Улични думи

(размишления, подпряни на улука)

 

 

Ако не сте разбрали и не сте усетили как предвижданията, че отсъстващата психиатрична, медицинска, специализирана помощ ще доведат до плодове, значи сте с диагноза.

Ако не сме разбрали, че отсъстващата държава, работеща като атомизиран прах, не ни наказва, значи сме част от проблема, който е приятно невидим за неекипираните с разум глави, някой от които и говорещи интензивно.

А ако го правим колективно, диагнозата ни е обща.

Със засилваща се интензивност наблюдавам малоумност, която от оригиналност, странност, неординерност преминава в патологична отдаденост на неосъзната диагноза.

И ако поискаме да разберем какво се крие зад делничната, уличната дума “малоумност”, всъщност ние ще надникнем в себе си, и оглеждайки се в света си, ще открием едно засилващо се разминаване между онова, което е стояло и стои в нас като норми, правила, отношение към другия, което все повече напуска публичността, в която плуват телата. Просто нашите умове, слагат подобни печати, прегради, стени, за да се предпазят от злото, което заплашва света ни. Ние и умовете ни слагат осъждащи клейма, за да се опазят. Осъждащи, ние оживяваме.

Но едва ли се спасяваме истински, защото единственото истинско спасение е обичта.

Питам всеки когото срещна, изглеждащ разумен – чувам само потвърждения на очевидното си “прозрение”.

Всяко шегаджийско отношение към една болест, рано или късно, финализира диагнозата, радикализирайки я.

Продължаваме напред има все повече има свой превод – срещата с боксьорската ръкавица на живота се зачестява.

Битката на разума с лъжата, водена самотно, ще ни накаже колективно.

А драмата е лична и безпартийна. Но непременно – колективно изживяна като дълбок, истински, страховит катарзис, от вид, невидян до днес.

Душата ме боли

 

 

 

Това не е заглавие на вестник, това не са думи на катарзисен сановник, каталясъл, от модерното медийно очакване за откритост, в духа на днешната перестройка, решил да се изока.

Вчера тези думи не ги чух от политик, не ги прочетох, написани от журналист, чух ги от устата на една касиерка в един супермаркет в София. Не си ги измислих, защото са и мои мисли.

На мой невинен въпрос не ви ли боли ръката от постоянното вдигане на стоките, жената на 50+ години, с нейна, домашна фризура с равен бретон, с ръце, които не бяха виждали маникюр, с тънки пръсти, някак възлести и нервни, тя просто изрече “Душата ме боли… За България” и продължи делата по протокола на работата й, цъкайки по клавиатурата и местейки опаковките.

После я попитах, вие давате ли си сметка, че го казвате на абсолютно непознат и анонимен човек, който едва ли ще видите някога, тя замълча, не отговори. Провокирах я, исках да разбера дали схваща и осъзнава размера на болката си… На нея не й се говореше повече, не й се разсъждаваше, не бе й нужно, всичко бе казано.

Просто, някаква граница е премината, нещо в усещането за безсилие е преляло и полу-празната (или полу-пълна) чаша, щедро препълнена, се излива през неслучайни думи пред случаен слушател, минувач някакъв, анонимен, един от тези дето минават покрай нея със стотици дневно.

След 3 минути, зад мен бе следващият. Животът продължаваше в монотонността си, изцяло привидна в спокойната си видимост и друга, тревожна в мислите.

Останаха думите й, които ме удариха с “нелепостта” на откровеността й, изречена без злоба, без преднамереност, поза или втори план.

Един несътворен паметник

 

 

 

На Автогарите, гарите и на летищата някой ден бих сложил паметници, фигури на плачещите изпращащи и напускащи България. Няма по-страшни и по-ужасяващи места, на които сърцата се разделят ридаещи, а устните треперят неконтролирано, в спазми, и безсилно.

Местата, на които никой честен и обичащ своя малък свят и България, да е силен.

Бих сложил тези паметници, не заради мазохизъм или силното желание да се унижава българската национална душа, а заради онова, което винаги трябва да помним, за да не се случва сцената, която днес е тъжна реалност, която тихо изживяват душите на анонимните изпращащи и тръгващи си. Казвайки си един на друг – нищо не е забравено, България помни.

