Сиризацията свършва

 

 

 

Преди време, в дните след “съкрушителната победа” на Ципрас в Гърция, малцина вярваха, че сиртакито и узото, практикувани от гърците десетилетия, ще свършат скоропостижно. Днес това тогавашно “странно” мнение се оказва реалност.

Днес, има няма шест месеца по-късно, същото се случва и с шефът на футболната СИРИЗА, Блатер. Демократично избран за ПЕТИ ПЪТ за шеф на “авторитетната” ФИФА.

Ако някой има илюзии, че светът е не променил се и че нищо няма да е различно, нека продължава напред с илюзиите си.

Времето на бурните нощи по кафе-шантаните и увеселителните заведения, със сметки, платени от невеселилите се, свършва.

Светът е все по-малко познатият ни! Все по-предстоящо е всеобщото разбиране – карнавалът свършва!

Историята се събуди и пожела да получи отново онова, което наричаме учестено дишане след дълго обездвижване.

И това е само началото на една дълго отлагана терапия, избягвала разума, здравия смисъл и истините.

Разговорът за ценностите е все по-малко валутен или фискален.

Животът на порасналото бебе

 

 

 

Днес обирджиите от среднощния action в един магазин, предали се сами, дадоха “изявления” пред журналистите. Всичко това знаем от официалните комюникета по случая.

Новина: off: Съжаляваме за стореното, не знаем какво ни стана. Това заявиха пред журналисти Боряна и Рангел Рангелови, които заплашиха с пистолет продавачка в столичен магазин и откраднаха заплатата й. Те обявиха, че не липсата на пари ги е подтикнала към стореното, съобщи БГНЕС.

Когато не си постигнал нищо сам, а си получил живота си на заем, ти си лишен от усещането за съчувствие.Ти не си научил най-простото в живота – страданието ражда силата и вярата в теб, самия. Изживените лично загуби и победи ти дават основанията да бъдеш един или друг. И да си личност, човек с характер, убеждения и цели.

Но може да бъдеш и друг.

Ти си супер-герой във филм, продуциран от мама и тате. Те те обичат, те дават, те са безсилни да разберат средата и времето и дават всичко от себе си “за да живеят по-добре децата от нас, да не се мъчат”.

Животът ти става видеоигра, която ти е подарена. Тогава ти си подготвяш филм, в който ти си режисьора, сценариста, главния герой, купуваш си реквизита, за да е истинско всичко. Това е Филмът на твоя живот. Филмът, който ще бъде твоята тайна, през която ти ще се подиграваш тайно на другите, тъпаците, слабите, нещастниците, лузърите, тези дето нямат “добри мама и тате”.

И се надяваш на слава, която някой ти е обещал – този някой е дундурканото дете в теб. Балонът на Егото на примитивния, незрелия, копиращият победителите, без миг мисъл всъщност кой си, какъв си, за къде си тръгнал, какво искаш да постигнеш и как, с какви средства..

И вместо детска количка получаваш лека кола, по възможност с повече коне под капака, за да не се мъчиш като дядо и баба с Белчо и Сивушка и у текезесето. Учи, за да не работиш не е забравено, тече симултатен превод – през бездуховна обич, която все повече ще ни убива..

България продължава да ражда не пораснали възрастни, социално незрели хора.

Липсата на правила, на ясен критерий какво е успехът, какви са правилата за неговото постигане, “обречеността” на всяко искрено усилие и най-накрая, но не последно, образът на “днешния Български успял”, очевиден и вечно в телевизора – всичко това ражда омраза, не-любов, презрение и престъпления.

България се превръща в резерват и развъдник за социално незрели хора. Хора – инвалиди и нечовеци.

Хора с тела на възрастни, но сред масовата неграмотност, криви победители, липса на усещане за възмездие – ние заживяваме в свят на безличности, които управляват, успяват, справят се и убиват България. Убивайки бъдещето ни, което е винаги колективно, общо.

И накрая – “не знаем какво ни стана” Нищо не ви е станало – това сте, вие, все по безлични, все повече без добронамерена самооценка, хора с оперирани души. Хора, с образи на хора, но не и с души. Душите са оперирани, извадени са от многото неразбираща света любов на безсилните обичащи унищожително родители.

