Как го правят германците

(Една притча, която е и скандал)

 

 

Много бих искал повече българи да разберат какво всъщност стана и ще става в скандала “Фолксваген”.

За шепа дни пред света германският елит изнесе открит урок пред всички как, когато си хитрувал, лъгал или поспестил истината, ти си длъжен да се извиниш открито, публично. Но не през думи, димни завеси, като оня океански октопод, който пуска мастило, за да подведе врага, а като честно признание.

Признанието, което светът разбира само през действия.

Винаги когато чета новините от света ги “превеждам” на български език.

Четейки новините от Германия (и не само) по повод скандала “Фолксваген”, ние разбираме (за кой ли път), че България и публичността й имат да изминат един доста дълъг път до тази привидна Германска “простота” в действията.

Трябва да си пораснал, трябва да си голям, за да можеш да кажеш простото „Сгреших” – и да се оттеглиш.

Но се иска да си свободен, мислещ и дораснал на отговорността, която всяка публична позиция носи.

Понякога новините разказват притчи за онези, които могат да ги четат.

Всъщност, животът е една безкрайна притча, низ от уроци. Уроци, за тези които могат да сричат или четат по азбуката на самоуважението и зачитането на правото на другия. Азбуката, в която глупаци няма, а главният герой във всеки живот – ние, всички, имаме права, но и задължения. Задължения към другите.

Те, видимите и невидимите от очите ни.

Инак историята е проста – “Фолксваген” се объркали нещо и си сменят бързо СЕО-то Мартин Винтеркорн. И продължават напред, разбира се.

P.S. Текстът бе публикуван първоначално на сайта webcafe.bg http://www.webcafe.bg/webcafe/onya-deto-ne-go-triyat/id_277197094_Kak_go_pravyat_germantsite

Усмирителна риза за Сириза след днешните избори

 

 

 

С победата на Сириза на преждевременните парламентарни избори в Гърция, гърците доказват, че дори малките, профилактични горчиви чаши не помагат. И тъй като пиенето на екс е характерно за истински пристрастените към алкохола, лечението продължава с нова, по-малка доза от горещ политически пунш, известен и като популизъм.

Гърците пътуват към проумяването на факта, че филмът с неплатените сметки, независимо генезиса на дълга, продължава.

Най-логичният, рационален резултат би бил съставянето на “правителството на националното спасение” – Сириза с Нова демокрация.

Победителят Ципрас свободни ходове няма – всички проверки бяха извършени по пътя до днешния резултат. На следващите избори Сириза ще трябва да се яви дори без ризата, която избеля и похаби само за година.

Фактът на вероятното присъствие на представители на много малки, разпокъсани представителства в бъдещия Гръцки Парламент успява да покаже моментната снимка на гръцката обърканост по пътя към осмислянето и на последната ултра лява, полулистка възможност. Като шлейф от кометата Сириза в Гръцкия парламент ще присъстват, заедно със Сириза и Нова демокрация, други (вероятно) седем партии. Включително анихилиралата се ПАСОК, партията, плод на един стар ляв компромис.

Гърците и Сириза продължават да търсят усмирителната риза за илюзиите около безплатния обяд и са все по-близо до резултата – здравия разум и умереността.

Нашия си път

 

 

 

Предвид зачестилите посещения на гурута, съветници по самоусъвършенстване и хора, пратеници на извънземните знания, а и заради това, че сме Българи, искрени патриоти, милеещи поддръжници на “Избери Българското”, време е да създадем Общо-национален Комитет “Ванга е жива” със съ-председатели куратора на “500″ Русев и патриотката-гимнастичка Нешка и да съберем пари за една холограмна Ванга.

Вярвам, каузата ще бъде заразителна и бързо ще съберем сумата, добавяйки факта, че има много богати патриоти. лесно прихващащи вирусите на светлото бъдеще, комбинирано със щама на светлото минало.

С това свое предложение входирам към мислите на всички патриоти един лесен, достъпен, патриотичен път към лелеяното светло бъдеще, направо магистрала към нирваната и липсващия национален идеал за щастие. Щастието, което никой не успял да открие досега по толкова прост, иновативен, семпъл, да не кажем прост и патриотичен начин.

Технологиите са напреднали – мъките ще са минимални. Една Уитни Хюстък или един Майкъл Джексън вече оживяха по световните естрадни сцени.

Ванга ще обикаля, барабар със съ-председателите, по родната земя и ще сее вяра, която днес получаваме срещу нелепо скъпа цена от треторазредни “просветители”, “апостоли” и гурута с мътни Биографии.