България няма паметник на онези 30,000 българи загинали по полетата на втората световна война, но непризната като като съюзник на победителите. България няма паметника на загиналите от войните през периода на между-съюзническата и първата световна, който евакуиран заради ндк-ато, продължава да стои в склада на военно-историческия музей.

Но тези тези 2.000.000 българи са живи, напуснаха страната, поканени да го направят от управленията по начин, който разумът диктува раздялата, а душите остават тук, безпаметно плачещи по България, която всички ние, оставащите, и те, напускащите, обичат.

Впрочем, паметниците на съветското минало са си живи и здрави. Тях, официалната “публичност” тачи. България не спира да се разделя с миналото си, вървейки, крачейки, с очи вперени в миналото. Трудно, мъчително, не желаейки истинска раздяла.

България продължава да живее безпаметно и само-унижаващо се. Затривайки се, сякаш самопожелала го.

Шампанско, сълзи и книги

 

 

 

Много умни хора е имало и има на тая земя. Светът не е престанал да трупа своето познание, достигнато през битката с глупостта и леността си. И винаги се възхищавам и се радвам, че мога да бъда в досег, през книгата, с интелекта, който е минал по тая земя и е оставил велики паметници, които дори мълчаливи, ни помагат да разбираме света около нас и себе си, разбира се.

Единствен, пречещ ни по пътя на успеха, но обясним прекрасно през извечната човешката природа, е феноменът, че усилието да разбереш книгите и скритото в тях, да се доближиш до интелекта е винаги плашещо и обезкуражаващо пред простотата “да си живееш живота”, продължавайки напред без много мисъл, планиране и съобразяване с правилата, родени от човешкия опит.

И търсейки съюзи със сродна простовата, но опияняваща масова човешка природа, вечно търсеща “царския път” към успеха.

А такъв няма, но пък опитите си струват…

И струват, плащат се именно от тези, които, живеейки в илюзии, продължават да не разбират, че знанието е най-силната власт, императив във всеки успех, който е траен и истински.

Знанието, “невидимо” платено през усилия, които са винаги невидими и неразбрани от тези, които не са усетили сладостно-киселия вкус на изстрадания успех, а не вестникарските или медийните преливания на шампанско в кристалните чаши, които сами се счупват, разпадайки се, след угасянето на прожекторите и камерите.

Накрая са сълзите при прощаването с поредната, доброволно избрана “илюзия”. И фалшивите “катарзиси”, все по-познати ни след неуспешната (защо ли?) битка със следствията и на “доброволната” непросветеност.

Почти като в песента, отсъстват само книгите и признанието за уважението към ония, написали книгите и оставили вътре знанието и себе си.

 

О’да за ревизионизма

(За света, но четен обратно)

 

 

Винаги когато искам да погледна нещо, което ме провокира, стряска или дори изненадва, четейки новините или в срещата на възприятията с “личните” факти, си задавам въпроса – можех ли да си представя преди една година, преди шест месеца, преди две години тази новина за “нормална”, естествена, логична, част от цялата картина, която съм познавал и разбирал по тогавашната моя “картина на света”, връщайки назад във времето, и гледайки към тогавашното бъдеще, което днес е настояще.

Питайки се, кое ми попречи, кое не ми помогна да прозра, да осмисля последиците, които са днес провокиращи, “странни”, “неясни” факти. Кое ми липсваше в анализа, за да бъде днес толкова учуден, дори объркан? Знание, опитност, хитрост, “свещена простота” или просто онази незрялост, която имат децата?

Гледани, през тази перспектива много днешни объркващи, разклащащи ни, провокиращи ни новини са най-естествените, най-логичните. Светът е бил винаги и днес е причинно-следствен, логичен, прост дори (стига да го разбираш, мислейки). Това че нашите ограничения в мислите, нашите идеалистични, алтруистични, а вероятно доста наивни представи за реалността, в която живеем, не са кореспондиращи с днешните реалности и най-вече факти, само е и единствено е сигнал за нашите мисли. Камбанка или камбана, биеща вътре в нас, все по-усилено.

А всичко, което сега става около нас, независимо от привидната си нестройност и какафоничност е един могъщ сигнал за размисъл, вероятно следван от размисли-изводи. Време е за ревизия. Време е за равносметка.