Сред свят на фалшиви победители, ментета, непостигнали нищо по честен начин, тарикати, които се мразят, успели да създадат свят на омразата, в която безсилните родители искат да заменят обществото, средата. И губят!

А децата – плащат глупостта на възрастните винаги! Децата са невинни!

Виновни сме всички, да не го забравяме! Ние, уж възрастните, зрелите, разбиращите “нещата”.

(Само)убийство в говорещата кутия

 

 

Новина „Женени от пръв поглед“ претърпя ужасен крах! Любовта е мираж! Всички се развеждат” (пик)

Не зная по коя от “влиятелните телевизии” са (с)пуснали това предаване. Но доброто заглавие казва всичко. Просто не гледам телевизия, чета я в Интернет.

Известно е от всяка книга за маркетинг и от първите уроци във всеки бизнес курс. Не говоря за системното образование. За да има търсене – трябва да има предлагане. Ако няма търсене – производителят създава култура у потребителя към съответния нов продукт.

Проблемът ни тук е по-базисен, разпадът на пирамидата на ценностите вече цели разрушаването на най-основните, иманентните, човешки характеристики. Крепост, която се е разпукала в основите не се нуждае и от предатели, за да бъде превзета – тя се превръща в прах, а жителите й – изчезват – едни избягват, останалите умират или стават роби на завоевателя.

Нищо ново и приносно няма в днешната драма на България. Единственият проблем е, че в крепостта сме ние – заложници на ужасяващ експеримент.

Задачата да инженерстваш в човешката душа е безумна. Да искаш да бъдеш Господ е грях. И винаги идва наказанието, колкото и целите да са били “алтруистични”, “хуманни”, целящи разведряване на обстановката в душите на “драгите зрители”, все повече “немили-недраги” воайори.

Целта да окепазиш, да унижиш, да разпаднеш човешките чувства е най-ужасяващият, унищожаващ съкровеното у нас експеримент, през размахани пачки, сред контролираната бедност. Целта да убиеш любовта, онази дето ражда живота и смисъла му е по-страшна от ядрена бомба или оръжие за масово унищожение.

Играта с наивните, с предизвестена участ, участници, пожелали да се прочуят на всяка цена е просто поредната крачка в рушенето на душите на още по-наивните зрители. Пълноводен, пореден и кален ручей в реката на унищожаването на човечността и “наивната вяра”, че само любовта, човечността, съчувствието може да ни спаси.

Така както Тя, Любовта към другия, ни е спасявала винаги, защото Тя се връща при нас. Даваш ли – винаги ще получаваш, но никога не трябва да го чакаш – просто така е устроен светът.

Откритостта на меркантилността, която ни залива, цели доубиването на вярата у “анонимния зрител”, че светът е добър. Че има ценности, че има чувства, че бъдещето не е само мрачно и катастрофическо.

Битката да пренапишеш историята на цивилизацията е обречена и самоубийствена.

Тази битка с най-същностното у нас, крепящото ни на земята, гони, прокужда, унизява чувствителните, които са останали пред телевизора. По-издръжливите и обичащи България тръшват вратата на говорещата кутия. Все по-завинаги.

Едни други, с характер и с можене си тръгват от България, изгонени от родината си и решили да бъдат хора, дори не богати. Но хора с чувства, които не са унижавани.

И ако нещо е постигнато – това е поредната крачка телевизорът, без разлика програмата и марката на канала, да се самоубива пред очите ни, но ние не му съчувстваме, няма да го спасяваме.

Масовият убиец на човечността не може да бъде спасяван. Дали има телевизия по света, живееща заради идиотите? Те нищо не произвеждат, те не са целева група на компаниите, които искат да печелят по честен, конкурентен начин.

Накрая всеки самоубиец или зависим остава сам.

Все повече се убеждавам, че живеем в Библейските времена!

И все повече разбирам – тук, в България, наистина има колониализъм – колония на Злото сме станали!

