Невидимия “патронаж”

 

 

 

 

Този текст не е подстрекаващ към насилие, с тези думи не давам примери или съвети. Историята е родена от живота и от безсилието на Българските учители, които (безсилието, живота и учителите) са част от “голямата картина”, в която се помещаваме. Леко налудна, леко абсурдна, тъжно поучителна за дереджето ни и кривите отблясъци на личните “спасения”.

Безсилието на българското образование не е от днес или вчера, то продължава да произвежда само дипломи и свидетелства за завършен клас и не много знание и способност да се мисли.

В провинциално училище дошла на работа една амбициозна и млада учителка, искаща искрено да учи децата. В свободата на преподавател, която тя не виждала много свобода (разбрала го бързо), тя била като многото безсилни български учители, нейни колеги, виждани често като “герои” в тарикатски клипчета на радващи се от безсилието на учителите, ученици, снимани надлежно с телефончета, по-скъпи от заплатата на учителя за един месец. Няма кой да накаже учениците – бройката е важна и успеваемостта (каквото и да значи днес – сред 50+ университета, които все не стигат и ще се множат).

Всичко до тук в историята е еднакво на това, което знаем, но вероятно не се знае от поредния министър на образованието, което не е просвещение – от онези наивни времена когато министерството е имало това старовремско, наивно и явно глупаво име.

Всяка вечер учителката се връщала и разказвала на мъжа си за своето безсилие – нямала как да накара поверените й питомци да замълчат, за да тече урока. Всяка вечер мъжът й слушал за подигравките, за неспоспобността й да се справи с “положението”. По всички регулации на бг-образованието задачата била неизпълнима.

Един ден на него му писнало и от разказите на жена си си направил списък с “калпазаните”. Тихичко, без много разговори успял да ги срещне, и вероятно чул съветите на папата, пробвал да ги “убеди” лично. (Помните горещи Български клетви срещу папата Франциск, който адвокатстваще на правото да се дръпнат ушите на непослушните.)

Мъжът на учителката не й разказал нищо за “помощта” си. Един ден тя дошла в къщи, след работа и му казала “Успях. Моите ученици станаха старателни. Работата тръгна на добро.”

Мъжът се подсмихнал, а историята разказал на приятели. Както добавил – “спасих си семейството, това бе ужас, който не искам да се повтаря”.

Това не е реформа, това е историята на оживяването. Лош пример, но факт.

Спасяването е единствено лична задача. Министърът на симпозиуми, експертите в Брюксел, на поредната разходка. Учителите, начело вечната Амбър Такева, оцеляват който как свари в прогизналата от минало и безсилие земя като една черна дъска, terra incognita за бъдещето, България.. .

А инак – продължаваме напред – айфони, айпади, електронни дъски, училище без учебници и раници, дуални системи. И без идеи за промяна.

Ако утре някой поиска да разбере дали разказаното е вярно – то не се съмнявайте – това е художествена измислица, която няма нищо общо с “практиката”. Измислиците ги ражда животът, който няма нишо общо с медиите, форумите, мазните думи и намеренията за светлото бъдеще, което знаем вечно е пред нас.

Абитуриентския бал свършва

 

 

 

 

Да се простят с (по)миналото се оказа задача с повишена трудност за страната България и нейните обитатели. Минаха сякаш на един дъх едни 25 години от животите ни, но ние сякаш не вярваме, по-точно, не искаме да повярваме, дори не искаме да видим, че миналото си е тръгнало отдавна. Че ние сме го напуснали, а и то не ни иска.

Вероятно помните абитуриентския си бал – в онея, далечни уж дни това бе събитието на родата, апотеозът на връзките, комбинативността и оправността на цялата фамилия, отдадена на “каузата” да не се изложи пред родите, съучениците, “обществеността”.

Впрочем, тогава нямаше нужда да се пазим от това, че се излагаме пред чужденците, въпрос така болезнено важен днес – най-вече за политиците, които тихо се излагат (ерго нас) постоянно и тихо, буквално невидяно от “всевиждащите медии”, които “успяват” да успят драгите зрители. Чужденци в живота на масовия строител на комунизма нямаше, помним добре.

