Забранено за само-уважаващи се

 

 

 

Тея дни, за всеобщо учудване на невиждащите, и покрай скандалите, които ни обливат богато, вероятно зрящите (с ума) забелязват за какво е всъщност спорът, около който всички остри пера си мерят пегасите, шпагите и остроумието.

Всъщност недовършеният разговор (а май и незапочнат) е за това колко струва труда на само-уважаващия се и можещия. Това е разговор, който социализмът (комунизмът) бе забранил. Помним, тогава бе модно да растеш на място. Чат-пат някой и друг медал за наивниците или за придворните на властта, премийки. Потупване по рамото. И една позната ни уравниловка – свят на клишетата и на хората без лица. Каквито бяхме мнозинството, широките народни маси. Лицата (“важните”, “личните”) бяха в новините, пак клиширано еднакви като днес.

Минаха, неусетно 25 години “демокрация”, но битката примитивът да оценява усилията и качествата на кандидатите по неговата скала на успеха не е спряла.

Или с други думи, нетръгналият си социализъм (комунизъм) ни гони като бумеранг и ще ни гони докато не се сменят правилата наистина. Важащи за всички – и за партийци, и за безпартийни. И за сложни, и за “прости”.

Май именно недовършеният разговор, липсата на правила и отсъствието на всякакво състезание, което да е прозрачно ще ни връщат постоянно до дребничкия, малкия детайл. Има ли право умният, училият, знаещият, опитният на своята капка (дори) щастие и признание, които за радост или мъка се мерят (и) с пари.

Има ли право “дребната риба” да отстоява правата си? И да иска да е поне мъничко щастлива? Има ли право – поне да вдигне малко пяна в мъничкото си аквариумче? Във фейсбучето си дори?

Може ли успехите на хора с дипломи-тапети да бъдат мярката на всички? И ако може и е факт – колко време това може да е вярно? Колко години може да има безкрайно падение на уважението към труда на можещите, било то ниско или високо, туй, същото падение?

И ако някой се пита защо напускат България всички що-годе (и не само) грамотни, защо децата ни учат в чужбина и се връщат трудно – то отговорът е прост. Простите убиват мечтите.

А без мечти, без перспективи живеят само животните. Да бъдем честни – и животните, бозайниците, пък и други, по надолу в пирамидата на еволюцията имат стратегии, в действията им има смисъл. Не съм чул някои учени да са открили мечти у животните. А вероятно – и при животните има, не сме успели да го научим.

А хората живеят с бъдеще, с мечти, с планове – единственият смисъл на живота ни – да творим и да оставим дори нещо мъничко. След себе си. И още нещо – да го правим, с усещане, че околните, наричани и общество, уважават, ценят труда ни.

Всичко друго работи по темата “клета България” – такава, каквато я познаваме. Страна като една човешка длан, пълна със знаци “Забранено за само-уважаващи се”. Пътни, крайпътни, безпътни.

Страна, в която надеждата е само име на тяло с ЕГН.

P.S. Текстът бе публикуван и във Факел.бг: http://fakel.bg/index.php?t=4461

 

За купата на дребнотемието

 

 

 

Скандалът с Рашидов, както и сродните му произвеждани ежедневно, е напомнящ танц над труп. Ритуален, завладяващ, (само)убиващ ни. България умира, но ние съзнателно сме набутвани в драматични дребнотемия, прикриващи голотията на фактите.

Та, белким, забравим живота си и дребнотемието му дето е лично, дори безлично. Но категорично – неприлично за новините и кръга на вечните им гости.

Българската публичност продължава да се “храни” с най-нискокачествени ГМО “факти”, а страната и икономиката продължават да дрейфат като кораб без капитан сред океана. Без идея, без план, без мисъл за крайната цел.

Ако някой е истински държавник, съчувстващ и отдаден на страната си – той трябва да стори това, за което му плащат, да си свърши работата по най-добрия начин и тихо да застане най-отзад. А хората, избирателите, ще се сетят, че той е част от успеха, а не единствен, уникален, едно голямо “Аз”, заемащо екрани, сайтове, вестникарски страници.

Представете си какъв скандал (ако е възможен) би била история от следния “вид” – на някоя Парижка, Лондонска, Нюйоркска сцена, свършва един спектакъл, публиката ръкопляска, акламира, става на крака , възхитена от майсторството на изпълнителите.

