Сапуниада

 

 

 

От тук нататък, по “конкурентните телевизии”, по разтревожените медии, по всички медийни седянки, започва сополиво реалити от напуснати от ТВ7. Ред сълзи, ред “откровения”, каскада, водопад от катарзиси на честни, морални и предадени жреци на истината, наричащи се журналисти. Слуги на истината с нерадостни съдби на жертви (като нас, разбира се!).

Колеги ще плачат по съдбата на измамените, битката за свободата на словото ще се разгори, прераждайки се, всъщност израждайки се, в хлъзгава, подменяща контекста, логиката на фактите, а накрая и смисъла на всичко видяно, в кавалкада от епизоди на сериал от модела “сапунени”.

Което ще има само една цел – размиването на представите, подмяната на реалността, съжалението у драгите зрители, затвърждавайки завинаги и за пореден път всеобщото усещане, ставащо :”наше” твърдо “убеждение” – “всички СМЕ маскари”.

И както сме си гузни, да простим, и да продължим напред в морален, ценностен и човешки разпад, крачейки бодро напред и не извършвайки оная инвентаризация, която ни е най-потребна днес. Свят, в който доброто и злото са приятели, другаруват си, ние сме великодушни, добри, позитивни, гледаме напред със затворени очи и мисли, смело търсейки лелеяното дъно.

Надолу по спиралата на желеобразната реалност. А зрителя, ошашавен, ще плаче по съдбата на жертвите, в които ще вижда себе си. Хитреците ще потриват ръце. “Случи ни се!”. (Пак.)

От “Аврора” до ТВ7

 

 

 

Когато и да живееш, който и да си, какъвто и да си мислиш, че си – винаги си задаваш за света около теб вечно валидния един, единствен и рационален въпрос: Cui bono? (Кому е изгодно? Кой печели от ставащото?)

Медиите ручат като каба-гайди. ФБ ври като рибена супа на рибари с три цаци на брега на морето. Цари възбуденост, правдата се търси упорито. А истината – тя е в супата и се само-духа, врейки.

Днес нещо било станало в България и това било драма. А дали е? А всъщност това ли е най-голямата драма (ако е драма въобще)?

Кому е нужно станалото днес? Нима е изключение? Нещо нечувано, нещо извънмерно ли е станало? Кого обслужва тая постановка, която е “дежа вю”?

На образа на България? На Правителството? На крехкия мир? На Европа? На Америка? На нас, самите? На кой е нужна радрънкана, слаба, разкъсвана от драми и от конфликти страна с икономика – нокът на динозавърче?

С хора, в чиито мисли бродят само страхове. С вечно изопнати нерви, сред невинни новини за трагедии, лични драми на фолк диви и подивяли хора.

Сред 30+% сива икономика и държава, всъщност територия от царства, графства, губерниики, окръгчета, племенни съюзи и много самостоятелни племена.

Ако (случайно, много случайно) решим да се замислим – какво толкоз е станало?

Некви хора влезнали в некаква сграда да въдворят правдата (не истината, тя не е нужна). Типична сцена с жертва, спасител и съчувстващи (жертви и “съпричастни”).

От изстрелите на “Аврора” – както стана ясно филмирани бутафорно от Сергей Айзенщайн във филма „Броненосецът „Потьомкин“ (1925) – та до днес – на широките народни маси им трябва театър, съспенс и стабилно усещане за нестабилност – от – до.

Или както е описано от Йосиф Бродски:

Онова, което в историческите книги се представя за Велика Октомврийска Социалистическа Революция, е всъщност обикновен преврат, при това безкръвен. Следвайки сигнала – халосен изстрел на носовото оръдие на крайцера „Аврора” – новосформиран отряд от червеноармейци влиза в Зимния дворец и арестува група министри от Временното правителство, които се размотават там, опитвайки се напразно да се погрижат за Русия след абдикирането на царя. Червеноармейците не се натъкват на никаква съпротива, изнасилват половината от женския състав, охраняващ двореца, и опустошават помещенията му. При това двама от тях са застреляни, а един се удавя във винарските изби. Единствената престрелка, станала някога на Дворцовия площад – с падащи тела и кръстосващи небето прожекторни лъчи – е тази на Сергей Айзенщайн.
(Източник: Бродски, Йосиф. Пътеводител на един преименуван град // Бродски, Йосиф. По-малко от единица : Избрани есета. – София, Факел експрес, 1997, с. 82-83.)

