Градска идилия в планината

 

 

Планината Витоша, 15.2.2015. Някой анонимен, непоискал слава, е наслагал на високо по стволовете на дърветата мисли на лечителя и човека Петър Димков. Ходещ, дишащ дълбоко – да си помислиш за човещината.

Сред замръзналите и пеещи под леда поточета и сред чистотата на белия сняг. Вероятно табелките са десетки, направени с любов и внимание, и с вяра в човешкото, което се нуждае и от пробуда

Пак там, сред същата бяла природа, един друг анонимен гражданин счупи табелката, в която има намек за нещо селско (снимка 3). Трудът или “подтискащия” спомен за селото обидиха този турист, следовник на Алековия образ Бай Ганю?

Очевидно, природата не може да помогне на еволюцията, която иска време и трупане на култура.

IMAG0432

IMAG0434

IMAG0452

IMAG0448

IMAG0455

Да договориш “цената” на смъртта си

 

 

 

 

Не зная колко днешни Българи осъзнават, че днес наличното население (тоест – ние!) живее в страна, в която щетите и пораженията са по-страшни дори от една истинска, кръвопролитна война. Не коментирам ужасяващите щети над душите на “населението”, които са “невидими” и много по-страшни от видимото с дълбочината и пораженията над духовния генотип (казват му ценности по другите земи) на днешните Българи. Говоря само за видимото (не че и там душите не властват през делата ни), което всеки може да види.

Защото дори най-дългите войни свършват, оживелите хора се събуждат в мир един ден след края на страданията и многото смърт, оплакват умрелите и загиналите, но и в желание да градят над руините на миналото. Тук ние живеем в необявена война (напомняща днешната на Русия в Украйна), но нашата е “по-специфична” – това е войната на един разделен народ със себе си. Гражданска война (нали сме граждани) – без изстрели, без гърмежи (много), но с тиха гражданска смърт на разума. С тихо, невидимо изтичаща кръв и плът – през аерогари, гари и с автобуси. С още по тихо продължение – през скайп, фейсбук, туитер и телефон.

Страна, която я напускат готовите за промяна, а остават крепителите на миналото и “дълбоко вярващите” атеисти. Шепата и двусмислени “двумислещи” оставащи наивно вярващи в промяната, уж демократи, са за цвят в новините и за пагон на “демокрацията” тип “looks like”.

След унищожението на де що е будно или мислещо по всички социални групи- интелигенция, предприемачи, духовници, будни хора в периода след преврата на 9.9.1944, с помощта на “освободителите от Съюза”, България е трайно обезличавана през толерирането на обществено покорство и церемониално публично съгласие.

След другия преврат, 10.11.1989, същата политика – обезличаването на България, бе проведена по демократичен, “soft” начин. В резултат, за последните 25 години от България емигрираха ( с други думи избягаха от “земния ни рай”) – в зависимост от оценките – от 1.5 до 2.0 милиона Българи. Хората, които бяха готови да се променят и отидоха да работят по другите земи, където да си инициативен, предприемчив и да променяш средата не е противоествествено, ненужно и “утежняващо” живота.

В “равносметката” ни, България днес е една зле управлявана, изгонила чедата си страна на застаряващи, мислещи през категориите на миналото, и не искащи промяна граждани, които никой не иска искрено да подпомогне да се променят. Но пък – пак церемониално и “про-западно” – член на НАТО и ЕС

Ако погледнем, отново на кой приличаме, с кой се “родеем” днес по начина по който живеем – то това е само Русия. Ние днес сме биологогичен придатък (даваща умовете си) към света, страна без модерно лидерство, живееща през морален и ценностен минимализъм с вечното “а можеше да бъде и по-зле” и вечното, станало сакрално “продължаваме напред” на един загубил боксьор.

С умове на жителите си, във вечно тресене, във вечен стрес и вечно нуждаеща се от спасители, които никога не липсват. Крясъците по медиите, скандалите, “скандалчетата”, само пречат на спокойните мисли да се появят в умовете на повече хора, целейки единствено вечния ни живот в будна кома.

Колкото и да е трудно да се предвижда, следвайки формалната логика, и опита на света, днешна България върви към края си, към края на комата, която е днес единствено будната част от нас.

Очевидното е само едно – договаряме “цената”, която ще платим колективно за срива, по който съзнателно (или не) вървим – цената, която винаги се плаща от някого. От ние или те – живите – това го знае само Господ. В такива “преговори” цената я определя само историята, а не болния и “болестта” му, която можем да наречен само “съзнателна” след толкова “практика” и “упорство” в това “образование” по самоунищожение.

