Да бе, ама не е

 

 

Да бе бразилска сапунка, а не е.
Да бе турски сериал, а не е.
Да бе чужда страна, а не е.
Да бе чужд живот, а не е.
Да бе сън, а не е.

Най-ми бе България – родината на титаните, титаничното и тетануса в мислите.

Страната на екслузивната НЗОК, в която по линия на пътеките няма серум срещу глупостта, привидната наивност и простовата радост от живота, консумиран на екс.

И управляван от екс хора с ерзац биографии.

Летална летучка

 

 

 

Комунизмът (б)е свят на жертвата, на дирижираното щастие и колективните радости и скърби. Всеки (б)е длъжен да се усеща като зависим, неспособен на собствени решения и винаги да намира пристан на естественото си самоизживяване на жертва в стадото, в класата на трудещите се или онази другата под-каста на интелигенцията.

Уж минаха 25 години от това време и онези, на които бе дадено “свише” правото да бъдат “предприемчиви”, знаменосци на промяната и естествено строители на новия капитализъм, след многогодишните си усилия да строят “новия живот” през социалистически методи (тоест без стотинка сметка) се върнаха при корените си, при онова което искрено разбират и могат.

А то е само едно – да си жертва е винаги позиция, роля с далавера. Жертвата събира овациите като клоуна в цирка и като просещия на улицата – стотинките и левчетата Да ревеш като дете е достойно занятие, дори доходно, ако има кой да отръскаш, галейките по кратунката с некоя и друга монетка.

Презряните цигани, онези които мразим колективно и се плашим от тях, правят същото. Открийте разликите – “бате, дай некоя стотинка” не е по-различно от “другарю банкер, дай некой милион за невръщане”.

Има, нема неколко милиона нули разлика. Но пък нулите са си нули, тоест нищо. Нула по нула е равно нула, нали. Знаем го от началното училище, дори да сме станали политици, не сме ги изпуснали тези уроци.

Днес Борът на Българската “журналистика”:от хуманизъм повърна през официозните медии своята съдба на несретник, дете на лошата демокрация. История, представена като “изтекъл запис от леталната летучка”.

Успяхме да се убедим отново в простотата на простото, прозрачността на примитивното “послание”, което винаги работи, лови умовете на другите жертви – вижте ме братя и сестри – “колко съм еднакъв с вас. Живее ми се, дори беден, като вас”.

И всичко това изречено в сградата на получилия я “свише” герой от Пловдив, комунист, социалист, милионер и бивш зоотехник Гергов. Хазяина от екс ЦУМ, чакаш държавническото решение сградата да му бъде откупена – в името на България, разбира се.

Да бяха изключения – с мед да ги помажеш. И бонус масло, на промоция.

В действиетлност ние живеем в гъста гора от борове, ели, смърчове, посадени от упоменатия комунизъм и манталиетата на всепобеждаващата жертва. Неизсечени от бракониерите, случайно останали незасегнати от лошата ръка.

Свят на плачещи слуги на народа, пушещи пури. Доскоро кубински, сега пури от страна с ново Американско посолство в столицата.

Бил си бил тръгна комунизмът. Преходът бил бил свършил. България била пазарна икономика, тук имало демокрация, всеки бил свободен да се изрази.

А ние като жертвите от телевизора или от изтеклите записи трябва да си поплачем заедно. От лошата съдба и от лошите.

Обули терлиците, пантофите, тарлъците и влечките, гледайки и бършещи сълзите в очите с пешкира.

Плача, ридая, събирам пари за пурите и уйскито на новите спасители. И та са хора, “другари и господа”.

Да спасиш удавения от теб

 

 

 

Когато Манолова изнесе предизборните си думи пред комисията по избора за омбудсман в парламента, всички чухме как тя вижда голямата картина, прозряла е драмата ни и иска да бъде искреният, “народен” коректор на текста, списан от българската “демокрация” за последните 25 години.

Единственото, което не чухме е защо е станало така. Защо именно нейната партия, управлявала България явно или под прикритие през всички тези години, контролирала централната и местната власт е “успяла” да добута България до положение да бъде просяк, да бъде последна във всички добри класации, изгонила поне 2 милиона от тези, които могат да променят през труда и идеите си България.

Манолова така и не отговори на ненужния въпрос – защо може да опише толкова дълъг списък от искрени, бъдещи нейни задачи на омбудсман ако нейната “социална” партия, партията на трудещите се, наемниците на капитала си е свършила работата?

Защо именно нейната партия, през поставени, подставени и квази политически субекти успя да докара до там “любимата” им България да бъде с 1/3 от населението си в ролята на хора под чертата на социалната поносимост, тоест бедни и оживяващи?