Именно на такава, описаната в текста ми, територия й е нужна подобна телевизия и подобно реалити за оживяващи – място, което е лесна жертва на доброволни разделения, взаимни омрази и публичен език на “щастливи” и “нещастни” разделящи.

И ако нещо е сторила (и постигнала) днешната реалити драма с ТВ7, то е едно добро разбъркване на мислите и представите за честност, морал, правила, принципи, каузи. Един временен reset в главите на обърканите (и без това) драги зрители. Едно местно непалско земетресение, предавано на живо. В Непал говорят за жертви на брой над 10.000, за хора без домове – над 8 милиона. Тук говорим за цял народ без устойчиви мисли и ценности.

Тук и сега градим устойчив свят с желеобразни тухли.

От “Аврора” до днес в главите на жертвите трябва да тътнат изстрели от оръдия, пък били те и фалшиви. И пак се връщаме към латинската класика: Divide et impera! – Разделяй и властвуй!

И нека шоуто не спира! А пък невидимото – то си знае работата.

P.S. Разделяй и властвуй (лат. divide et impera) — принцип государственной власти, к которому часто прибегают правительства государств, состоящих из разнородных частей, и, согласно которому, лучший метод управления таким государством — разжигание и использование вражды между его частями.(википедия, рус)

Реформаторска

 

 

 

Иде ми да стана реформатор в къщи. Ще разместя всички мебели по моята нова концепция.

Вчера с трима приятели я бистрихме, близо до три ракии, разбира се. Ама май бяха по три на дискутант, не помня. Имаше и салатка, изпуснах я. Четох и Интернет вдъхновяващи текстове, проекти, концепции.

Направо се предозирах с идеи и решителност, като същи Георгиев(а) съм.

И започвам. Радикално, категорично, по Ботевски, люто. Ще пренаредя и картините, ковьорчетата и пироните с дрехите.

С паркета ще сготвя нещо вкусно на огнището и ще изненадам жената.

Говорих с котките – съгласни, мяукат.

Жената, видимо малцинство, ще я уволнявам ако не гука и се прави на опозиция.

А ако много се противи – ще й напомня – нали си демократка.

След тая проверка на демократичността, креативността и интелекта ми – ставам за министър. Министър-реформатор по мебелната реформа!

Убеден съм! (И наздраве!)

Стената, която ни убива

 

 

 

Така се случи, че след 25 години “демокрация”, гордо членство в НАТО и ЕС, национални победи, оптимизъм, светло бъдеще по новому, прозападност, каузи, модерност и много избори – парламентарни, местни, президентски, днешна България се превърна в резерват. Резерват на толкова много минало, че само след миг можем да видим с очите си живи динозаври, без всякакво напъване на сетивата.

Ако четете новините, ние сме на един Шенген разстояние, от пълната нирвана.

Днес, сякаш необяснимо за творците на ставащото около нас, ние, драгите зрители и избиратели, сме известявани от сутрин до вечер, че работите са зле и не вървят. История, която преди да ни разкажат ни е известна, защото я живеем.

Имаше преди години някакъв виц, който бе поучителен (а май и днес) с простотата си. Добрите вицове, знаем, са и притчи. Един бил съветван от свой приятел как да паркира. Така бил съветван, че съветваният ударил колата и тя не ставала за нищо. Уплашен от станалото, съветваният бил посрещнат от съветващия го – “ела да видиш какво направи”. Съветваният останал при разбитата кола. Съветващият изчезнал. До тук му била експертизата.

Та и ние, сме все повече във вица, който мяза на нашата притча, живот, реалност, в която живеем колективно.

Гангренясала, провинциална, объркана, гнуслива от себе си България, тоест ние, се чудим и маем кой е виновен за нелепото ни паркиране в демокрацията.