За баловете на децата на майка Разруха

 

 

 

Ако някой от политиците, социолозите, политиолозите би поискал да види България на живо, в едър кадър и в кондензиран, сбит вид, най-доброто място за среща с Българската реалност са абитуриентските балове.

Каквито и да са корените на тази традиция, идваща от времето на комунистическото ни минало, раждащите се днес превъплъщения са визулизацията, екранизацията на един филм, оказал се шлагер. Макар и не записан на носител или целулоидна лента, филмът “Абитуриентът” продължава да ни разказва за нелепото бягство на възрастните през платените секундни илюзии в живота на децата им. Филм, платен на всяка цена, изискваща сцената “богатството на бедния” и бездуховния, объркания и търсещия. И една уж невидима, но четима ясно, гузност на безсилието.

Този кратък парад на контролираната бедност, избухнала като шествие на парвенюто от крайния квартал, видяло “оригиналите” в телевизора, чалга музикалната култура, дрехите с модната и непреходна линия “Слонът, моят приятел”, гледани гнусливо и с презрение от всички възвишени е масовото бъдеще на България.

Абитуриентските балове са били и са най-доброто място, в което насилието над кесийката на бедните, отчаяно борещи се с реалността и с непросветеното си битие раждат безсилие, даващо ясна картина на живота ни.

Сред липсата си на култура, но искащи да “опазят лицето” пред съседите, пред “обществеността”, през свръхусилие, траещо часове, запечатано с камери, хората сякаш искат да изпият на екс онова тяхно си шампанско, както те го разбират, и то за малкото секунди, които могат да си платят.

По-тъжна и по-ясна футуристична прогноза, лесно достъпна, и доста цветна, едва ли може да се намери.

С риск да звуча заплашително или дидактично – това е светлото ни бъдеще, което е все повече настояще и очевидна присъда на двуличието на всичко, което се случва покрай нас.

Децата по баловете не са виновни, те просто изпълняват заветите на родителите си и са в крак с времето ни, което е все повече куцо откъм всичко онова, за което говорят двулично безличните говорещи глави.

Ако има футуролози, предвиждащи бъдещето – материалът за проучване на терен са само и единствено баловете. После цяла година могат да обработват резултатите и да правят тежки изводи за тенденциите, последиците, добавяйки някоя или друга нАучна разработка към колекцията на констатациите без изводи, които ни докараха до тук.

Всяка ирония, гнусливо подсмиване, интелигентска дистанцираност не само не помагат, те просто доказват само доказаното – “умните” и “учените” мразят “простите”, а два свята няма. Има само едно двуличие и родилото се по-късно братче – безсилието, извънбрачните деца на майка Разруха.

Тези днешни абитуриенти са бъдещите работници на трудовия пазар, те ще са същите, получаващи помощи за безработица. Те ще раждат Катуница, Гърмен и бъдещите тлеещи, но “невидими”, “битови” конфликти. Изпуснатите моменти от времето на образованието ще се върнат като бумеранг към всички нас.

Това, вероятно, биха си казали футуролози-гости ако разгледат днешното пиршество на посредствеността, която е колективна.

И наша, да не забравяме.

За (дез)интеграцията

 

 

 

Думата “интеграция”, съдбата й, употребата й, наложената й гражданственост в живота ни, е много точно описание на днешното състояние на държавата и обществото ни. Все повече заживяваме в свят, описван лесно като гротеска, шарж, карикатура, но тази сбита, кондензирана от смисли картина не се е появила току-така или точно днес. Любимата дума “диалектика” бе любезно забравена и пратена, дори запокитена, репатрирана на прашната ни нАука.

Ценността на знанието, което борави само с истината, логигата и фактите бе попиляна по пътя, като в онази приказка, уж детска, в която за да не се загубят децата ръсеха пътя си с трохици. Трохиците днес са изкълвани от птичките. А мрачната гора на незнанието – все същата – объркваща, тъмна, влажна, “мразеща” ни.