Очевидно все повече, дори и за крайните наивници (най-големите алтруисти) е дошло времето да четем новините ревизионистически. Преглеждайки отново склада на прашлясалите представи, модели, подсъзнателни забрани, “свещеност” на измислени светци, които в годините назад натрупахме в душите и моделите на нашето мислене. Сякаш идва време за истинско пролетно почистване на душите ни.

Според всеобщо презираната УикипедиЯ, но ползвана от всички за информация картината е:

Историческият ревизионизъм е дял от историографията. Представлява различна интерпретация на масово възприетите от историците събития, доказателства и причини за дадено историческо събитие. Според историческите ревизионисти събития от човешката история е необходимо да бъдат цялостно или частично преразгледани от мнозинството историци.

Нашето съзнание и мислене винаги е функционирало през мир с реалността, която виждат (селективно) мислите ни. Работейки през модели, добре отработени след дълъг досег със средата, и осигуряващи ни усещане за хармония, разбиране на това, което става около нас.

Заживяването на България с публично усещане за налудност, ненормалност, да го наречем свят на недоразуменията, е само началото на един огромен процес на колективна, но не хорова, адаптация на мислите на мислещите, искащите разбирането на вижданото да е част от едно цяло. Светът, в неговото копие, находящо се във всяка от нашите глави никога не е функционирал там, в многообразието на осъзнаваното, на парчета. Мозъкът ни търси трескаво и постоянно сглобяването на цялото.

В нашите мисли лъжата я няма. В мозъка ни функционира светът на истината. Именно разпада на някои “истини”, все повече осъзнавани любезно и извинително за нас, вътре, е причината за днешната колективна “какофония”. Много гласното пеене може и да е обичано от нас когато слушаме музика, но в нас вътре винаги ни е нужен един солист и една песен. За повече мозъкът ни няма ресурс – така сме устроени, такава ни е “конструкцията”.

Когато не знаеш за къде пътуваш, никой вятър не е попътен. Когато не знаеш кой си, ти си всички, които могат да откраднат твоето неотменимо право да мислиш. Но никога не си ти, ти си те.

Днешното колективно, Българско, но не само, усещане за налудност, абсурдност, нелепост на вижданото е едно колективно преживяване на един дълъг период на илюзии. Публичните, обществени, “спонсорирани” от медиите илюзии, че има дърво без корен, че водата и кръвта са просто течности с различен цвят, загубената книжовност и грамотност, карнавалната делничност, превърнала се в стандарт на виртуалната “публичност”, доведоха днешна мислеща България до ступор.

Дългият път от малката лъжа до лъжата с височината Еверест започва да се плаща през днешната колективна драма наБългарската идентичност, търсеща себе си и не осмисляща се. Дори Еверест, дойната крава на непалците, се разклати убийствено, изгонвайки за години напред веселите покорители на върха, чиито багаж бе носен от шерпите, а за покорителите оставаха снимките и славата.

Днешна България удивително много прилича на Непал. Вероятно тази метафора ще ви учуди. Взирайки се малко повече, пак през погледа отправен две, пет, десет години напред, от позицията две, пет, десет години липсващ ни опит, тоест с много повече житейска наивност и неинформираност, ние можем да се сетим лесно – дори природата мрази лесните и бързи пътища. Лесната слава, дори платена “щедро”, убива накрая. А краят, погледнат ретроспективно е винаги много близо.

Връщайки се в днешния ден, с абсурдността на вижданото, ние честно трябва да си признаем, че времето на четенето и на разбирането на света като детска приказка е отминало. Безвъзвратно, Завинаги.

Време е да пораснем, ако искаме да бъдем живи, разбиращи, осмислящи и управляващи животите си, а не парченца от пъзъла на фокусници, спасители, неграмотни, но предприемчиви луксозни или прости магьосници на думите.

Единствената собственост, която имаме е собствеността над нашите мисли. Собственост, която е неотменима, дадена ни от Бога, заради правото да бъдем на тази земя, заслужавайки го с делата си. Но няма дела, които да не са предхождани от мисли. Мисли, чиято собственост трябва да бъде само наша!

