Тишината, която крещи мисли

 

 

 

Един от най-страшните симптоми на разпада на доверието между хората в държавата ни е контролираното отсъствие на Истината. И онова, което долавят сетивата ни – требенето като с хербициди на всеки, който е извън рамката и системата. Просто Истината стана плевел, а плевелите – истински бижута на (д)еволюцията, добутала ни до днешния ден, който е дълъг десетилетия.

Оставена без застъпници, или в ръцете на обдусмани от най-разнообразен вид, Истината става лесна плячка на всеки популист, двуличник и нечестивец.

Самата тя, Истината, стои в мислите на всеки нормален, земен човек.

И колкото да е крита, “забравяна” или “невидима”, тя е жива. И докато на нейно място в публичността шества Лъжата, Истината, фризирана удобно и селективно, ще е удобното прикритие или окоп на всеки “предприемчив” манипулатор.

И ако Темида е с вързани очи, но намига дяволито на дяволитите, през дупчиците на превръзката от известната скуптура, то Истината ще продължи да живее с вързаните си уста, тихо съскайки или плачейки, все безсилно.

А хората, които я търсят ще останат и остават самотни в своята “наивност”.

И объркаността, двусмислието, търсенето на псевдо спасители и делегирани светци ще бъде реалността, в която здравия смисъл трудно се побира или оживява с изкуственото дишане на душите, търсещи спасение в себе си и в самотата. Напускайки социалното, колективното, общото.

Забележете, ние живеем в XXI век и това в чии ръце е микрофонът, кому медиите “да(ря)ват думата” предопределя и тая крива оптика на общественото зрение – по пътеката на НЗОК – кривогледството и словоблудието не се лекуват.

Всеки смислен лекар ще ви каже – лекуваме по симптоми, но накрая винаги има диагноза. Тук диагнози няма, няма и рецепти, има врачки, видения, поверия и бездуховност – симптоми на помръкналата ни вяра – в себе си и в Господ.

Просто ние сме изгонени от храма, който е бил винаги в душите на хората. Крехката човешка душа е била винаги уазвима и слаба без вяра.

И накрая, времето, в което живеем днес – фарисеи ни спасяват от себе си, сочат ни следствията, забравят причините, а “мравката”, малкият човек, данъкоплатецът немее или мучи тихо. Безсилна пред мощта на невидимия съюз на медии, статукво и придворни певци и изпълнители на познати песни, с нов, все по-пошъл аранжимент.

“Златният Орфей” не възкръсна, защото естрадата с пошлото не е спирала да е в ефира на душите и умовете ни. Допусната наивно, като приятел на гости, обрал семейните ценности, след празника и веселбата.

P.S. Текстът бе публикуван първо във Факел.бг: http://fakel.bg/index.php?t=4684

Мравка или Щурчо

 

 

 

България е страната, в която капиталистите са най-чупливите, най-нежните на земята. Уж предприемач значи по света (и у нас) планове, стратегии, мисли във всички възможни сценарии. Да, ама не и тук.

Уж същите предприемачи и работодатели трябва да носят отговорност за съдбата на служителите си, мислейки на едро, в големи категории. Уж трябвало да мислят за развитие, промени, инвестиции. Да, ама е уж.

Това е страната, която правителството и едрите “предприемачи” стачкуват срещу държавния монопол заедно. Това би било новина за малоумни в медиите, намиращи се малко по на запад от нашите земи. Но тук си е сериозна новина. В смисъл, нормална си е. Направо истинска.

Уж светът бил свързан, и те, станалите богати заради труда и интелекта си трябвало да гледат далеч напред, да разбират тендеции, процеси, явления. Да, вероятно е вярно. Вероятно дори го изричат. Но до тук. После нивото на техния предприемачески Дунав става като поточе, и продължават напред, по призива на боксьора.

Като стане наводнение или някой и друг катаклизъм, политиците тръгват като оплаквачки и обдусмани да изслушват хората, които са ударени от стихията. После демонстративно, шумно даряват пари, носят безплатна минерална вода от некои свои извори. Съчувстват пред камери. И до тук.