Изминали сме дълъг път на разпади на съдържания, на осмисленост, на вечно нужен към всеки момент в живота анализ. Дълъг път на отдалечаване от разумността, описвана като здрав разум или рационалност, път който ни “натриса” все по-кратки дефиниции на ставащото, все повече описван не през дълги текстове, а през думи. Думи-диагнози. Думи, затрупани от контекст. Самотни, като нас, думи.

Тук някъде, сред тези думи е мястото на думата “интеграция”. Думата, която отдавна е изпразнена от смисъл. а се е превърнала в траферетна, показна, разгулно нагла в своето безсмислие и отдаденост на нищото, което все повече властва над живота ни.

При вземането на всяко управленско решение по “белите държави” има анализ, а после, след разкритите факти и процеси, и при намирането на решенията (никога едно) се предлагат “интегрирани решения”.

В България, дълбоката, не просто ценностна дезориентация, а образователна и управленска неграмотност, “политическото” дърдорене (дори не говорене) доведе до разпад на смисъла на комплексното, интегрираното, рационалното мислене.

Краденето, дребните сметки, липсата на стратегии доведе и до преместването на думата “интеграция” в територията на етническото, между личностното, в добилото публичност (друга изкелеферчена в смисъла си дума) “интеграция на ромите”.

Съдбата на думата “интеграция” е сякаш разказ за историята на съвременна България и прекрасен пътепис на пътя от полу-модерност към разпада, които дезинтегрира всички групи в обществото.

Накрая, атомизираното, живеещо в масови, инфилтрирани, страхове псевдо-общество, сбор от популации, ще се взриви.

Менторството на дървените думи на месиите с мисии ни наказва поединично, марширувайки към интеграцията на разпадното, разрушаващото, убиващото ни колективно.

Някога, когато България дойде на себе си, ние ще научим – думите, колкото и да са невинни, колкото и да са звук, минал през гласните ни струни, а може би и през мислите ни, имат власт. Власт над животите ни, над смисъла им и над това, което дори наивните очи (все пак) виждат. Думите и техния смисъл, изречени веднъж имат нечувана и страшна в силата си власт над животите ни.

Но за това ще си говорим в друго време. Някога, но не сега.

Сега продължаваме напред, изучавайки процеса “дезинтеграция”, след изпуснатите хиляди възможности за интеграции на разума и здравия смисъл със живота ни. А ромската интеграция ще почака, когато дойде интеграцията на разума на останалите етнически групи.

Образователният процес не спира. Убитият здрав разум ни настига първо през думите, после, много бързо, през животите ни.

Вероятно, системата на това наше практично образование е също дуална.

Между биохимията и алхимията

 

 

 

Ходейки по улиците, вероятно и вие забелязвате, оглеждайки се в лицата на другите – малките хора, онези дето се движат без охрана, без коли, те, стъпилите на земята, стават все по-открити. Една единствена искрена дума отваря душата им. Сякаш са чакали някой да почука на вратата им и сега не крият радостта си от случайната, непланирана, мимолетна среща.

В един случаен, уличен, “никакъв” разговор можеш да научиш много за живота на непознати повече отколкото сто интервюта от умели плетачи на дантели от “мисли” и тантелени смисли.

И все по-често именно в такива разговори аз виждам сълзи и печал, живеещи на миг от усмивка, дори шега. Сякаш хората нямат все повече какво да крият, бон-тонът, чужд им бил винаги, се е изпарил завинаги сред простотата на нетаената истина. Сякаш времето за опознаване си е тръгнало, както всеки ненужен реверанс към нещо все повече ненужно. Няма време, душата иска да живее себе си и не го крие, показва го щедро.

В душите на “простите” животът никога не е сложен, там просто живее животът. Никакъв, сив, безличен, гледан през лещата на издигнатостта, и цветен, мъничък, объркан в големите игри, болезнено ясен и наивно, но спокойно честен.

Лицата на “простите” се озаряват от най-естественото. За “простите”, Слава Богу, дрехите, видът на събеседника нямат никакво значение. Те просто гледат очите и разказват себе си.

Те, “простите”, сме ние – тези които можем да си кажем тези думи.