Защо сивата икономика е поне 30%?

И защо неспасяемите трябва да бъда спасявани именно от нея и от социалните й идеи на социално чувствителна жена и майка на народа?

Кому е нужна такава България? На Мая и на всички спасители на плажа на Българската “демокрация”. На брега на същата демокрация където срещата с морската вода и пясъка струва на суверенчетата не повече от 40 лева на ден. И нито стотинка повече.

По познатия модел на поведение на всеки социопат – първо затвърждаваш ролята на жертва в съзнанието на объркания, после го обгрижваш, превръщаш се в негов приятел, а накрая се назначаваш на работа като спасител на плажа, наричана и омбудсман. Подготвен с надуваеми пояси за хвърляне към давещите се. И разбира се, с изкуствено дишане уста в уста, през телевизора.

Циничността на одобряването на Мая Манолова за главен душеприказчик на Републиката е поредната, но не последна, метафoра на разпада ни.

Мая се спаси (от БСП/БКП) за да ни спасява от натвореното.

И тъй като Мая не се е избрала сама, а са й “повярвали” 129 депутата, а 82-ма не са я подкрепили, остава въпроса дали си даваме сметка ние, умните, хубавите, мислещите колко е дълбока ямата, в която сме се потопили.

Поредна, “добра” мигновена снимка на пропадането, направена пред паметника на царя “освободител” и в сградата на съединението на силата. И на безсилието и малограмотността.

Дъното е далече, явно.

Единственото успокояващо е, че визуализациите и екранизациите зачестяват – пък който иска да види или усети.

По-добър съветник на мозъка и разума от корема май няма. Да е жива и здрава и метафората Мая, от днес и омбудсманка.

Тост

 

 

 

Драги сътрапезници,

Не зная дали забелязвате как за има няма две години светът се промени. За сякаш миг от историческото време вече няма какво да ни потресе, впечатли или учуди. Ставащото, като на парад на глупостта, нелепостта и абсурда не спира да сипва от неговото в чашите на разгулния си карнавал. От всякъде до ушите ни идва “Наздраве!” с шейкове от домашнярка, омесени с цветовете на злото, наивността и позитивното мислене на не-негативизма.

И ако се замислим, преди да ни е прегърнал танцът на лекоперите градусни мисли, ще се досетим, че годините на развалата са много повече от две. Илюзията, че времето се е скупчинило около сегашния миг ни подвежда и забравяме колко дълга бе историята до мига на днешния ни банкет.

Между античното и епично-простоватото разстоянието е някъде около 2400 лева. Не че на пазара, и вследствие конкуренцията, няма и по-добри, по-тънки оферти. Има разбира се. Все пак сме в пазарна икономика, в правила на конкуренция и състезание. Побеждават най-добрите, знаем.

Дълбоката домашност и провинциалност, живеещи в друго, отминало за света време, превърнаха България в развъдник на спрялото време и дърпащо ни към инстинктите усещане, че заживяхме в света на уж несъществуващата машина на времето.

За кой ли път отново научаваме от чуждите спомени и мъдри мисли, че единственият път към по-доброто бъдеще е знанието. Оставени в тъмнината на местното, ние учудващо бързо откриваме отново местните занаяти и професии, които много бързо стават приличащи на най-древните. Където разменни монети и твърда валута не са нищо друго освен телата и съвестите ни.

Простото, даже простоватото винаги ни идват някак отвътре, идват ни отръки, природно-натурално.

Епизодите се редят като летящи дървета, гледани от прозореца на тракащия влак, отвеждащ ни назад към преживяното, но неразбрано минало.

Ние продължаваме напред, жадно отпивайки от последните капки на илюзиите, опитомили ни и добутали ни до днешния банкет на съвестните без съвести.

 

Наздраве!

И да илядим!

Старт-(п)ъп

 

 

 

Тея горещи дни с един приятел водим огнени спорове с какъв бизнес да ознаменуваме края на нашите фалирали досегашни бизнес начинания. Положението е все по-отчайващо, говорят всички, а ние сме амбициозни, продадохме дълговете великодушно на един-двама социално слаби и ни сърбят ръцете да продължим напред.

След всяко добро, добрият човек иска да прави още добрини за света, и на себе си, разбира се.

Търсим срещата на общо-човешките ценности, с личния успех, ценностите на оживяването и срещата на високия с ниския морал. На пръв поглед, среща, която е невъзможна. Но тъй е било с всички откриватели, когато са правели своите открития, виждайки необикновеното сред всеобщото очевидно.

