Страхът уби Немцов

борис немцов 28 2 2015 38_main
Думите нямат особен смисъл днес. От вчера, 27.2.2015, 23:40, никой смислен и честен човек, разбираш малко от политика и съвременните й процеси, няма съмнение какво става в Русия. Окончателно, завинаги, без съмнение за грешка. За 10 минути новината за убийството на Борис Немцов в центъра на Москва, близо до Кремъл, обиколи света.
Илюзиите за примирия, надеждите (наивни мисли на “неискащи” да разберат ставащото) за поява на разум фалираха, свършиха, разбиха се. Още една граница бе преместена нататък, към стандартите на безчовечността. Злото няма спирачки, диктатурата, дори опакована като демокрация (по “руски” тертип), може да създава само безнаказаност и да ражда смърт. Смърт на всеки пожелал да е несъгласен.
Остават не много въпроси в мислите на хората, които следят ставащото по света.
Защо едно от знаковите лица на опозиционно мислещите, различните, несъгласните, критикуващите остро Путин може да бъде убито?
Защо Немцов си е позволил да си мисли, че известността му (не само в Русия) може да бъде негова защита?
Убийството на Борис Немцов, което никой няма искрен интерес да бъде разкрито, ще остане като един от последните крайпътни камъни на пътя на Русия към нищото и самотата. Изход от този път няма. Това е тупик (рус.). Има бъдещ, скорошен, предвидим край.
Реакциите, като мигновени снимки, тук, у нас и по света, показват за сетен път колко малко (един човешки живот и неговата “смешна” цена) могат да покажат толкова много за останалите живи и на тях, живите, един за друг. Циничността на реакциите на уплашените адепти на империята, пожелала да спре историческото време, разказват всичко.
Вече няма нужда от маски, вече няма бал. Няма и музика, оркестър, фалшива приповдигнатост или нужда от грим. Светът е все повече черно-бял. Съмненията кой кой е все повече намаляват, анихилират се.
От “вежливата” анексия на Крим, от краят на полета MH17, през драмата на “народните републики” в Донецк и Луганск, през близо един милион бежанци и (поне) 10.000 убити по земите на Украйна, до днес, през цялата деградация на представата за световната моралност, правила, международни норми и задължения, от неистовия стремеж за мир, ние ставаме свидетели на края на днешната “руска демокрация”. Политковская бе само началото, което светът тогава не “видя”.Бог да прости Борис Немцов, един от неслучилите се реформатори на Русия. Днешна Русия на Путин не се нуждае от него дори само жив. Страхът убива.

Мълчанието и безразличието просто продължават агонията към края на всяко безправие, насилие и безчовечност. На края, на финала всички са жертви. Живи или мъртви, дишащи или бездиханни, трупове или опечалени.

Страхът и самоубива. Това не е анализ, това не е и съждение. Това е “бъдещ” факт, който ще бъде видян от доживялите през драмата, която не просто предстои – тя е пред нас, пожелалите да видят бъдещето днес, през фактите. Дори през кръвта на убития вчера Борис Немцов.

Дано Бог прости и на днешна Русия, която сътвори днешната “империя на злото”, убила и Немцов.

Кеч за тъпаци

 

 

 

Учудвам се на детската радост и възбудените възклицания на останалите политици и развълнуваната публика от “напускането” на Първанов от себе си, наричан и АБВ. Търсенето на събития сред какафоничната медийна бутафория вероятно иска своето. Вероятно съм много наивен, та и се чудя. Вероятно съм избирател, парченце, трохичка от електората – без разлика цвят, мирис или годност.

В състезанието кой е по наивен – левите избиратели, към които е адресирана тази сценка, или десните, мъдрите, консервативните – победителите са десните и наивните. При цялата условност на идеологическите етикети сега у нас

Дори фантастическата възможност от напускане на Първанов от АБВ да стане факт за малко (час – два – три, ден – два – три), случилото се не променя политическия пазар. Политическото предлагане, както е и в търговията на улицата – предлаганото на драгите зрители винаги следва търсеното в разбълниканите им/ни умове.

Първанов е лого, търговска марка. Няма инвеститор, който да се лиши от подобна стока с лека ръка.