От тогава светът уж се промени, сменихме кубиците на колите, появи се “елит”, от някакви дупчици на съдбата пропълзяха мишоци с дипломи като тапети, с впечатляващо разнообразие на употребяваните езици, но със знания на вечни начинаещи. Записано, стриктно в официалните CV-та (биографиите са отживелица, защото не са живяни истински). Сиви е по-европейско, по-истинско е, по-така е за чужденците, а и за драгите избиратели.

В историята на пост-революционната приповдигнатост, след преврата на 10.11.1989, в живота ни, остана жива (за да ни крепи) “традицията на абитуриентските балове” – вечно осмивана (лесна мишена на “сръчни пера”) и сякаш сродена с чалга мисленето, което замести пред-превратната приповдигнатост на строителя на комунизма, който изпращаше чедото в света на възрастните, през ритуала на бала.

Ако успеем да погледнем на тая традиция, през очите на мислещите (критично), ние ще забележим, че май заживяхме във времената на прощаването ни не с абитуриентския бал, а с начина на живот, който властваше над нас и бе изцяло абитуриентски – живот на ръба, живот със стремежи на надскачане на фактите, бягство от реалността през кредити, лъжи, стремглаво търсене на бърз успех, в който я няма нормалната, порядъчната рецепта, известна от “нормалния” свят, към който уж принадлежим. Или ако има бърз успех – такъв живот се случва на истински можещите, различните, рискуващите, променящите света, технологиите, науката, изобретилите новото – тоест променящите живота на милиони хора на земята.

Тук, в България, а вероятно и във всяка страна искаща да победи миналото (през безсилието и страховете на безвремието), животът си течеше до скоро по абитуриентския си сценарии – приповдигнато, неделнично, богатите бързаха да живеят красиво (понякога кратко). Тези, под тях ги следваха, подражавайки им – старшите абитуриенти даваха тон на младшите – и балът продължаваше напред. Вихрено, елитарно, западняшки. До скоро.

Вероятно светът около нашата “обетована земя” се е променил, и ние вечните абитуриенти, започваме да проумяваме, че балът свършва. Кувертите (платени от безлихвените кредити от банката на илюзиите) са изпити и изядени, конфетите от фойерверките стоят по земята, балоните лежат като разкъсани жартиери по пода, пълен с фасовете, изпушени от миналото. Лицата са уморени, бледи, трескаво питащи се защо бе пуснато осветлението в приглушената тъмнина на балната (до преди миг) зала, оказала се опушена, стара и опърпана.

Балът на вечните абитуриенти свърши. Идва реалността – без съд, присъда, излежаване или откупуване. Договор с реалността няма – тя просто диктува текста си през фактите. Дошло е време да разберем какво е всъщност успеха и най-вече – цената му, защото ние не сме абитуриенти, ние сме възрастни.

Изкуствената приповдигнатост и шегаджийството на дребно ги няма, поминаха се заедно с миналото. Тръгва си един цял свят, цяла цивилизация, построена на глинения, хлъзгав терен на абитуриентските илюзии за простотата на света, на подаръците, на невърнатите кредити от пари и човешки доверия, на илюзията за нашата богоизбраност (Господ е Българин!) и изключителност (от Витоша по-високо нема).

Абитуриентският бал свършва. Без туш, без грим и без сълзи. Някъде бе казано “време е”.

Време му бе, бих добавил.

P.S Вероятно не съм сам в наблюденията си…

След безспирните бомбардировки над мислите – текущи реалности в главите на Българите

 

 

 

алфа рисърч 16 3 2015 1426509471_8

(една от инфографиките на проучването на “Алфа-Рисърч”  по темата  “Българската външна политика, конфликта “Русия-Украйна” и националната ни сигурност”, публикувано днес, 16.3.2015)

Българите продължават да се съпротивляват успешно (?) на медийния геноцид. България продължава да живее раздвоена, без отговор за своя цивилизационен избор – гледа на Изток, а пътува заднешком към Запада. Кара колите на “еврогейте”, говори по “техните” телефони, ползва технологиите и благините на западняците, а пее и аплодира руски песни, купувайки горивата на цени по братския ценоразпис.