След дълги дебати, скандали, историчесаки компромиси и след индивидуалните ни катарзиси, ние мъчително изкопахме много земя по масата на преговорите, изпихме не една и две бутилки за здравето на успеха, дето ще дойде и набарахме златната ябълка.

Оная ябълка, дето с едно – две измивания и четири пет продавания ще стане ТИР с ябълки.

Хем спорим, хем гледаме телевизора и най-важното им новините и ни хрумна нещо екзактно казано – брилянтно просто. Ама много просто.

Мине не мине ден и някой от някъде, в телевизора резне лента, викне камери, над всяка крачка над големците дебне по една камера и алчни за мъдростта на откриващите журналисти.

При обстоен размисъл, след поредици от контент-анализ, ние с моя бъдещ съдружник намерихме пътя към свободата.

Много скоро ще чуете на основаването на едно ново АД. АД “Шумен (не тих) труд”.

Основните ни продукти ще бъдат комплект три-цветни ленти, менче, пластмасов здравец (наш патент), питка от гипс, добре оцветена (за многократна употреба), сол и пипер. До тук нищо ново.

Към комплекта (сета) ще приложим и книга (ръководство) с добри, индивидуални, непроизнесени до днес речи за откриване на болница, участът от път от второкласната пътна мрежа, пречиствателна станция от селско значение, спортна зала под открито небе, градинка, паркче, и разбира се, откриване на предприятие на спонсор на кампания (по възможност, предизборна).

Ще предложим и видео с някои технически тънкости около замятането на менчето. Серия от снимки ще разказва за гадателския смисъл на следата от заметната по земята вода.

За дребен бонус към комплекта ще предложим Туутер и Файсбук обслужване. Един бивш (почти забравен) мииниатър даде 50.000, ние ще искаме скромно по 1.000 лева на месец. Умножете по броя на селата и малките градове в България и се сетете колко сме прости с моя приятел.

Съзнателно избягваме да се бутаме при атовете и магистралите, там е друг сегмент на пазара и е зает от старите ПР кучета.

Ние, с моя приятел, като реалисти, ще обслужваме дръзновението на онези 5 – 6.000 селски наместника, получили народната любов, но ненаучили се да говорят и да откриват обекти.

Имам надежда, че това е ключът от пещерата на успеха. Поливам си менчето и откриваме АД-то. И броим кайметата.

А и като се замислим – как да преведем на “езика на практиката” сложния език на пи ара? Как да пратим живота на хората в телевизора в живота на хората от селата? Нали цивилизацията трябва да е разбираемаза всички? Нали алтруизмът е ключът към добруването ни, за което говорим постоянно?

Без цивилизационен превод не става.

Гришо предаде Маша

 

 

 

Новината за края на дружбата между Гришо (Григор Димитров, България) и Маша (Мария Шарапова, Русия) е една ужасяваща новост (рус.) за руските трубадури у нас.

През сантиментални лакърдии медиите-рупори на руското (явни или не) тихо пускаха в мислите на наивния Българин руските песни и пляски в джубокса на мислите им. Тънко играейки със внушени им про-руски сантименти, през младостта на двамата и успехите на “съюза” им, който бе дар Божи за писачите с електронните карандаши.

Краят на тези човешки отношения, впрочем вероятно логични и изживяни от всички нормални хора, е една ужасяваща новина за руската пропаганда у нас и начало на търсенето на нови руски и “славянско-човешки” теми за новините.

Мъка. Детето на “троянския” и европейски кон предаде Русия.

“Гришо предаде Маша” Какво по-прекрасно заглавие за това държавно предателство на Григор…

Детският свят за възрастни, който го няма

 

 

 

Всичко онова, което става, видимо или не за публиката и покрай дебатите, интригите, заверите, совалките, свалките, заварките и отварките между участниците в събитията и заради правосъдната реформа е един прекрасен първи урок на България и всички видими (и невидими) лица на терена на обществените тежнения как се прави политика, но и за това как се търсят съгласия.

След дълга история на задкулисно, потайно “публично говорене”, България за първи път достигна до момента на своята ревизия на публичността и готовността си за разговор. През средствата на прозрачността и в състоянието на компетентността си, която е именно тази – видяната от нас и резултат на десетилетия усилия от негативен кастинг.

След 45+25 години двуличие, полу-честност, двусмислици, приказки, притчи за наивници и непораснали, ние започваме да осъзнаваме заедно къде сме по пътя към нормалността. Започването на този разговор, въпреки съпротивата, е най-добрата новина на “прехода”.

