Ако “Правец” бе Apple

 

 

 

Понякога отдадеността на една кауза (вероятно искрени и двете!) и липсата на свобода (избор в мислите) на “мечтателите”-практици, утилизатори на ползи, води до куриози, които са на ръба на трагикомичното и логичен резултат на безсилието и страха от промяна.

Кадиев, виден бсп “бунтар” сравнява BSP с Apple и търси новия мениджмънт, който да устрои чудото, което не ставало в тяхната партия, но станало с Apple и Джобс в САЩ.

За съжаление, току-що напусналият бсп шеф Стив Джобс, подвизаващ се под името Сергей Станишев, и заменен от Миков, дори да се завърне като месия от Брюксел няма да спаси предприятието, дори да бе починалия Стив Джобс, защото БСП не е Apple, а раздрънканата им стока (идеология) не е дори и “Правец” 8, гордостта на тогавашната ни индустрия.

Да осмислиш реалността и ставащото, понякога, не е свързано с ум или разум. Има връзка само с едно човешко качество, което се възпитава – способността да бъдеш свободен в мислите си и мечтите си. Една от многото характеристики на човешката природа, която не расне сама на поляната, а иска да е гора. В БСП, а и във всички нейни организационни и ментални клонинги имат да минат доста години до простото прозрение – само свободата, инициативата и конкуренцията, без клеймене на различния, могат да родят Apple и да допуснат на шефското място “странници” като Джобс.

При всяка друга мисловна постановка – БСП ( и нейните братя и сестри, дори не идеологически сродни) ще раждат “Правец” 8.

За по-младите – малка справка – “Правец” бе търговската марка, под която в териториите на бившите държави от СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) изкопираните продукти на Apple и IBM задоволяваха нуждите на тогавашната социалистическа система от компютри и изчислителна техника. Именно тогава България имаше специалисти, едни от най-добрите в света, които след 10.11.1989 се разбягаха.

Иска се време, което за партията на комунистите-социалисти, изтича. Преди 25 години именно те, предприемчивите крадци на историческо време, подмушиха в мислите “Времето е наше” на наивниците, които се надяваха на бързата промяна – днес бумерангът на историческата ирония ги настига като трагична реалност, търсейки левия Джобс по никое (за тях историческо) време.

Ирония, неосъзната все още, явно. Но времето е тяхно, за да го осъзнаят.

Наша, на техните бивши (а по неволя – и настоящи) питомци, единствена задача е да ги надживеем, и в битка с времето, което е ничие.

Последен пърформанс на новата пророчица Вангова

 

 

 

След като изтанцува всички танци, за които й бе платено (вероятно наредено), бе член на събранието от БКП/БСП, изпълни всички “творчески” поръчки, връщайки инвестициите, танцува дълголетно по душите и мислите на наивните.

А накрая се отдаде (“наивно”, “от глупост”) на народния трибун Бареков, изпълнявайки заповедта, днес Нешка “твори” пред ушите ни последния пърформанс – сценичен катарзис под звуците на търкалящите се сълзи от очите на ридаещите, плачещите обилно, съчувстващи наивници. Останалите на пазара търсачи на сантименти по светлото минало и червения Граал.

Умело, подготвяйки се за следващата, последна роля – на жив говорител (и интерпретатор) на думите на Ванга. Няма кой да провери какво е казала Ванга, но ние трябва на вярваме на Нешка, нищо, че пак съгреши, но и си призна “достойно”. Защото всички знаем, че сме грешни – ще й простим.

По думите й има само едно предсказание на Ванга, което не се е сбъднало. “Нашите политици правят всичко възможно да не се сбъдне. То е за нашите взаимоотношения с Русия. Думите й бяха: Нема Америка да ни помогне, Русия ще ни спаси”, каза Нешка Робева. (офф)

Тя знае. Тя може. Ванга е предрекла, а говорител ще й бъде Тя, пешката на миналото.

Последният номер, който ще е лебедовата песен на повелителката на златните момичета ще бъде много прост – Нешка ще разказва с гласа на Ванга за Русия, която разбира се, ще ни спаси.

От бъдещето и промяната, разбира се.