И търсим виновни, но не искаме да прозрем най-простото. Пътят по който вървим не е уникално Български. Всички народи и общества са минали по тоя сценарии. Сценарии на живот без правила. Историята на само-оправящите се, само-достатъчните и самодоволните. И на неучилите, нечелите, непиталите.

Това може и да е било вярно, а животът да го е допускал, но е било възможно преди поне десетилетия. А по някои други, цивилизовани земи, наши Европейски братя и сестри, преди столетия.

При прост преглед на историята на човешката цивилизация ние може и да открием една проста закономерност. Ако не можеш да се оправиш сам, питай, бъди любопитен и поискай да бъдеш равен на най-добрите, не се мери с посредствените и изоставащите. Покани чужденец, научи се да говориш на езика му. Потърси помощ, признай си, че не можеш. Никой няма да ти се подиграва. Умните уважават питащите, ценят ги, обичат ги. Умните знаят, че са били някога като питащите.

Ние, всички колективно, продължаваме да мислим, че уникалността ни, нашата изключителност, нашата богодареност ни обричат на вечен успех.

Все повече, все по-силно и все по-драматично (дори нежелано да е) – ние ще се сблъскваме с необходимостта да попитаме по-успешните народи.

Или поне да си помислим, защо след толкова много оптимисти, управлявали през последните 25 лета, ние сме най-големите песимисти. Нещо не се връзва. Все по-очевидно става ясно само едно – вървим по път, на чийто край няма истинска надежда, успех и вяра. Идеи пък, съвсем няма. Има охкане, скубане на коси и самосъжаления.

Там, някъде, в просветващото в далечината очите на все повече хора виждат стената, която изградихме в битката си срещу разума, знанието, правилата и човечността. Стената, която ни убива и ще ни убива. Стената, която градим и днес, продължавайки напред, но по старому, тъй както ние си знаем.

Ние, уникалните, с канализация когато другите не са били чували за това.

А днес? Ние всъщност кога живеем? В миналото? В бъдещето? Или в настоящето?

Настоящето дето утре става вчера, и което определя живота ни. Времето не е наше, време е да прозрем и това, след 25 години “собственост” над илюзиите си..

За третия “път”

 

 

 

Странни времена настанаха. Напъпиха, вързаха, наплодиха. И ние, за наша чест и радост, сме живи и здрави, съучастници, свидетели, участници. Откривайки, за сетен път, азбучното дето го знаехме уж.

Явно, надграждането над неизграденото или над руините е мисия невъзможна.

Прости и алчни, самовлюбени хора не могат да управляват трайно и устойчиво дори “прости”, микроскопични компании. Няма нищо просто на тая земя.

Не можем дори да заченем да коментираме човешките отношения, които дори в мащаба на двама души са сложни, променливи и винаги искат мисъл, отворена, зачитаща и другия. Другият, който е съседен свят, привидно понятен и ясен. Който и да е той. Малък, голям, близък, далечен.

А инак, в живота, сред цялата му пъстрота, “просто” е когато си в един от двата, трите сценарии – по избор на читателя…

Сценарий Едно: разбиращ, мислещ си, постоянно се променяш и не си доволен от стореното или постигнатото. Хем е просто, хем, задълбочавайки познанието, разбиращ колко не знаеш и си признаваш, защото си самоуважаващ се, че си “прост” – в смисъл – не знаеш все повече, осъзнаваш го. И дори си горд да си го признаеш.

Сценарий Две: Нищо не разбираш, гледаш отвън, имаш “енциклопедична култура” (от вестниците и телевизията), живеещ в света на физическите закони, през познание ниво “инстинкти” и презираш всеки “усложняващ нещата”, всеки драматизиращ ненужно фактите, които са, разбира се, прости. Ама много прости. Гледаш се в огледалото – побелял си, тоест ти си гарантирано умен и мъдър. А знаем, “старото знае всичко”. А егенето е като виното, по-старото е по-добро. Не че няма и вкиснали вина. Но това ти няма как да го знаеш. Ти оцет не пиеш, а отбрани селекции, минали през дегустатори.

Сценарий Три: Трети път няма, независимо от местните и откривателски усилия днес.

Въпросите, около които обикаляме

 

 

 

Животът на човека започва и свършва с въпроси. Животът, където и да го живееш, който и да си, е низ от постоянни съмнения.