Някъде около последната мисъл, която забелязва това “дребнотемие”, ние от “прости” ставаме “сложни” и умираме като човеци. Остават останките – тела или говорещи глави с внушителни тела с импозантна биохимия.

Това е животът, една алхимия на души – най-простото, което най-трудно се вижда от “сложните”, на които желаем здраве и чувства от описания “прост” вид.

Любителски наблюдения

(или как с “Под игото” съблазняваме лелеяните туристи от цял свят)

 

 

Ако сте чужденец, и ви се прииска да посетите България, най-ползваният по света сайт за туристи е TripAdvisor. И ако сте любознателен турист – вероятно ще кликнете, цъкнете на Bulgaria: Recommended Reading.

И какво ще научите? Ще трябва да сте прочели “Под игото” от Иван Вазов (“Under the Yoke” by Ivan Vazov). Безкрайно трудно ми е да си представя, че този класически за литературата ни роман ще възбуди евентуалните посетители-ентусиасти.

Естествено, упоменати са и турците, под чието иго сме страдали. Едва ли е нужно да казваме, че на евентуалните туристи въобще не им е интересно (освен ако не са историци, но те едва ли ще търсят този сайт за съвети) кой на кого е робувал.

Колкото и да искаме някой да ни спасява – нас ще ни спаси грамотността ни, образоваността ни и нашето, Българско, национално разбиране, че живеем в друго, модерно време.

И не се изживяваме за жертви, ближещи рани столетия. Никой не отива при страна, описваща се като живяла под иго. Ако погледнете историите на всички народи – навсякъде е имало драми, но модерните нации не се описват през епизодите си на жертви, а през онова, което е мост към туристите и носи вдъхновение, очакване за среща с непознато, но не трагично.

След девет редакции на текста – можете да го прочете отдолу. Квалификациите от кой вид ще са туристите (ако ги има), вдъхновени от перспективата да четат местен роман, описващ събития от 1876, оставам за вас.

Последна редакция на съветващата бележка: edited by TA_Karen on Oct 13, 2011 10:55 AM

If you are in Sofia or any major city in Bulgaria you should try to get the book in English “Under the Yoke” by Ivan Vazov. It is a novel describing the 1876 April uprising of the Bulgarians against the Turks which was a very important time in their history. He is one of their most revered authors. It is hard to find in the US but it is well worth looking for. It gives you a real insight into the region’s history.

Този мой текст е невинна бележка към днешните “разкрития” за диплянките-некролози за умрелите мечки, риби и елени.

Само един въпрос си задавам. Има ли някой, който искрено е мислел за успеха на Българския туризъм?

Някой, който обича България през XXI век, по модерен, интелигентен, осмислен и визионерски, а не неграмотен, мразещ днешна България начин?

Линк към сайта в частта му за България: http://www.tripadvisor.com/Travel-g294451-s205/Bulgaria:Recommended.Reading.html

 

Монета, направена от лед

 

 

 

Понякога си мисля какво ли е в душите на днешните месии, когато са сами, когато е тихо покрай тях, когато никой не им пречи да мислят именно своите мисли.

Месии за мен са всички, които напъват в публичното, през всякакви средства, но не са успяли да опазят душите си по пътя до днешното ни време. Но пък са всеотдайни в това да прокламират, налагат, “измислят” идеи, които с двойно дъно, къде от незнание, къде от неграмотност, къде от не много висока платена “всеотдайност”.

И не изпитват ли срам, не вина, малък, невидим, искрен човешки срам от това, че са съучастници на злото, за да не бъде България една прекрасна земя за тези, които са я избрали да живеят тук?

Нима е много трудно да разбереш, че искам не значи мога? Че мога е не просто дума, а обещание, което трябва да се изпълнява? Че лъжата, превърната в колективна, ни убива всички – повярвали и неповярвали, искрените и разнежените от очакването за бързите, чутовни успехи на илюзиите, превърнати в къс хартия или обилни очаквания. Че думите са не просто думи, а шлейф от надежди, съдби и животи.

Че думите са отговорност пред другите?

