Трелите на “опълченците”

 

 

 

Все още не знаем кой ще изкукурига пръв – драгите читатели и зрители, “предмет на вниманието” на пропагандата или самата тя, налудността под формата на “новини”.

А “технологията” е проста, безотказна, известна от поне столетие – през създаването на реалност, която заобикаля причинно-следствената връзка на всичко ставащо около нас. През разкъсването на времето и неговите координати минало-настояще-бъдеще. През замяната на мисълта с ирационална вяра в чудеса, небивалици и “приказност” от друг вид, различен от този в приказките или притчите.

През смесването на моралните категории в лепкаво желе, оковаващо чистото, заедно с мръсното, “култивирайки” култ към безкритичното мислене и съгласието като единствена форма на “нормално” общуване.

През езика и неговите “слуги” думите, които могат да сторят всичко в своята послушност. През невидимостта на промяната на смисъла им, напомнящ промяната по лицата ни, с които живеем заедно десетилетия.

И всичко това става при днешното съществуване на многобройните източници на публична информация, при факта на познанието на езици, свързаността на света, социалните мрежи.

При все това – битката с разума (и на разума в нас) е все повече с неясен изход. При цялата “очевидност” на победата.

Въпреки всевъзможните мисии, които се “поставят” на умовете ни в тоя “интелектуален” сървайвър. Въпреки организираността, “волята за победа” и недостига на рационалност и кислород за разума. Въпреки наводненията от сълзи по чуждите мъки и страдания.

Въпреки душите, разпъвани като ластик от детска прашка.

Въпреки ограничеността на физическото ни време, и напук на старанията, които придобиват характер на бомбардировки над здравия разум. Въпреки опълченците-тролове и онези с лица, но с тролски нрав и задачи.

Състезанието продължава, пък кой ще изкука – ще чуем по кукуригването по никое време.

Сякаш е нужно да забравим, че светът е оцелял и го има и днес именно по повод на здравия смисъл и рационалността.

Сякаш е нужно, ама не става. Неверниците в смисъла на разума и съществуването му ще продължат напред, по познатия от как светува начин – с решителната, последна крачка.

Към ирационалността и края, който винаги е едно изкукуригване.

По пътя. Към върха.

 

 

 

Единственото откритие, което човекът и геният му никога няма да открият е антибиотик или субстракт, подкрепящи съпротивителните сили на разума и здравия смисъл в човешката природа. Битката на човека със себе си и за човешкото в себе си е вечна.

Разумът е онзи тебеширен кръг, който нарисуван в мислите ни, ни позволява да оставим въздух и ресурси и за другите около нас. Предвид “тебеширността” на природата ни и абсурдността на всевластието, бродещо сред мислите ни, задачата е вечна и недостижима в своята привидна очевидност.

Знанието, влечението към новото, носителите му, книгите, науката се попиват бавно и си тръгват лесно, само едно поколение, изпуснало щафетата и всичко се връща обратно там, при предишния етап и отношенията между всички, безразличните и заинтересованите от еволюцията, мислещите за цялото и процесите потъват колективно в блатото на миналото.

Сякаш напояването на житните култури, посадени веднъж, но незабравени, през грижа, са най-добрата метафора на ставащото с едно общество или държава. Оставени без грижа, стръкчетата залиняват, свиват се, а после изсъхват. На тяхно място идват братята и сестрите плевели, адаптивни, вечни, сигурни в оживяването си всякога – и при суша, и при наводнение.

Миг невнимание, цял живот страдание на всички, тъжен превод на “народното творчество”, коментиращо мъдро срещата с тока.

След тези нахвърляни мисли, като мазки над плат, единственото, за което се сещам е нашата лична отговорност ако ги осъзнаваме искрено. Всеки от нас е важен. А всеки искрен е още по-важен – веднъж за себе си, опазвайки извоювания смисъл, и втори път – още по-важното – да има силата и волята – през примера си да помага на другите до себе си.

Животът и битката за смисъл е като изкачване на алпинисти към един връх. Всеки разчита на другия, по пътя към по-високото – в нашия случай, по пътя към върха (недостигнат никога) на духа. Дори след миг невнимание, подведен от един от двамата, политат към пропастта и двете тела.