Цяло чудо е, че при тази руинираща про-европейското и подкрепяща про-руското пропаганда на българските медии през дозиране, деформиране или премълчаване на фактите и причините на ставащото в Украйна и за днешната руската външна политика, Българите да дават тези отговори в изследването на “Алфа-Рисърч” “Българската външна политика, конфликта “Русия-Украйна” и националната ни сигурност”.

Изследването успява да покаже истинското раздвоение в мислите и представите на Българите – обичат Русия, но не искат да живеят по нейните правила. Заслуга за тази обърканост имат многобройните съзнателни и подсъзнателни (в дълготрайните си ефекти) ежедневни инвазии в главите на обикновените зрители, аншлуси с лъжата и постоянни подмени на причините със следствията.

Забележителен и логичен е резултатът от проучването, че крепост на про-руското са хората, които научават новините и “правилните мисли” от традиционните медии. Младите, в постоянен досег с Интернет, живеещи без предубежденията и митовете, мислят различно.

В изследването не е включен въпрос за симпатиите към Русия, ЕС, САЩ сред привържениците и симпатизантите на политическите партии. Тогава картината за реалността би била много цялостна и по-пълна в отразяването на истинските причини за водената днешна Българска външна политика. И са онова странно членуване в НАТО, за което научаваме от “съюзническите” новини на чужди медии. А Европа е основен виновник за несгодите ни, пък е донор, източник на фондове (пари). Вероятно плащащ заради .неосъзната от нея гузност пред бедна (доброволно) България.

Вероятно грешката е вярна и е видима в непубликуваните (и само за вътрешна употреба) проучвания, поръчвани от всяка от политическите партии, картината с про-руското в мислите е много по-различна от това, което четем днес в проучването на “Алфа-Рисърч”.

Вероятно чудо няма – пропагандата си е свършила работата, замразявайки миналото, и предлагайки ги като реалност, превръщащи се в мнения и нагласи у разпитаните 1000 души от 6.9 милиона избиратели.

Душа сред едни тапети

 

 

 

 

Тези дни съдбата реши да ми разказва истории. Всъщност, животът не спира да разказва – въпрос на момент, нагласа, но и на сетивност и способност да слушаш мълчанието на видимия гмеж – от всеки миг покрай нас и към нас летят изстрели, пълни с истините, които ние залегнали или изправени в окопите си, изкопани съвестно, виждаме и проумяваме. Или напротив – окопали се, залегнали, надяваме се – и този миг ще отмине, това не ме засяга, изпускайки мига и неговата мъдрост.

Историите на живота обикновено са прости – нещо като беззвучни гръмотевици, а гръмоотводите ни, душите ни, улавят или избягват да видят. Въпрос на избор. Личен, душевен, интимен.

Покрай ремонта на един много стар апартамент, ми се наложи да свалям и тапети. В разказът нямаше да има нищо удивително – ремонт на апартамент това е толкова безлично.

Историята започна когато ремонтът преваляше. Вече бяхме на финала. Един ден, сред мърльотията, праха, боклуците и усещането за безкрайна протяжност, в която не се случва нищо, майсторът си бе тръгнал, намокрайки за утре старите тапети.

Тогава, воден от детинско любопитство, понечих да свалям тапетите аз – за да му помогна, да свършваме по-бързо с епопеята, която все не свършваше.

И тогава, дърпайки един ъгъл на старите тапети, на долните, по-старите тапети се появи една буква, после дума, накрая думи, събрани в изречения.

Бях като ударен. Не можех да допусна, че някой пише по тапети, освен ако не е дете.

Изреченията бяха немного. Бяха и са думите на раздяла с живота, написани от една ръка с уверен почерк. Човекът си бе написал мислите, които светът не му даваше, но му бяха нужни.