Като дойде суша, земеделските стопани са жертви, ние им съчувстваме.

Горчивата констатация е, че тук мисленето и моженето, потвърдено с биография, са подменени от говоренето. От словото, което било началото на всичко. Оставаме все като в оная песен, бягайки на място или като във фитнес, тичайки по една пътечка, гледащи екрана на новините.

Та, думите ми са за оная детска приказка за Щурчо и за Мравката. Все по-често си мисля, че във всички Бизнес катедри, драматични ви(с)ши учебни заведения, бълващи ви(с)шисти-икономисти трябва да започват образованието от най-простото. От детските приказки, обяснявайки чинно на бъдещите ви(с)шисти най-близкото на детските им души, устремили се към дипломите. Няма кой да мисли за теб ако сам не си помислиш за всичко възможно, което те дебне. Капитализмът не е вечен успех и неземни ръстове.

Бизнесът не е костюми, скъпи часовници, весели нощи и фондове от Европа.

Да си предприемач по света значи да носиш отговорност, за себе си и за съдбата на другите. Да носиш отговорност за делата си и да си плащаш грешките. Най-накрая, ако ги има са ползите, лукса, похвалите и славата.

А за детските приказки – вероятно са забравени като бабини деветини. Изглежда трябва да се учат като бизнес уроци. Защото всичко най-сложно допира до “простото”. До там я докарахме – да се досетим, че всичко около нас е по детски наивно, а детето – то трябва да се учи.

Мравката или Щурчо не са просто герои от детска приказка, а житейски избори.

Вероятно текстът е много наивен и вдъхновен от средата на наивните жертви на всички, понечили да се правят възрастни и много умни.

Дупката в живота

 

 

 

Дупката в живота на обществото ни започна да ни поглъща когато думата имидж замести “старомодната” репутация.

Някъде в миналото изчезна и думата порядъчност. Ужасно проста, но вероятно простовата за “сложното” време, в което живеем.

Неусетно светът ни обрастна от имиджи, а простото човешко доверие бе заместено от публично изречени, и платени непублично, плоски и кухи думи.

Днес всички си мерят политическо либидо в проценти, заменяйки старомодното човешко с модерното. А “вехтото” остана в пожълтелите страници на книгите с простоватите описания на чувства, характери, изживявания.

Подменени от света на постванията, туитванията и ритуалните снимки, “подкрепени” от “огнени лайквания” на ревностни “фенове”. По възможност – стотици или хиляди.

Когато

 

 

 

Когато Волен отишъл на преглед, докторът го разпитвал дълго, търсейки професионално причините за заболяването му. В хода на беседата Волен се усъмнил, че докторът е американски агент, използващ случая и неговата моментна слабост.

Партийният лидер запазил учудващо за него хладнокръвие и когато докторът приключил, Волен получил диагноза на Английски (Латинският е мъртъв за Волен природно).

Кипнал, Волен изригнал – никога не съм допускал, че Американските агенти са толкова изобретателни.

Обадил се водещите си офицери и им описал случая. Разбирайки от две думи за станалото, колегите казали Esherihia Coli.

Възбуден, окрилен и облекчен Волен отишъл в студиото на поверената му телевизия и разкрил Истината. Всички фекалии са американско изобретение, а съдържанието им тайно описват на английски. Да вербуваш и бактерия – това си е професионализъм.

Оттук започва предаването, за което всички знаем…

Гонките като вопъл. Безсилен и последен.

 

 

 

 

Не зная дали в България има социални психолози, дали има хора, които разбират какви сигнали за ставащото в душите и мислите на жителите на страната ни дават новините. Новините, дори редактирани, крещят – вие се самоубивате.

Състезанията с коли са крива, но точна репродукция на цялата извратена скала от ценности, които наложи “преходът” на моделите на успеха и стълбиците, които обществото оставя в главите на всички. Колата е престиж, символ на успех, а победата трябва да е бърза, по възможност мигновена.

Самоубийствените “гонки с коли” са ужасяващ пример на тихата агресия, която цари в душите и мислите на младите, безсилни в това да виждат реализация на енергията си, те я впрягат в безумия, които ги унищожават. Живеейки, като за последно.