Убий таланта с любов към селфитата

 

 

 

Съдбата на Хасан и Ибрахим, похабяването им, вестникарската и медийна бозалива сага, би могла да бъде и е една неизвестна за медиите история на Иван и Петър, Ованес и Агоп. Да убиеш един талант, дарен от Господ е толкова е лесно, вкараш ли го без интелект, съвест, обич и дъъълга грижа в света на парите.

Талант се убива и с примитивна слава, изсипала се като панаирджийска веселост над неготовите за изпитанието детски души. Убива и родителската “обич” към бягството от “нещастния” живот, набързо “приключил” със спасителните доходи от таланта на мечетата, водени по панаирите.

Дарените 20.000 $ от държавата са проста илюстрация, че работата не става никога само с пари. Напротив. И 200.000 $ да бяха дадени – ефектът би бил и все ще бъде: Маугли в света на капитала.

Сегашното похабяване на двете момчета, което едва ли е краят на таланта им, е простата илюстрация на всеизвестната истина: прости хора не могат да правят сложни работи. Талантът е едно от най-сложните и гарантирано вечно необясними неща.

Талант се развива като цвете – открива се, сади се в любов, и се полива с грижа, дълго и търпеливо, до първия цвят. И после пак – много обич и подкрепа, и така много години, докато порасте и се осмисли, осъзнае, саморазбере. После се пуска да отлети – като птица, излекувана от природо-любители.

През цялото време става дума за пари, но не много. Многото е любовта и разбирането на душата на таланта.

Но кой ти гледа “тея дребни работи”, мащабната примитивност работи мащабно, продължавайки напред.

Дали някой държавник ще разбере, че без система, без мисъл, без подготовка ние вечно ще бъдем донор на света със своите таланти, и вечно ще бъдем скимтяща жертва на лошите, които просто си гледат интереса. Това, което не правим ние, не разбиращи сложността на света, в който “по неволя” живеем.

А Хасан и Ибрахим са просто известните, изстискани като сюнгер обекти за селфита на мащабните ни големци. И толкоз.

А Бащата е невинен – той толко(з) си може.

Новини с подсладител

 

 

 

Това, че всички медии разтръбиха дружно “факта”, че Москва харчела 10 милиона евро за пропаганда в България е само потвърждението на невидимия факт, че сумата, употребявана за размътването на умовете ни и подкрепата на създаването на паралелна, про-руска реалност в България е много по-голяма. Толкова единодушно старание да сме информирани има рядко на пазара на перилните препарати за мисли.

Тактиката на всяка хубава жена да показва акцент от тялото си, през цепка или деколте, е играта на днешната “обективна”, “българска” журналистика, научаваща силните новини от подбрани чужденци. Малко грим, малко художествено осветление и фотосесията е готова.

Театърът с наивността, неинформираността и играта с полу-истини е игра с тъпаци, които през подобни новини са възмездени да усетят полу-чувствата си (мотивираните съмнения и догадки) като сбъднато прозрение, заменящо остротата на реалността със желеобразност.

Много полу-истини, събрани в едно цяло превръщат “истината” в полу-истина, а накрая, при нужното усърдие, в свят на лъжата. Удобно приспивен, гримиращ, а не след дълго убиващ, мисълта за непоносимост и за нужната радикална промяна.

Нещо като боза с подсладител. За да е трайна и в търговски вид за целия цикъл на търсене на наивници, пиещи сантиментите през очите и цвета на течността. А знаем, благодарение на това човешко откритие, подсладителя, бозата не вкисва. Опазва търговския си вид много по-трайно и от традиционното ориенталско и наше питие, правено с “простата” захар става търговска бутафория, лъжа за устите и очите.
Последващите, неминуеми киселини са невидими, лекуват се със сода бикарбонат, по бабешки,. оригваш се и продължаваме напред до следващата среща с вградената ни наивност и способността да не мислим и да не анализираме от кой чуваме, какво чуваме, защо го чуваме сега и защо е тихичко изречено или крещящо налагано в очите и ушите ни.

Хранително-вкусовите реалности са все повече и политико-информационни. Възкисели, въпреки усърдните доливания на подсладители.