Днешна България и ние имаме “щастието да живеем” в своя крив свят, изграден от чужди отговори, а не от отговорите на своите въпроси.

България и Българите не си задават въпроси. Живеем в свят на следствията, и мразещи причините, които всъщност са неприятни въпроси, за които нямаме сили да си ги зададем. Май е време да си го признаем. Не всички, разбира се, но поне онея дето се зоват в думите, с които се описват, че имат свяст, разум и някаква честност при описването на картината за света, в който се подвизаваме колективно.

Защо винаги закъсняваме за срещата с разума?

Защо винаги вторият, че и третият ни акъл идва все със закъснение?

Защо винаги пробваме да минем “тънко”, давайки шанс на предприемчивите тарикати?

Защо мразим правилата? Защото бързаме за някъде, за място, което не знаем дали го има. Но ние бързаме – като деца от интернат, с напуснали наскоро строго жестоки преподаватели, всъщност надзиратели.

Мауглита, с немите мисли, от десетилетия.

Хора без вяра, без страх от Бога. Вечни откриватели на базовите истини за света. При това безумно, опиянено горди от алкохола на глупостта и самотността ни в ролята на нечии вечни жертви. Загърбили душата, вярата, духа.

Само-убийствено материални, всъщност – гарантирано вечно бедни, защото духът, учеността, мисълта водят до промяната в света, в който живеем. Бездуховността ражда само нещастия и бедност.

Защото не сме пораснали като нация и обичаме да се пререждаме на опашката. Защото винаги мислим, че нашият глад е по-истински от глада на другия, оня до тебе.

И защото търсейки спасение като ЕТ-та, не сме разбрали, че лошият, добрият, ужасяващият, успяващият, “несправедливият” и неразбиран от нас свят, в която се помещава и свещената ни простота, е свят на АД-та, ООД-та и корпорации. На сложни човешки групи с обща цел – не непременно красиви. Но свят на съюзи, а не свят на племена, както е нашето днешно настояще. И свят на баланси, в които ние трябва да участваме, мислейки за своя, Българския, траен, а не днешен, временен интерес. Мислейки, а не симулирайки “мисловност”, прикривана зад тарикатски, подмушени ни, пиарски и политкоректни фрази.

И още нещо – не сме успели да разберем, че споделянето е не непременно честно, когато си неук или съзнателно “прост” (продажен).

И накрая, преди многоточието, да бъдеш патриот не е нужно непременно да бъдеш най-викащият. Истинските, добрите, скромните са анонимни. Грешката им да бъдат свенливи, сякаш невидими, позволява на примитива да обсеби правата над думи и смисли, които са ничии. И не могат да бъдат притежавани. Камо ли приватизирани, както е днес около нас.

Всъщност – кои сме ние? Ние познаваме ли се? Разбираме ли се? Знаем ли си историята?

Всъщност – за къде пътуваме?

Началото и краят на текста е като живота.

Животът на човека започва и свършва с въпроси. Животът, където и да го живееш, който и да си, е низ от постоянни съмнения.

Пружинка или колелце

 

 

 

Един от най-здравословните начини да сме като другите, успяващите народи е да правим постоянни опити да четем местните новини през очите на един посетител, турист, гост от някоя от “белите” държави. При цялата условност на белотата, която съществува през хилядите свои нюанси по света, към който уж се стремим.

Не че те, гостите, са по-умни от нас, не че са свръх-човеци – просто те живеят в страни, в които има повече правила и произтичащата от правилата логика в живота им. Логиката, която дава надежди, отключва мечтите от занданите на страха и произвежда бъдеще. А вероятно – и щастливи хора, след щастливите кокошки.

Колкото и да искаме да превърнем местната реалност в култ, без да култивираме промяната като единствен, вечен път към “уникалността” ни.

И независимо от постоянният шум на местни “просветители”, “будители” и всякакви “възрожденци” с калкулатори в мислите, зовящи се патриоти, ние никога не можем да надговорим света и новините му. Такъв път води единствено към ада на илюзиите, които растящи, ще ни смачкат, сринат, само-унищожат. Без да ни питат. Просто и социалните закони не подлежат на преговори и настройване към местните “обстоятелства”.