Никаква полиция, никакви мерки с увеличване на санкциите няма да променят картината. И патриотизмът, в големи или малки дози, не помага. Няма успешно лечение на социални, свързани процеси с мантри, врачки или възвания. Социумът е организъм, а не сбор от елементи.

Лекуване на шарка с фон дьо тен, няма.

Дори мислещи всички, населяващи дадена държава, живеят през личната си значимост и усещане за успех, който непременно минава през мнението на другите около тях. Признато или не – когато колективното “Аз” е болно, болни са всички “аз”.

Цената на живота е толкова много изтъняла в представите на собствениците им, че дрогата на високите скорости, в размера на възможностите им, затваря най-естественте инстинкти. Инстинктите за самосъхранение.

Когато ти не можеш да се почувстваш ценен, оценен, успешен, тогава ти си измисляш свят, в който си победител, важен, разпознат, авторитет. И си търсиш наградата, с която да се само-наградиш.

Драмата на тези млади хора е драмата на бъдещето на България. Обществото не дава на младите усещане за преспектива, за развитие, и тези, които са останали в развъдника ни, търсят своята “самореализация” в състезания на смъртта.

Никой и никога не трябва да забравя, че младите мразят лъжата. Че имат силно развито усещане за истина, което ги прави безкрайно точни и честни в оценките за света, в който те и ние живеем.

Обвинените в лошото възпитание на автомобилните джигити родители, са също безсилни жертви, хора без усещане за перспектива. И дали на децата си всичко, включително парите за колите, разбирайки обичта през патриархалност, която те не осъзнаат, че убива децата им.

Други, не толкова популярни за новините са статистиките за самоубийствата. Вероятно, ако България имаше статистика за реалната търговия на алкохол, ние щахме да научим за рязкото увеличение на употребявания алкохол. Това са все проявления на личните, безсилни, последни прояви на бягства от реалността, през фалшиви актове на значимост.

Публичната липса на морални авторитети, добри примери, удавянето ни като в порой от жълтото и про-руското, сред публичност и атмосфера на колективно безсилие, в което всеки сам се спасява, оживявайки.

Отсъствието на усещането за колективен живот, подменените с лъжа или сладникава пр информация, заливаща ни през новините, руинира и малките остатъци от усещане за колективен, обществен начин на живот на една страна от ЕС, в XXI век.

Липсата на морални авторитети, подмененото до ролята на слуга на властниците (които да са те) всички “интелектуалци” и затварянето през “невидимост” на шепата останали честни творци, превръща България е развъдник на хора, които разбират живота като примитивно, жизическо съществуване и битка между инстинктите, при най-ниското – онова, което уж публично презираме, но живеем днес.

Към всичко описано трябва да добавим и гнусливостта на “българската интелигенция” от “народа”, при цялата условност на тези две категории, които продължават да живеят своя живот, пълни с пролетарски смисъл, въпреки датата на календара. Още едно непризнато публично наследство от комунизма и неговата задача да създава “авангард на работническата класа”, отделяйки, откъсвайки будните от масата, купувайки ги с лекота.

Естествено, в среда на двуличие, лъжи, липса на истински избор, разпад на ценностите, логично първите и най-невинните жертви са младите.

Те, младите, които още не са научили за живота много, но могат да мислят, и разбирайки посланието на средата “трай и кротувай”, прехвърлят енергията си в само-унищожителни, но подкрепящи личната им значимост (сред социалния им и важен им кръг) изяви, които ние коментираме като лошо възпитание.

Удобно не схващайки мащаба на разпада ни, обхващаш всичко.

Маугли в света на въпросите

 

 

 

 

Преди години, когато не схващах света в неговата огромност, свързаност и уникална еднаквост на човешката природа, не разбирах колко е просто очевидно всичко и се крие във въпросите, които човек си позволява да зададе. Първо на себе си, а после и на другите, околните, еднаквите като него, независимо от видимата (физическа) различност.

Въпросите, които задаваме са най-големите “предатели” за онова, което ни описва по очевиден, ясен начин като хора и като степен на лична или колективна еволюция, показващи ни нивото на културното развитие на един индивид и едно общество във вечната ни и човешка, присъща ни борба с незнанието и страховете от новото и промяната.