Ето ги.

“Човек може да бъде малко или повече самотен, през целия ден, но истинската самота започва когато светнат лампите!”

“Човек дори добре да живее умира.”

“Остаряването е нищо, ужасното е, че човек остава МЛАД.”

“Всички ние съгрешихме, сега се нуждаем от покаянието на Светото писание.”

Стоях доста време онемял, невярващ на очите си, пред стената с тапети, носила тайната на тая изповед на една душа, тръгнала си от земята. После, от разговори със съседи, научих, че човекът се е самоубил, на тавана на старата кооперация, той се обесил. Напускайки самотата, и сред безсилието си.

Ако не знаех продължението на историята на писалия тези изречения, бих си мислел, допускайки доброто, че тези думи са апотеоз на живота и на мъдростта, която трупаме в годините.

Животът и истината му се оказаха други, Човекът, писал изреченията се бе счупил, оставил парченца от душата си на тапетите, последните изслушали го. Там, срещу прозореца и светлината, която осветяваше думите му.

Явно, животът е и една битка срещу самотата, неразбрана и неразбирана от суетността на делничната глупост, шум и нечуваната, но нужна нам, тишина на мислите над себе си и за света, който обитаваме временно.

Повече думи тази история не иска.

Пасти за очите

 

 

 

Явно модата да се говори за диети се завръща. След всички пожънати успехи, а накрая оказали се, че убиват диети, българската политика става диетологическа, търсейки експериментално местната истина за диетите.

Богатият на кухи, самоцелни метафори “наш” политически език се самогероизира, френетично самоцитирайки се.

За неинформираните – Българите, в основната си маса, са отдавна на диета. Не преяждат, без диети и рецепти са се посветели на вталяването и оживяването си.

Не зная дали сте забелязали какво става по улиците на градовете. Поне за София мога да твърдя, че моята “социология” (дето е фрее и екзактна, вярвам на очите си) забелязва трансформация, промяна, истинска реформа във вида и качеството на просещите.

Днешните просяци не са като вчерашните – днешните са прилично облечени, те те гледат внимателно в очите, сканират у чии очи има някакво съчувствие. Тези хора са новото попълнение, прекрачили задръжките на интелигентния, преди да изпаднат напълно в класациите по видима бедност и изпадналост (изключеност) от обществото.

От цялата измислена псевдо-политическа вакханалия единствен гладен, напълнил широко отворените си очи, и затворил устите, е драгият зрител, драг избирател, драг финансист на позорището.

Смешните, жалки разговори през медиите кой е преял са само прикритие на колективния глад на политиците пред наистина гладния, но търпелив народ.

Това не са разговори за принципи, каузи, политики. В тези жалки псевдо спорове я няма България. Идеи, дискусии, сблъсък на интелигентност – изцяло отсъстват. Ниско бюджетна по форма, милиардна по същество тъжна сцена на разпад.

Сякаш цинизмът на кралицата Мария-Антоанета “ако няма хляб, яжте пасти” се завръща. Или всъщност, той никога не е умирал, ние сме били сляпи в наивността си. Времената уж са други, но цинизмът е същият и е вечен, и е интернационален

Вероятно и продължението на историята ще повтори кралската съдба.

И наивността, впрочем, е вечна. Явно. Засега.

 

Дипломата на детето

 

 

 

 

Днес ми разказаха история, в която първоначално не поисках да повярвам, че е вярна. Сметнах я за пълна лъжа, измишльотина, като му казваха по улиците в годините на нашето детство. После, размисляйки, видях България – все повече историите от живота около нас стават като библейски притчи. Кратки, страшни, ясни, логични и привично делнични.

И все повече разбираеми от пръв поглед или прочит.

Единственото дете на двама родители от малък град в България, формално успешни, отишло да учи в Англия. По решение на семейния съвет. Бащата бил предприемач, а майката – директор на най-важното училище в градчето.