Всъщност това е сценарият на всяка болест – дъно с два избора – битка за живот или край, към който вървим.

Най-добрата къщичка на земята

 

 

 

Сигурно си спомняте вашето детство и вечните игри да си “градим” къщички. Не зная от къде идваше тази “мода”, не мисля, че е детско подражателство и “следване на модели”. В нас, човечетата (когато бяхме малки) и в човеците, наричащи се възрастни, някъде дълбоко стои един странен копнеж, силен стремеж и желание за покрив. И в целия си живот – дори когато нямаме сили да го направим, ние мечтаем да градим дом, да сме собственици на парче земя, в което ние, на острова си, сме господари, владетели на нещо.

Помня, в моето детство, с брат ми градяхме къщички от клоните на малините, расли предишната година, сплетени от жиците на стари трансформатори (ненужни и стоящи до кофите с боклуци), които по онова време ни се виждаха здрави, дебели. И всяка пролет в онези години преди близо половин век (никой не знае той отмина), ние всяка пролет отивахме да нагледаме нашия дом, който традиционно бе погазен от зимата. После пораснахме и в двора на мястото се появи бараката, в която се чувствахме щастливи. Днес тя изглежда тъжно – вратата зее, бараката стои, леко накривена от годините и ни гледа с прозореца си, който за нас бе оня наш телевизор сутрин, надничайки сънени.

В моята детска “строителна младост” имаше и къщички от картони, от стари гуми и от клони. Вероятно във вашия детски живот тая “строителна страст” я е имало. Загаснала с порастването ни, превърнала се в надпревара за някои, и в спомен за себе си и смисъла на живота – за други.

Вероятно във всеки от нашите животи има такива епизоди, в които душите ни са търсили покрив и са учили да растат. Прозирайки безсилието да владееш света, но и да живееш в него, под своя покрив, и в своята къщичка.

Гледайки децата днес аз виждам същото – и днес тази “игра на възрастни” е същата. Явно, независимо от времето, средата или епохата, извън ставащото в света на възрастните, в душата на всеки появил се на земята, инстинктът да имаш покрив и своя територия, го има. Днешните пластмасови едва ли са нещо друго, нищо, че са по-цветни и много по-купешки.

Когато пораснахме май прозряхме в колко много къщички могат да живеят нашите души и в колко малко нашите тела. Поглеждайки по-мъдро над живота – вероятно мъдри, но и уморени, след хилядите уроци на живота, ние винаги търсим най-добрата къщичка на душата ни.

Ако се замислим, гледайки философски, човешки, съчувствайки на малкото човече в нас (което строеше къщички), ние научаваме, след хилядократните си опити, че целият ни живот е търсене на оня къщичка, която никога не успя да победи зимата и снега й. През годините, душите ни винаги търсеха с кой да построят отново своите къщички, а обръгналите души – като неслучили се поети, търсеха в мислите онези мигове когато къщичките растяха и ни “бранеха” от дъждовете, покрити с найлони и ламарини, взети отнякъде и отишли си обратно в своето материално небитие.

Колкото и да искаме да избягаме от тоя спомен, колкото и да давим очите и погледите в пресните реалности – ние винаги ще търсим, вразумявайки телата и мислите, отговора на въпроса – колко къщички има душата и колко покрива има тялото ни, къщичката на душата ни.

По броя на къщичките на хората около нас, ние разпознаваме кой кой е, какво всъщност разказва и реално “изповядва”.

Останалото е оня кръговрат, наричан делнично живот, в който ние сме едни прости строители на къщички, които зимата и снегът сриват, а ние, търсейки съюзи с другите “строители”, искаме да градим отново.

Днес, след половин век време (звучи страшничко, но е вярно), си мисля, че всъщност къщичката на живота ни остава единствено цяла в душите ни. И всички наши житейски опитности, опити, напъвания са всъщност битката с тая къщичка за нея, къщичката на нашето детство, в което ние не се настаняваме, защото не сме собственици, а само наематели на спомени..

И така – хилядолетия вярно – за тези, които проумяват смисъла на живота. Извън дворците, сараите, небостъргачите и мавзолеите.

Минск 2.0 като Минск 1.0: миниран мир

 

 

 

Вероятно всички, искрено искащи независимостта на Украйна и приближаването на народа й към Европа и запада, напускайки “славянския рай”, са обнадеждени от станалото в Минск. Но след чисто човешкото и емоционално съпричастие, идват мислите на горчивия ни опит. Познавайки кой с кого сключи споразумението и историята на все тръгващия, но променяш се и мимикриращ комунизъм, оптимизмът се замества със скепсис. Горчиво проверен през факти с давност почти столетие.