На пластмасовите бутилки с боза поне честно пише “с подсладител”…

Аристотел, но не Онасис

 

 

 

Едва ли Сириза и Цапрас са си мислили, планирайки бъдещето, обедите, властта и през цялото време на живота на партията им, а и в месеците на управлението им, че ще им се падне именно на тях да сложат, по-точно нахлузят, усмирителната риза на тялото на тъй обичания от тях горд Гръцки народ.

Явно всяко силно желание се възнаграждава. Известният афоризъм – внимавай за какво си мечтаеш ще бъде изследван отново през традиционната му болезненост.

Към неочакваните успехи на Сириза трябва да добавим, че същата партия успя за времето на неспиращата до 16 юли (засега до тогава) “банкова ваканция” да променят драматично смисъла на гръцката дума “трапеза”, досега разбирана буквално, а от скоро по нов начин – банка, на гръцки “трапеза” се оказа място, от където се зареждат банкоматите. Единствено и само това – “трапезата” днес е склад на купюри в условията на живот БанкоМат..

Сириза ще обере всички лаврови клонки, изпуснати от колегите от Нова демокрация и ПАСОК, по пътя на Гърция и Гърците към семплото прозрение, че нищо не е дарено или ти се пада. Гърция, като по-слаба ще плати и Западната илюзия, че един народ може да бъде цивилизован с банкноти.

Финално, на Гърците се падна да изкарат и един ускорен курс по съвременна гео-политика.

От всички приятели, искрени, “загрижени” или просто гладни за територията им, които ще им помогнат, те ще трябва да изберат неволята, която е лична, а миг по-късно и колективна.

Никой няма да ги спасява, никой няма да пролее сълзи за древната им култура, историческите им камъни, за онова, което вероятните техни предци са оставили на света и цивилизацията ни.

Убеждението, че патентните права над гръцкото знание е плащано от света с кредити, ще се отмие от фактите на реалността, прииждащи на талази.

А животът без тринадесета, четиринадесета и петнадесета заплата едва сега започва. Бонусът за пристигане на работа на време е все още жив спомен… Неволята не се е обадила по телефоните на много от гърците, а още по-малко да се е настанила в мислите им.

Преговорът (колективният) на класическите текстове от древногръцките философи едва започва. Изпуснатото познание, което е предпазващо ни от грешки, ще се попълни през срещи с фактите, идващи от “безсърдечния свят”.

И накрая лаврите ще се окажат трънени, а сцената – колективен катарзис, описан от техния сънародник Аристотел, но не Онасис.

Изрезки от сайтове и тела подкрепиха светлото минало

 

 

 

Дошлите да поискат оставката на министър Иванов и подкрепящи Цацаров бяха хора объркали мястото на своето пребиваване със състезание по индивидуални и традиционни Български спортове. Физиогномиката им е изобличаваща ги във весело, безгрижно детство и загрижено социално настояще.

Очевидно културата на контра-протестирането не се променя лесно и има установени стандарти. А културата си бе жива физкултура.

А и нещо друго – по защитниците ние можем да разгадаем защитаваните, преразказ на оная поговорка “по приятелите ти ще те познаем”…

Част от контра-протестиращите държаха в ръцете си изрезки от контриращи истината сайтове, оформени като плакати.

Мислено си представих горещите публични поборници на статуквото в обществото на тези ценители на силата на силата. Картината би била гротескна.

Не че другите смислени от другата страна на полицейския кордон не я видяхме. Дано другият път провидялите дъното на живота без правила сме повечко.

Ще има много мъка по тея сгради, пред една от които днес се събраха повече от хиляда неплатени дУши с души, до двата онемели лъва.

Засадата в полза на здравия разум

 

 

 

Дано се намери местен, “наш” политик, политолог, социолог или умеят анализатор, който да успее да обясни на популярен, (просто)народен език за връзката между гео-политиката и българския футбол. По-къс път към световната и гарантирана слава едва ли би имало.

А ако някой реши да разкаже спортно-популярно за свързаността на всичко на тая земя, тогава това достойно за наградата Пулицър дело ще отвори врата (не футболна) в главите на много почитатели на “кръглата топка” към размисли и катарзиси.

Защото няма как българските футболисти да живеят като привърженици на Сириза, да играят на празни стадиони, да бъдат едновременно с това част от “световния футболен елит” и да вървят, продължавайки напред.