От началото на това събитие, ученето на детето, светът им се променил. Директорката, с дългогодишна кариера, напуснала поста и отишла да гледа болна жена в Германия. Избирайки съдбата на болногледачка, пред това да учи децата на знания. Тихата, анонимна съдба да гледаш болен в Германия била носеща финансова сигурност на това семейство. Да гледаш болен в чужбина е по-доходно да учиш здравите деца в родината.

Бащата, предприемачът, със затихващ бизнес, останал сам в България.

Детето учело, приело тази жертва на родителите, убедено от тях, че това е изходът. Тук, в България, те, тримата, общо бъдеще нямали.

Размяната на фалшивия, неуважителен към учителя, местен престиж срещу чуждоземната анонимност, липсата на елементарна, базова надежда за перспектива, средата, която потиска и гнети, произвеждат подобни абсурди.

Когато ми разказваха тази история (а и не само тази в последно време) се замислих за съдбата на онези над милион българи, които напуснаха България. Вероятно един минимален процент от тях са успели истински. Останалите, мнозинството, са живеещи своя анонимен живот на вечни гости в една чужда земя.

Знаем, доста българки са гледащи болни или стари хора в Гърция.

Със сигурност напускането на България за всички емигранти е било за тях драма, раздяла с приятели и света, който е бил техния свят – светът на сигурността, привичното, онова, което ни дава подсъзнателните опори и връзките с корените, които ни държат на земята. Именно тръгналото си усещане за принадлежание към малката общност, в която сме важни, разпознати, ценни, е причината за подобни разпади на семейства, връзки, значимости, трупани десетилетия.

Отишлото си в чужбина българско ДНК ще се завърне много, много трудно. Още по-трудно от изживяванията в душите при тръгването от България и към неизвестността. Разрушената връзка с родината понякога едва ли ще се възстанови. Прагматичността на “другия свят” научава Българите да “смятат” (тоест, да събудят закърнялата тук способност на мислиш).

Носталгията към земята, която не те обича и те гони е в състезание с разума, практичността и рационалността, които така много днес ни липсват тук. Тук, сега, фалшиви, траферетни думи (наричани някога, не много отдавна, лозунги) се борят да заместят разума на всеки мислещ, с обвиняващи, “невидими” трели – “не бъди различен, вредно е за твойто здраве (успех)”.

В такива моменти се замислям – какви чувства трябва да имаш, какъв човек (ако си такъв въобще) трябва да бъдеш и да не виждаш трагедията на България, която не е от вчера или днес. Тази неголяма европейска страна, с неясен брой на истинските си жители и избиратели, се нуждае от обич, от грижа, от състрадание, от радикална промяна, не от реформи.

Всички ревове, заплахи, емоционални изнудвания, че България се топи, че няма да ни има след години, са само прикритие за безсилието и неспособността на политиците ни днес да бъде видян изходът от ставащото около нас, с начало много преди 10.11.1989, но продължаващо и днес.

България изтича между широките пръсти на неспособността да се мисли през политики и стратегии, през мисълта за интереса на другия, през немодерността и неспособността да разсъждава през правилата и категориите на успеха през XXI век, чиято единствена формула е “формулата на споделянето”. Нещо тъй трудно за разбиране от егоиста и сякаш лесно (поне на пръв поглед, отвън) за готовия да бъде споделящ, всъщност човечен.

А това да бъдеш съчувстващ се възпитава, получава през очите, през видяния пример, и се развива, подкрепящо, през знание, през образование. Това се случва бавно, невидимо, и няма нищо общо с мандатите, къси, кратки.или пълни. И е политика, като всичко около нас, осъзнато или не.

Политика, която не е дясна или лява – политиката да бъдеш човечен, тоест съчувстващ. Нещо, дълбоко не познато публично тук.

