“Нежната” (р)еволюция

 

 

 

В България тече тиха, невидима “нежна” революция. Като стане малко “международно”, ерго динамично и лееко епично се появяват жените, вземат думата и дават тон на вярната картина на “нещата”, които ние, уни секс зрителите, сме видели, но може би не сме разбрали.

Ако помните – когато на царю честити му се нарушаваше министерстването или царуването (по избор на читателя), от другата страна на океана пристигаше Мария-Луиза, сестра му. И “обговаряше” обстановката през дълги интервюта (по една страница) в тогавашните сайтове, наречени вестници.

Години по-късно от царската (ни) история, на Борисов на помощ се притече вице-премиерът Румяна Бъчварова и му напомни, че се е шегувал пред пламенните ГЕРБ-жени. Той се сети, дори напомни на коалиционния си съюзник РБ и министъра на здравето Москов (без ски) – не се шегувайте. Шега няма.

Днес на президента Плевнелиев му се притича на помощ началникът на кабинета му Екатерина Захариева, обясняваща обширно вътрешното положение и ставащото около нас. Захариева, бивш временен министър, зарежда “средата” с озона на оптимизма на светлата си вяра в успехите.

Питал съм много хора в годините назад, жени и мъже, дали знаят за “женската” версия на фразата “тоя се прави на мъж”.

Никога, никой не ми спомена да знае за умотворението “тая се прави на жена”. Чувал съм за “пешкин жена”.

Защо ли? Не зная. И аз съм мъж. Българин, уточнявам.

Нещо става, май. Жените тихо ни приближават до света и “стандартите” му днес. Причините са доста. Изучаваме ги…

Мигове от живота на една кофа за боклук

 

 

 

Този текст има смисъл да бъде прочетен само ако не сте извънземни, не сте чужденци и продължавате да виждате с очите си, а не през сайтове, рипорти и телевизионни новини.

Текстът е безпартиен, безцветен като всичко около нас.

Днес мой приятел ми разказа за своите наблюдения над една кофа за боклук в Пловдив. Една “лафка” от друг вид, от центъра на града с тепетата. Място на кръстопът…

Първо, вече имало опашка от чакащи и наминаващи. На всеки 5 минути имала “гост” кофата.

Второ, цветът на кожата на посетителите на кофата изсветлявал.

Трето, нямало бутаница, имало толерантност – в случай на опашка, хората взаимно се изчаквали.

Четвърто, за повишаване на ефективността се ползват колела (велосипеди), но и тези с чантите, пешите, не били малко.

По моите “софийски” наблюдения, преди близо месец, около периода на чудесата по Коледа, изчаках на 2 минути пеша разстояние от сградата на МВР (района до църквата “Свети Седмочисленици”) – мургави “изследователи на боклуци”, бяха със стара кола-комби. Те работеха бързо, експедитивно, професионално. Мъжът караше, жената притичваше до кофите.

Изчаках, човекът пусна на “мигащи”.

После продължихме напред, както се очакваше.

Текстът се дописва ежедневно. Просто трябва да се поспрем за малко до някоя колежка на пловдивската “лафка” от другия вид.

Космонавтска

 

 

 

Ако ме готвеха за космонавт, вероятно щях да се чувствам и като български избирател. А като “избирател” все повече в мислите си съм “космонавт”.

Там, в курсовете по подготовката за полета, въртят кандидат-космонавтите в една центрофуга. И после проверяват вестибуларния им апарат – дали могат да ходят, дали могат да мислят, дали се контролират. Как са във “връзката” със здравия (си) разум. Преглъщат ли “реалността” на центрофугата, мърдат ли, шават ли..

Та и ние, като космонавтите сме въртени в една центрофуга – от ранна сутрин – до мрак сме ротирани наляво и надясно. Дясно “говорене” от “леви” дейци, “ляво” – от “десни”. До пълното превръщане на мислите в провинциално, безлико желе.

Страхове, лакърдии, веселби и шеги, сред пустинята на ежедневието ни на все повече оживяващи. С едничка цел – не да полетим, все пак космически кораб за цял народ няма, но пък да сме гарантирано объркани и да “продължаваме напред”. Към светлите дълбини, заместили бъднините, за които разказвачите не са си вярвали.

И все се готвим, и все отлитане няма. 25 години кандидат-космонавти, по същество звездобройци, без телескопи, с очила, купени по пазарите за 1 лев.

