It is (not) business

 

 

 

Вероятно си давате сметка, че приставането, дори деликатно опаковано като експертно, на Георги Близнашки, при ДПС постига цяла серия от “добри” ефекти над менталността на (и така) (п)обърканите желаещи промяна.

Близнашки, като кегла от боулинг, уцелен умело от ръцете, управляващи (и) ДПС, успяват да сринат море от полуживи (вече) илюзии.

Дори, да добавим, акламиращите ставащото са много повече от тези, които виждаме.

Ефектът на доминото едва сега започва. Продължаваме напред има нов превод – научихме си нанадолнището.

Всъщност, ако сме честни, няма прочистване в маскарада ако няма паднали маски.

Нас ни чакат много нови подобни “открития”, включително сред лицата на силно възмущаващите се днес. Всичко по реда си, има си опашка пред вратата и на Ада.

Има едно наистина потресающо упорство в историята – майките да си убиват децата, искайки да спрат живота и хода му, захранвайки великата илюзия, че времето може да бъде спряно..

Пътят към малко по-добрия свят ще минава през много подобни “случки”, в които няма нищо личнo. It is business.

Всичко на тая земя, случващо се в животите ни е урок. Разбралите простота на живота и правилата му, продължават и порастват. Слабите се предават и униват. Животът е един вечен маратон.

Въпрос на истинска, човешка искреност в намеренията и сила на избора. При това лични, в добавка – съветта не търгува. It is not business. It is moral!

Предизборна програма (проект)

(текстът е писан на коляно, но това не прави епохалността му по-малка)

 

 

 

Всяка партия трябва да си има БНБ, БНР, БНТ, Прокуратура и комисии по всичко. Всяка партия трябва да си има и банка.

Тогава ще настъпи тъй дълго чакания мир, бил той и граждански, а конкурсното начало ще бъде заместено от партизанското, което ни е толкова близко, мило и драго (скъпо).

Народното Събрание да стане официално Бизнес Център “При Коня”, а сградата, след сериозен ремонт, да стане от квадратна – обла, обтекаема, в името на хармонията, любовта и бизнес съгласието.

С Декрет (не зная чий, но много нужен) – да бъде забранена конкуренцията и да рахатясаме. Веднъж завинаги.

С това Голямата Реформа ще приключи, едва започнала, но стореното ще е търсеното, радикалното решение!

Следват логичните финални документи на краткия ни флирт с Европа и НАТО. После езикът – най-добре да бъде сменен с по-мощен, друг, но славянски и по-имперски.

Тест за (електро)интелигентност

 

 

 

В едни отдавна забравени времена, цитирани от умелите публицисти като “гладната зима на Луканов”, ние, строителите на новото демократично общество живеехме в “света на дискотеките”.

Вярващи искрено в сакралността на (само)жертвата си мишки от гигантски експеримент – ето ви я тъпата демокрация, нали я искахте много, консумирайте я на свещи. (И без вода. И водата, помним, стана дефицитна тогава.)

Популярната по онези времена игра по мегдани или улици “тука има – тука нема” уж бе забравена, и тя презряна от днешната ни опитност, демократичност и вяра в бъдещето.

И всичко това бе преди четвърт век, едни някакви или никакви двадесет и пет години от животите ни са отминали. Уж за добро, с направените колективно изводи, разбира се. Ама май не.

Тея дни, дълбоко демократични, сред свят на стабилни институции, май ще преговаряме наученото, но някак по-меко, по-европейски, по-научному.

Казано “по-така” – ще ядем дървото с емпатично усещане към реалностите.

Пак в тея дни токът взе да емигрира по софийските квартали за по три часа. Тест за интелигентност.

Не за друго, разбира се, заради нашата емпатия към бедната НЕК, дето не може да си прави сметките, но продава най-евтиния ток на най-бедните граждани в Европа. Лош късмет има НЕК, попадна на лоши и неплатежоспособни клиенти.