Въпросът за наивността или радостта от “станалото” е подценяващ разума и минималната рационалност на публиката, която всички (очевидно) разпознават като отсъстващи. Явно в оценките на българските политици, ние, публиката им, сме посредствени, аплодиращи, обсебени от мисълта, че трябва да бъдем спасявани. Дори през сценки като днешната – кеч пред ентусиазирана аудитория – Многострадалният срещу азбуката на разума.

Сценката на финала ще се окаже сълзливо-сополива. Търсете си кърпичките.

Развод на Първанов с Първанов няма. Има нов тренд – игра на оставки, с оставане след малко съспенс за пожелалите да гледат кеч “битката”.

Свободата да бъдеш ти

 

 

 

 

Днес научаваме факта, че тенесистът и българин Григор Димитров се извинил на почитателите си за своя загуба от незнаен квалификант на турнира, на който миналата година бил победител. Кому е нужно? Защо хвърля сол в раната си сам?

Та той е световна звезда, млад, хубав, популярен, коментиран като бъдеща първа ракета на света. Длъжен ли е? Защо? По нашите стандарти той просто трябва да продължава напред. Явно, неусетно за нас, Григор Димитров е все по-малко нашенец, който просто е емигрирал, за да си вади хляба по света.

Има един много прост тест, за да разберем кой кой е в живота.

Какъв е в действителност един човек ние можем да разберем по това, което той прави когато може и да не го стори, не е задължен. Именно в моментите, когато човек е свободен да извърши или не един жест, една постъпка, но го прави, ние осъзнаваме по ясен, категоричен начин кой е човекът до нас.

Фактът, че Григор се извинява на публиката, без да й го дължи, разказва за личността му повече от всички интервюта, възторжени възхвали или отрицания. Извън ПР-стратегиите, думите или жестовете, които са очаквани и дежурни.

Всъщност – това е урок за публиката му, която той сега възпитава, извинявайки се. Думите на това извинение ни дават представа колко е голям Григор.

Да мислиш за другия и да му го покажеш, когато той не го очаква е оная “малка разлика”, която могат да усетят, разберат и разпознаят само мислещите.

Казват, светът и истината за него се криели в детайлите, но има и едно уточнение – за пожелалите да прочетат, мислейки над видяното. Човечността е код, през който общуват душите и мислите, насочени към другите, “невидимите” те.

В простичкия, делничен свят живеят (само) картини, факти, звуци, миризми.

Останалото са мисли. Над себе си и делата си и за другите. Съотношението определя размера на мислещия. Отсъствието на мисли за другите е самонаказващ ни избор.

Григор е наш съвременник. А ние дали живеем в неговото време?

оффнюз: “Григор Димитров се извини на феновете си

Първата българска ракета Григор Димитров използва Twitter, за да се извини на феновете си след изненадващото отпадане от турнира в Акапулко.

„Извинявам се на всички, че не играх по-добре. Обещавам да се върна тук по-силен през следващата година. Благодаря за невероятната подкрепа“, написа Димитров в социалната мрежа.”

Жътва е

 

 

 

Сякаш все повече започваме да разбираме смисъла на думите “дни на изпитания за здравия разум”, едно уж клише, комбинация от привични думи, изречено и изписано хиляди пъти. Пороят от уж кротките новини залива съзнанието, обсебва мислите, и ни кара да се замислим – това ли бе целта на 25-те години “преход”. Това ли е демокрацията? Това ли е исканият и гласуван през множество избори модел или устройство на живота ни?

Всъщност кой е щастлив от всичко ставащо около нас? Това ли е България на нашите мечти? И не дава ли днешна България, през новините си (дори филтрирани) порой от доказателства на напусналите родината си, че не са сгрешили?

Тази ли e нашата България, която мазно описват партийните програми и мантри? Може ли двуличието да е вечно? Има ли по-нетрайна и крехка човешка конструкция от лъжата?

Дали от привидната какафония и безредност на събитията все повече хора около нас разбират, че изборът е само един – България, но без сантиментите на миналото. Тоест без Русия.

А ако някой си мисли, че сеенето, поливането, косенето на хора -тревички и конформисти ще доведе до вечна хармония и райски рахат, то той греши. Именно подавляющото мнозинство на отгледания у нас конформизъм ни доведе до днешната ни карикатура на т.нар. демокрация. Нещо като нищо – местен ерзац, нямащ нищо общо със ставащото по света и с правилата му.