Пътници без гара, влак и крайна точка. И все по-малко избиратели.

Език мой, враг мой

 

 

 

Опълченците от Шипка, “превъплъщенията” им днес в Украйна – “ДНР” и “ЛНР”, имали прераждане в България, в партията на Бареков.

Любен Дилов, разказано в някакъв телевизор, днес, сутринта: “България без цензура” е партия, която е създадена като опълчение, затова е и съвсем естествено трябва да мине през период, в който да изкристализира кой за какво е там. (офф)

Историята, повторена и потретена, или просто копирана, накрая е издайническа гротеска за лошите й “автори”.

Краденето на патос, без опазването и разбирането на смисъла, не се преследва по закона за авторското право, не е интелектуална кражба, но е потискащо миришещо и издайническо. И в случая Бареков – миришещо на руски пари.

Интелектът, останал без морал, накрая се превръща в бостанско плашило за прелитащите над него души.

Времето ни

 

 

 

“Неусетно” заживяхме във време на помия, на “пречиствания”, премислени, но неизвивяни “катарзиси”, на театрални фехтовки и скечове. Време на разпади на авторитети и души. Време на въздигания и възкръсвания – истински и театрални. Постановки, “постановки” и разтъсващи човешки драми, изживявани тихо (когато са искрени) и шумно, когато са комерсиално “потребни”.

Време на болки, на сълзи, на откровения. И все заради едно – заради душите, които искат да са на чисто със себе си, което е винаго събрано в миналото. Презряното, подмитано, щастливо, тъжно, разказвано, скривано, премълчвано и наше минало, което сме ние.

Когато преди 25 години мантрата на китайската поговорка/сентеция за “за щастието да живееш в интересни времена” бе на мода, ние никога не сме си давали сметка за размера на гнойта, която не изтече тогава.

И сега, уж помъдрели, уж по-умни, “научаваме” къде искрено, къде престорено, че лихвите не са банков термин или понятие, дума за разговор с банков служител, а истинска, жива повинност пред всеки от нас.

Е пак, през клишето – това е само доброто начало на края на неслучилата се някога промяна. Време за изтичане на неказани думи и за неизживяни срамове, гняв и болка.

Мерзко време е! Но е нужно да го изживеем, не просто защото ни се е паднало от някъде – наше си е. Неизживяното се връща и иска своето.

Неизминатите на чисто пътища в душите и съдбите трябва да се изминат на чисто.

Историята на нашето порастване

 

 

 

Ако можем (или поне се опитаме) да опишем с две думи най-новата ни история, т.нар. “преход” – това е бе национално славянско “училище по византология”. Политиката, която е игра навсякъде и е била игра винаги по света, Тук, у нас, в България, това не бе “проста” игра, това бе училище по лъжа, по измама, която платена от измамените наивни, се оказва и самоубийствена за всички – “преподавателите” и “учениците” в тая безкрайна школа по национално самоунищожение.

Но историята ни има и друг прочит – това са нужните ни уроци, които не сме научили за да разберем себе си, за да живеем по-добре заедно. В добавка трябва да си кажем, че истинската, “голямата” политика – вътрешната и/или външната не са игри. Те са нещо средно – заедно и поотделно – между шахмат и маратон. Но никога бягане на къси разстояния или кореспондентски (игра на през писма) шах. Дали тичаш дълго или мислиш над всеки свой ход дълго – винаги зад тези два “спорта” стои мисълта, управляваща тялото и реалността, в която то живее и твори.

Става все по-очевидно, че на Българите им липсва националния урок, трансформиращото колективно изживяване, в което всички мислещи да осъзнаят, че сами, поединично, няма да успеят в това да живеят по-добре и заедно, но разделени от насадени (продобити или самоотчувани) омрази и илюзии за лични “просперитети” – гарантирано (и все по-очевидно) затъват в миналото и безсилията си.

Истински, изживян дълбоко и раждащ нови надежди успех, сред драмите на хората около теб, няма.

Липсва ни онова историческо “образование”, което да ни помогне да осъзнаем, че всичко зависи от нас, самите. Именно това “образование”, “невидимо” за делничните си мисли, ние си “набавяме” днес – през преживяваното от нас колективно.

Политиката, “образователната програма” на нашето “училище по византология” успя да изгони от учебните форми искрените, отдадените през душата си българи, хора и просветители – “преподаватели” и/или “ученици”. На терена на образованието (политиката) властват съгласните, компромисните и неучилите.