Падането на маските на “демократи”, полу-демократи, поставени, подставени и почти искрени “сторонници” (рус,) на всяка промяна е другата добра новина и резултат, добър за всички искрено искрени.

Дори неумелото вмъкване на думата “консенсус”, употребена като апотеоз на депутатската мъдрост е още един двуличен днес, но явно осъзнаван, път към промяната. Очевидно българскте депутати и публични лица разбират (щат не щат) нуждата от това входиране на правилни думи в речника си за публична употреба.

Натрупаните от видрите на прехода шумки, клонки и клони, пречещи на течението на потока на живота ще се отместят и се местят – невидимо за непожелалите и все по-видимо за зрящите и поискалите да видят цялата дълбочина на водоема, който си “изградихме”.

Казано по-общо – всъщност това е промяната. Мисълта за нея, усилията, без резултат в началото, но водещи до много мислене, спорове, недоверия и дори парадоксални премествания на хора, мнения, позиции. Едва в тези дни ние провиждаме мъчително, и в битка с миналото в нас, истинските и фалшивите играчи на терена на бъдещето.

Сред съпротивата на зависимите, зависимостите, двуличието, наивността и тайното желание светът да е черно-бял и безкрайно простичък, по-детски ясен. А такъв детски свят за възрастни няма. Светът е цветен, променлив, постоянно търсещ себе си през онези равновесия, който не виждаме, когато сме оковани в страховете си.

Нейното начало – въс всеки мащаб на субекта, тръгнал по пътя на промяната е винаги мъчителен, съпроводен със съмнения, ставащи понякога терзания и самонаказания, които (не) помагат на процеса, но са част от него, независимио мъчителността на моментните усещания или изживявания на участниците.

И колкото дните минават и стават повече и проблемът на осъзнаваната нужда от промяна не започва по решителен начин, толкова повече колективното усещане за безсилие и по повод на състоянието на България и света около нас днес, ще увеличава натиска над мислите, а не много по-късно и над делата.

Всъщност това е промяната, която винаги започва с мисълта за нея. Няма място за покруса, максималистични заклинания или самодоволство на “победителите”. В промяната, която прави животът на всички по-ясен, по-добър и по-честен победителите, истинските, са всички.

Осъзнаването на този факт изисква време, което трябва да преживеем заедно. Помагайки се и окуражавайки носителите й и тези, които дават честни симптоми на проглеждане – защото просто ние ще живеем заедно и сме си нужни – като пътници или странници в един преход в пустинята или планината.

Все по-осъзнавайки Библейското на ставащо с нас и около нас.

Ако овцете се овълчат

 

 

 

На туризъм като Българския днес, главата му ще изядат не конкурентите, а чадърите и шезлонгите.

С кожени гащи и бич сцените са приятни само за пожелалите да ги гледат (или участват) граждани със специфични сексуални нагласи. Секс без желание от двете страни би бил тълкуван от прависти (и не само от тях) като изнасилване.

Има хиляди начини да вземеш парите на пожелалите да почиват и още не много сам да си резнеш клона, на който сам уж седиш.

Догодина Министерството на туризма може и да организира валчери или путьовки за служителите на Българските “предприемачи”, но туризмът ни все повече ще прилича на този на Кримския бряг днес.

Овцете ще се овълчат и няма да поискат да ги стрижат. И патриотизмът, и любовта към рОдината нЕма да помогнат.

Желаем или не, освен природните закони, има и закони на пазара. Неподлежащи на гласуване, референдуми и дебати.

Спор(т)ни бележки

 

 

 

Без да бъда президент на футболен клуб, опазим ме Господ, си мисля, че съдбата на разградските лъвове е повече от логична. Ако за мозък на отбора има човек без душа, резултатът не закъснява.

Психологията, за кой ли път, си устроива шега с патриотизма под формата на балон. И ако тук, на местна почва, надуването е буквално национален спорт, то в чужбина (там са лошите) – игличката на истината пука дебелокожия балон за миг. Нищо лично към футболистите, изтеглили са къса клечка колективно.

Всичко е до душа и до дух на тая земя. Не само до пари. И до интелект, който върви в комплект с душата и ума, защото е странна амалгама и от двете съставки на медикамента, осигуряващ победите и успеха (трайния).

А инак – и Моци, и новия треньор, и трибуната на Моци не помогнаха.

Само да не изгори Моци и да го погнат като единствен виновник за “катастрофата”.

А журналистите какви бЕха – вече не помня, ама май нЕма да говорят с любов за поредния успех на бизнесмена-син на партията и на майка си. И на него му забравих името.

Паметта е ужасно услужлива и изтрива незначителното.