Един дует със Сидеров, а и не само с него, последно изпълнение, преди края на “безгрешната” Нешка с оркестъра на безгрешните рублофили.

Това е краят, всъщност това събитие (със “световна” значимост) затваря магическия кръг, нарисуван от тебешира на илюзиите (за зрителите) и париците, активирали пенсионерката с алено лице.

Дълг, обреченост, вдъхновение, кауза, патриотизъм. Не, по-просто е – сценична отдаденост на миналото и на парите.

“Интернационалът” звучи тихо, а Кобзон с “Любе” са подготвили аранжимента за сценичната премиера на последния спектакъл “Заветите на Ванга” – един (съ)авторски спектакъл-бенефис на Нешка и комунизма, вече просто доход, препитание.

Достоен край. Време му бе.

P.S. Има нещо ужасяващо жалко, че в XXI век европейци, каквито сме ние, Българите, могат да бъдат приспивани с подобни думи, преливащи от провинциални комплекси и откровен, примитивен, чист идиотизъм, опакован като лично откровение и игра с наивността и тъмнината в мислите ни.

Талантът е хомот, а не извинение

 

 

 

Талантът е хомот, а не извинение. Не е и индулгенция за всеопрощение, заради различността, която другите ти даряват.

Талантът е отговорност, тежест, присъда да бъдеш повече от себе си, дълг пред другите. Дали можеш да понесеш този товар – това е истинският въпрос винаги. Господ дава, но и взисква. Оставен без морален контрол (“прост” морал, принципи, стоицизъм дори), талантът е наказание.

А накрая, ако не осъзнаеш мисията си – ставаш гротеска, посмешище, погром над себе си.

Присъда без съд. Най-страшната.

Страхът като път да няма Промяна

 

 

 

 

В състезанието между отделните дразнения, психиката избира по-острите, по-силните и по-опасните, заплашващите живота. И да избере накрая – най-опасните за живота на тялото – като централни за мислите, а миг по-късно в действията ни да се задействат инстинктите, които ни опазват.

Медиите се състезават с действителността в това да малтретират зрителите, читателите, слушателите, “кореспондирайки”, “говорейки” си с инстинктите ни, с несъзнаваното дори от нас.

Това е най-сигурният, провереният, гарантираният с успеха си, канал да вселиш разделение, страхове, да отключиш всички скрити, невидими дори за самия човек, клопки на миналото и комплексите, цъкащите часовници с бомбите на инстинктите.

Това, което виждаме и чуваме от политиците и медиите сега напомня вуду ритуал. Да бодеш душите и мислите на драгите зрители и избиратели с думи или действия – игли, под акомпанимента на ритуалните звуци на медии, социолози, политолози, възпяващи смелостта да минаваш с валяка на лъжите, общувайки със страховете и да възпяваш тая канибалска вакханалия като път и прочистване, като модел на поведение е път към нищото, Първокласен път към смъртта на човешкото и връщане на природата ни в света на каменната ера. В света на стадото от двуноги – осветени от пламъците на страховете, танцуващи на сцената на злото и в клопката на неосъзната си наивност, която е всъщност глупост.

Няма печеливш от това състезание – накрая всички са губещи, дори тези, които си мислят, че са победители сега.

А колективно, заедно, всички потъваме при нищетата на духа, която бързо става и материална.

Ако има една единствена “рационална”, “съдържателна”, “прагматична” причина всичко това да става около нас – то тя обслужва само една цел – Да Няма Промяна в мислите ни.

Да има страх от всичко, което е ново, различно и рушащо дори с малко статуквото, което е щастливо сред ошашавените, смръзнали мислите си гласо подаващи.

Да копнеем по миналото, по силната ръка, по бащицата, по мъжкара, АЛФА Бойната единица.

И да търсим постоянно спасител – на фона на масова гражданска неграмотност и през събуждане на копнежи по миналото, всъщност страхове от Промяната

Светът е прекрасен, дори когато е малък

 

 

 

Когато Социологът се събуди тази сутрин той не знаеше кой е, името му бе сякаш изтрито от паметта. Всъщност той не разбираше дали е буден или спи. По-вероятно бе буден.