И в този момент – мениджърът (организаторът, администраторът) изгонва всички от сцената, за да приеме овациите. Лично той, защото той им е платил командировъчните, той ги е подбрал, той ги е уредил с честта да се разходят и да посвирят на тая “висока сцена”.

Тези думи важат за всички. Рашидов не е виновен – той просто употребява “правилата”, които са написани много преди него.

При тея “правила” утре някое друго “аз” ще превземе екраните, крадейки от живота ни. И от бъдещето дето се “кове” днес. А ние все ще продължаваме напред, разучвайки не е ли Кличко гей, най-малкото – със спорна сексуалност, смешник или нещастен дето ни е победил “по погрешка”. А ние ще продължаваме да ковем щайгите, следвайки дълголетните традиции, вместо да ковем нещо друго, което явно не ни се пада.

Светът продължава да живее своя живот, гледайки напред, в постоянна промяна, а ние да живеем провинциалания си живот на унищожаващи бъдещето си, сред дребни, жалки, скандалчета, лежащи (буквално) над хилядолетните земи, временно зачислени ни.

“Битката” кой да посрещне овациите е възможна само в страна, където никой не е сигурен в това, че той е той. Защото истински можещият не крещи, не вика, не бие (дори с думи) тези, които не са повярвали в днешното знайно (само за него) можене и майсторство.

Боят на сцената, дори сценично-политически (бутафорен) само допълва картината на живота ни – живот сред семпли, посредствени образи, имащи една, единствена цел – да изгонят, да погнусят смислените, чувствителните, училите от правото да имат глас при разпределение на парите, с които те издържат държавата.

А на сцената да останат “коравите”, печените, тези с уличната хлевоустост, тарикатите.

Дигитална керемида

 

 

 

Вицепрезидентът на ЕК Андрус Ансип, посетил днес България. възбуди всички срещнати да си помечтаят за един дигитален пазар. Не зная дали светналите очи на българските държавници виждат цялата картина, която крие тази следваща крачка от обединението на Европа.

Дали Българските политици си дават сметка за истинския смисъл на казаното от г-н Ансип за съдбата на Българската икономика и за ефектите от този, течащ и днес, процес.

При неконкурентна икономика, при липса на модерно, съвременно образование, при култура, търсеща силите си в патриотарството и провинциализма, при рекордна сива икономика – съдбата ни на нетен донор на световните икономики ще се засилва. Истинска конкурентоспособност, крепяща се на евтина работна ръка, няма.

В свят на знанието, конкуренцията и все по-засилваща се свързаност, съдбата на страни като днешна България е като съдбата на всяко село – обезлюдяване, храсти, обгръщащи сградите и една тишина.

Ако Българските политици не разберат, че ключът за просперитета на България не са Тех-парковете (само), а и образованието, културата, здравеопазването, които са в днешната ни действителност преобладаващо аналогово старинни и управлявани от хора, мразещи промяната, то цифровизацията, която е просто един инструмент, средство ще остане едно добро намерение, изречено като мантра, за да не се посрамим пред чужденците.

Те, чужденците обичат да чуват своите мисли от устите на събеседниците си, видяни за малко.

Продължавам да си мисля, че малцината разбиращи сложността на една държава като една пирамида, със сложни йерархии, взаимовръзки, с логика на градеж, започващ от основите, ги няма често в телевизора.

За съжаление – няма къща, която да е построена, здрава, некапеща и недухаща, да е започвана при строежа, все от начало при наемането на новия отбор майстори. Прииждащи с нови, радикални, отричащи предишните планове и светли намерения.

Не мога да си представя, че някой би се съгласил да започне строителството на къщата си от покрива, от керемидите, били те и дигитални.

Но пък не ми е трудно да си представя, че такава територия има и неслучайно всички ние живеем в нея.

Ние всички трябва да осъзнаем, че нямаме време. Не физическо, а национално и историческо. А за да се сетиш за това трябва да си нещо повече от политик, обичащ партията, електората и кариерата си.

Вероятно патриот от нов вид.

Благодаря Ви

 

 

 

Днес за мое искрено учудване станах на 55. Всички, разказващи за това, че се чувстват млади, че ти си на толкова, колкото си даваш сам, са навярно прави.

Наистина е трудно да повярваш, че си на тези уважителни (по местните ни “стандарти”) години, а в себе си не можеш да повярваш, че си чичо, вуйчо, да не кажа бай Юрий, не че не крача и към тая реалност, дай Боже.

