на елементарна разумност, дълбоката доброволна неграмотност, животът на парче могат да превърнат участниците в комисиите в истински заложници.

Според някои медии – в залата се осигурявали и походни легла – 50 за 4 или 5.000 участници в комисиите, приносителите на ценните чували с бюлетини.

Ако някой бе разказал на някой, че това се е случило в Европейска държава, в 21-ви век и този някой, вторият, бе нормално рационален, то на първият някой би му била предложена усмирителна риза. Той би бил обявен за луд и колективно щяхме да го отлъчим от групата на “нормалните”.

Сега всички ние, нормални, клинично неразпознати за нарушения в личността си, се считаме за луди.

Пред нас са блеснали житата на непожънатата глупост – имаме доста да жънем. И всичкият плод си е наш.

Циркът е истински, има си зала, има си гарантирани зрители. Малко е кръвожаден, малко е гламав, но спазва закона.

Има си и управа – истински ЦИ(Р)К.

Заложници

 

 

 

Заложници на “демокрацията” – нима не са това хората, пожелали да участват в изборите като длъжностни лица?

Преди близо 20 години бе същото – изживял съм го. Това са ужас и безсилие, които почувствах тогава в залата с име “Универсиада”. Незабравим спомен на тяло без душа, мисъл без дъх и много ниски страсти. Бе фестивал, но времето бе друго – ГСМ-те тежаха по килограм и тях ги имаха маститите бизнесмени от първата реколта и слугите им с дебелите вратове.

Днес, почти четвърт век по-късно, същата сцена се случва във века на комуникациите, свързаността и обмена на информацията, номериран като XXI-ви, но ние живеем в същия филм, в който човекът е бурма, анонимен, безличен, а явно и ненужен детайл от пейзажа…

Това не е нашата България, която е враждебна към човека в чието име уж ставало всичко. Ценности, мантри, усвоявания, успехи – нима тези думи имат смисъл когато изборите са превърнати в арена на оживяващи опълченци на демокрацията?

Коя ли ще бъде следващата група наивници, които ще пожелаят да бъдат част от изборния процес по комисиите на следващите избори? Гарантирано днешната порция заложници няма да ги има там, в армейската зала.

О(с)тровно тежко представление

 

 

 

България, погледната отвън, без всякакви емоции или предубеждения, изглежда меко казано странно. Ако един чужденец пожелае да разкаже какво е видял по медиите, чул е с ушите си или видял с очите си в тази древна страна, и в която е гостувал, той просто ще бъде затруднен да намери думите. От никакъв текст, прочетен предварително, той не е бил подготвен за такава истинска, голяма изненада. Страната била член на ЕС, била и член на НАТО, това било със сигурност сигурно.

Вероятно разпитвайки местни, които говорят езика му, чужденецът ще научи, че всички – от портиера – до министъра в частен разговор са отвратени, потресени и погнусени, но “нямат избор, тук е така” и продължават, а гостът онемява.

Все пак, чужденецът научава, че тук, в тая страна имало избори, комбинирани с някакъв рефрендум. Бил петият в историята на страната, но нямало изгледи да има резултат – едни подскачали до небето, че трябвало, други тихо се опъвали, трети – не знаели защо трябва да има промяна, тук си било добре.

В избори, които са местни е подмушнат въпрос за електронно гласуване, и за които се знае, че винаги гласуващите са по-малко, резултатите се обработват като в страна, изградена от племенни съюзи. В залата, която е армейска арена по име е станала армейска сцена с припаднали и стискащи чувалите с бюлетините – така като била традицията от ранните периоди на историята на тая страна. Но тук било така винаги и традициите го повелявали.

Сайтът на местната главна избирателна комисия, наричана ЦИК, прИпада “демонстрационно”, никой не коментирал факта, местните продължавали все напред. А институциите били онемяли, но и това било традиция. Това бил местния административен стоицизъм, било и традиция, така повелявали местните правила, които се оказват неписани, но спазвани – земята била древна.

ПР-ът на правителството и министър-председател едновременно го нямало в страната. И цялата въздушна конструкция се спуква от тежкото преставление, което не е тежко престъпление към тая много местна държава, която май провеждала местни избори.

Малък депутат, с побелели преждевременно коси, с косата на смъртта, коси другите новини. Чужденецът знае – светът живее в постоянна тревога, бежанци, война, кризи, но в тая страна е сякаш друго времето. Тук всичко е просто така устроено, че животът на местните е толкова местен, че те дори не знаят, че имало друг свят.