Желан или не – именно конформистът е серийния и неловен от закона убиец на демокрацията и на бъдещето ни.

Всъщност днес всички ние жънем – жътва е. Конформистка и разтърсваща. Вероятно променяща и подменяща избори, изтриваща наивности, гонеща илюзии, рушаща съюзи на заговорници.

Жътва е. Падат снопове, нахални врабци търсят зрънцата си, други двуноги дебнат в синора, готови за нощта… За много от нас, по никое време, защото не сме осъзнали все още нещо – това е начало. Всъщност това е животът – след всяка смърт има раждане.

А краят на конформизма все повече се вижда – животът е избор, а не безразличие и съгласие. Красивата цветност на илюзиите ни напуска, светът става все повече – черно-бял.

За прилежността

 

 

 

Най-много страдания и злочестини на света и на всеки от нас е донесъл пътят към признанието пред нас, самите, че не сме уникални и безсмъртни. Тленността и еднаквостта ни с другите са сякаш убиващи ни дори само да се сетим за тях.

Най-ужасяващо и най-трудното на тая земя е да си признаем, че чуждият опит е урок, който не е нужно да преговаряме през страданията му, когато ни се привижда само нам най-хитрия и кратък път към успеха. Или да следваме примера, когато той е помагащ и подкрепящ ни, в моментите когато трудностите се борят да ни откажат от начинанията ни.

Сякаш целият път на човека до днес, въпреки огромните натрупвания на култура, опит, примери и тяхната всеобща споделеност е една вечна битка с горчивината на простото откритие – истинските, трайните неща в живота на всички са ставали когато е имало много труд, пот и сълзи. Възможните прилагателни само замрежват мислите с мъглата на емоциите и самоизмамите.

Човекът не иска да се поти, да плаче и да се труди – анонимно, тихо и без награди.

И в “награда” на тези нежелания – получава уроците на изживяванията, емоциите на страданието, което е всъщност поправителния към откриването на откритото от предишните поколения, цивилизации, народи.

Битката ни да прозрем, че не сме богове, че ние не сме Господа, е измамна, безславна в края си и явно вечно изучавана от хората. Накрая не Господ побеждава, а ние губим от слабостта си и от безсилието на илюзиите.

Трудността да разберем, че животът е път, маратон, дълго ходене към бъдещето е ужасяваща с неяснотата на вечно търсената мимолетна и днешна награда.

Събуждането на историята

 

 

 

 

Днес се навършва една година от разстрела на протеста на Украинците на Майдан – снимките от оня ден, който сякаш бе толкова отдавна и едновременно сякаш от вчера, само ни казват, че ние сме живи в дните на най-големите световни промени след края на Втората Световна Война.

Живи, вероятно и мислещи за себе си и съдбата на България, разбирайки повече от всякога истината за “братска” Русия, нашият двоен освободител, както твърди официалната ни днес история.

Оттогава до днес, светът заживя с пълното усещане за живот на ръба на истинската Трета Световна, за която много аналитици говорят, че тече днес, наричана от Русия “хибридна”, а изживявана от света като постоянен допир до кървавите новини от Украйна и в търсена на баланс на ръба на войната. Ако попитаме мнозинството от Украинците – Украйна е във война с Русия. Украйна загуби Крим, след братската славянска помощ на “зелените човечета”, които светът дори не разпозна като измама. След това започна драмата в Източна Украйна, продължаваща и днес. “Зелените човечета” станаха “опълченци”, отново подкрепяни “невидимо” от Русия. И през цялата година в Украйна се лееше кръв. Умираха невинни, умираха Украински патриоти, пожелали да опазят земята си от руската агресия. Светът мъчително “проумяваше” ставащото, очаквайки чудото на миролюбието на агресора.

От тогава, 20.2.2014, до днес светът и новините му бяха засипани, смазани от пороя от събития, възторг и покруса на битката на Украинците да си вземат държавата обратно. Едва сега, година по-късно започват да се появяват факти, разкриващи истинските убийци на протестиращите. Остават все още ненаказани истинските физически убийци на хората на Майдана. Украйна мъчително напуска своето съветско минало и окопалите се сред украинските институции огромен брой не-украинци – хора, живеещи в Украйна, но рушащи всяка крачка на Украинското бягство от лагера на съседите – славяни.