Време е за ревизия, за ревизионизъм. И за признания. Горчивостта им, колкото и да е голяма, е единствената цена, която ние сами определяме в постоянната размяна между нас и другите, наричани и свят.

Време е за размисъл. Време е за прощаване с образи, илюзии, наивни представи, измислени, натрапени ни врагове, които не са наши, но гласовете ни са им нужни.

Време е за промяна. България е като Непал, но простата, жестоката видимост е в душите, а не по снимките на световните агенции.

Време е за мислене. Време за прощаване с наивността от нас, с трескавата възбуденост на подмушените ни, не наши мисли, представи, омрази, мисловни, емоционални клопки, доброволни съюзи със страха и миналото..

Време е за промяна в нас, самите. Светът не е съшият, и това не е мантра.

А все по-видима, болезнено засега, реалност, към която ние трябва да се приобщаваме, променяйки моделите и картините в представите си, с други думи променяйки и настигайки времето, което сме пропуснали, и несверявайки часовниците, които са в нашите умове. Наивно вярвайки, че времето може да бъде спряло.

Реалност, която ни чака да я прозрем, виждайки я с мислите си, които трябва да бъдат само честни и все по-прагматични.

Карнавалът на илюзиите фалира, той просто идва и не чука на вратата на умовете ни. Той влиза, ритайки вратата.

Етажно-светски новини

 

 

 

Днес на турне в хола ми ще дойде известната съседка Цеца, която ще изпее шлагерите си в чест на надградената ми северна част на холната гарнитура.

Оркестър от три smart телефона ще подкрепи гласа и таланта й, познати не само на етажната ни площадка, а и на трите съседни.

В чест на новия стол, купен в неделя от приятел, напускащ блока и родината, на официално посещение в територията ще дойдат домоуправителят г-н Съров и съпругата му Господинка.

Светското събитие е под патронажа на местния ни меценат и почитател на тънкото мезе, Стоян Дебелия, бивш работодател на трийсе бивши живи съседи от района.

Имаме и изненада. Братовчедка на сестрата на балдъзата на политик от текущата вълна, находяща се в телевизора, ще разкаже спомени за детството на политика, известен сред родата с трудното изпиране на долните гащи от малък.

Съседът Цецо, партиен ветеран и строител на нова България, минал през пет партии, ще разкаже за трудния си път от общ работник до шеф на салатите в кварталния ресторант, за кухнята на голямата политика и за готварската й книга, превод от руско-банкерски.

В програмата е предвидена и кратка почерпка с безакцизен алкохол, домашнярка. Ще има и четене на поздравителни телеграми от монополите, доставящи светлината, водата, тока и истината. Предвижда се и обсъждане на текстовете им, които са винаги вълнуващи и вдъхновяващи.

Охраната на събитието е осигурена от Гошо Милиционера, сега полицай на свободна практика, с богата галерия от образи по иначе обилното му, отпуснато тяло.

Подготвен е текст на паметна записка. Пиарката Цена Клюкарката, активист от квартала, го подготви с Мариана Кафето от близката лафка.

В алеята пред блока ще бъде положена записката от паметното събитие. В капсулата на времето, един буркан с омнията отгоре, останал празен след последното идване на едни хора дето не са от квартала.

Мишето, съседче от входа, наемателче, ще осигури медийното покритие. Работел отскоро в национална телевизия, но пък тайно се готвел за политическа кариера, общувайки с лека, дискретна погнуса с нас, електората му. Личи му от два входа разстояние, политик е, но пък ще помага искрено, както споделил пред пиарката Цена.

Дрес кодът бе уточнен предварително на етажно събрание и е не натоварващ бюджетите на официалните гости – официален анцу(н)г. Според Цена, заклета експертка, пo-добре да му казваме casual. Вероятно е права.

Горд съм. От един стол стана събитие, дори кауза. Цена вика event било. Сигурно пак е права.

 

Хибридно-ръкопашни битки за умовете ни

 

 

 

Вчера в сайта “клубзет” бе публикувана подвеждаща, обтекаема и сълзлива статия, препубликувайки текста от блога на Николай Слатински. Под заглавието “Раздор, разкол и разлом в нашето общество”.