Знаят ли, разбират ли, че душата Господ ни я дава в момента, в който се появим на земята, но се пази, защитава само с добрини към другите? И че когато сгрешим, душата си тръгва, по мъничко, след всяка непризната грешка.

А изкуплението, получаването й обратно, става единствено през искането на прошка, която за публичността изглежда като думи, а всъщност е дълбоко, искрено разкаяние от гордостта и от “дарената ни изключителност”, която накрая всички разбират, че е ефимерна, илюзия, подмяна на реалността с “лична”.

Нима не се сещат, че тялото е тленно, а духът е единственото, което ни оставя на земята след края на телата ни?

Че суетата е дребна разменна монета, която получена в ръката, се изпарява като всяка монета, направена от лед, изтичаща между пръстите като вода, отиваща към земята, сочейки ни мястото откъдето сме тръгнали и за където сме се запътили.

И че животът, живян ден подир ден е всъщност отговора на един, единствен въпрос “Какво ще остане след мен за другите?” Но не имоти, те се губят. А пример, дух, човещина – най-тленните и най-трайните, невидими неща, които надживяват камъка когато са истински.

 

Честито припомняне на всички!

кирил и методий 24 5 2015 79d28bc34166

 

 

Дано все повече Българи си дават сметка, че ни има като държава, и най-вече като народ с памет, с писмени паметници и с надежди, че ще ни има и в бъдеще, именно заради Светите Братя Кирил и Методий и делата им.

Които, да си припомним, са създаването на символите (азбуката, глаголицата), които по най-добър начин да позволят Българите и другите народи от Източна Европа да четат Светото слово на понятен, ясен им език.

Както и техните мисии, усилия, да разпространят това това ново знание, което по-късно е причината за появата на днешната ни Кирилица.

Честит празник на Българските учители!

И на всички, които имат връзка с духовността – а това сме всички, позабравили го, занемарили го, изоставили го. Него, Българското,. духовното, изпразнено от смисъл заради пустословието и делничността, която ни превзема.

Заради привидната лекота на безделието, без мисъл за страшните наказания, които получаваме и ще получаваме винаги, замитайки себе си и “невидимия” дух, видим само в книгите.

Честито припомняне, че сме Българи и че сме дали нещо на света. При това наистина!

Честит празник днес, а утре – дано делникът вземе поне мъничко от днешната моментна, дай Боже, все по-искрена, приповдигнатост.

Честит 24 Май!

Когато гръм удари, как ехото заглъхва

 

 

 

Ако новината, че Яворов от Фейсбук, пожелал успех на изпита днес, се е паднал като тема, и Яворов е “жив”, става интересно, дори обещаващо.

Това невинно събитие е краят на цяла епоха от Българската публичност. Вчерашното намигане през един ФБ пост е повече от прекрасно, добро начало и симптом на лелеяната реформа в родината на автора на много нежна и тъжна поезия.

Тълпи от гледачки, баячки, жОрналисти, жорналисто-пиари, политолИзи и социолози ще излезнат по улиците с лозунги “Гладни сме!” и ще потърсят пътя към “малката си правда”. За миг пробвайте да си представите гледката – няма да е трудно.

С голЕмата правда от телевизора, сайта, вестника май сме до тука.

На мястото на Пейо Яворов (от ФБ) веднага бих започнал да давам прогнози, които мога да чуя от всеки “държавник”.

Срещу известни, умерени суми, през гъвкава ценова политика, интернет маркетинг, предприемчива модерност, вероятно Пейо Яворов (от ФБ) ще може да си купи и банка.

Разбира се, в люта борба за продукт с висока принадена стойност. При това, не след дълго време, предвид растящата “жажда за знание” в тея усилни дни и години, резултатът ще е зашеметяващ.

Но и доходен.

А оттам нататък – кеф ти партия, кеф ти движение, кеф ти коалиция.

Естествено ценностите (неуточнени във вида си) ще дадат и името на организацията.

Партията на книжниците все още сме нямали. Партията на книгите, манускриптите, чековете, знанието явно ни е липсвала. Приемете упоменатата “жажда за знание” за метафора.

Доживяхме да научим, че знанието е сила.