Чужденецът онемява – всъщност той разбира накрая – страната, в която той гостува била остров, част от континент. Остров с друго историческо време, нищо че всичко изглеждало уж модерно.

Тук просто било друг свят, който вероятно е представление, подготвено за чужденеца.

Новия “Голям взрив”

(попътна бележка)
Забелязвам една всеобща и се по-очевидна тенденция в света около нас.
Добрите хора стават по-добри и състрадателни, лошите – по-лоши и повече егоистични. Териториите на хората с принципи, следващи правилата, се раздалечават от мътната, сивата зона на “принципа” тук е така.
Не искам да драматизирам, но виждам и ескалация – скоростта на разбягването на световете след този неотбелязан нов “Голям взрив”, сякаш расте. Вероятно, астрономите не виждат промените в небето в такива размери.
Всяка група има своите основания да е убедена, че е права в делата си.
За “компенсация” на това все по-видимо разделение, делата на последователните вървят напред, а на гъвкавите “гимнастици”, хората с характер синтетичен каучук – става все по-зле.
И за да няма съмнение или двусмислия в размислите на двете групи една за друга и за общия ни свят – само чуйте езика, използваните думи, средствата през които въпросните “добри” и “лоши” се изразяват.
Просто е възхителна свободата на откровеността и огледалния “й” образ – сервилната “любезност” на сестрицата й, “откровеността”.
Сякаш всички пожелаха вкупом да си признаят, че е уморително да бъдеш различен от този, който си всъщност. А и тежестта на дълго носените маски от многото венециански карнавали, фалшиви копия на оригинала, взе да става непосилна за отмалялите ръце на двуличието.
И всеки продължава напред – към точка, която едва ли знаем днес, но която със сигурност се нарича промяна.

“Да” вместо The-то на статуквото

 

 

 

Има нещо символично в неделните комбинирани избори. Има и нещо дълбоко иронично в родилата се комбинация, от намай къде промоция, на демокрацията 2 в 1.

В неделя ние имаме шанс да кажем едновременно “Сбогом” и “Здравей”, резвайки с волята си безкрайната лента на едно дълго, сякаш безкрайно Deja-Vu, което ни е гарантирано с едно неделно “Не!” на промяната.

Тези местни избори, разказани ни от кандидатите за местна слава, през своите образи, стила на кампанията и стотиците достигнали до публичността свои гротески са края на един 26 годишен епизод от историята на многострадалната българо-съветска версия на демокрацията.

Карикатурността, липсата на идеи, подборката на лицата и буфо-синхронизма на играните, но не преживяни, от артистите епизоди, само засилват нашето убеждение, че сме участници или зрители на любителска постановка.

Дълбоката интелектуална немощ, буквално немотия в познанията, човешкото и висините в презрението към слушателите, изказано през думите на обговорите намеренията си, само завършва, слага поантата на един театър на дирижираното любителско начало в Българската политика.

От другата страна, точно в неделя, ние за първи път ще имаме шанс за плах опит да стъпим в територията на бъдещето на изборните технологии.

Наистина, животът е кисел и сладък едновременно. Въпрос на поглед, гледна точка и на вкусови рецептори. Въпрос на способност да осмислим картината, която не обещава да става по-проста. Напротив.

Дори само като опит, гласуването за промяна на технологията, през която ние избираме, е успех. Мъчителен, проточен като въже между пропастта сред която висим – между миналото, което все не си тръгва и бъдещето, което все се мержелее някъде – едни го виждат, живеят в него даже, а други едвам посмяват да го помечтаят.

В неделя всички ние, Българите, пожелали да живеем поне като в една средстатистическа Европейска страна, трябва да гласуваме с “Да!” на референдума – едно наше прощаване с миналото, което днес ни е поставило в дъното на всички класации, заобикаляни от инвеститори, трудно навестявани от чужденци.

Нашият избор ще помогне не само на нас, той ще помогне и на онези, които са роби или крепостни, и притиснати от контролираната фино немотия, продават гласа и живота си за 20 или 50 евро.

България и Българите заслужават своето бъдеще, което не е копие на днешната наша действителност!

Нека нашето “Да”-то измести в неделя The-то на дебелото статукво.

Анабиотично

 

 

 

След всичките шеги и подигравки, които получава министъра на здравето и болестите, единственият прост извод е сякаш: Москов едва сега започва да осъзнава безсилието си, но продължава напред, длъжен е.