И все пак за недосетливите, за тези дето нямат дори спомени от времето на девствената (тогава) “наша” демокрация – ако драгият потребител трябва да се сети за нещо, то ние знаем – той трябва да бъде подбутнат към промяна в мислите. С други думи – подсети го, че токът е евтин, а той ще си купи свещи на първо време, а по – късно, след некой чутовен катарзис ще се сети да помоли държавата, правителството, прокуратурата и райсъвета – Вдигнете ми тока!

Та, ако недай Боже, ви спрат тока това е подсещащо деяние. Нищо лично.

Както знаем най-лесно реформиращият се е най-слабият, най-многобройният – Негово Величество – Плащачът, ние.

Той, драгия зрител и участник в състезанието “Бъди великодушен винаги”.

Последният, дошъл от спомените ми повик на един министър-председател-кукла бе “За Бога, братя, не купувайте” – за тока този вечно верен призив е очевидно неприложим.

Все пак времената тогава са други. Днес България е горд член на ЕС и НАТО, но токът е все местен, роден, наш, незаобиколим.

Та гответе се нови подбутвания за правилно мислене, братя и сестри. И някоя и друга свещ пригответе.

Преговаряме смело, но не цените, миналото, незабравимото. Те, цените, си зная техното традиционно летно растене. А в живота, и при тока, не наученото винаги се взема на нов изпит.

Поне така е по университетите по мои стародавни спомени. Не зная как е днес образованието, все още не дуално.

Делириум по гръцки

 

 

 

Изпаднало в алкохолно-кредитен делириум, и до стената, Гръцкото правителство изнудва с пръста на детонатора на края на Европа, който си мисли, че има и контролира. С драматични клетви и обвинения на кредиторите, през думите на финансовия министър, преподавател по Западни университети, професор Варуфакис, кълне  “садистите от Европа”.

Всеки терорист, взел заложници, има за модел същото поведение. Разликите са само в мащаба или обекта на похищение – самолет, банка или държава.

Попитайте всеки психолог от службите, той ще ви разкаже своите истории, уж не гръцки, но все същите по съдържание и смисъл.

Попитайте всеки токсиколог във всяко спешно отделение, и той ще ви разказва за много истории и истерии, напомняща днешната Гръцка драма.

Същите истории ще ви разкажат и всички психиатри и психолози, борещи се срещу зависимостите в моментите на най-тежките пристъпи на болестта.

При по-задълбочен, професионален прочит, коренът на всяка зависимост е липсата на добра самооценка, родила се във времето много преди момента на тази ярка манифестация на болестта. Става дума за компенсацията на липсващото в личността на един пациент, днес наричан Гърция, и вместо с алкохол или наркотици, черпещ сила от неплатените си дългове.

В случая с Гърция днес, а и не само там, говорим за игра със страховете на света и изнудването на кредиторите на доверие през силата на саморазрушителните инстинкти на удавения в доброволната, и разрешена му допреди малко, обсесия.

Естествено, гневът, който Правителството на Сириза ще изпита от излъганите гръцки избиратели ще бъде не по-малък Армагедон от този, който Варуфакис и Ципрас обещават на Европа и света.

А всъщност всичко е толкова просто – Варуфакис и Ципрас се плашат за животите си за обещанията, които са давали, не само в Гърция, да “оправят Европа” и мекушавите й до днес лидери. Дали Европа е “садистична” или все по-прагмнатична, предвид реалностите в световната политика, предстои да видим.

Вероятно науката и разумът ще победят зависимостите от миналото.

Трудността да научиш, че векът е XXI-ви се оказва масова, включително и гръцка, а лечението, през пресни факти, продължава все по-усилено.

Колегата Гьоте

 

 

 

Гьоте бил казал, че ние, хората, виждаме толкова колкото знаем.

При 95% от попитани дали това “твърдение” е вярно, българските управленци, бас държа, Гьоте ще бъде опроверган в условията на анонимност на авторството на сентенцията му.

Ако добавим името, вероятно, попитаните ще попитат от коя група е бил в Европарламента и ще се съгласят.

(И) Колегата Гьоте е прав.