Отчуждаване

Не зная дали помните тази дума. Ужасяваща, безсилна, властна, разплакваща, гнетяща, наказваща и обричаща. Доживотна присъда с текст една дума. Една единствена дума, а сякаш крие цяла епоха. Дума, описваща един свят, в който всеки бе никой. Освен слугите на отчуждаващите и отчуждителите-отродители на съдбите на анонимните, ние. Те, онези, овластените. пък бяха никой за господарите си в Москва.
Малкият ни, местен, затворен свят тогава бе почти плоска пирамида от свити, смачкани души на доброволни и насилствено обуздани съдби на слуги на отчуждението.
Преди години – когато по закон строителят на комунизма имаше правото да живее и да гласува без да има истински избор, а думата гражданин значеше нещо повече от “прост” човек (заради жителството), тази дума разказваше как държавата може да реши живота, съдбата и собствеността на хората с едно просто решение, по пътя към светлото бъдеще, което заничаше зад хоризонта винаги.
Тогава, в онези времена отчуждаването значеше доживотна присъда, край на усещането за собственост, размазване на личността през хартийка и толкоз. Земи, ниви, сгради, къщи, съдби, родови истории, чувство за принадлежност към традиции, морални ценности, лични гордости – изчезваха за миг. Изтичайки като вода през ръцете. За миг. За историческа секунда.
И тъй – почти половин век – безкрайно отчуждаване на човека от себе си, по пътя към инстинктите и пазенето на малкото останало като тайна, като грях, като прокоба. Заради различността, която онова време мразеше.
Безсмислено е, но е много лично, ще го добавя – същите отчуждаващи преследваха и учеността. Цял живот бе драма, че дядо ми е завършил строително инженерство в Швейцария, Женева. Не е бил никакъв “опасен” – просто е строил пътища, но е учил в Женева, при враговете, гадовете, различните.
А после, за криво-ляво четвърт век думата гражданин успя да се отчужди сама от смисъла си. Вече всичко е (псевдо)пазарно, но погледнато от Брюксел – в страната България има действаща пазарна икономика, демокрация, свобода на медиите (временно на 106-то място) и много граждани. Дори думата изпъпли от тълковните речници и от политическия сленг на нарочените за политици и приседна тихо (и безлично) в заглавията (имената) на партиите.
Днес всички сме граждани, отчуждени от земите си. Лелеяното Софийското жителство е на един влаков или автобусен билет разстояние от всеки пожелал го, но от това не произтича нищо. Гражданите с аграрно пра-минало (каквито сме всички ние) сме хора без корени – отчуждени от себе си, от миналото си, от корените си. Селяни без ниви, собственици на нотариални актове на пустеещи земи, хора без души с корени. Душите са се отчуждили от телата ни, от мислите за съчувствие към другия, живеем като наематели на телата си, мразещи да платят наема и консумативите.
Неслучила се България на XXI-ви век, живее отчуждено от смисъла си, не разбирайки клопката на автоматизмите, натрупани в годините в главите на гражданите си (и все повече жители), ставащи все по-често обитатели, туземци, наематели, емигранти, безлики дишащи по своите (уж) земи.
Отчуждените от себе си хора просто преживяват в капана на своето “култивирано”, натрупано и превърнало се в матрица битие на затворници в кръга на малките си свободи, подчинени изцяло на оживяването на телата, забравените души са се свили като улични кучета, някъде под дъжда на сухите сълзи, които никой не вижда, скрити в ъглите на мислите.
Прекъснатите корени на животите на родовете, разбягалите се по света будни, жертвоготовни и търсещи промяна милиони Българи обричат страната на креене, на безлико стоене в кьошето на света.
Таените, неизречени на глас, омраза към безсилието ни, срама (за мнозинството неосъзнат) от неслучилото се погражданяване, прекъснатите връзки на родовите спомени, тежат обвиняващо и потискат свободата, която всеки от нас носи, но не е изродил в себе си.
Войнствената, неука посредственост и примиралата се, побеляло остаряла старомодна интелигентност живеят своя съвместен отчужден от модерния свят живот – като двама обречени корабокрушенци на самотен остров, чакайки края си и тайничко надявайки единият да надживее другия. Сред инстинктите, държащи ни над пороя на смразяващото безсилие.
Краят на всяка малка история трябва да бъде оптимистичен. В голямата история край няма. Там е вечна промяна, кипеж, бурен живот на неотчуждени от себе си и света около тях хора. Дори не граждани, просто хора.