От онзи 20.2.2014 до днес светът не е същият. За тези 12 месеца светът успя да научи до някъде повече за себе си, за политиците си, за хората си отколкото за годините от края на Берлинската стена.

Именно в тези 12 месеца се сриваха публични образи (имиджи), падаха маски, светваха невидими симпатии, невидими до сега импулси на историята събудиха уж самодоволни народи.

Без изключение, политиците на света заживяха в сценарии, които не са дори пожелавали в най-лошите пожелания към своите врагове.

Пътят към мъчителните, замитани преди, прозрения към това коя е Русия, кой е Путин все още не извървян. Посетите по цял свят, през бизнес и “идеологически” зависимости, продължават да разказват за учудващи (до скоро) връзки.

Изненаданият от станалото се оказа Западът. Идващите със закъснение почти една година изненаданост, учуденост, прозрения и откровеност извън традиционната дипломатична словесност само ни показват колко е трудно да се учат историческите уроци от всички.

Този тектоничен процес на световна промяна обещава края на една голяма световна илюзия за спрялото, унило, омърлушено историческо време и “за края на историята”.

До днес, 20.2.2015, ние и светът се намираме някъде по пътя към новата световна картина, в която лицата от световните новини не са усмихнати. . Вероятно и най-добрите, най-доблестните политически футуролози не са способни на друго освен да допускат, да разсъждават, но не и да предвиждат нещо сигурно и категорично. Всички масови медии запълват този вакуум с предвиждания на врачки, астролози и гадатели. Сериозните медии чертаят краткосрочни прогнози и догадки.

За кой ли пък светът научава, че GPS координати в историята няма. Там има процеси, взаимовръзки, културни, езикови и политически граници и много, много невидимост за широката публика. Именно тази невидимост “събуди” Украйна, осветявайки я с кръвта на хиляди украинци и съдбата на бежанци на други над 700.000.

В тези последни 12 месеца от животите ни, ние научаваме за големия свят и за нашия малък колко много не знаем от историята и нейните вечни, повтарящи се уроци.

Светът се събуди, той не е същият. Вероятно и ние, Българите, ще научим този факт, а дай Боже, и го разберем през края на своята доброволна провинциалност, тъй видима като безвремието, животът ни offline със света.

Историята не е мавзолей

 

 

 

Никога няма разберем защо държавата днес (а и вчера) не поиска да научи какво мислят за Левски, Раковски, Ботев всъщност Българите. Във възможното, неслучило се и тъжно с резултатите си проучване ще стане ясно, че днес мнозинството Българи са почитащи лицата им и образите им на икони, за които знаят малко или нищо. Че преобладаващата част от младите, утрето на България, са повече левскари от колкото знаещи историята на героите си. Че образованието ни, живеещо в ледената епоха на комунизма, не пипа историята, за да не се размирише на про-руското ни минало. И настояще.

Именно заради това и днес миналото ни се почита мелодраматично, героизирано и захарно – през захарния памук на панаира на изтърканите думи.

Левски, Раковски, Ботев и много други образи от нашето минало са били много повече от разрешеното, но не разрошено наше минало.

България продължава да живее с еднотипни, безлични ритуали, отразяващи публични роли на снимащите се до паметниците и по трибуните. За съжаление, поне за сега – днес ние сме повече левскари, фенове, а не обичащи искрено и разбиращи истината за живота и делата на тези икони, които са били и хора като нас. Едва ли псуването е онова, което ни доближава до тях, но едва ли и иконизирането им е полезно за нас.

Инкриминираните и днес думи срещу Русия и ролята й в историята на тези символи на Българщината са именно причината днес да почитаме една гладка, опипана от хиляди редактори на фактите, избрани в селекция от океана на миналото ни.

Докато описаното по-горе е наше вечно съвремие, ние ще продължаваме да ходим в историята си като в мавзолей. Там миришеше на спарено, бе мрачно, имаше охрана, която пазеше восъчния Димитров (вероятно по-възрастните помнят тези епизоди от пионерството и чавдарството си).