През едни невидими, буквално несъпротивляващи се с всеобщата нагласа гледни точки, че “положението е много зле”, професор Слатински прави опит да вкара мислите на смислените в клопката на виновността, която е колективна, и която носи освен печал много основания на всички да приемат “предопределеността” на съдбата на България като вечен руски сателит или губерния.

Фината, блага, подкрепяща мъката и “обезсърчените” теза влиза като вирус в компютъра. Невидимо, през потока на мислите на автора, споделящ терзанията си. Вирусът, влязъл веднъж, през неговата мимикрия с основните “мисли в медийната среда”, цели да руши, лишава от смисъл усилията за промяна в днешните Български “обществени стереотипи”.

Замисляйки се, взирайки се в текста, и най-вече в смисъла му, поставената задача е ние да се предадем, да се отдадем на безсилието пред силата, обслужва по не много сложен начин, но перфиден в средствата си, всички интереси, които не са наши, Български.

Използването на авторитети в полза на българската историческа предопределеност в ориентацията ни днес, не подпомага окуражаването на хората, които вярваме, че България има свой избор и той е ЕС и НАТО.

Всички разколебаващи, подвеждащи и накрая руиниращи убежденията на чувствителните, смислените и модерните обслужват в целта си само едно – България да продължи да бъде колебаеща се, раздвоена, осмисляща ползите от “неутралността си”, и гравитираща към матушката и неопределеността на избора “запад”.

Появата на подобен текст точно сега ни показва за пореден път колко е трудно сега да бъдат удържани рубежите на голямото руско присъствие тук днес.

Впрочем, подобен текст не е първият в тези усилни дни за про-руското у нас.

Цел, мишена са именно мислещите. Онези, които четат и искат да разберат ставащото, търсейки и авторитети, формирали се в последните години.

Битката за умовете, наричана хибридна война, става все по-ръкопашна и окопна, душа по душа. (С)мисъл по (с)мисъл. И все повече – ръкописни, епистоларни, лично-интимни, оптично прицелени в душите и шуращите се мисли на колебаещите се.

Единствената добра новина, свързана с описаното е фактът, че доживяхме и до това да коментираме поредните катарзиси, опаковани сълзливо, но описващи поредните ни крачки на прочистването ни от миналото.

И да не забравя, най-доброто предстои.

България се самоубива

 

 

 

Новините все повече се пълнят със смърт на българи. Безсилна, автомобилна, самоубийствена, обвиняваща ни смърт. Смърт, превръщаща се в делнична, безразлична статистика, “фактология”.

Замръзнала в колапса на безсилието и сред страховете от промяна, България умира. Оплетена в паяжините на миналото, дебели като въжета.

Нима в България няма психолози, нима в МВР няма цял Институт по психология, които да кажат публично защо Българите се самоубиват все повече?

Ако тези психолози заговорят честно, те трябва да кажат, че самоубийствата са зов за обич, зов за внимание, последен акт на безсилие и слабост, безсилен изход от безумието, което те гони от живота.

Нима в България няма църква, която не вижда как живеят нейните миряни? В свят на бездуховност, спасение по единично, без вяра и надежда, любов.

Възрастните – хвърляйки се от високо, а младите, пълни с енергия, но живеещи скучно, с образование – къс хартия, без перспектива, натискайки газта се самоубиват в колите, купени им от техните родители, безсилни в наивността си, че така им купуват щастие, престиж, перспективи.

Нима е трудно да се сетиш, че не полегнали полицаи ще решат проблемите на Българските пътища? Че корените на драмите са много по-дълбоко? Че всичко, което виждаме е само видимата част от една дълга верига от натрупани в годините безумия, довели ни до днешната безизходица и живот на автопилот?

Свят на фалшиви и контролирани “авторитети”, свят на измамни творци на реалност, наричани медии и весели, оптимистични “политици”? Свят, изграден от тухли на лъжата.

Нима е трудно да се сетиш, че страна, миришеща на мухъл е канцерогенна, тровеща и убиваща обитателите й?

Нима е трудно да се сетиш, че не фондовете, парите, инвестициите задържат душите в телата ни? Че хората могат да живеят с малко, но не могат да живеят без надежда? Истинска, а не лъжлива.