Въпросите, които можем да си зададем след споразумението Минск 2.0 са свързани единствено с “трайността” на намеренията и “искреността” на думите на коментиращите в тези първи моменти след събитието участници. Всеки от тях, поне за сега, силно желае да е миротворец. Искреността ще бъде проверена много скоро и прочетена в прииждащите от Украйна новини.

Примирието в Донбаска и Луганска област е временно, (не)искрено и (не)трайно усилие на Европа да бъде медиатор. При толкова силна икономическа, енергийна и “популационна” обвързаност, “roadmap”-ът, начертан в Минск вчера и подписан днес сутринта, ще живее кратко като всяко недононесено. Родено набързо, от необичащи се родители и изродено от коалицията на силно желаещи примирия, а не истински мир.

Въпрос на недълго чакане е да научим за първите опити за “разширяване на рамките” на споразумението.

И въпреки, че живеем в 2015, уроците от миналото, които стара Европа не е научила през кожата си, остават за пре(до)говаряне. През животите и кръвта на нови невинни Украинци и “опълченци в отпуска”.

Най-големият успешен от това примирие в Путин. Легитимиран, той бе приет от “цвета на Европа” в ролята на партньор, който “няма участие във войната”, която тече необявено в Източна Украйна.

Украйна остава сама засега. Не съм убеден, че единственият и изтъкван принос на примирието ще бъде ползван от украинците. Мирът ще го има във позната ни версия Минск 1.0. която сега всички наричат война. Не криза, конфликт или гражданска война.

Точно днес, покрай новините и коментарите за споразумението в Минск, дойде новината, че Украйна (вероятно) ще получи помощ в размер на 40 Милиарда долара. За страна, намираща се в ситуацията на Украйна, това е повече от ясен, категоричен сигнал за подкрепа в стремежа й за независимост про-европейска и про-западна политика. Не искам да свързвам събитията, случили се почти заедно, но дори да не е съвпадение, това е факт.

Сдържаността на западните (европейски и американски) коментари допълва картината на двусмислено и смълчано очакване. Сякаш за пръв път миротворците не са горди от станалото и не го считат успех. Вероятно опитът, таен, неизказан пред публиката ги прави снишаващи се пред този пореден опит за среща на два свята, разделяни от цивилизационна пропаст.

Останалото е надеждата за чудеса. А в политиката, както и в живота, чудеса няма. Там, при трайните усилия, има много труд, осмисляне на опита и искреност.

Поне две от тези компоненти днес много липсват на света.

В лов на отблясъци

 

 

 

Когато имаш недостизи в наличните ценности, ти посягаш към патерици на егото, които винаги измамно ти помагат. Но никога пред света. Околните виждат, дори невиждащи уж. Пред света е ясно кой и кога хваща огледалото и търси слънцето или луната – та белким уловената светлина те огрее и ти светнеш.

Днес търсещият референции от света постоянно (но най-вече публично) Калин Терзийски написал стихотворение за Жельо Желев, което добило и бърза публичност, ни настига.

След прочитането на “творбата” се оказваме на среща с “мъката” на живия лиричен герой по себе си. Желев е превърнат в опорна точка и метафора на твореца, търсещия (себе си) Терзийски.

Един от десетките, вероятно стотици, образи, произведени зорлем в ранга “публични”, натикани в ръцете и очите на читателите и зрителите. Хората-жертви, разпознати като удобни оръдия на публичността. Кривата, разбира се. Тая в дето ние живеем. Или поне си мислим, че живеем, креейки.

Да пази Господ! От его.

10.2.2015

Пиршество за страховете

 

 

 

По пътя към облекчението и въздъхването винаги има трудности и усилия за отлепване на мислите от обсебващата реалност. И ако тревогите на мисълта са натрупани въпроси без отговори, трупани десетилетия, а в някои теми и столетия, трудностите са големи. Дори не просто големи, а гигантски, плашещи умовете от размера си, растящ в тези дни като гъби след дъжд през опасения, тревоги, обърканост, до размери на планински хребети, озъбили се в зъбери, лавини, шубраци и пущинаци, сивеещи пред очите на мислите ни.

В тая уж апокалиптична картинка няма място за учудване. От като свят светува – самодоволството, самостатъчността, местния патриотизъм, незнанието, нечетенето, неграмотността, неученето раждат видения, призраци и митове.