Понечи да се опипа, сънен се дотътри до огледалото и се само-провери – “да, той бе”. Но кой бе? Оттук започнаха спазмите на мислите в главата му. Погледна лицето си в огледалото, там той видя познатите си свити очи и странно сбърчените си вежди. Отдавна не се бе гледал така питащо, сякаш чакаше огледалото да го спаси и да проговори, изричайки изгубилото се име. Усещането, че е без име бе ужасяващо болезнено, защото знаеше, че е Име в Социологията – в това бе абсолютно сигурен. Голямо Име.

Спомни си едни много любезни усмивки на едни много лица, които му показваха истинско уважение, които сякаш надничаха зад раменете му в огледалото. После, след миг, тези лица му се изгубиха, загубени сякаш заедно с името му, в което той бе сигурен, че е голямо, по-голямо от него. Сега той бе малък, сам, анонимен и уплашен пред себе си.

Името му се губеше, не помнеше какво бе казвал в някаква телевизия, където даде едно прекрасно (последното, бе сигурен) интервю пред една хубава дама, която изпитваше дълбоко уважение към него, гледайки го с влажен оглед с очи, на двайсетина сантиметра над дълбокото й деколте. Социологът помнеше деколтето, но не и лицето и името. Те и телевизиите бяха толкова еднакви, и те му се губеха.

В този момент той знаеше само, че е Социологът – оня дето едновременно изследва, предсказва и описва едновременно миналото, бъдещето и настоящето. Сутринта преваляше, започнаха да звънят по мобилния му телефон, но никое от имената, които се изписваха на екранчето не му говореше нищо. Социологът се уплаши много, защото той бе разказвал много истории, а те не бяха една и съща история по отделните студия. Сега му се струваха смешни, сякаш объркани, лъжи (май), които сякаш бяха погълнали името му като в онези дупки, дето поглъщаха хора, автобуси и коли. Всичко бе изчезнало.

Помнеше само, че вечно си говореше с някакъв човек – негов стар приятел, леко възрастен, говорещ бавно, вече от запаса, който му споделяше своите мисли. Тези мисли много помагаха на Социологът – в това бе твърдо убеден.

Дойде обяд, телефоните се успокоиха, огладнял Социологът отиде при хладилникът. В този момент – като от кутия на Пандора оттам се изсипаха скалпове. Много скалпове на жени и мъже, ужасяващо много. Социологът пропадна в някаква яма отново, явно припадайки, а може би си удари главата в пода.

Минаха неясни минути или часове. Социологът се разбуди. Страхът от липсващото в главата му име започна да го плаши още повече. Пусна телевизора, за да види някое познато лице, да прочете името и да му се обади и въпросният негов колега да му напомни за неговата самоличност – бе си измислил и телефонна сценка, за да скрие неудобството, което го плашеше и обземаше все повече като страх от безсилието му. За негова радост – обявиха появата като събеседник на някакъв (непознат му) политолог. И той зачака да се появи в екрана неговото спасение. Бе сигурен, дори бе убеден, че в телевизора влизат малко хора, все негови приятели, колеги.

Дойде моментът и Социологът напрегнато хвана молив, за да пише на някакъв лист името на колегата. (Той провери – можеше да пише и това го обнадежди). Когато предаването започна и гостът се появи в екрана, Социологът падна пак на земята повтаряйки историята, която му се случи преди някакво време пред хладилника в кухнята. Когато социологът се събуди от второто падане, той смъртно взе да си спомня какво му се случи. Той бе паднал, защото бе видял себе си на запис, а журналистката бе онази с дълбокото гърлено говорене и дълбокото деколте.

Дойде вечерта. Зазвъняха телефони, пак засветкаха непознати имена по екранчето. Пак стана страшно, защото тъмнината направи светът още по-малък, а Социологът – още по беззащитен в осъзната му само-анонимност. Легна си гладен, с няколко цицини, дълбоко объркан, но и с надежда – той много добре помнеше, че сутрин бе ставал рано, а някакви таксита, поръчани от телевизиите го вземаха, за да разказва чутото от своите приятели, вече запасняци. (Спомни си, че приятелите-разказвачи бяха повече от един.)