След доста години, днес, сигурно не съм сам в убеждението си, че ние, човеците сме еднакви и единственото, което ни различава е видимото, онова, което очите виждат, но не виждат мислите. Поне на пръв поглед или когато си вечен Маугли в света на чудесата.

Някъде, преди две години, на България й бе наложен въпроса “Кой?”. Сам по себе си важен, но дълбоко безсмислен ако не е зададен с въпросите “Защо?” (стана така) и другия “Как?” (ще се промени към по-добро средата).

Дните, седмиците, годините минават, но тези най-очевидни въпроси ги няма пред нас и България. Ние колективно продължаваме да се мотаем в гората и да търсим трохичките от детската приказка, за която много от търсещите изхода дори не знаят, че я има. А ако я знаят си мислят, че е детска история, история за непораснали, а те пък мъдри, побелели, възрастни знаят, че там, за където ние сме тръгнали, те се връщат (помня тази сентенция от един учител по военно дело в гимназията).

Днес, все по-объркани и питащи се Кой още ние не успяваме да разберем, че и в гората, и в публичния живот дребнотемието е само временна наркоза (и временна трудова заетост за ума) и преместване на проблема от колективните ни мисли, но не и неговото премахване.

Колкото и да си представяме, че нещата ще се оправят от само себе си, а любопитството е детска характеристика, дълбоко ненужно на знаещите всичко, ние се доближаваме до момента, в който въпросите Защо? и Как? ще се превърнат гигантски, но не американски секвои, а заплахи, угрози за колективния ни (и физически) живот.

Мъчително, непризнавайки си, ние ще започнем да разбираме, че този порои от мълчания или подметени истини и незададени въпроси ще започне да ни убива масово – първо през видяното, после – все по-физически и изтриващо ни.

И тогава, загубените в гората на дърветата-дребнотемия, ние ще се събудим пораснали. Естествено такова чудо няма, но със сигурност днешните разказвачи на приказки на недоразвити (ментално) възрастни ще бъдат безсилни да продължават да разказват за провидяните от тях чудеса.

Тогава, зорлем, “набързо” порасналите ще започнат да си задават въпросите, които днес не са ни нужни, непотрени главоболия за вперлите поглед към бъдещето, и не гледащи в краката си. Онези въпроси “Защо стана така?” и “Как да излезем от ямата?”.

Пак тогава, всички ще се ударим по челата и ще се сетим, че знанието и моженето са единствения лек на всяко заболяване, било то и колективно. Ще си погледнем календарите в скъпите или евтини телефони и ще разберем, че странно – датата е принадлежаща на календара на XXI век. Век на познанието, обединените усилия и уж забравената, но вечна, хуманност

Но до тогава има време, на местната спирка и сборен пункт на хората, погледнали към бъдещето не е многолюдно. Поне е невидимо за новините. Но новините не са тези, които виждаме по телевизорите и по сайтовете.

Има един безкрайно невидим свят на “малките и модерни хора”, които са живи и щъкат покрай нас. Точно тези, които си задават въпросите, търсят причините и процесите, гледат света в неговата съвършена и напрегната днес цялост. Хора, чиято природа и съдба им е дала уроците, които са ги направили мобилни не само в телата, но и в мислите сил и в “невидимите” си “малки” дела. Такива каквито са всички нормални, смислени хора по земята, каквито сме и всички ние, Българите. Днес това “никой” не иска да го “види”.

Просто закърнялото и уж забравено човешко качество любопитство ще се събуди “чудодейно”. Онова наше качество, което днес през своето публично “отсъствие” ни прави днешните, обърканите, безсилните, нужните на системата на простите въпроси и още по-простите отговори.

Светът “невидимо” става друг и никога няма да бъде същият – светът на въпросите с ясните отговори или просто реторичните.

“Реториката” на бъдещето, виждана като практикуваната по другите, напредналите страни, не е като нашата, локалната, оная приличащата на епилацията в салоните за красота.