В дни като този – в който си се появил на земята, съобразно някои слухове и документи, се сещам за изпуснатото, което все повече в годините престава да е материалното. Все повече разбирам колко много истински книги и умове съм изпуснал да срещна, пътувайки във времето.

Вчера, в тишината на очакваната днешна мини-суматоха си мислех за изпуснатите разговори с баща ми, който бе най-мълчаливия човек на земята. Сега, мълчащ, аз разговарям с него и си мисля за тишината, която вечно ни бяга. Всъщност ние, суетливо и нахално я отбягваме, надговаряйки я – през страховете да си помислим честно за себе си.

Всъщност 55 си е юбилей. Или както каза един приятел – 55 не е нито номер на автобус, нито номер на щастлив билет от лотария – 55 е нещо като точка между наивността и умерените крачки към мъдростта, за която често говорим и все ни бяга, и тя като тишината.

Искрено ми се ще да срещам повече хора, които мислят за бъдещето на България, но не притворно, хитро, двулично, а честно, с ясното съзнание колко струват и колко могат наистина. Защото именно тишината и честните мисли ще ни позволят да променим за добро България – Българите не искат много, но са много лъгани и са се лъгали сами, недоверчиви сме станали.

Вярата, онова “чудо” дето движи света, ни е напуснала – по-точно ние сме я изгонили от себе си. А именно тя ни е най-нужна днес, за да променим света, който днес просто обитаваме, вместо да живеем в него.

Искам по-малко спасители и по-малко спасявани да има около нас и в животите ни. Вероятно и вие искате това – това е най-простото човешко желание.

Благодаря Ви за добрите думи. Вярвам, наближава моментът когато смислеността ще ни върне свободата, която сме загубили по пътя до днес, доброволно отдавайки се на илюзии, измислени надежди и омайното слово на конструктори на едно бъдеще, което е все тяхно лично настояще.

Благодаря Ви!

P.S Tекстът е статус във Фейсбук, 20.4.2015

Дали траките не ни се смеят, гледайки ни от някъде?

 

 

 

Задавате ли си въпроса защо никоя медия не се сети да вземе интервюта от истинските създатели на изложбата на тракийските артефакти в Лувъра? Или да разкаже, ползвайки “информационния повод”, за археолозите и дългата история на намирането, събирането и усилията по съхранението и подготовката за публичен показ на шумно коментираните сега “тракийски златни съкровища”?

Поне за мен, като прост и драг зрител, археолозите са онези дето забавят строителството на магистралите. Така знам от телевизора.

Какво ли си мислят за днешна България и “страстите на деня” траките – племената, заради чийто съвършени творения се дърлявим днес, побеждавайки “циганския си образ” в Париж?

Нали битката на медиите е да разказва за живота на “малкия човек”?

А “тези малки хора”, които са подготвили, описали, имали са нужното образование, култура, не са се готвили за “събитието” година или две, нито 5. Вероятно за тези “анонимници” – това “мероприятие”, “събитие”, “пърформанс” е смисълът на живота им. Събитие, даващо упоменатото “друго лице на България”.

Днес от сайта на френския Лувър научих за имената им:

Supervisory curator: Jean-Luc Martinez
French curators: Alexandre Baralis, Néguine Mathieux
Bulgarian curators: Totko Stoyanov, Miléna Tonkova

Кой се сети за г-н Тотко Стоянов и г-жа Милена Тонкова и вероятно десетките “анонимни” техни колеги, сторили нужните усилия това “събитие” да се случи?

Защо мълчат и те,”анонимните”? От безсилие, от страх за хляба, от добро възпитание?

Министрите идват и си отиват. Остават фактите, и арте-фактите – не-откраднатите, заради които се пъчим днес всички ние, Българите, забравяйки за “анонимните”.

С тези думи поздравявам “анонимните” “виновници” за ставащото в Лувъра.

Дори да не посетят изложбата “милиони зрители”, България и българската археологическа наука получават шанс да бъдат видяни с други очи. Пропагандният патриотизъм не променя смисъла на станалото, а само разказва за глада от добри новини, търсени неистово, френетично.

Дали траките не ни се смеят, гледайки ни от някъде?

Жалки ли сме или смешни? Или и двете?

Френски терлици

 

 

 

Журналистката ветеранка и доайенка на словото, Валерия Велева (Мадам В) се завръща от Париж, след френската премиера на книгата си “Рани от власт” (“Rani ot wlast” (фр.)).