А днешна България – пътува, влачейки се по корем, към света, напускайки неусетно за себе си отчуждението, отвъд зомбиращи идеологии, мантри, мисловни кпопки, предубеждения, разделения, илюзии, предрасъдъци – въпреки съвместните усилия на всички щастливи от нещастието на неслучилилите се граждани, отчуждените от душите си хора. Сред картините на пустеещите и обрасли с плевели души – като нивите ни.

Под изсечените и наказващи ни за нашата отчужденост от природата ни гори.

Съюзници на разума днес са само надеждата и вярата, че биологията и историята са валидни със законите си и за днешния ни остров, пътуващ мъчително към архипелазите на другите страни, с неотчуждените от хората си, земи.

Със сигурност никога и никъде, миналото и носталгията по него не е победило бъдещето, което значи единствено и само промяна.

Въпрос на време и време за въпроси е в отчуждените ни души. Време за отвоюване на душите си от само-отчуждението ни – по горчивия, труден, но прочистващ ни път към себе си.

Две победи в една Българска нощ

 

 

 

Може би медиите “изпускат” детайла, че Григор е победил тази нощ ДВА пъти, играейки само един мач.

Голямата победа на Григор е поканата да играе с Федерер. Посочен по този начин, Димитров е следващия крал на тениса, факт от бъдещето, подпечатан от камери, публика и пред очите на света.

Другата победа е демонстрационна, но символна – Федерер признава – Григор ще ме побеждава пак, както днес.

Да можеш да си тръгнеш от света на славата и да посочиш наследник, това не е за всеки. Да можеш да носиш славата, това е друга задача за избраници на съдбата и на характера си.

Дано повече Българи разбират символността на тези жестове. Това са уроци за напреднали – особено подходящи за назаднала и спяща тревожен сън днешна България.

А за невиждащите фактите и най-вече “затруднените” при производство на изводи – Григор Димитров е все по-малко днешен българин в поведението си.Той е все повече гражданин на света. Просто той напусна цивилизациония ни “заповедник” (рус.) или развъдник на минало, територията, която обитаваше и той.

Времето е сп(р)яло сякаш

 

 

 

 

С известно закъснение, и с разочарование от себе си и недосетливостта си, едва сега прозрях защо бе цялата дандания “Шенген. Време е!” преди 3 дни.

Просто предишният спектакъл със Станишев, Кунева и други общественици е имал само подгряваща, реотанна функция. Притопляйки манждата за днешните 113 общественика, на което на дребните малолитражки, ерго ние, е предложен 79-годишния мерцедес, изваден от гаража на миналото, лифтнат, рециклиран и готов да ни вкара в Шенген. Сякаш е 2001, а не 2015.

Имало си драматургия “мероприятието” “цар”. Няма време явно и вместо да има междучасия за двигателчетата на уазките, ладите и трабанчетата, събитията текат на бърз ход.

Има нещо дълбоко унижаващо и незачитащо да квалифицираш през подценяващи думи тези, които убеждаваш в някаква своя теза.

Само чуйте.

Станимир Илчев: “Царят не само може да ни вкара в Шенген, а през 2018 година когато България е обявена да председателства ЕС Сакскобурготски би бил и най-достоен кандидат за престижния пост”

Минчо Спасов: “Крал и цар могат да върнат доверието на инвеститорите в двете страни” (двете страни са непопитана Румъния и наивна (явно) България).

Мехмед Дикме: “В България бизнесмени и политици могат да станат всички, но царят е единствен човек – дали някой го приема или не, е негов личен проблем”.