Естествено, покрай събитията, може да се създаде и хъб от предприятия от национално отговорни капиталисти, които да предлагат само Български стоки. Осъщестявайки българската версия на “импортозамещението”. Събитията могат да се оформат като търговски панаири, комбинирани с много пърформанси – сказки от холограмната Ванга. Гимнастички с ленти, бухалки и обръчи ще засилват сказочния, дори приказен ефект от сказките-беседи, зареждащи акумулаторите на вярата на възторжените посетители.

Оттук, след съответен анализ, ние ще прозрем, че сме на една крачка от забраната на всичко вносно. А “Изберете Българското”, след конституционна промяна, при гарантирано патриотично мнозинство, ще замени очевидно старомодното “Съединението прави силата”. От историята знаем, че този слогън на България е внос от тантелена Белгия.

Какъв ли живот ни чака тогава – холограмната Ванга може да стане председател на Организационен Комитет на Движение, после движението ще прерасне в Партия. После ще плъпнат по страната гъста мрежа от организационни комитети на Партията, при разумност офисите на предприятията на патриотичните предприемачи могат да станат и партийни клубове, толкова е логично и естествено вече.

Въпрос на дръзновение, инвенция, вдъхновение и вяра. Във Ванга, разбира се.

И ще настане оня живот, който днес срещу ценни долари получаваме от вносните гурута, учителите по самоусъвършенстване и учителки по потентна потенция, говорещи предвзето уж близкия славянски Български.

А ние просто ще сме други – първите патриоти на земята, постигнали нирваната от слушане на местни лекции от местни лектори, били те и холограмни. Въпрос на вяра, пак.

А когато бяхме млади, кви селфита правехме

 

 

 

Тук времето тече по друг начин. Часовниците цъкат, но с това приликата със света иска да свърши. Тук плочките по тялото са по-ценни от гънките в мозъка. Тук очите виждат плочките, но да проумееш, че има гънки в главата е трудно. Тук дните се мерят през сутрините с коремни преси, напомнящи реда на миналото – незабравимо – пълно с ред, дисциплина и новини без новини.

Днес може да разберем все по-лесно кой кой е. Събитията, изглеждащи от нашата информациоонна градинка провинциални, далечни, се надбягват, но ние сме унесени в съня си на провинциални жители на село със затихващи функции, доброволно избрали провинциалността, която в XXI век е нелепост, недоразумение, светът е на един клик разстояние от нас.

Проблемът с бежанците в Европа е прекрасен тест за това какво мислят наистина говорещите омайно и по принцип “убедени европейци”.

Всички “разтревожени”, “загрижени”, “умислени” “леви”, “десни” или “центристи”, които зоват обществото и бият с камбаната на своя загрижен глас използват момента, за да внесат разколебаване, да вкарат пукнатини в мислите на добре ошашававените Българи.

Картината със загрижените политици, политолози и експерти, които днес сеят загриженост по света не е по-различна. Най-силни в пророкуванията си за края на Европа са тези, които имат свои (и не само свои) основания светът да изглежда катастрофичен, а умовете и мислите – замръзнали.

Светът и ние живеем във времето на нетрадиционна световна война, която е преди всичко война за умоввте на хората. Привидно обръгналото с повърхностното разбиране съзнание я нарича “хибридна”, формално няма убити или материални поражения.

Но всъщност това в еойната за бъдещето, за мечтите и надеждите на всички – на уплашените, на притиснатите до битието си, замразилите плановете си, мнозинството. И срещу онези, които не приемат, че миналото, дори и не толкова хубаво, но наше, е хубаво, дори приемливо бъдеще.

А голямата цел е – всички, които са оптимисти да изглеждат самотни, наивници, непораснали, понякога и луди. Модерността да е налудна, невъзможна, нелепа, неподходяща за нашата “уникална земя”. Земя с минало и с редактирани спомени за него. Веднъж в учебниците и втори път от вечната човешка сантименталност към отминалото и “времената когато бяхме млади”..

Земя с бъдеще, което се оглежда в огледалото на миналото. Или по модерному – страна, сторваща си селфи с миналото.

Идилия. Не по П.Ю.Тодоров.

Когато не си вярваш, идват спасителите и “гурутата”

 

 

 

Като във всяко мътно време, в периоди на безпътица, в териториите, обладани от страхове и обърканост, прииждат спасители, “апостоли”, бизнес “гурута”. Поредният събирач на пари, и раздавач на мечти на тези, които не могат да разберат, че силите са в нас.

Единствено в нас самите са всички богатства. И ако не успееш да го проумееш, ще има да плащаш за това някой да ти разказва за своите небивалици, описващи “чудеса”, случили се някъде далече.