Книгата, писък, сълза и прозрение едновременно, за всички изтънчени френски интелектуалци. И не само за тях, знаем – очи не ни останаха от четене.и на нас, българските й (по)читатели и интелектуалци.

Победителят Валерия се завръща в родната си земя, като Наполеон през 1812, със съвместно интервю на Айфел и Рашидов, взето под сянката на гъстото желязо на кулата на Айфел (Tour Eiffel) в Париж, оставяйки френската столица, горяща в интелектуалните пламъци, подпалени от искрата на книгата й.

Само слушател, но и вдъхновител, Валерия успя да възбуди интелектуалния потенциал на тези двама велики мъже, раждайки шедьовъра “По френски терлици”, през интелектуално секцио, и в ролята на акушерка на плода на двата интелекта, щастливо сношили се, под зоркия поглед на родния талант.

С оплетени от Велева вълнени пособия за топли крака, от френска вълна, на една кука, с оживялата в ръцете й тракийска сръчност, двамата мъже се раздадоха – французинът Айфел разкри тайните на желязото, а българинът Рашидов – тайните на чука, камъка и банковото дело.

Френски медии са се състезавали кой да откупи този шедьовър, от новата журналистическа форма “тарлъчена журналистика”.

Цяла Франция аплодира интелектуалния хероизм на една крехка българка (всъщност тракийка). Франция, паднала възнак, онемя от чутото. Зли езици разказват за нервна криза на Платини, успял да си спомни за срама от онова 1:2, убило галския петел преди 22 години в града на Айфел, Дьо Гол и Саркози. Левият Оланд не се брои – той чака десен политически мигач, за да посети земята на Валерия и траките. В несвяст, Платини е изрекъл с побледнели устни “Валерия е новия Христо (Стоичков)”, падайки и той възнак, нали е и той французин.

Горда българка и патриотка, Валерия е отказала да продаде творението си за жълти сантими (френските стотинки), планирайки да проведе световен търг, предавайки спечелената сума на нашето Министерство на културата, откупувайки билетите и разходите на цялата културна делегация, посетила и френския Лувър.

Затваряйки устите на устатите недоброжелатели, пожелали да отровят грандиозния успех на българските арте-факти, събрани от дуото куратори (думата не е мръсна, моля) Димитров-Рашидов.

Хвала на такива плетачки на история!

P.S. Наши източници от френската столица твърдят, че ЮНЕСКО обмисля идеята, тракийката (и българка) Велева да бъде обявена за световен паметник на нематериалната култура. Интелектуалци в София подемат почина за създаването на паметник на терлика, който ще е единствен в света.

Анализ по никое време

 

 

 

Вероятнo и вие анализирате картината около нас – вдигате, сваляте летвите си. Разсъждавайки над своя малък (и бъдещ) Лувър. Абсорбирате реалността като преспапие, подпечатвайки фактите с мисли.

Гледате, нещо не е така както трябва, не е наред да идва пролетта..Нищо, че пъпките по дървета са набъбнали, някак зелено е около нас.Вероятно това са визуални фантамагории, плод на неоправдани очаквания. Лош навик, заемка от детските приказки или от разкази на метеоролози-традиционалисти.

Но аз централна заповед да идва пролетта не знам да има. Вероятно – и вие чакате тази заповед с надежда, но официалното потвърждение все не идва и не идва.

Положението е бременно, гледано от всякъде. Видеозонът (на знанието) го няма, защото не сме чували дори, че го има това (явно дяволско) произведение на чуждите и лоши непознати, дето и рядко тук стъпват.

Гледам лицата на водещите мъже и жени (по телевизора) – политици – мрачни, зимни, в най-добрия случай есенни. Няма радост, няма пролет в помръкналите погледи. Мъки, страдания, нерадости. Дълбокото взиране в националния пъп не спира. Тоя пъп все повече заприличва на кладенец, гледан втренчено от самоубиец.

Чат пат някоя мантра, някое успокоение за останалите шаващи наивници изскача от мрака на новините – хвърля се в блатото, като жаба напролет, едни кръгове се люлеят за малко и образа на блатото се изчиства..

И пак си мисля, анализирам, нашата национална специалност – а ако изпуснем пролетта сега какво правим?

Всъщност пролет ли е, есен ли е, зима ли е ? Вие нещо да знаете или и вие анализирате, медиативно (идва от медии, не от медитиране)?