И такова перпеум-мобиле няма.

Ако някой се бе сетил да попита “футболната общественост” как биха отговорили на въпроса на Сириза към свободния гръцки народ, то резултатът би бил “съкрушителен”, дори по-съкрушителен от гръцкото 61% от 5 юли 2015.

Паралелът става още по-силен ако се сетим, че бузукарки и фолк-диви бяха по-често виждани от футболистите отколкото техните треньори.

Дори повърхностен, примитивен, махленски анализ би помогнал на проумяването на простата истина – светът е свързан и нищо не живее само за себе си. И между всеки (дори) селски стадион и ставащото по света има връзка. Невидяното или нечутото от нас не е неслучило се. Незнанието не забранява (дори да са омразни) фактите.

Впрочем, успехите ни в спорта, наречен конкуренция с другите държави, не казва нищо различно. Футболът поне е “общонародна” тема и дава безкрайни възможности в обясненията как цената на газа и петрола, “демокрацията” в Крим и светът, в който се помещава и “малка” България са свързани..

Преживяйки нашата маловажност, незначителност, невидимост на Европейска държава, ние все още обичаме да сме при(с)пивани с приказки, лягайки си вечер в легълцата на мънички палавници, уморени от лудороийте на детското ни безвремие. Гордо виждайки враговете навсякъде, където има несъгласие с нашите мислички, представи и митчета. Светът е голям, а на нас не ни се броди сред него, там може би дебне и спасение. Но кой ли знае?

Настоящият текст е едно “предизвикателство” към “колегите” разследващи журналисти, които да се обсипят със славата, за която бленуват, пишейки сега текстове – част от песнойките на вечната мъка и страданията на “малкия, но горд Български народ”.

Лек прочит на масовите днешни съчувствия към бедния, но горд гръцки народ казват същото. Тебе думам гръцка дъще, сещай се, свахо Българска.

Проумяването на световната (ни) свързаност е само въпрос на време. Противно на всички “очевидности”, че между футбола и световната политика би могло да има връзка. Както и между корема и главата, с която трябва да мислим.

И всичко това – при цялата драма на непотвърдеността и “недебатираността” от уважаемото Народното Събрание на “ефекта на пеперудата” и засадата в полза на здравия разум, която свири историята в мача между миналото и бъдещето.

Цената на гръцката про-западност

 

 

 

Ципрас и Сириза пратиха гръцката демокрация в Музея на Древна Гърция. При историческите камъни, при древните места, за които никой няма очевидни факти, но пък да вземеш пари от илюзиите на пожелалите да повярват се оказа доходно.

Доказвайки за кой ли път в човешката история, че книгите или историческите хроники са истински само ако бъдат четени, разбирани и “ползвани” като тухли от стената на едно безкрайно строителство. Спре ли един народ да чете книгите на своите предци и да учи историята си, осмисляйки я – резултатът е тъжен.

Животът на човечеството е започнал да се променя бързо едва когато се е появило печатаното слово и знание. Когато щафетата с предаваните открития е започнала. От времената на Гутенберг и неговата печатна преса, до днес, единственото гориво на промяната е знанието.

Впрочем, България не е Гърция, Българите не са Гърци, но с книгите и знанието сме еднакво немощни. Гърция днес е просто истинска драматизация на предстоящата скоро Българска “гръцка” история.

Доходите на Българите са достатъчно ниски, резервът – минимален. Прословутото Българско, вечно, оживяване ще се срещне с физиката, химията, биологията, биохимията и законите им. И социологията, но не в днешната й развлекателна, комедийна, гротескна форма на обговаряне на процесите.

Опитите да се прави политика с митове и легенди през XXI век са обречени. Освен музейни работници, гърците трябва и да поработят, плащайки си данъците.

Дано Европа и Германия не се огънат отново под натиска на поредното гръцко изнудване, опаковано гео-политическа подкрепа на про-западна ориентация.

Европа не трябва да наддава за гръцката западност. Гърция сама трябва да си намери пътя и плащайки дълговете си.

Вечно дундуркани демокрации без правила и закони няма.