И няма порастване на умовете, има единствено доброволно рециклиране, възпроизводство на ролята ни на учудени (вечно) деца. Сами сред “лошия” свят (който винаги е един и същ), но всеки пораствайки през знанието и опита си на мислещ открива за себе си “вечните истини” – по-бързо – четейки и учейки – и никога – ако е неграмотен, дори ако не срича и чете “гладко” и е с очила.

Не зная дали забелязвате, че ако застанете пред екрана на компютъра или телевизора, пред вас като на парад се изреждат спасители. Истински кастинг е настанал, пиршество за страховете и рай за “месиите”.

Предвид дълбоките традиции на управление през спасяване на само-удавени или давени в океани от страхове, у нас, сега в мътните води на реалността, разказвачите на реалността – политици, журналисти и цялата обслужваща и назначена публичност работи по (сис)темата “пусни го във водата и го спаси”. А докато мислите на мяткащия се в студената вода се мятат ужасени от усещането за “естествения” край, от борда на кораба на разума – спасителите да хвърлят пояса с истините от последната инстанция на “здравия разум” на безумието.

Към тази позната ни картина ние трябва и да добавим щипка от още една подправка. За овкусяване на реалността. Ние никога не трябва да забравяме, че разказаната и изживявана от нас десетилетия история има и още “компоненти”. Способността да произвеждаш идеи, да мислиш, да създаваш са все мъки, свързани с познанието, обучението и системния труд.

Именно липсата на модерност и живота ни на доброволна провинция на света, живот в селската ни идиличност са подпечатали нашия договор за вечната игра на спасители и спасявани. Пак по тая “проста” причина, от сутрин до вечер в мислите ни гостуват врачки, “деформирани истини”, сплетни, интриги и откровени лъжи – за да заместят, подменят даже времето за спокойна мисъл и размисъл със страхове и отровни мисли, които си предаваме един на друг като бацили на грип.. Както знаем – във всеки момент нормалният човешки мозък изпълнява по една задача добре. Станат ли повече – “качеството” на мисълта пада и идват инстинктите.

Тази технология на крадене на времето за спокоен размисъл, подменен от апокалиптични мисли не е нова. Това са “принципите на Гьобелс”, правилата на пропагандата. Независимо от преследваните цели – идеологически, материални или морални – на финала резултатът е само един. Мисълта за промяна я няма. Дори крачката към малката стъпка напред е свързана с мисъл, конфронтираща се, споряща с реалността, наричана за благозвучие “статукво”.

Останалото си го знаем – живот – пиршеството на страховете, сред парада на функционалната неграмотност, завладяла не само статистиките за състоянието на образованието ни днес, но и публичността (“ни”).

На промяната все още не готвим арки с цветя, няма мажоретки и подготвени речи на общественици-мъдреци, не я чакаме като освободител. Този “невидим” днес освободител си има име и това е знанието.

Всичко останало е телевизия, сайтове, дипломи в рамки, печатани на домашен компютър на “промо” цена

“Тримата тенори”

 

 

 

“Тримата тенори” Първанов, Миков и Сидеров запяха във все по-очевиден руски синхрон. Не че това е учудващо или изненадващо, но партитурата им, подмушната спешно, ги наелектизира за новото им турне по медиите.

Явно времената се променят бързо и съществуването на отделни оперни и солоистични биографии се оказват ненужни, дори безполезни, за каузата на руския им оперен репертоар.

За съжаление, кандидатури за превръщането на триото в по-мащабна певческа проява, не липсват.

В конкуренцията за доходния репертоар, ще се пръкнат и “тримата баси” и “тримата баритони”. Според музиколозите – определянето на диапазона на гласовете било игра на нюанси и на оценки на обичащите гласовете критици. В нашето политическо пеене нюансите си тръгват, остават печатите в спомените на публиката, наивно вярваща в таланта и мистериите на гласовете..

Напротив – вървим към хора на про-руските спасители на клета Европа.

В царството на стотинката, “калинки” нЕма

 

 

 

С радост наблюдавам повишаването на цената на стотинката в живота ни! Сигурно забелязахте, на левчето “модата” му отмина отдавна.

Засега този “феномен” е видим само в живота на “мравките”, онези дето имат две задач(к)и в живота – да плащат данъци и да гласуват, но скоро ще се “появи” и по “горните” етажи на много плоската днешна наша обществена пирамидка. Пирамида, “сделана” от желе.

Трудът и ценността му си вземат “реванша”, загубилото цената си честно човешко усилие – трудът, знанието, моженето – превземат “загубеното”, което им принадлежеше. Принадлежало винаги на истински можещите по нормалните земи, от които връщайки се всички “възхитени” схващаха само лукса и “учудващата” форма на функциониране на живота “там”. Но ние бяхме и сме нещо “друго”. Тук се работеше по “методата” “тук е така”.