А светът ни става все по-малък. С какво го заслужихме? Защото явно е заслужен, изстрадан и наш си. Все по наш. И ние – все по-негови пленници. Нищо, че е пролет, а шумът пъпките (ако можеше да бъде чут) би бил оглушително прекрасен.

Дюни къща не хранят

 

 

 

Явно тук обществото е архаично, дълбоко немодерно и ретроградно и не разбира иновациите на модерното строителство.

Вместо да чакат коралът да порасте няколко века, Българските строители-иноватори започнаха изграждане на корали от бетон.

Знаем, коралите са могъщ магнит за туристи, готови да платят луди пари за погубената от индустрията екзотика. Именно тази загубена връзка с модерното на Българското общество е причината за нашата изостаналост.

И народът първично (и френетично) реве – искаме си дюните.

Жалка държава, прости хора. Никога не разбират новото, модерното иновативното.

А имаме 51 университета, идват и нови, произвеждаме по 2 тона дипломи месечно – класация, в която сме безспорни световни лидери. Имаме леви, десни, столични, окръжни висши учебни заведения. Имаме професори-столетници, събрали в мозъчните си кутии опита на световната нАука. Имаме докторанти с мъх над устните. Все хора учили, та преучили.

И к’ва е ползата (от файдата) от толкова много знание?

Дюни къща не хранят, драги зрители, камо ли пък чиновническа държава.

Само кокошките похапват пясък. Знаем, пясък има само във воденичката на пилетата, бройлерите – тези дето ги дават в супермаркетите, замразени, без воденички и в пликчета. Пликчета със щастливи и замразени кокошки.

Как пък няма един авторитетен професор да се появи по някоя телевизия и велегласно да го каже и да спре битката с новия, Български корал?

“имам една мечта”

 

 

 

 

Крайно време е пред всеки, който е пожелал да се труди по нашите земи (така както той си го може и го разбира) да се сложи по един камион с банкноти. Най-ценното, около което има съгласие днес. За да си тръгне веднъж завинаги тая жестока, нашенска болка за непризнатост, неразпознатост, неуважение към труда на високо самооценяващите се (около нас и в нас самите).

Просто не разбирам защо е това постоянно, обществено и лично само измъчване, бичуване през безсмислени претенции за промяна и това перманентно насилие над всички нас, пожелали да живеем както са живяли и дедите ни.

Тогава – ще настане оня живот който обичаме и силно ценим – всекиму според нуждите – никому според способностите.

Акълът, интелектът, разумът – както ние добре знаем, от “местния” си опит, са безплатно ненужни.

На думите “пазар” и “конкуренция” трябва да се направи по един огромен обелиск и да затворим ненужните диалози, избиващи все повече в монолози на самоцелно луди. Един път годишно по един митинг с разкази и спомени за геройски загиналите илюзии (на лудите).

И толкоз.

И да заживеем в рая. Както е безплатен (привидно) тоя налуден акъл дето е обзел държавата, която колективно, а всъщност поединично, обитаваме.

И докъдето добутаме, и докогато.

Явно “имам една мечта” има свой, “Български” прочит, ценностен, същностен превод “продължаваме напред, братя и сестри (по неволя)”.

P.S. “Имам една мечта” е името на описваната като една от великите политически речи, изречени някога. Мартин Лутър Кинг, баптистки пастор и водач на движението за граждански права, се обръща към сърцата на милиони черни американци в речта си на 28 август 1963 година в столицата Вашингтон. „Имам една мечта” е надсловът на тази прочута реч, която той държи от стъпалата пред мемориала на Ейбрахам Линкълн. Повече от 250 000 души участват в похода на протеста до Вашингтон, наречен „марш за работни места и свобода” – демонстрация на мирно гражданското несъгласие. Шествието спира пред мемориала на Линкълн, където Мартин Лутър Кинг изповядва визията си за свобода и справедливост на хората от всички раси и религии. (http://cao.bg/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%BB%D1%83%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%B3-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B5%D1%87/)

Страстно интервю

 

 

 

В дните на Страстната седмица редакцията ни потърси един виден политик за актуално интервю. Следващ природата на природната си скромност, той пожела да засекретим името му – в размяна на страстната му, празнична, откровеност.

Редакцията ни, също природно толерантна и национално отговорна, откликна на повика на душата му и изпълни заповедта му.