Нави си часовника за 5 сутринта.

Стана навреме. Облече костюма, върза си връзката (обнадежден, че има памет) и зачака пред своята къща да дойде таксито – като бе ставало много пъти и помнеше много добре. Хора минаваха покрай него, отивайки на работа, но никой не го поздрави – той никога не бе познавал свойте съседи – явно и те не го знаеха. Само едно дете извика на майка си, отминавайки – “мамо, мамо – това е оня дето татко му вика голем тъпак.”  Майката, от неудобство сръга детето, а Социологът се направи, че не е чул. После се обърна на другата страна и продължи да чака с една единствена надежда, едно такси да спре, а шофьорът да го попита “нали това сте вие, Социлогът (и да каже неговото име).” Стана някъде към 8 и 30 – такси не дойде.

Социологът посърна, прибра се в къщи и се замисли. Всъщност кой съм аз. Какви бяха тези скалпове (които той не смееше да провери дали са там в хладилника, бе много страшно). Защо детето говореше тези глупости си на майка си за него явно? Защо хората, които минаваха покрай него сутринта (докато чакаше таксито) си обръщаха главите, а някакъв, не много възпитан (явно, говореше ядно) спомена нещо за негови роднини? Какво им бе направил? Та той, Социилогът, само разказваше истории, които винаги се сбъдваха. С какво той бе по-лош от една врачка или от онези дето са му колеги от предаванията по другите пояси (дето не са за социолози и политици), разказващи за бъдещето, миналото и настоящето, винаги объркано, както и той (май?) правеше. Това за врчките той го знаеше, но пък си спомняше, че колегите им казваха нумеролози или астролози. Вземаха доста пари (товаб бе болезнен спомен за Социолога) и той го помнеше. Твърдо. Бе убеден, не се лъже.

Социологът отново приседна на леглото, опипвайки главата по местата, където го болеше (явно бе падал), после се оказа, че бе заспал.

Малко по-късно Социологът се събуди – всичко бе нормално. Обадиха му се от някаква телевизия, от един сайт му поискаха коментар, който той да напише в блога си, а те да препечатат. Седна на бюрото, пусна компютъра и отиде с Гугъл. Написа “сън социология ” и се сепна. Прочете своята история, написана от някакъв анонимен, който бе негов колега явно.

Помисли си само колко е малък светът, обади му се неговия приятел дето все ги знаеше нещата, защото те се сбъдваха, както по-късно и прогнозите, описвани от изследванията му. Там всичко винаги съвпадаше.

Светът е прекрасен, дори когато е малък – помисли си той, говорейки със своя приятел по телефона, който му разказа какво ще види в новото проучване. Проблемът с името му бе изчезнал. Той знаеше кой е, изведнъж многото разказвани истории сякаш се наредиха пред очите му като бални двойки – история-слушател, слушател-история и затанцуваха вихрен танц – оня танц, който Той знаеше добре защото той му автор (бе горд да си го мисли), хореограф, ръководител (такъв бе, няма съмнение).

В далечината зад танцуващите двойки стояха, омагьосващи го, лицата на неговите приятели-разказвачи на бъдеще, минало и настояще, аплодирайки танца. И Него, разбира се, Социолога с име.

Вълча оферта към агнетата

 

 

 

Новина: Домусчиев (КРИБ) предлага работодателите да дават ваучери за почивка на служителите си. Това предложи председателят на управителния съвет на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) Кирил Домусчиев на министъра на туризма Николина Ангелкова по време на днешната им среща.

Ангелкова одобри идеята, но подчерта, че подобна мярка би могла да се въведе, след като бъде обсъдена и съгласувана с министъра на финансите Владислав Горанов. (офф)

Тази идея на модерния капиталист, водач (дори!) на предприемачите и футболен лидер на “Лудогорец” напомня много на путьовките от комунизма. ( Путин я предлага и днес на трудещите се, зорлем станали патриоти с фалиралите десетки тур-оператори в Русия, с “патриотичното предложение” Крим.)

Връщайки се в България, в онези времена, които казват са отминали, гордите орденоносци и строителите на новия строй почивахме под строй и в избрани бунгала на предприятията.