Почитта към смъртта убиваше и убива човешките ни мисли, прави ни малки, незначителни и уплашени, а героите – далечни супер хора. И всичко това ни лишава от единствения смисъл на делата им – да ни помогнат да порастем и да престанем да бъдем деца – обгрижвани, поучавани и наказвани ако поискаме да порастем, търсейки промяна.

Историята не е мавзолей. Историята е урок – трагичен, героичен , кървав, но помагащ да растем, разбирайки я.

Инак – вечно ще останем с венците, думите на запис, прискърбните за камерите лица на преждеговорившите. И ПР – пред метафори, които са неразбрани, но наричани паметници – каквито сме и ние – на миналото, което не сме научили и не желаем да прочетем искрено дори.

Херувимизация

 

 

 

От вси медийни рътлинки и глогинки към нас летят послания, мъдрини, прозрения на преродили се чудодейно светци. Където и да пипнеш копчето или клавиша на новините от кранчетата се изливат “свети” думи на хора, които искат всичко, но не и промяна.

В България днес, сред световната суматоха, тече драговолно потокът на един невиждан до днес процес на херувимизация. Шлейф от думи, псевдо активности, които имат за своя скрита и единствена цел – ден да мине, друг да дойде, но да не се случват промени. Инерцията на 25 години “професионализация” на празното говорене, краденето на историческо време за промени, комбинирано с усетената от елита сладост на Европа и западното, днес се превръщат в могъща спирачка на истинските трансформации на системите, през които функционира обществото. Всяка от гилдиите, “адаптирала” се към квази-баланса на нищо случването се съпротивлява на всяка мисъл за промяна.

Разцветът на буфосинхронизма, известен ни от цирка по времето на комунизма, днес има свое продължение през лицата на стотици, хиляди буфосинхронисти – светци.

Ако някой каже, че времето на демократичния преход е минало напразно по повод интелектуално развитие на нацията, то той греши. За годините на въпросния преход политическото двуличие (част от всяка политика навсякъде), тук придоби характер на масово пускане на балони към въздуха и космоса, с малкото уточнение – флоберките на липсващата преса и медии (тея дето пукат балоните на фантазиите и лъжите) – тук ги няма.

В светът, в който заживяхме фризьорка може да обясни кратко и внятно (рус.) международното положение, правейки бърз преглед на всичко жълто, минало пред уморените й очи – в моментите когато ръцете й не са се морили с косите на клиентите.

Озовахме се в свят на професионализъм, в който всичко е допустимо, възможно, потенциално – защото политик днес е повече от свръх професия. Политик днес значи престиж. Временен, мимолетен, но престижен период в биографията на хора, които са чели вестници на заможни колеги, които са ги образовали до нивата на масовия позитивизъм, който ни владее и наднича от всеки ъгъл на “земния ни рай”. Днес “анализите” на политиците са обтекаеми като болид от Формула 1.

През две изречения можете да прочетете или чуете хумористични гледни точки, наричани позиции, които не се събират от дори елементарната формална логика. “Позициите”, масово огласени от медиите, са обтекаеми, аеродинамични, пронизващи свистящо времето, което поне за миг е тяхно. Позиции на херувими с дълга история, умеещи да говорят за грешките на “те”, другите, и започващи с мантри като “трябва”, “нужно е”, “крайно време е”, ‘необходимо е”, “да разплетем проблемите”. Днес да си популист е първа гордост (и задача от сървайвъра) на всеки политик.

При комунизма шегата бе по-проста и по-ясна – тогава си говорехме, че партийните другари подбуждаха трудещите се с “дайте да дадем, другари”. Днес тук е същото, но е опаковано с ПР стратегии, високопарни думи, мисловни заемки, които не са разбирани от възпроизвеждащите записите на купешките фрази, чути от някой екран или подготвени от услужлив ПР експерт по повод поредната комуникационна стратегия” по приобщаването на мислите на електората с мислите на буфосинхронизма.

За зло или добро – колкото и да се отхранва всенародната илюзия, че думите или скритото в тях безвремие може да спре хода му, някой ден – за всеобщо учудване – тази пост-съветска, безкрайна сякаш перестройка, ще се срути.