След серия от уточняващи е-майл съобщения, в които отпадна дори вариантът инициали (било лош вкус), с цифри вместо инициали (още по-лош вкус), ние получихме едно изчистено, силно послание, с което сме горди да ви изненадаме.

Остана многозначителното Х, с което отбелязваме, а не изтриваме или зачеркваме името на политика, естествено лидер – един от (не)многото наши събеседници.

Редакцията: Господин Х, какво мислите в дните на Страстната седмица?

Господин Х: Винаги се старая да мисля. Всяка бръчка по челото ми е плод на дълбоката оран на мисълта ми. Отговорността да мислиш е преди всичко пред себе си, после пред спонсорите, последни, но не по важност, са избирателите. А на Вашият въпрос – краткият отговор е: Винаги мисля позитивно. Както съм чел и класиците като Куелю, и други разбира се – ние трябва да бъдеш широки, големи, за да обземем с поглед средата, посрещайки предизвикателствата.

Редакцията: А какво мислите, че си мислят за Вас изброените три групи хора – групата във вас самия, спонсорите и избирателите?

Х: Винаги съм старал да следвам примера на опитните в политиката, които са ме учили да мисля многомерно.

Редакцията: Моля, моля.

Х: Да, многомерно. В смисъл – аз имам вграден валутен калкулатор – просто съм виртуоз с валутите. Щракам като ЕЛКА. Вие сте млада, но аз помня – Лили Иванова не можеше без радио, но моите учители бяха добри математици – обиколили са всички политически олимпиади, били са в много отбори – и винаги в отбора на победителите. Те са моят пример, който ползваше елки. Моята иновация е вградена апликация в главата, и в телефона ми.

Редакцията: Да Ви попитам нещо битово.

Х: Моля, моля. Политик от моя мащаб не е по битовизмите. Аз следвам мечтите си. Аз съм по-голям отколкото са големи моите мечти, а те се мерят в тонове, десетки, хиляди, и в десетки хиляди квадратни метра. За километрите и техните размери – ще запазя мнението си за себе си – заради известната ми скромност.

Редакцията: Пак да се върнем към по-предишния ни въпрос – вие кой цените най-много? В кой се вслушвате? Кое ви води напред?

Х: Вече Ви казах, не обичам да повтарям (властнически). Най-голяма трудност имам с групата в себе си. Търсенето на консенсус между много гласове в мен изисква особена дипломатичност и постоянство. Аз ги дебна многото в мен, но и те ме дебнат. Имам и GSM – обаждат ми се стари приятели, усещайки напрежението ми. След натрупването на моя голям политически опит, в състезанието “познай политическото” (помните, бях седми!), и от минаването ми през повече от седем партии през тези години на градеж – аз съм открил формулата си, напомняща “философския камък”. Вие чували ли сте за тоя камък?

Редакцията: Не, никога. И кажете все пак, не бъдете скромен, младите ни читатели, бъдещи политици, биха искали да чуят мнението на един политик, маратонец, бил той и анонимен, за формулата на успеха?

Х: Вижте, формулата е проста и я чух от един от моето родно село, преди години. “Елате утре” е тя.

Редакцията: Искрено ме изненадвате. Вие сте оставяли у нас, Вашите почитатели, впечатлението, че сте действен, решителен, бърз.

Х: Това е изкуството на политиката, мила. Много Ви казах – издадох си занаята.

Редакцията: Вие ме ласкаете, че съм добра журналистка.

Х: Вярвайте си. Без вяра не става. И аз си вярвам, че съм добър политик. В това ни учи и Страстната седмица, която бе информационния повод.

Редакцията: (смълчана, онемяла, мънкащо) Извинете ме, прекалявам, но един последен въпрос. Кое е по-важно – причините или последиците при вашите анализи на мъдър и опитен политик?

Х: Разбира се, последиците са най-важните, тях ние, всички, виждаме най-добре. Пък и борбата с последиците ни прави по-силни, знаете. С невидимото, задкулисното ние не се борим – ние сме открити и честни.

Редакцията: Един, ама наистина, последен въпрос, толкова ми е приятно…(грейнало…)

Х: Закривам интервюто. (хладно, мъдро)

P.S. За празничен бонус, господин Х сподели с Вас, нашите читатели, двете кулинарни рецепти, с които той е особено горд в тези дни на подем – боядисване на яйца без бои и козунак по “бабината рецепта” (идваща от бабата на майката на дядо му, бивш хайдутин).