Ние няма да чакаме дълго, и след очакваното правителствено одобрение (нужно на театралната драматургия и за целите на скеча), ще научим за списъка на хотелите на “колегите”-предприемачи, “вредили” се в списъка на ваучерите.

След като окончателно стана ясно, че руснаците, украинците и другите чужденци ги няма по българските курорти, българските хотелиери се сетиха и за българите като клиенти. Вероятно и щипка патриотизъм ще се появи в къкрещата от днес гозба, през лозунга “Изберете Българското”.

Българските капиталисти са най-мразещите конкуренцията “капиталисти” на света. Мнозинството от тях все още не са разбрали, че векът е XXI-ви и следват познатите им рефлекси на партийни секретари и масовици от епохата на зрелия социализъм.

Чакам предложение ваучери за съботници по избрани национално значими и патриотични обекти от света на публично-частното партньорство.

Да не забравяме, че т. нар. “корпоративен вот” по време на всички избори е друга форма на игра с ваучери, опаковани като изборни бюлетини.

Ако не сте разбрали днес Томов (Лупи) – зове за финансова подкрепа на ЦСКА от страна на феновете – “Томов към феновете: Купувайте акции, за да спасим ЦСКА!”. Същото прави и Левски.

Крим и профсъюзни почивки по български.

Кровь не вода. (Кръвта вода не става.)

Мисли на килограм (ново зареждане)

 

мания magazin_mania_blagoevgrad_otkrivane

 

По улиците на градовете на България напъват, настъпвайки тихо, но все по-видимо и завладяват нови територии магазините за дрехи на килограм. Ако преди години това бе бизнес, който бе срамежливо стоящ по крайните квартали, то днес тези магазини са в центъра на градовете, сред гмежта и течащия делничен, цветен или сив живот. Срамежливостта, дори погнусата от срещата с чуждата дреха, си тръгна и от централните части на града.

Зад този бизнес, надничащ все повече в кладенците на душите ни, стои Животът, Той, а ние се оглеждаме в потрепващото и светещо дъно на тръбата, стискайки перилата и гледайки своя силует, по-жив от нас, там долу, на дъното.

Всъщност, замисляйки се, преживявайки сцената, ние можем да разберем за ставащото в душите, мислите и най-вече в живота на хиляди, милиони българи. За да изминеш тоя път в мислите, е нужна победа в битката в подсъзнателната съпротива от срещата с чуждата самоличност, носеща духа на бившият собственик на една дреха.

На всяка витрина, без разлика магазина, мястото му и името му, стои винаги един единствен надпис: дрехи на килограм, всяка седмица ново зареждане (дата).

Бил съм неволен свидетел, и то не наскоро, на хора от (псевдо) “елита”, които със слънчеви очила в облачно време, с оглеждане кой гледа да се шмугват в пълните със стока от цяла Европа магазини за дрехи на килограм. Минавах случайно и бях стреснат от видяното. Никога не си позволих да коментирам видяното до сега – като и не го правя днес, не казвайки името. То няма наистина значение.

Хората, които влизат в такива магазини са добре облечени, техните лица са спокойни, те са професионалисти, преодоляли са бариерите в мислите си.

Разказаното до тук е невидимо, некрасиво за новините, носи срам, който не може да бъде коментиран като новина. Никой не иска да потърси мнението и да вземе интервю от посетителите на магазините втора ръка. Невидима конвенция на взаимното уважение е превърнала това явление в “невидимо” за нас.

“Естествено”, конвенция, договор за ненападение над душите няма когато стане дума за дозирани изпускания на ужасяващи детайли от съдбата на едно дете, “доставено” на новините в куфар, купен от Русия. Всеки детайл е нужен, позволен, всички драги зрители стават част от разследващия екип, барабар с новинарите, новинарките и шефовете им, разрешили и чули молбата (от “оторизираните”, оторизиращи репортерите)  за това дълготрайно изтезание над човешкото. Да бе само това.

От другата страна на живота – шумната, нахалната, напиращата да обладае мислите ни и да ни вкара в коловоза на “правилността”, е пълно с кандидати.