И ако в първите месеци след началото на мандата, той имаше възможност да разказва за намерения, днес (не)очакваната от публиката реформа иска своето. Иска (поне) фойверки.

Ако Москов искаше искрено да направи нещо, той трябваше да признае, че цялото здравеопзаване в днешната си уродлива, и приличаща на тази в Русия, форма и организация е заченато с грях. Тази история има давност от поне две десетилетия и е част от кривата версия на българския капитализъм, в който всеки успял да се докопа до публичните и баззащитни (!) блага и активи бързо се окопа, превръщайки придобитото в крепост, за чието “превземане” се плаща в условията на монополни, определяни от завоевателя, цени.

Днешното българско здравеопзаване не прави изключение от цялата местна картина – всеки окопал се експлоатира своята “изключителност”.

Метастазите на заченатият в грях капитализъм не спират да прогресират в тотален обществен сепсис. Признанието за истинския размер на пораженията над колективния ни живот, съвсем не само в здравеопзаването, едвам сега започват. Не от внезапен прилив на откровеност или реформаторски напъни, обладали широките народни маси, а от простите и буквално летящи за зрящите процеси на осмисляне у всички що годе модерни, в комбинация с растящото отсъствие на “летящи” пари.

Монополното здравеопазване ражда и ще ражда монополно ниско качество и монополно високи печалби за обладалите го. Впрочем – монополизмът е разпознато опасен отдавна от света.

От другата страна – безсилните болни плащат по тарифите, по-оправните търсят изход в чужбина, тъй както децата търсят доброто образование не в България. Невидимо (и учудващо!), пожелалите да бъдат живи плащат под масата много повече от растящите публични разходи за (здраве)опазване на животите си. А съчувстваме на животните, затворени в клетките на зоопарка…

Животните в клетки – ние свободни…

Но въпреки описаните факти, животът продължава и човешката природа, която е винаги търсеща доброто, развитието и живее заради вечната и близка ни винаги надежда и вяра в бъдещето, взема невидимо “своето”. Някъде, невидимо за новините или луксозните им части с напомпан оптимизъм, има факти, които са видими. Видими за онези, които мислят и могат да разбират живота на “анонимния”, тоя дето го няма в новините, буквално и метафорично.

Все повече хората осъзнават силата на стотинката, която дори не само символно става все по-важна. Този процес не подлежи на контрол или внушения – въпреки всички усилия на медиите да приспиват сетивата, хората осъзнават, че малкото, което имат е тяхната сила.

Вероятно и вие забелязвате, че в света на “мравките”, на “малките” хора, там където публичното двуличие не работи, има съществена промяна – хората, които управляват сами живота си, са вежливи, все по възпитани и се стараят, без да прекрачват мярката на доброто възпитание.

И ако се върнем отново при Москов – той ще отмине – както всеки лекар, непотърсен никога пак от оживялите пациенти, но пожелал за последно да лекува симптомите, а не причините.

Всяка гурелива театралност е без публика.

Истинските, добрите, тачените лекари са тези които разкриват цялата истина за болестта на пациента.

Медицината събира в себе си логиката на живота – здраве може има ако има профилактика и честни, мислещо лекари, които някога носеха името доктори. Сигурно и днес са доста, но са дълбоко нелегални за публичността.

На тези доктори им казваха и им казват “Здрасти, докторе” и това бе най-голямата им награда. Зная, че това време няма да се върне, не плача по него, но зная, че умът, честността, “наивната” способност да мислиш и за другите, мислейки за себе си – ще се върне пред очите на всички. Зная, че доброто не е спряло да бъде живо и здраво, въпреки нелегалността си или сладникавото, дирижирано свое днешно “представителство”. Зная, че на-човешкото е да обичаш, да бъдеш обичан, да помагаш, да даваш, а не да трупаш като мишок.

Зная, че доброто е по-заразяващо от всяка пандемия на злото. Зная, че доброто е нелечимо.

Вечна анабиоза няма.

P.S.: Анабиозата (на гръцки: ἀναβιω, връщане към живот) е състояние на почти пълно, но обратимо прекратяване на жизнената дейност. От него огранизмът може да излезе при определени условия и да се върне към интензивен живот.

Счита се, че състоянието на анабиоза е открито през 1701 г. от холандския биолог Антони ван Льовенхук. Терминът “анабиоза” е предложен през 1873 г. от немския учен Вилхелм Прейер в негово изследване на временното прекратяване на жизнената дейност.