Останалото по темата е размисъл за ценности. И вероятен спор кое е по-важно – четенето или броенето. Вероятно знаете, че в Бългаския език четене и броене са синоними.

И в това е вероятно драмата ни – Гьоте да е непознат евродепутат масово.

За много любопитните – Йохан Волфганг фон Гьоте (на немски: Johann Wolfgang von Goethe) не е Швейцарец, Германец е.

Писател, поет, драматург, хуманист, учен, философ и политик. В продължение на 10 години е държавен министър във Ваймар.

Европарламент не е помирисвал – тогава светът е бил много друг… Гьоте е наблягал на четенето и на писането на книги.

И все пак за да бъдем спокойни – светът от времето на Гьоте е бил много друг – сега сме в света на броенето.

Най-невидимата метафора

 

 

 

Дори достигнали до “Орландовци”, драмите на трупаните, подклажани и нужни конфликти между Българи и роми не успяха да бъдат разбрани в метафоричността им. “Забравената” дума, носеща смисъла на живота, е Любов към ближния, към другия, различния.

Вътре, в Централните Софийски Гробища, всички мъртви, независимо от религия, етнос или произход, почиват заедно сред тишината и немарата.

Отвън, живите, търсят отговорите, които стоят по паметниците на умрелите. Разделени, уплашени, искрено вярващи в образа на врага, живите делят бедността си и безсилието си.

И ако някой трябва да влезе и да прочете епитафиите или надгробните надписи по гробовете – това са най-умните, онези, избраните от каращите се.

Преди време, в един подобен момент (настоящият не е първи), предложих народните избраници да провеждат едно от своите седмични заседания в залата за изпращане на починалите в Софийските Централни Гробища, със задължителна разходка сред гробовете.

Картината, която ни заобикаля все повече ни връща към най-простите въпроси в живота. Онези явно забравените заради унизителната им “първичност”. Онези въпроси, които “боговете” не си задават – просто те с Господ не спорят, защото е далече и е невидим. Иконите са явно средновековни комикси, а те са модерни герои, дори пост-модерни, живеят през постове – във ФБ и властнически, но не човешки, дарени им.

Всъщност за какво живеем? Кому сме нужни такива? Знаем ли, забравихме ли, че има Господ?

Пред кой олтар си припомняме, че сме човеци, а вероятно и хора? Молим ли се или четем текстове с патос?

Заживяваме в свят на все по-ужасни метафори, които стават все по-невидими.

Илюзията за вечните илюзии, е най-смъртната.

 

България се нуждае от истински овчари

 

 

 

Ако пуснете обява за наем, че давате преходният си хол на един наемател, а стаята, зад хола, на друг “щастливец”, колко кандидати за наематели ще имате?

За тоалетната не говорим, тя си е ваш ресурс и сте я дали под аренда на ваш приятел, от студентските години във филиала на един дистанционен Университет без име. Банята пък върви с антрето, където има пропусквателен пункт, нает от домоуправителя, стар ваш познайник от дългите ви вечери и разкази за кино, другия пол и още нещо, май бе политиката.

Бихте ли пробвали да се сетите за тая оптимизация на приходите ви?

Противно на простата житейска логика, България продължава да настоява, че плажовете трябва да бъдат давани на концесия на една фирма, а хотелите, други субекти, зад наетия плаж, да пускат скакалците си да се плацикат, оживявайки и в битка за пясък, шезлонги и чадъри.

Очевидната овчарска логика, че овцата има само едно руно е непостижим връх и интелектуален подвиг на държавниците ни.

Ако това очевидно безумие продължава, Българският морски туризъм ще се превърне в Кримски.

Листенцето

 

 

 

В тоя текст накрая ще стигнем до едно листенце. А инак – ще говорим за политика и за онова, което събира несъбираемото на пръв, много пръв поглед. И за това, че светът е едно цяло, в което ние имаме шанса да сме живи днес, разбирайки размера си.

Българските политици и цялата им не много класна класа имат да изминат дълъг, труден път докато прозрат, че психоанализата, изглеждаща привидно науката на интригантското мислене и за тайните помисли, които ние изпускаме неосъзнато всъщност има свой превод и той се казва западна преса и политически изказвания на Запада.