Тази история с дрехите втора, трета, четвърта ръка дрехи, които ни заливат все повече е сякаш смешна, жалка пред заливащата ни вълна от мисли втора, трета употреба, които ни удавят с вехтите “идеи” на модерни втора – трета – четвърта употреба политици.

Няма нов внос, няма запад, няма нови лица – има само едно единствено, повтаряно десетилетия действие – зомбиране, с едничка цел спирането на времето и убиване на дори минималните симптоми на промяна в мислите на хората – през мисли на килограм, постоянно ново зареждане, без внос на чужди идеи, за разлика от дрехите, винаги от “престижни” дестинации – непременно – Западна Европа.

И колкото повече няма промяна, не реформа, а радикална промяна – толкова повече ще има внос на “дрехи”, които само ще прикриват безсилието и голотията на днешното политическо, което се вижда в лицата на хората, на нас, живеещи все повече като саморазпознали се втора или трета ръка хора, гости на цивилизацията.

Хора, облечени със старите дрехи на онези, за чиито принципи на живот ние дърдорим, без да разбираме, но носим техните стари дрехи, защото не се променяме.

И всекидневно ще ни заливат вехтите мисли на вехти полит- “войводи” и други борци за тяхната “правда”, която е уж наша. Мисли за килограм, уж ново зареждане, но всъщност вехти лъжи за наивници, каквито сме в мислите им – хора, втора ръка, готови да “купят” вехти сливи за нова смет.

През поредното (пре)зареждане на местния медиен и житейски селкооп, наречен местна политика, пълен с мисли на килограм, минали през главите на безброи говорещи, но не мислещи глави. с USB-та, пълни с MP3-ки със записи и PDF-и вместо мисли и образи с лични идеи.

 

“Патриот” ООД

 

 

 

Днес медиите разказаха за чутовния подвиг на Комисията за защита на конкуренцията, успяла да реши казус (история) с давност една година за злоупотреба с образа на тенесиста Григор Димитров – реклама в Интернет, подвеждаща българите. които били злоупотребени – да дъвчат “Белвита” пред образа на Димитров.

Възмездието се оказа глоба в размер 236 431 лв. за бисквитите “Белвита” и „Монделийз България Холдинг“ АД, които произвеждат и разпространяват бисквитите на българския пазар.

В такива моменти се сещам, вероятно и вие, за стотиците, хиляди случаи на явна, ежедневна, станала делнична злоупотреба с националните ни символи и образи, за които сякаш няма спор кои са. чии са. И именно, като безспорни, принадлежащи на всички, те са и беззащитни. Няма комисия, няма орган, няма институция, освен тази на вътрешния морал, които да могат да се самосезират, да накажат и да спре тази безкрайна, подвеждаща, злоупотребяваща оргия с чистия, наивен патриотизъм.

Вероятно помните под какъв реквизит днешните патриоти, членове на коалицията в частта “+2″, подписаха коалиционното си споразумение с “войводите”. Помните, вероятно сте чували неведнъж, днес патриотите, с живо тегло 100+ килограма, облечени по всички канони на безкризисната мода да се зоват един друг “войводо”: Паразитирайки над емоциите и липсата на чувствителност и памет у ошашавените, уплашени и търсещи спасение в нещо отминало и важно, превърнали патриотизма в ООД или АД.

Няма “уважаващ се държавник”, който да е изпуснал да даде интервю под зоркия поглед на Левски. Звучи, смешно, но имаше интервю и с двоен Левски. За по-сигурно и в помощ на разсеяните патриоти-читатели.

Няма предизборна, а в последно време и между-изборна, кампания, в която всеки пожелал да бъде крадец на гласове, да не подсили ефектите над мислите на драгите избиратели с по някоя и друга “патриотична закачка”.

Върхът, апотеозът на менте-патриотизма бе лицето (някога от Баня), днес от Брюксел, който понечи и окачи на знамето си и Тангра. По-дълбоко блато сякаш няма.

Никой, по никакъв начин не отбележи чрез публична, обществена реакция за ежедневната кражба на Българската история от всички менте патриоти, които превърнаха патриотизма (най-същностната, съкровената част на един народ) в едно предприятие с име “Патриот” ООД.