Описани в книгата на този италианец, която той препрочита по 2 пъти годишно за да си спомни какво се е сетил да препише.

Човешката природа е наистина невероятно слаба и силна едновременно. Просто трябва да поискаш да се промениш. Простото желание не достига. Иска се труд, готовност за загуби, които са всъщност уроци, способност да чуеш за опита на истински успелите, онези доказали го през биографиите без празни периоди в датите.

И воля, много воля да поемаш рискове, без страх от възмездието на мнението на околните или “приятелите”.

Търсят се характери, а нв “гурута” или спасители.

Цялата история е най-логичното описание на днешната наша картина. Готови сме да плащаме на псевдо апостоли на проста истина, търсейки основания да отложим промяната или да отложим честния разговор със себе си и света.

Повярвай си – ти можеш! Колко е просто.

Един делник

 

 

 

Днес е 9.9.2015. Бившият празничен ден на победилата България “революция”.

И заради 9.9.1944 и последвалите датата кървави събития, България е днешната. Страна-жертва, със стотици хиляди попиляни съдби, с милиони пречупени животи, с унищожени лидери по села и градове, със смазана или/и рекрутирана, покорена интелигенция.

С наложени лица на посредственост, примитивизъм, неученост и властващи инстинкти.

71 години по-късно, дори неосъзнавано масово, събитието “победата на пролетариата с решаващата помощ на Съветската армия”, тегне над живота ни – с премълчаните истини, с подменената история, с контролираните фино “свободни” медии, с тръгналите си поне два милиона Български емигранти, потърсили късмета си по земи, далечни или близки, но не български.

Датата 9.9.1944 е оставила следи, които и днес са видими. В душите, в живота, в прекършената (все още) вяра, че можем сами. Без освободители, спасители или назначени херувими.

Днес, 9.9.2015, денят е просто делник. И това е най-добрата новина днес.

Земята на надеждите

 

 

 

Не зная дали си спомняте, само преди година или две, какво беше в душите ни? Вероятно делникът убива остротата на спомените, но тези, които мислят над себе си и над чувствата си, гледайки околната среда, си спомнят.

Днес България е като повехнало цвете, откъснато и оставено в жабунясалата вода на една стара, ръждясала консерва. Днес, след системни, организирани усилия, събудената от искрените претести на тези, които дойдоха по късно на протестите, но усетиха измамата и си тръгнаха много бързо, ние живеем в странна обществена анабиоза, живеем на автопилот, а усмивките са твърде прибрани ако ги има.

Ние сякаш живеем живи, погребани сред страховете, потискащите новини и киселините, които медиите целенасочено изсипват над мислите ни.

Та, сред тая картина, видяна вероятно не само от мен, днешният празник е доста тъжен, един от многото редовни, безлики дни, в които сетивата почиват, а мислите са уморени. Уморени от липсата на перспектива, от многото лъжа, от публичното двуличие и от липсата на минимална интелигеност, изречена от оторизираните “големци”.

Сред мисли, като описаните, за чувствата е трудно да са празнични, защото усещането за принадлежност на всеки буден човек към времето, в което живее, минава през простото, ясното усещане за надежда. Днес тук надежда няма, тук има безвремие. Точно това безвремие убива празника, който е всъщност чувство за принадлежание към нещо по-голямо от изживяващия и чувстващия.

А трябва (без все пак!), да сме честни и мъдри – няма истинска, дълбока промяна без размисъл, без болезнена раздяла с досегашните навици и практики.

Без прощаване с нещо “завоювано”, нещо принадлежащо ни, промяна няма. Няма и крачки напред. Светът живее през вечна размяна – даваш, за да получиш. Изоставящ минало, получваш бъдеще и живот.

Днешния ден, а и не само той, е част от дните на размисъл, в които всеки по мъничко разбира, че това, което живеем не е онова, което заслужаваме.

Българите с нищо не са по-лоши от другите, успешните народи. Мъчителното прозрение, че България бе и е Съветска Република, че “капитализмът” ни е съветски, а не западен, навлиза в мислите ни. Че демокрацията ни е декоративна, демо-версия за отблъскване на колебливите и неразбиращите сложността на ставащото в нас и около нас.

На Българите им е нужна вяра, въпреки масовите внушения, че сме народ-стадо, че трябва да се срамуваме от делата на политиците, внушаващи ни нахално, че България греши, тоест грешим ние, вечните лузъри.

Време за размисъл е. Времето, когато ще посадим цветето си в земята на надеждите, идва.

Време на търсене и намиране на вярата в душите ни е.