Безсилни, с усещане за безизходица, хората посягат на единствената своя “собственост”, телата си и напускат ужасяващия свят, в който те не виждат бъдеще. Живот без бъдеще с надежди няма.

Смъртта, която все по-често влиза в новините, е най-ужасяващото доказателство за безизходицата и безразличието, в което всички честни със себе си са убедени, че живеем.

Приспивателните мантри на медии и политици вече не могат да бъдат дори анти-депресант за истината.

За какво са всички думи, всички писания, всички интервюта, всички обещания когато никой не им вярва?

Всеки допълнителен патос няма смисъл. България иска обич, грижа и любов.
България иска искрена вяра и надежда, а не лъжи.

Тоя път ни води по-бързо от всичко към края.

България иска и търси апостоли, а не спасители.

Виновността

 

 

 

Най-страшното, най-унищожаващото бъдещето на една страна и тровещо, убиващо едва покълващите семенца на мисли в посока промяна у всеки от нас, е това на всички нас да бъде внушена колективната вина, че всички сме виновни за състоянието на днешна България.

Да, всеки от нас носи част от илюзиите си, от грешките си и от предателствата, но вината за голямата картина не е на мравката, избрала да остане в родния мравуняк.

Опитите това да се случва днес носи единствено и само препотвърждаване на “всеобщото ни убеждение” – “всички са маскари” или “всички сме виновни” или още по-бруталния “превод” – “нялягайте си парцалите”, крейте, обменяйте си веществата.

Тези опити за вменяване на колективна вина са прост, но ефективен, проверен път замразената, ледникова българска менталност да бъде пратена отново, едва събуждаща се, във вселената на страховете, дълбоките анализи на само-вините, а умните, опитните, оправните да ни спасяват от нас, самите.

Сцената, впрочем, не е нова. Но явно, духът, започнал да се повдига, трябва отново да полегне в света на мировата скръб, на само-съжаленията, вините.

Робът в нас жив, но ние не трябва да го храним, подкрепяме или развиваме. Робът, слугата, калфата у нас трябва да си тръгне, изгонен завинаги.

Векът е XXI-ви, континентът ни е Европа.

Най-късият път към решението да се самоубиеш, презирайки живота и смисъла му, е да се предадеш на мислите за безсмислието, на това да не живееш и да не се променяш, да се вслушаш в страховете си. Гледайки със страх в ЕГН-ето.

Отдаден на миналото, самосъжаленията, загърбвайки, забравяйки духа, душата си и вярата!

А времето да тече, превърнато в познатото ни безвремие.

Не се винете, не слушайте “умните”, които ни искат предали се.

Култът към миналото

 

 

 

Отдавна отмина времето, за което говорим, наричайки го епохата на култа към личността, известно и като “времената на застоя”. После ни пръкнаха “демокрацията”. И ние се зарадвахме, предвкусвайки обещаната и желана промяна, плурализъм и свобода, не осъзнавайки своята наивност и неподготвеност да влезем в бъдещето.

Започнаха откритията, осмислянията, мантрите, анализите, кохортата на спасителите от бъдещето, едно безкрайно “тука има-тука няма”, замезвано с алкохола на илюзиите и страховете от промяна.

Времето, чийто следи стоят в мислите на по-възрастните, дори се предават невидимо по наследство на следващите поколения, което бе епохата на култа към безвремието, към застоялото, към натуралната размяна – спокойствие, безличност и липса на свобода в размяна на животите ни, физическите.

И ако се замислим, откъде идва всичко, което ни дърпа назад, към миналото, към култа към него, то отговорът е само един – Русия и връзката й с България, опакована през хиляди амбалажи – славянство, вечна дружба, комплекси за национална Българска малоценност, преклонение пред факти които са откровена пропаганда, инвестиции без сметка. Все внос на уж наше “отминало” минало, което е настояще в Русия. Култът, който ни убива и с който уж се разделихме ние, Българите.

Всъщност за 25 години продуктът на новото време – онези родени след 1989, дето могат да се справят сами, да поемат отговорността за живота си в своето мнозинство напусна България и потърси успеха си по света.

Отделните изключения на останалата тук смисленост, предприемчивост, организираност за съжаление не може да победи масовия, култивиран, буквално насаждан през медиите, култ към статуквото.