Мисли от мавзолея на бъдещето

 

 

 

Истинската драма на днешния български “капитализъм” е повсеместната, давеща ни неграмотност и примитивното ни самодоволство. И един силен, радващ “патриотизма” ни, провинциализъм, служещ за хумус на “голямата картина”. Знаем, от детските книжки, чужденците са завоеватели и са опасни за така сложилото се положение, наричано и статукво в последно време.

Всъщност масов български капитализъм, няма. Има виртуална, привидна, реалност, напомняща някаква про-западност, симулираща конкуренция, битки или пазар. Има единствено битка да бъде победено времето на всяка цена и взети парите му с хоризонт на мисълта и плановете – най-много до други ден.

Истински предприемчивите се борят да компенсират средата, която ги мрази и прави живота им “необикновен” с платените от тях данъци. През формалности и условности, непознати по другите, “нормални”, държави, но близки ни, от десетилетия, наши неволи и тегоби.

В България никога не бе пожелано колективно, искрено и публично културата на предприемачеството да бъде повишена или да я има въобще. Историята й напълно прилича на всички програми за присъединяване на ромите към останалите обитаващи територията.

Образованието продължава да чете лекциите си от страници, помнещи разлистването си с наплюнчване от преди десетилетия. Модерност, с носители 60+ годишни дълбоко местни светци на знанието никъде няма. Образованието на България е един музей на себе си.

И мавзолей на бъдещето на България. Музеят, в който живеем днес и се питаме защо става все по-зле и децата ни бягат от земния ни рай.

Неспособността и искреното нежелание на българските “предприемачи” да поддържат цени и ниво на печалбата, осигуряващи им развитие и доходност на предприятията ги кара да мамят клиентите с ниски цени, като червейчета за рибите в язовира или водоемите.

Оттам е и тази абсурдна битка да излъжеш наивника да ти кацне в хотела, защото е най-тънко предлагането, а после да го “цакаш” ежедневно с такса шезлонг, чадър, хавлия, вход за водата.

Същото се случва и на планината – и там цените се формират по същата “логика”, но по-скъпото оборудване на скиорите и “аристократичността” на зимните спортове предопределя като клиенти и аудитория, хора, които са леко по-платежоспособни и мъркащи по-малко от масовата морска публика. И там, на високото, цените са космически и бият Австрийските и Италианските “колеги”.

В дъното на цялата повтаряща се бъркотия, която очевидно е без изход към момента, е миналото, историята на забогатяването на българските курортни предприемачи. Както обичат да казват по-учените – грешката е системна.

Или система, направена от грешки, в името на “строителите на съвременна България”.

Веднъж построили хотелите, те считат, че дългът им към драгите почиващи е приключил и е започнал безкрайния карнавал на стригането на овцете, които са решили да почиват.

Погледнато в мащаба на цялата картинка, България е една недовършена, по-точно незапочната демокрация, в която предприемачеството може да бъде автентично само на ниво мравка. Където оживяването е автентичен сървайвър, живян от стотици хиляди решили да се правят на предприемчиви. Повдигне ли глава някоя пораснала мравка, я чакат мравоедите – администрация, конкуренти, умеещи “едни по-така” можения и започват пътешествията на мравката в света на мравоедите.

Не случайно, успелите в България, винаги търсят бързо изход на чужди пазари, защото тук единствено сигурният доход са държавните поръчки или фондовете. Българската администрация мрази местния предприемач, нищо че флиртува с него пред камери и по телевизорите.

Именно не-автентичния капитализъм (след комунизъм май няма друг, справка Русия) е причината за днешната ни обърканост, загубеност в превода на правилата и повсеместната Андрешковска версия на капитализъм с елементи на всички преминали уж обществени устройства – зрялата социалистическа държава (май имаше такава) и феодални отношения, живеещи съвместно с развития Европейски пазар.

Тези думи не казват нищо учудващо за що годе зрящите на ставащото в България. Едва ли ще учудят и запознатите с развитието на развиващите се държави по света, към които не знаем, че принадлежим по всички класации.

Просто това са бележки на разпада, към който имаме трайна (засега) привързаност. И който в някой все по-близък ден, ще свърши. С най-скъпата цена, която плащат всички народи, учещи се на максимата “защо да е просто, когато може да е сложно”. И винаги по-скъпо и по-ужасяващо от планираното.

Или другата мъдрост “защо днес като може и утре, но може и по-късно”.

“Времето е наше” не е умряло като лозунг, просто си смени потребителите.

За справка на описаното по-горе – съседна Гърция и близка ни Русия.