Днес това предприятие, приватизирано без бонови книжки, без РМД-е, без касова приватизация е в ръцете на патриоти, които до преди четвърт век са били с пагони. Днес “войводите”-капиталисти пощипват от факти от историята ни, в които я няма Русия, защото тя им е скъпа – буквално и преносно.

Днес тук патриотите са Българи, яростни анти-глобалисти, вдъхновени пан-славяни и певци на руски частушки в мислите си (и не само). Яростни привърженици на промените, които са нужни само тям.

Просто нови акционери в “Патриот” ООД не са им нужни. България им е приказна, буквално една оживяла приказка, която никой от тях не иска да свършва, дори България да се свърши, дори самозатрие скоропостижно.

А инак – правдата победи! Бисквитата “Белвита” е наказана!

А как, кой и къде да бъде сезиран за ползването на образите на Левски, Ботев или Раковски за целите на национал-патриотизма?

Кой следи веенето на Българското знаме по трапези, сбирки на хората-менте-патриоти?

“Белвита” ще си плати, след нужните обжалвания, нещичко. Употребените национални образи – да чакат събуждането на упоменатия морал.

Текстът бе публикуван в оффнюз.бг:

http://offnews.bg/news/%D0%9D%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8_2490/%D0%9F%D0%B0%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BE%D1%82-%D0%9E%D0%9E%D0%94_479981.html

Фабриката за производство на роби фалира

 

 

 

 

Краят на властта на примитива над разума и стандартите на нормалния свят, все повече наближава. Без екзалтации, без шумни откривания и рязания на ленти, без директни предавания от мястото на събитието и масажистки на мисли с микрофони в ръцете, без мажоретки с къси полички, медени менчета и китки здравец. Медените питки са се изтъркаляли някъде.

Официални, публични лица в тази история, няма. Невидимо, тихо, и все по-видимо за пожелалите да виждат – светът се променя.

Това, за което говоря, се случва сред океана на помията, сред парада на примитивните думи и водевила, между лицата, които не струват 5 лева, но са “успели”, милионери, водещи (всъщност водени) експерти и медийни великани (сурогати, любимци на себеподобните) който ни набутват в очите (мислите) като единствено “вярната” картина и “истина” за живота около нас.

В живота на мравките, на анонимните, на тези дето не са в новините, в момента се случва тиха революция. Все повече хората, които истински могат (и го осъзнават, осмислили са се) престават да продават труда си за шепата жълти стотинки, които щедри “издигнали се” Андрешковци или Бай Ганювци са “готови:” да им дадат с широките си и мазни пръсти.

Мъчително, невидимо за статистиката, расте самоуважението към труда, всъщност самоуважението към самия себе си.

Слугинското, робското, зависимото, контролираното от страховете мислене си тръгва. Не че хората са станали по-безстрашни – просто вече няма какво да губят. Не цитирам Маркс… Просто – те са теглили една майна на робското у себе си – осъзнато или не.

По-вероятно – осъзнато, мъчително изплуващо от подсъзнанието – към територията на осъзнатите, мислите, които те са способни да произнесат с думи пред един трети..

Процесът е мъчителен, неравен и невидим сякаш. Диктатурата на имащия пари простак, самовлюбеният примитив, тариката, си тръгва. Не е нужно да си социолог или анализатор – примерите преливат покрай нас – просто те трябва да бъдат потърсени от очите ни – ние виждаме винаги това, което си позволяваме да видим, разбирайки вижданото около нас като процес, а не като парченца от мозайка.

Това няма как да го прочетете в новините. Но този процес е все по-видим, забележим. Днес по по-големите градове и сред по-учените и умните, утре – сред другите, които ги следват, гледайки от примера на лидерите, различните, осъзналите се, започнали да живеят дори с мъничко по-добре.

Мечтата на цената на два метра плат, някой да ти ушие безплатно костюм, умира завинаги. Станало веднъж, в представата на един човек, това е безвъзвратен, еднопосочен акт на счупване на робското. Стигнал веднъж до “точката на пречупване” на роба у себе си – никой не се връща към робското, слугинското, зависимото. Такъв човек не ражда, не не възпитава деца-роби.