Същото правят и всички зрели нации и тяхното лидерство – внимателно избират мястото, начина, контекста, wording-a за да изрекат едно или друго. Сложността на този анализ не произтича от сложността на фактите, а от тяхното вместване, вписване в голямата картина на света. Няма политик от международна класа (каквото и да значи това), който да дърдори кво му падне и пред който му дойде приказката.

В “голямата политика” от значение не е размера на държавата или дребния или исполински ръст на политика, там със стойност са интелигентността и най-вече – погледът, размерът на картината, която мислите на политика описват. Способността да се вслушваш, да разбираш процесите и мястото на твоята държава в тях.

Но пак стигаме до простия въпрос – може ли да си голям в мислите си ако се изживяваш за вечна жертва или страна, ;попаднала в “страшен капан”.

Впрочем, горните разсъждения могат пренесени и към всеки от нас. В същността си, независимо от мащаба, едно тяло или една държава – процесите на трансформация на представите и само-усещането, по пътя към по-добра самооценка са същите, да не кажем еднакви.

Различността на инструментите не подменя същността на задачата – субектът да порасне, да се промени, да стане самостоятелен и трезв в самооценката и поставените цели пред себе си. По същество това е битка с емоциите, които както алкохола, подменят реалността и ни приписват несъществуващи, не наши качества или само-оценки. Но се иска обич, съпричастие, търпение и ясна мисъл какви са големите цели, иска се ръст, бой. Бой – ама не физически, а ментален, зрялост му казват по някои земи на Запад и много на Изток. Пиедестал от знание.

Животът е една ужасяваща психоанализа. Ужасяваща за неразбиращите, незнаещите, инстинктивните, намиращи в страховете (внушени ли лично изживяни) и нещо светло, просто, дори ясно ако си осъзнал природата си на човек – социално животно, листенце от дървото на живота. Появило се в този сезон на безкрайния кръг на вечния цикъл – пролет, лято, весен, зима.

Но се иска едно малко признание, не толкова малко ако си знаеш всичко. Това да си признаеш, че си една точка, точица от голямото. Мислеща, съчувстваща и обичаща другите, обичайки себе си и пораснал покрай това.

И любовта е политика, дори не само за наивниците, глупавите алтруисти и старомодните любители на книгите.

Просто трябва да пораснем, поисквайки да разберем истинския си размер.

Провинциални мисли

 

 

 

Все повече думата “провинция”, с която гнусливо ние, “софиянците”, “гражданите” описваме “другата” България, няма смисъл. Друга България няма. Другата България сме ние, неразбиращите се и (само)мразещите се.

Никога не съм обичал тази дума, защото всички сме на една поколенческа крачка от мразеното и презирано село. Всички сме с корени от “провинцията”, която “логично” мразим, срамувайки се заради внушено ни (но прието, очевидно) от примитивното и смазало ни минало, преглътнато, но непогълнато от менталността ни наше “градско” самоизживяване.

Мразим селото и “простите”, защото те ни обвиняват, те ни напомнят за изгубените нас. Карат ни да се почувстваме неловки в “сложността” ни, прикриваща като листо таената истина, която не искаме да знаем за себе си – измислената ни роля на “граждани”, роля, на която всъщност ние не вярваме дълбоко в себе си, но не си го признаваме. Срам ни е.

Този издайнически срам разказва за дълбочината на непреживяното, неосмислено и потискащо ни презрение към себе си и корените ни. И на неслучилата се прошка в нас за всичко преживяно заедно. За липсата на възмездие. За напусналата ни вяра в Господ. За свещите, които палим, но гасим бързо в мислите си след напускането на храма, наречен църква.

Днес България е една голяма провинция на себе си, отдалечаваща се от света и от модерността му. Едно забързващо се пътуване от съдбата на истинска провинция към пустиня на духа, а после, още по-бързо, и към пустиня за телата ни.