Впрочем, физическите, също, въпреки нашите вечни и неуспешни “битки” заради все по-откровената ни и безсилна неграмотност.

Светът е голям и от всякъде дебне спасение за здравия разум. Трябва наистина да си напълно убеден в крайната и вечна победа на примитивността, привидната простоватост на вижданото, да си дълбоко провинциален хитрец, “издигнал” над видиотените (по дълбоко твое убеждение) “твои” слушатели, почитатели или следовници за да имаш мечта – процъфтяваща страна, пълна с нещастни, смачкани, уплашени и докарани до инстинктите си жители, обитаващи територия в Европа, гордо наричани граждани, дори граждани на Европа.

Ограничеността на един човешки ум, ограниченост физическа, времева, функционална може да бъде спасена единствено, само с едно отдавна “измислено”, изобретено от другите народи “откритие” – споделянето в условия на вечно състезание, Наричано и конкуренция.

Цялата днешна, вчерашна и утрешна (явно) “наша” битка с времето е един обречен, не уникален, без принос към историята на света опит да бъде спряно времето. Да бъдат изградени стени в умовете на всички – мислещи, такива, които си мислят, че мислят и на онези, които още не са разбрали силата на свободата и избора.

Обречеността на тези опити не пречат на всички “заинтересовани” да водят перманентна, привидно успешна, хибридна война с разума. И с времето. Тихичко надявайки се, че “историческата правда” е на тяхна страна. Вероятно с правдата бе така, но с истината, през XXI век, работата не е същата.

Наивността, илюзиите, че времето може да спряно, ще изиграе лоша шега на такива “илюзионисти”. Живот в магическата реалност на лъжите, няма. Няма и да има тук. Колкото и префинените дозатори на истината да са надобряващи в техните мисли.

Векът е XXI-ви, времето лети. Лихвите се трупат. Уроците заничат зад ъгъла на тичащата към нас история. Светът никога вече няма да бъде същият. И за разбралите го, и за “непожелалите”

И за не-поискалите да п(р)огледнат, да чуят цъкащия часовник на историята, в който ние просто сме една малка брънка, едно колелце, зъбато, озъбено на съседите си, неистинско, а не пожелали да бъдем пружинката, част от световната и вечна промяна.

И сред “тишината” на привидното ни безвремие.

Светът не е същият – влезте в новините!

Оптимистично и кисело

 

 

 

Ако погледнем, чисто прагматично, без емоции, ставащото сега около нас, ние трябва да сме оптимисти.

Фактът, че в хора, пеещ средновековни, църковни песни, е “възникнал” конфликт по повод на невинен, но “груб” статус във ФБ, е оптимистичен. Шефът на хора за средновековни песни знае, че има и социални мрежи, това е модерност, това е новина.

Невинността на ставащото, е привидна, много привидна, другари и другарки, дами и господа, лели и чичовци, вуйни и лелинчовци, роднини на миналото.

Прочетено с очите и мислите на хора, живеещи в XXI век, ние трябва да сме щастливи. Стената, издигната в душите и мислите, преди 70 години се пука.

Лентата на съветския филм, който не е падал от екраните на душите ни, се къса.

Невидимата новина от деня е, че дългата от Берлин до София Берлинска стена се пука вече 25 години и пукнатината пристигна и тук. Нашето парче от Стената си е живо и здраво, но се пука.

Няма по-лоша новина за статуквото и по-добра за нормалните, съвременно мислещите.

Пътуваме към малките въпроси от дневния ред на живота ни.

А сега накъде? И как да се придвижваме? С тротинетката, газката, уазката, с втората ръка коли от “запада”, или мислейки и действайки радикално.

Пристигаме на крайната точка а дестинацията от 25 годишната ни “демократична” екскурзия – България мъчително се събужда от съня си, загубвайки подхвърляните в мислите ни илюзии-антидепресанти, обезболяващи и фалшиви идоли – спасители, работещи под прикритие, но не и за България.

Заради едноТо его

 

 

 

Не зная кой и кои как го разбират или не онова просто нещо дето го пише по “религиозните книги”? Онова нещо дето му казват “моля за прошка”.