“Имаме на паркинга във Врана един мерцедес. Той се оказа непригоден за калта на българското политическо безпътие. За нея са подходящи лади и УАЗ-ки. Мерцедесът е наш, общ да го върнем отново в българската политика” (из декларацията)

От цялата декларация на обществениците мирише на безсилие, уплашеност, зависимости, които карат уж смислени хора да се превръщат в адвокати на дяволското минало. И едно жалко, унижаващо днешната нормалност, налагано на малолитажките дълбоко убеждение, че ние не сме мръднали на йота в разбирането си за света и устройството му. Че ние продължаваме да бъде онези коренопреклонни поданици, получили си заслужения цар.

Битката, в която времето трябва да бъде спряно с антидепресанти от всякакъв вид не спира, включително през реинкарнации на Тройната коалиция – през нейните оживяли остатъци.

Сякаш нищо ново не е научено, а времето е сп(р)яло.

Андрешко е бизнесмен

 

 

 

От времената когато Андрешко остави съдията в блатото, та до днес – нищо сякаш не се е променило. Ако направите опит да се взрете и да разберете как по Българските земи днес се прави бизнес, вие ще откриете с учудване (ако сте чели прилежно медиите и сте им повярвали), че Андрешко е станал и бизнесмен.

Тогава, при вашето евентуално разследване, ще се срещнете с офиси, джипове, интервюта в любезни медии, дълбокомислени, заучени оксиморони, лъскави играчки за възрастни, но ще разберете и за целия арсенал на успеха днес.

Накратко, зад сцената, зад новините могат да бъдат видяни – игри на късмета (с ДДС и не само), обади се на приятел, лъжа с качество (“тънене”), работна ръка – “полу-легална за НОИ” (ниски заплати + на ръка), грамотност – минимална, опакована със засукани и заучени фрази. Липса на елементарна мисъл, огромна трудност при минимално сглобяване на кубчетата на фактите. И не на финала – дълбока провинциалност, не балканска, а все повече местна, самородна самовлюбеност с презрение към всяка различност (нормалност), чуждоземие (изберете си и ваша дума).

Андрешко говори и чужди езици, както знаете. Гледате Бареков, мислите си за “мат’ряла” и не се хабите за размисли

И ако си мислите, че Андрешко няма сайтове, няма “модерна визуалност”, грешите – той има всичко. Но. Има едно “но” – сайтът е предвидливо настроен да краде информация и да не се обновява. Информацията е тотално объркваща, подвеждаща и симулираща модерност.

Не зная колко сте запознати с професионалните грижи на съвременния бизнес, но ако искаш да имаш нормален бизнес в нормалните страни в XXI век, ти трябва постоянно да инвестираш пари, да се развиваш, да обновяваш. И най-просто казано – да “харчиш пари”.

Андрешко това не го обича. Той, като Хитър Петър на панаира, отива с филията и я поставя над скарата с цвърчащите кебапчета, сред гмежта и веселието. Не купува, овкусява хляба. И не плаща. Та, в електронното пространство – Андрешко, тънейки, взема информацията от добрите (убеден, че тя му се пада безплатно, той винаги има право) и отива да си купи “тънканите”, при тези дето са му братя – бизнесмените с дебелите коли и тънките цени, тарикатите.

И всичко тoва, описано по-горе, сред океан от играни, но не губещи актуалността си постановки с вменяване на вина у всеки, дръзнал да си търси правата.

И накрая – ако нищо не помогне – рев, сълзи, сополи и мъка, “много мъка има по тая земя”, изречено съучастнически – ние, жертвите и гадовете, те. Пускат колективно една тънка, нашенска “благословия”, всички са маскари (национална аксиома) и всички световни проблеми са се превърнали в съгласието “тук е така”. Западняците са тъпаци, ние сме си най.

При такава картина, наблюдавана от мен над 20 години, въпросът къде е България, накъде пътува и къде ще стигне не се нуждае от сложен отговор.

Бизнесменът Андрешко не иска промяна. Той се е о’к. Той обича живота, животът обича именно Андрешко. Именно той обича Пулев, продължава напред, както боксьора-национален герой.

Модерност всяка тука забравете. Поне за сега. “Сегато” е десетилетно – миграция през мимикрия – за да няма промяна.

Това го няма в новините, не е никому нужно. Ние сме Номер Едно.