Тъжното в това наблюдение е, че тези които уж виждат фактите, не ги забелязват. А тези, които ги осъзнават болезнено са се свили в спазъма на безсилието и липсата на вяра в силите си.

Други, уж грамотни, разделени от мантрите за себе си като умни, красиви, образовани и модерни, са живеещи в очакването на неидващия Годо, търсен и чакан като лидер, а не като водач на чисти воли.

Животът на автопилот е опасен, знаят го и каруцарите, оставили коня си за малко дори без надзор. Не го знаят държавниците или избраниците, защото са повече граждани отколкото е нужно.

Може би истинският ключ за разбирането на днешна България е истинското, същностното, ценностно разминаване между българското, станало купешко схващане, че гражданин е оня с поне едно више, говорещ несвързано, но преднамерено сложно и онова, друго, световно и модерно разбиране на същата дума citizen (гражданин, англ.), която назначените преводачи на “прехода” не “успяха” да схванат, а публиката и не поиска да провери превода, вярвайки сляпо и наивно на заклетите (от кой ли, къде ли, пред кой ли) преводачи.

Грешка в превода, станала цивилизационно недоразумение, изглеждащо като държава от хиляди километри и за идващите за малко чужденци.

Всъщност, провинция с име на държава, с президент, с министър-председател, с министри, с граждани, вместо признала си провинциалността си провинция на духа и не пораснали ценностно, недоучили, недоразбрали, лабилни хора, търсещи се между мразеното село и непонятния град. Купешки самотници сред неразбрани себе си.

Едри в думите, дребни в делата, разбиращи и вярващи само на очите си, а не на мислите на другите, “чужденците”, непременно лоши, които са чужди и страшни, заради непонятността им.

Дължими думи

 

 

 

В последно време, все повече водя, не по моя инициатива, разговори със смислени хора, приятели, близки и далечни, за тяхното напускане на България.

Разговори, които са непотърсени от мен, не че не виждам фактите. А защото не спирам да вярвам в онова, което е удържало светът на човеците да го има – доброто и човечността, които винаги побеждават. И това не са празни думи – светът е пълен с доказателства, с които ние не се сравняваме.

Разговори с хора, които искат да живеят честно, не влизали в телевизора, не пишещи огнени постове, хора крачещи по земята. Хора, които убедено казват “Стига, до тук бях. Напускам.”.

Тези думи, дълго отлагани да бъдат изречени, не са призив за напускане, но е все по-видимо, по-сигурно, по-ясно – тая България гони чедата си.

Остават на поста си “щастливите”, неграмотните, тези без избор в живота си и една растяща група от наивници, които все по-малко наивни вярват, че България върви към дъното, тъй дълго копано, копняно, желано.

То, дъното, наближава. Не се съмняваме вече.

Дъното, което не е физическо, а е дъното на безчестието и липсата на морал и правила. Дъното, където душата се души, удушена от бездушието и нечовешкото, инстинктивното и животинското. Дъното с фалшивите ентусиазми, с пр стратегиите и наивните, детински селфчета.

Всъщност това е дъното на човешката вяра, че утре ще се оправим. С мантри явно не става. И с паметници, тоже.

Тъжно ми е, но това чувам и виждам. И вярвам – вървим към истинския катарзис. Оня на Аристотел. Оригиналът.

Най-страшното е да обичаш страната си със сърцето, а разумът да диктува друго.

Вероятно чувате свои мисли?…

Тая България не е нашата! Менте е.

Тези думи ние трябва да си ги кажем, а не да ги премълчаваме. Заради същата тая България, която напуснаха за последните 25 години едни други поне два милиона и половина Българи, отивайки на Запад, а не в Русия..

Тези думи ние дължим не на себе си, а на България! Ако сме патриоти, а не патриотари.

Хора, които просто обичаме България и ни пука за нея!

Тая България не е нашата! Менте е. Тая България трябва да бъде променена от искрените знаещи и можещи млади.

Отровна за хората си, тя, България, днес се самоубива.

А ние, обичащите я, тук или там далече, я обичаме

Жива! И Наша! Българска България, успяваща през XXI век.