Неговите деца никога няма да се върнат при съдбата на своите предци.

Единствен съюзник, донор на сила и вяра в промяната е Истината. Лъжата прави от човешкия род роби, а истината ни връща свободата да бъдем хора.

Пожелайте да видите – и ще го забележите – това НЕ е нахъсваш, възбуждащ текст. Всеки пожелал да бъде свободен, първо в мислите, после в делата си, ще го види.

Време му бе и това да стане все по-масово. Фабриката за производство на роби и мислене на слуги фалира.

Пожелайте да виждате – и ще го видите.

Животът на дрозофилата

 

 

 

В науката, в живота, пък явно и в политиката, е била много важна дрозофилата или винената мушица. Краткият й живот и приликата на генотипа й с човека я правят идеална за лабораторни изследвания.

В България, пред очите ни бе проведен един лабораторен експеримент с една мушица, посадена в хранителната среда на днешната наша каца с политическо джибри. Мушицата Бареков.

Политиката, дори, в своята днешна българска (пер)версия не може да заобиколи законите на генетиката и биологията.

Плодовата мушица, наричана още винена мушица (Drosophila melanogaster) е един от класическите моделни организми (обекти на изследване) в генетиката. Тази много дребна муха е позната на всеки, който се е доближавал до съд с джибри, до развалящи се плодове, или просто е оставял на масата в кухнята си грозде за 2-3 дни. Този вид, а също и няколко други близки до него видове (Drosophila pseudoobscura, Drosophila simulans и др.) са изключително удобни за генетични изследвания, защото първо, много лесно се размножават в лабораторни условия, второ, имат кратък жизнен цикъл, поради което за късо време могат да се проследят много поколения, трето, имат малко на брой, но едри хромозоми, които са удобни за наблюдение и пр. Пръв Томас Хънт Морган забелязва тези предимства на плодовата мушица и я използва като обект на научните си изследвания, в резултат на които открива значението на хромозомите като носители на наследствената информация. Той и сътрудниците му откриват също скаченото наследяване, наследяването, свързано с пола и това дава основание на Морган да формулира теорията за линейното разположение на гените в хромозомите, публикувана в книгата му Mechanism of Mendelian Heredity (1915).(уикипедия)

Днес винената мушица Бареков (из)дава последни сигнали за края на генетичния експеримент, започнал сякаш вчера.

Когато Бареков (в ролята на праведен “предник”) реве (оплаква се енергично) от “задниците”, който той е подбрал (лично?) и събирал (като колекционер на нецензурирани от морал лица) от “нищото”, той от кой всъщност се отрича? Кой разсиновява днес? Та нима той не краде депутати, както правеха (и правят) неговите батковци и какички в Българската политика?

Той чий ученик бе? Нима той не купува гласове, не въртя скари, не вдига от лежанка 140 килограма (гол и накичен с мускули)? Мина успешно по целия въпросник, взе си изпита с успех “много добър” – по всички канони на “политическото” по земите ни.

Днес спасителят търси спасение заради пропиляната руска инвестиция, чийто проект той бе и е.

Само за миг се замислете за езика, който ни заобикаля, описващ мислите на “говорещите глави”. Думите, изцяло невинни, се оказват ужасяващо просто описващи диагнозата на разпада ни.

Продължавам да търся отговора за себе си как Българите бяха докарани така систематично до състоянието “елитът” (дума без смисъл) да “излъчи” (изпъчи) подобна посредствена фигура, да го “надари” с роля, през законни избори?

А този посредствен слуга да обслужва медийно и успешно колегите батковци и каки, по “най-гледаната национална телевизия” почти десетилетие.

Бареков от Брюксел: Господа, Вашата съдба и Вашият избор вече са във Ваши ръце. Отивате ли в неделя на заплата при олигархията, където като център предници или задници ще служите само за придатък без право на воля на управляващите или Вие, г-н Танчев и сие, ще приемете предизвикателството и поканата да застанете като достойни мъже очи в очи с тази партия, която Ви приюти, повярва и Ви направи депутати? (офф)