Гръцката история напомня безкрайно много на случаите когато родителите плащат образованието на любимото дете, а на финала се оказва, че детето е “вземало” невземани изпити, а дипломата е фалшива. Накрая родителите умират, а детето разпрашава богатството и славата на гордата фамилия скоростно и с помощта на лошите приятели на непорасналия и неспособен да среща реалността и отговорността си прахосник и бивш любимец на мама и тате.

А ако погледнем историята на експресния референдум, гордото Гръцко “Не!” и това, което става в мислите на излъганите и наивни гърци, можем да допуснем какво си мислят и ще си мислят Гърците за всички политици, добавяйки към списъка на измамилите ги и поредната порция “спасители” – в лицето на Ципрас и Сириза. И колко вяра в демокрацията им е останала при такова подвеждащо лидерство.

И да си представим, без особени напрежения на мислите, как оттук нататък в Гърция ще избухне Войната на интерпретациите. И кой ще спечели от това самоубийствено и братоубийсвено деление на жертвите на колективната и инспирирана, подкрепена наивност.

Идилия по икиндия

 

 

За гръцката дългова криза научихме, че не ни засяга, всичко е под контрол, наблюдаваме с повишено внимание. Правим всичко по силите си, а те са малки и не се срамуваме да си го кажем, криво-ляво за 25 години свикнахме с ролята на професионална жертва на запада, след рахата на братската дружба.

Но за ефектите от сривът на Китайските Фондови Борси – няма и дума от местните (и дежурни) анализатори. Китай е далече, имаме всички съмнения, че такава страна я е имало или я има.

Тоест – за нещо, което не сме виждали – да се тревожим, не трябва.

Не че ефектите от Китайските борсови проблеми няма да са гигантски и с печат, който ще бъде ударен и над нашата икономика. Била и микроскопична, сравнена със световната, Българската икономика е част от световната.

Може би най-неприятният ефект ще бъде спадът на цените на суровините. А там най-ударени ще бъдат суровинните придатъци към световното производство и търговия.

Вероятно не ни идват импулси за мисли, защото не знаем какво мисли Москва. А и Брюксел е зает да решава гръцките проблеми, които не ни засягат.

Но в страната, в която мащабът на правосъдието е “климатична инсталация или климатик”, това са дребни детайли от далечен нам пейзаж, гледан с късогледите очи на доброволни пейзани.

Селска идилия по икиндия.

Хипотеза, но не хипотенуза

 

 

 

 

Не съм икономист, но вероятно в сценария на поредните отстъпки пред гръцкия натиск над Европа да плати гръцката сметка, има и една лоша хипотеза за тях, нашите съседи. В структурата на гръцкия износ именно Европа е най-важната като партньор.

А всички знаем, най-боли когато те ударят по джоба, платил или не данъците на парите, намиращи се там. И Гърците не са по-различни от нас – просто номерът им е минавал до днес. Те бяха привикнали и привикнати да намират джобните по други джобове, главно европейски.

Колкото и Брикс историите да звучат омайващо и спасително за гърците и лидера им днес, някой ден, не много далече във времето, Гърците могат да се окажат бойкотирани от тъпаците, принудително и “солидарно” вкарани в ролята на кредитори, заради опазването на ЕС.

Изнасилването на Европа по “демократичен път” няма да бъде забравено от изнасилените плащачи. Извън всякаква политическа коректност, правилност и умерено слово под натиска на разрухата на ЕС. 500 милиона няма как да не забележат силата на демокрацията 11 милиона да бъдат “по-демократи”.

Само си помислете, какво би станало ако гръцкия туризъм, в мнозинството си сив, се окаже отказан от милионите посетители, а гръцките стоки – отказани като произведени, за да бъдат плащани.

Ако Европа поиска да получава безплатно, по познатия модел Гръцките услуги и стоки for free, много бързо именно гръцките “стопански лидери” ще се светнат как използвания днес като щит народ им е устроил лош номер.

По-просто, по-ефективно наказание няма. Без гласуване, без референдуми, без мъдри речи на мъдри политици.

Те, милиардите, отдавна са отписани. Пък нека катарзисите, трансформациите, размислите да бъдат отложени – като плащанията. В състезанието между корема и мозъка – победителят е един – разума и желанието да си жив и променил се, зорлем.

С бъклица с узо – не става.

Не насъсквам, разсъждавам на глас.