Днес България може да бъде видяна през картините на масовите български училища – носещи дъх на минало, но не и на искрен патриотизъм, действащи музеи без сърца и душа. Ритуални места за правене на нещо, което не помни себе си и смисъла си. Шепата изключения и усилията на искрените ентусиасти само подкрепят казаното, но и “казват” нещо повече – България е имала и има умове и души на искрени, отдадени интелигентни, модерни патриоти.

Тези думи нямат задача да бъдат образователни или назидателни над нас. Дори неосъзнато, животът е бил и е по-силен от смъртта. Явно, все по-явно, става – пътуваме напред към миналото и към към бъдещето едновременно. Към миналото – през търсените и “ненамерени” преди десетилетия уроци, и към бъдещето, което ще е пълният крах на илюзията, че сме безсилни, че светът е пълен със заговори и непременно (само) със злини и врагове на нашата “богоизбраност”.

Една кратка разходка в Българската история разказва, че България е ставала силна когато е стигала дъното, но когато и Русия е била слаба. И когато западът е нямал избор пред волята на Българите. Историята на Българското Съединение е най-добрата илюстрация как волята на народа побеждава “съдбата” и “предначертаното”. Колкото и светът да се е променил оттогава, колкото и той да е станал по-сложен, по-свързан и “по-малък”, законите на историята са същите.

Ходим, тичаме, даже летим към края на “училището по византология”, в което дремуцаме, охкаме и стенем, но и се учим от десетилетия, с “преподаватели” с перфектен славянски. Които освен мъчители са и истинските ни учители по пропуснатите уроци на предмета “историята на нашето порастване” и усещането, не станало до днес дълбоко убеждение, че “съединението прави силата”.

В XXI век само организираното, осмисленото съединение може да “произведе” резултати, ползвани от всички – бедните и богатите, училите и неучилите, “сложните” и “простите”. Съединение, събиращо умовете и душите на истински обичащите именно България.

На днешна България й трябва не просто Възраждане, а Ренесанс. Завръщане към ценностите, които са помогнали на западния тип общества да бъдат днешните. Обругавани или приемани трудно, именно тези ценности са причината днес ние да се стремим да бъдем търсещи модела на модерния запад, а не този, полу-модерен (през потребителското, външното, видимото) и дълбоко презиращ успелия през свободна конкуренция, която е само хартиено намерение тук и сега. Именно тази “малка”, “формална разлика” ни “държи” и днес в ролята на оставачи или на жертви на “лошите”.

Всичко останало, онова, което е преживяно и което ще преживеем по пътя ни сега, ще са уроци. Нужните ни уроци, преживяни от другите народи преди нас. Онези, на които ние завиждаме, не разбирайки (все още) че нищо не се дарява, а се заслужава. И не е награда, а резултат на споделен колективен егоизъм.

Историята не приема “подкупите” ни през ролята ни на жертва. Историята и светът не съчувстват на неискрените жертви. Впрочем, в историята, всякога жертвите на един народ рядко са били основание за “световно съчувствие”. Редките примери подкрепят убеждението, че всичко е ставало ако в самите народи е имало критична маса от обединени хора-личности-патриоти, осъзнаващи важността на “домашната работа” на самия народ.

Една от най-важните пред нас, самите, задачи е да разберем истинския смисъл на думата “патриотизъм”. Дума, която “крие” в себе си гръцката πατρίς – отечество, родина и ничий друг интерес, осъзнавайки съвременния смисъл, през сложността и свързаността на днешния свят, в който живеят Българите и другите народи. Напускайки примитивното тупане по гърдите и омразите, замрежващи сложността на днешната световна картина.

С труд, мъки, лишения за всички (!), упорство, сълзи и вяра. Много вяра в човека, в другия, и в себе си, че можеш, че си способен да побеждаваш себе си и страховете от провала.

Изкуството да си “великодушна жертва”

 

 

 

Азбучните “истини” за Българското “партийно строителство”, преговорени, през кратката история на АБВ. Напускаш партията, която те е направила име, заради която те има, не уточнявайки каква негова част си – душата или тялото, и “накрая”, на месеци броени на пръстите, “мъченически”, “преглъщаш болката и огорчението” и продължавате напред. Заедно.

“Днес ще подадем ръка на БСП и на всички леви формации за съвместни действия”, каза председателят на АБВ Георги Първанов в интервю за Нова ТВ.