Казано с други думи – в царството на стотинката, “калинки” – нЕма. В това “царство” има мравки и труд.

Битова история

 

 

 

Сигурно мислите ви се борят с реалността, в която сме потопени? Вероятни си задавате въпроси на какво мяза размазана ни картинка, в която се помещават животите ни?

Ето една моя “версия” на ставащото, взета на вересия от живота, където всичко е толкова еднакво и понятно ни.

Поне днес (утре не зная, живеем динамично) – България ми напомня на семейство преди развод, след тежък и дълъг период на “търсене на решение”, което след една луксозна екскурзия на екзотична дестинация (взета на кредит и пореден последен “шанс за брака”) се събира на “семеен съвет” и си казват “учудени” – пари няма.

Всеки е с “издайнически” тен (не че не са си черни в очите един на друг), но се мразят вече и открито, презирайки екзотичната ваканция и търсейки виновният, който я е предложил.

Въпросите кой и кога вземаше кредитите за колата, ненужния днес трети апартамент взривяват и остатъците от крехкото и привидно примирие.

Децата реват, жената и мъжът са купили тайно подаръци (взети с пари на заем от приятели) на любовниците си. За света те са светци, но пък подаръците всеки крие и чака момента за лелеяната среща с консумацията на тайното и таено “щастие”. .

Но инак – драма, та драма – и изход няма. Позната картина, от както “свят светува”.

Поне ставаме световни – животът без развод с миналото, но и без договор с бъдещето, продължава.

Присъдата

 

 

 

Този текст (от линка на поста) е най-страшната присъда, която може да прочетем някъде, без да е издадена от някоя съдебна власт. Текстът е и кратък, ужасяващ некролог на цялата куха, двулична и обезсмисляща човешкото политика, случила се в България.

Всички думи, мантри или празни обещания са “оценени” от младите. Те са безсилни пленници на липсата на перспектива за тях сега тук, по своему погнусени, и безразлични към живота си и бъдещето му.

Хоризонт в мислите им няма. Има обмяна на веществата и безсилие.

Не очаквам ридания и признания за безизходица от устата на никой политик.

В света на “невинните” възрастни, цената я плащат децата ни. И ние, през мълчанието, в клопката на миналото и мантрите му сред които “живеем”.

Текстът от уебкафе.бг

67 процента от младите не правят нищо

Webcafe.bg, по Дарик 06.02.2015, 15:50 (обновена 06.02.2015, 16:44)

По-голямата част от младите не правят нищо – не работят, не учат, не търсят възможности за подобряване на квалификацията си. Това се отнася за 67 процента от хората на възраст между 15 и 29 години. Това показват данни на Министерството на младежта и спорта, представени от заместник-министъра на спорта Калин Каменовм цитиран от “Дарик”.

33 на 100 от участвалите в проучването трудно свързват двата края, а 29 процента искат да емигрират. 60 процента от безработните младежи са роми, но проблеми имат и младите хора от малките населени места.

„От близо 1500 анкетирани 77% не смятат да изкарват допълнителни курсове и да добиват нови умения в своето свободно време. 63% не спортуват и не смятат и да спортуват, 69% от тях не четат”, казва Каменов. Въпреки че толкова висок процент от анкетираните трудно се справят финансово, половината от тях не работят, 75 процента не се интересуват от политика, а едва 28% ще гласуват на предстоящите избори.

Да продадат гласа си са съгласни 10% от анкетираните.

От министерството призовават младежките центрове на територията на страната да бъдат по-активни в помощта към младите за намирането на работа. Според зам.-министъра, въпреки че има много възможности за работа, в много случай те не стигат до онези, които имат нужда за работа.

„Говорим за конкретно населено място, където има голям брой безработни хора, които не са мотивирани, нямат желание, загубили са стимул да търсят работа. Чакат някой да им помогне, тогава ние отиваме при тях и им помагаме”, каза Каменов.

Проверки на Министерството на младежта и спорта показват още, че много от неправителствените организации, които усвояват европейски средства за провеждане на информационни кампании и консултации, не стигат до целевите групи и често не водят до конкретни резултати. За такива дейности са отпуснати 1,4 милиона лева. Все по-често се появяват и организации, които печелят проекти, свързани с прилагането на младежките политики, но впоследствие се оказва, че не развиват дейността, за която са били финансирани.

http://www.webcafe.bg/id_1977811307