Епилацията и фризирането ще напуснат публичното. Ние, Българите, не сме Мауглита. И никога не били.

Прорастването на всички филизи е винаги невидимо. И това не е новина. Факт е. Засега само научен.

Изкуството на усвояването

 

 

 

В живота всичко е статистика и стилистика на превода на видяното.

При повече факти наблюдателят или изследователят получава по-обективна, точна и достоверна картина на света, които наблюдава. А при “налична” научна честност – прави верните, обективни изводи за видяното и забелязаните процеси.

Местните избори, заради мащаба на броя избирани лица, позволяват да бъдат наблюдавани без усилия много по-добре фактите и процесите, ставащи около нас и в нас.

Наближаващите местни избори ще бъдат истинско пиршество на разпада сред който живеем. Размяната на лица като футболисти преди сезона, разказите на приказки, надвърлящи богатството на “1001 нощ”, фантастичността на сюжетите, немислими дори преди 6 месеца само допълват безпътицата, в която живеем. И която свикнали, дори срастнали се с нея, трудно проумяваме през делника си.

Най-гротескното в случващото се е, че огромното мнозинство от разказвачите на истории (кандидатите за световна слава) пред ошашавените слушатели-гласподаватели-данъколпатци са хора, които никога не са управлявали пари, не разбират от съвременен бизнес, но пък са специалисти в “изкуството на харченето” на чужди, неспечелени през системен труд, стратегии и сред конкуренция пари.

Родени експерти по “усвояване” на фондове, кредити, траншове. Само си помислете – у-своявам, правя го свое, мое… Тя метафората спи в думичката, която ни пълни ушите и очите от утрин до мрак

Вероятно, именно “ръководени” от неспособността да мислят, те са дали простор на фантазията си, а разказът им за света, които обещават на драгите избиратели е фантастичен, ирационален, завършващ накрая винаги като “Биг Брадър” – свят на дългове, разхвърляне на пари в безумни начинания, щастливи спомоществователи, боя, плочки и руска патьомкинка реалност, преведена на български, през XXI век. “SMS-ите” на бюлетините на изборите са заместени с парите от хазната.

Пулев замести Ванга, но все още не сме разбрали силата на неговото пророчество. Продължаваме напред. Към дъното, за което толкова много (си) говорим.

Дали някой

 

 

 

Дали някой от Българските политици знае, че от векове политическата и философска мисъл се бори с илюзията, че светът се състои от хора, водени изцяло от алтруистични намерения?

Че най-страшната клопка на идеологията на комунизма е допускането, че хората са водени от изключително благородни цели когато са управлявани или управляват?

Че и в консервативна Англия от векове коментират именно това, осъзнавайки доста рано клопките на всички форми на управление, от времената на Елада, Рим, Венеция?

Дали някои от действащите на сцената е чел книги, описващи човешката природа, разказващи за клопките на човешката ни същност, която е вечно слаба и съблазняваща се лесно когато правилата и наказанията ги няма?

Дали някой от упоменатите е наистина рабрал, че най-големият грях е гордостта? Чувството за изключителност, незаменимост и логичното желание за високо (платено) възмездяване на усилията?

Има ли журналист, който да попита политиците какво значи за тях комбинацията от думи “колективно благо”?

Без(с)мислие

 

 

 

Природата и Господ не са ни дарили с обоняние на животни. Защото то явно не ни трябва в размера на оживяващи, борещи се за живота през физическото и “простите” природни закони. Не, че и те не важат за нас, хората, напротив.

Ние, хората, сме дарени със способността да мислим, да съобразяваме, да градим планове, да конструираме идеи и да поместваме себе си и другите около нас в тях в бъдещето. Бъдещето, което дава смисъл на живота на мислещите. Отсъстващо, то дава на осъзналите се усещане за безвремие, за безизходица, дори да не катасрофално видимото на пръв поглед.

Но за да стигнеш до това убежденние, до това да си дариш правото да мислиш, с други диуми – да се очовечиш, се иска да разбереш кой си и това невидимо в очевидността си – правото да бъдеш човек. Намиращ се на върха на хранителната и силова пирамиди, които дават, дори като не си разбрал, всесилната роля на победител.