Колкото и официалната пропаганда да не спира да ни облъчва с успехите на България, “леко” флиртувайки с човешката ни, базова добронамереност и патриотизъм, ние не можем да не виждаме, че и днес будните, предприемчивите, един по един, в индийска нишка, невидимо търсят спасение, емигрирайки, физически, ментално или продавайки труда си някъде по света, ползвайки новите технологии. Самотен, малкият човек не може да победи блатото. Той търси своята съдба в земи, в които има правила, тоест там където бъдещето е култ.

Но точно в същия момент, в мислите на едни други, заинатили се да останат тук, се появяват едни мисли, че блатото може да бъде пресушено.

В добавка, политическа неорганизираност, високият политически визкозитет и способност да поемат всяка форма, в която са наливани политическите настроения за промяна, предопределя постоянното отсъствие на истински мотивирани за смяна на предмета на “култа”.

И колкото повече години минават от падането на Стената, ние все повече научаваме за култа към миналото, който човешката природа носи в себе си. В замяна на покой, “стабилност”, несвобода и приемлива нищета, човешката природа е готова да търпи.всичко. И пак да кажем – не всички хора са еднакви, светът не е вечен copy/paste.

Въпросът докога сякаш никога не е актуален. Това напомня много на многогодишния ни опит да спрем цигарите, да живеем по новому, да се реформираме, ей тъй на, от само себе си, самовизирайки се (като Барон Мюнхаузен) или самосезирайки се (като прокуратурата).

И ако разсъждаваме над Българската промяна като процес, като осмислено човешко поведение и колективно усилие, ние трябва да погледнем как стават тея неща по света и за простота на разсъжденията – да чуем какво става в една човешка душа, за да поиска промяната.

Взирайки се в своя опит. Кое ни пробужда? Защо? И кога?

И тъй като народната душа (има такава) е една невидима амалгама, сума от душите и мислите на всички, живеещи тук, а ставащото е описано и преживяно от стотици държави през столетията на колективното човешко обитание на една територия, за нас няма да е трудно да прозрем каква е съдбата на цял народ, отдаден на миналото. Народ живеещ в култ към миналото и вечното повтаряне на едни и същи ритуали, действия и най-вече бездействия.

Някой ден, изключително неочаквано, буквално изненадващо най-напред упоменатите що годе чувствителни, що годе смислени и мислещи (колкото дал материлът), се събуждат. Тогава спомената политическа наливност, описвана като политическо дайкири с висок вискозитет, с най-различен цвят и мирис, се оказва минало.

Култът към миналото се оказва омразен на всички. Просто битката с бъдещето се е оказала безсмислена, просто невъзможна.

И ако все пак още се молим в храма на миналото, не спираме да даваме жертвоприношения, не отдаваме душа и тяло на тази странна религия на само-унищожението, то е от лош “навик”. “Навик”, който все повече хора осъзнават като само-убийствен, унищожаващ ни.

Времената, в които живеем, напук на тази наша “религия” не са времената на Средните векове или дори на XX век.

Няма язовир за времето, няма бент, който да е построен от решетки над човешките мисли. Противно на всеобщото (насаждано ни) “убеждение”, че нищо не се случва покрай нас, че повтарянето на 100 (словом: сто) лица на авторитетни “общественици” по медиите успява да приспи сетивата, в името на култа към миналото, времето не спира да цъка в мислите.

Единственото, което е невидимо, заради своята очевидност и привидна непроменимост е времето. Времето, което никога не се повтаря. Времето, което мрази култа към миналото.

Времето, което само след мига, в който съм написал тези думи, а вие сте ги прочели, е бъдещето, което след миг ще е минало.

Смисълът на тези думи не е да бъдат хлороформ, приспивателно или успокоително. Единственото, което исках кажа е – мечтайте и мислете над промяната, която е преди всичко лична. Всеки култ си тръгва по малко с първата и всяка следваща я осмислена мечта.

Денят е понеделник, текстът е мрачен само привидно, небето е облачно, но зад облаците се крие слънцето. То не спира да грее.

Но утре ще има слънце и ще го видим. Повярвайте – не е трудно, защото го знаем.

И не гледайте парадите на миролюбците!