Но се оказва, че най-тежкият път, които ние хората изминаваме към своя храм, оня дето е вътре в нас, и в който никога не лъжем е пътят към извинението пред другите, изричан простичко като “извинявай”.

Търсейки се, чудейки се, не виждайки, най-вече не искайки, заслепени от себе си, да видим Господ, който ни кара по неговия тих, невидим, мек, благ начин, да се сещаме постоянно за своята роля на Негови следовници и грешници.

Когато Господ ни покани към храма, а ние се “свеним”, отбягваме Го и си мислим, че сме Го победили, надхитрили сме и другите, ласкаейки се от всесилието си, тогава точно идва съдът в нас. Съд от който няма оправия, няма емиграция, няма амнистии, няма и извънсъдебни споразумения, колкото и заслепяваща гордост да ни е обладала.

Тогава точно започват мъките, които искаме или не – не можем да скрием от себе си. Тогава се отключват компенсациите, зависимостите и бягствата, които никога не са бягства, а пропадания, дори разпади.

И всичко разказано е заради едно “просто” нещо – бягството от усещането за слабост, което растейки в нас ни превзема, през видимите демонстрации на слабост, опаковани като сила, мъжкарство, всесилие, дори власт. Заради едно его, което ранено, се бори да покаже на другите всичко друго, но не и истината, която иска едно просто “извинявай(те)”.

Просто е потресающо колко е безумна човешката природа когато иска да избяга от себе си и истината за себе си, изречена като “сгреших, простете”.

Накрая, идва винаги смирението и срещата с Него. Искаш, не искаш, признаваш, не признаваш – с цената на мира в душата и оживявайки. Признавайки си, че не си всесилен и че Него Го има, дори невидян.

При всеки друг сценарии – продължаваш напред, към пропастта и разпада. И към смъртта.

Всъщност Животът е низ от избори. Всеки от тях – решаващ, важен, съдбовен.

Законите, дето не “знаем”

 

 

 

Из новините на деня: 15-годишен ученик от гимназия в Благоевград е приет в реанимацията на градската болница след бой в час по физическо с негов съученик. (офф)

Дали има все още някой дори малко трезво мислещ, който да се съмнява какво ражда опошляването и чалгизацията в душите ни? Животът без правила? Кърпенето на душите с илюзии и лъжи?

И ако възрастните (в по-голямата си част) имат някакви задръжки и страхове, и контролират (колкото-толкова) реакциите си, то за децата, където инстинктите са на една ръка разстояние – всичко, държащо ги “прилично” пада за миг като кегла в игрална зала, повличайки всички съседни кегли-задръжчици.

В нашето традиционно, провинциално, не разбрало за модерността в мнозинство си общество, сред объркаността и противоречивите сигнали, които ние, възрастните, изпращаме към децата ни, през образователната система, която е жив, скърцащо досаден анахронизъм в XXI век и която не иска да се промени, ние не трябва да сме учудени от “резултатите”. Досадените, но пълни с енергия деца, живеят скучно и онова във всяко у тях, което е битката им да се докажат, да се утвърдят, избива. Избива в агресия, която ще става все по-видима.

Ако някой си мисли, че тук, по днешните Български земи, живеят свръх-човеци със свръх-задръжки, то той се лъже. Със сигурност днес разбираме (за кой ли път), че тук не живеят и свръх-деца.

Драмата първо е хоризонтална, между хората, после следвайки законите на психологията, тя се премества нагоре, нависоко, вертикализирайки се.

Наричайте я диалектика “тая история”, казвайте му безсилието на мравките, зовете го закон на трансформацията на потенциалната енергия в кинетична.

Физическите закони имат превод в “законите” на психологията. Учил, не учил, разбрал, не разбрал – винаги сме техни “потребители”.

Първи жертви са винаги децата, невинните. После сме ние, “невинните” свидетели, възрастните.

Накрая – няма спасени(е). До осъзнаването на истинските корени, които са винаги невидими за очите, но не и за мислите на мислещите. Ако са мислещи. И искрени, а не политици по днешните “стандарти”.