Някъде, в хилядлетията преди нас, човешкият дух и разум разбрал, че един човешки живот не стига, за да научиш всичко за света. Някъде, далече назад, хората родили символите, картинките, а по-късно и буквите. За да прехвърлят на следващите, тези, за които не знаят, но подозират, че ще ги има, други хора, знания, опит и да им дадат част от себе си, осъзнавайки нищожността на своето лично съществувание.

И това, най-естествено днес – книгите, знанието и идеите скрити в тях започнали да живеят живот, надхвърлящ мащаба на единицата, самотния човек.

Някъде, назад във времето ,Човекът си намерил своето истинско обоняние. Обоняние за мисли, за идеи, за да съжителстват по техен, мирен начин миналото, настоящето и бъдещето.

И ако осъзнаваме всичко това, и ако сме частици от една безкрайна верига, дори щафета на човешкото, хуманното начало, то отговорът на въпроса защо живеем във време на безвремие е повече от очевиден.

Загубили сме си обонянието да мислим, някаква хрема е затворила мислите ни. Към другите, към разбирането, че сме само частици, че не сме богове а прости вестонсци на живота. Временни, тленни, но важни с ролята си на част от голямото, наричано и живот.

И колкото пъти забравим да дишаме с мислите си, толкова пъти ще ставаме като загубени в гората на живота. Забравим ли, че нашето човешко обоняние са мислите – ще бъдем като днес.

Загубени сред без(с)мислието.

Заменили света и фактите му за илюзии, за представи (продобити, внушени от “авторитети” или откраднати, защото е по-лесно), които обслужват, слугуват на лекотата на битието на животни, които науката отдавна (до)каза, че мислят.

При това рационално, през законите, които те не гласуват, не следват, а просто “изповядват”, живеейки по правилата за разума и законите му, които ние прекрачваме заради “бого-избраността” ни..

Доброволно напуснали правото, което ни е дарено от Господ – да мислим. Казват, най-страшните окови сме си слагали ние, самите. В главите, откъдето тръгва всичко в живота и където, пак там, всичко свършва.

Сякаш животът ни е един безкраен път към битката да си позволим да мислим, тоест да бъдем съществуващи и действащи като човеци и в битка с осъзнатото без(с)мислие.

Необяснимият свят не е справедлив

 

 

 

Когато нещо не ти е ясно започват размисли – в размера на наличната подготовка или интелектуално джапане, сложено в мешката на живота по пътя до момента на размислите.

По културните му казват (викат) когнитивен дисонанс.

По простому – мозъкът не вдява конеца с реалността. Нещо става около нас, настана мъка с вдяването. Главно “лявото”, но пък “дясното” е затруднено.

Губерката на природната интелигентност не лови тънкия конец на реалността около нас.

Левият Ципрас предаде левите идеи и пристана на кредиторите, обръщайки ултра-лявата палачинка в ултра-рестриктивна и единствено възможната за да има нефалирала Гърция.

От другата страна на океана, братът на левият Фидел Кастро, след опростените от Русия милиарди $ (около 20) пристана на САЩ. Сигурно знаете, ЦРУ е провело най-много операции срещу Фидел, брата на днешния творец на новата Кубинска политик със САЩ.

Вероятно помните и факта, че Фидел поздрави Ципрас с “историческата победа на гръцкия народ”. Брат му днес го “предаде” с официална церемония, след 54 годишна битка на Куба и героите от планината Сиера Маестра.

Светът не е справедлив. Особено, Западният.

Супер трудно би ми било, ако бях политик или журналист, със задачата да обясня това на левите си избитатели или читатели.

А пък и светът става все по-необясним. Особено, Западният.

И да си “ляв” е все по-трудно. Каквото и да значи ляво или дясно в тоя свързан свят.

Останалото, “невидимото” са човечността, толерантността, съобразяването ни с другите, с които живеем заедно. И това не е ляво или дясно гледище, а е описание на онези чисто човешки качества на съпричатие и солидарност.

Които пак не са леви, а бяха просто присвоени, откраднати. Оттам е и необяснимостта на “десния” свят за “левите”.