Тогава бентът срещу времето и промените ще се изсипят над главите и съдбите ни. А ние, наивно вярвали, в херувимизацията на говоренето и спасителната му мисия, ще се ударим по челата и ще се досетим, по болезнено, дори ужасяващо болезнено за простата истина – никой не е победил времето, което е вечна промяна, на която модерните нации са съюзници, а ние днес все още вярваме, че ще победим.

Явно, пада ни се да си научим уроците, които другите нации и народи са учили и описали преди нас, изживявайки всички епизоди и периоди на своите илюзии. И това не е новина за света.

(Опти)мистично

 

 

 

Днес споделих с един приятел, че вероятната задача на многото министри, народни избраници и чиновници, постигана през многото меко казано странни мисли, изказани публично, е благородна и цели постигането на неявни за простоватите ни умове цели. Само задълбочен анализ, най-силната Българска черта днес, могат да ни помогнат в (дез)ориентацията ни.

Търсейки разконспириране, демистификация, осмисляне на тази река, цунами и природно бедствие от гледни точки, позиции, те, гореизброените лица, искат да постигнат както следва:

1. Развеселяване на полу-будните и полу-живи граждани. Поява на (кисели за начало) усмивки по лицата ни.

2. Повишаване на колективната самооценка на Българите към себе си през сравнения и истински, “жизнеутвърждаващ” катарзис.

3. Повишаване на изборната активност и удължаване на листите на стремящите се да “артикулират” публични мнения, с цел повишаване на конкуренцията между бъдещите избраници – упоменатите министри, народни избраници и чиновници. Всеки малко по-смел е на една мисъл разстояние от силното желание и той да кандидатира.

4. Внасяне на оптимизъм в мислите на подопечните избиратели през масов акт на шегаджийство, изречено сериозно, насочено към гражданството.

5. И предвид тенденциите – една подсъзнателна заплаха, която има и оптимистичен прочит – ако не сме ние – представете си какви ви чакат да си изберете.

6. Входирането на предизвикателни за разума идеи имат за своя единствена цел лека гимнастика, събуждане, дори възраждане на функционалността, за занемарените ни сиви клетки.

Гледайки позитивно, добронамерено, оптимистично – все повече си мисля, че мисията на допуснатите до микрофоните, камерите и публичните източници, наричани медии за по-кратко, произвеждащи ментална зараза са изцяло патриотични, подхранващи светъл оптимизъм, който е в очевиден дефицит тези дни.

И ако не сте ме разбрали – целта, която е преследвана е Изцяло Алтруистична, Хуманна, Човеколюбива. Всяка друга гледна точка носи отрицанието на изброените 3 ( словом: три) опорни точки.

Всеки, който мисли различно от гореказаното – не е патриот!

Последно и сериозно – гледайте новия филм за Дякона, за да разберете кой не е Левски. А ако много се заинатите – отворете малкото му тефтерче. Там, на редовете е описано простичко всичко за което не стана ясно от сложността на (опти)мистичния живот, който водим.

3D реалността v. санкциите

 

 

 

Днес ЕС обяви поредния транш от санкции към хора и фирми от Русия. Сред непожалените е непрежалимия за всяко червено сърце – класик на класическата съветска естрада, великия Йосиф Кобзон. Любимец на всички леви меломани у нас.

А ние добре знаем къде са сърцата на патриотите и къде са им ГЛОНАС координатите, в добавка – тук анатомията е различна – тук левите уши и сърца са обърнати на север.

Прибързана е радостта на необичащите Кобзон българофили. Едва ли има технически пречки да бъдат правени видеомостове, скайп конференции, ютюб диалози и от големи екрани, надлежно “дарени” от заможни леви, Кобзон да пее на чист български. ЕС и санкциите не могат да спрат копнежите по миналото под звуците на “широка страна моя, Болгария”..

Остава и биологията да бъде победена – и тогава какъв живот ще настане – между две кебапчета и сред скарите – Кобзон на екрана, френетично подкрепян от фенове в третата възраст, закичени с 3D очила.

Виртуалната реалност – сред все по-виртуалната им, политическа нереалност.

Този текст не подстрекава за дела и иновации. Напомням, БСП има и електронни членски карти и Интернет радио. Кой го слуша сред членската маса – можем само да подозираме, но левицата и перцата й не са извън времето и технологиите. Остава им да покорят и една биология.

И историята.