Анонсът на Първанов идва точно една година след рестартирането на проекта АБВ, който отцепи значим ресурс от БСП и само за няколко месеца живот успя да вкара собствена парламентарна група в 43 Народно събрание.

Един от най-тежките удари по левицата беше загубата на цели структури по места, които обявиха независимост от “Позитано” 20 и се прехвърлиха към формацията на Първанов през 2014 г.” (уебкафе.бг)

Пост-Кери-драмата

 

 

 

Днес Кери бе “видян” от битивито по специален, careful начин във вечерните новини. И въобще – не бе пропуснат в целия шлейф от събития, които “осигури” в губернийката ни. Осветен, Кери “светна” пред цяла България.

Един материал за Кери и официалната част и два за ефектите върху психиката на редовите и не-редовите граждани (некои депутати). Без тежки задълбочавания в детайлите, защото всичко е ясно, пък и човекът идва за малко. .

Във втората част (за баланс) – протеста срещу Кери и газовете му, описан обширно като битката на “Атака” с пространно интервю на Чуколов, тежките изпитания на депутатите до добирането им до БНБ (въпреки трудностите), втори “акцент” – ФБ протеста (протест номер 2) и тънкостите на заявилите и пожелалите да повикат.

И за капак – третият материал – среща със страдалци (граждани, живеещи в окото на драмата), пострадали от затворените прозорци и за лош късмет гражданин, назован по име да бъде мъчен у дома си. Първо страдал от Кери, и “компенсиран” от журналист и оператор, пред които да си излее душата.

Но това не е всичко – журналистката Х, съчувствувала на гражданите-страдалци ги “утеши” с нова “прокоба” – идва и Столтенберг (шефа на НАТО), за него просто не й се мислеше какво ще ни докара. На нас, гражданите “драгите зрители”, мъчениците.

После новините продължиха спокойно с убийствата (5 на брой тая седмица) и важни детайли около тях, успокоявайки “хода” на психо-терора над пожелалите да се помъчат, интересуващите се, да чуят истината от “водещата (“американска”) телевизия”.

Погледнато обективно, такива чужденци са под нивото на “нашите критерии”. Днес Първанов отбеляза, в нарочно интервю по същата телевизия “Имах повече очаквания от посещението на Кери”. Виж Буш бил друго нещо (дето са се видяли веднъж). За Путин скромно мълчи – не, че не правиха срещи под път и над път, шлемове и газови планове. Дипломатично отминава “посредствеността”, с която “лъсна” днес Кери. Ама пък ние сме умни, хитри, на нивото сме му и се сещаме за казаното между кадрите, думите и споделените ни бащински мисли.

Оставам с радостното чувство, че чужденци не трябва да идват и да ни мъчат. Сигурно сме единодушни и сме много.

Дойдоха нови времена – вместо ние да се излагаме пред чужденците, както бе досега, дойде един излъгал се чужденец – и се излага, мъчейки ни.

Ние сме си класа и сме си о’к.

Кери: спрете да бъдете деца

 

 

 

Държавният секретар на САЩ Джон Кери дойде да ни напомни, че България е член на НАТО и ЕС. Факти, които ние периодически, “спонтанно”, абортирайки от изборите си като държава, забравяме. И да спомене, мимоходом, за всички произтичащи от тези два факта, задължения и ползи.

“Преводът” на думите му е поредното потвърждение, че силното желание на България да е жертва, на която трябва да се съчувства, е силно преувеличено, вътрешно наше изживяване. Странно, “невидимо” за “чужденците”.

Играта на жертва я играят децата, а не възрастните, зрелите и отговорните за името и делата си.

“Двоуменето” ни към кой свят принадлежим бе демистифицирано с думи, които не се нуждаят от политически “превод”:

“Като съюзници на България на първо място бих искал да ви уверя, че чл. 5 е солиден и ние като съюзници сме рамо до рамо. Затова днес сме отново заедно. Целта за изграждане на единна и мирна Европа не е завършена като проект. Америка е ангажирана за постигането на една силна и суверенна България.”

Папуриада

 

 

 

Има доста кир да падне от снагата на въшлясала, немита, гурелива и спяща (но не и красавица) България докато разберем на кой хал сме. Истинската картина на дълбочината на тинята на блатото, в което живеем, едва ли е разбирана и от 0.5% от Българите днес.

Лечение на обществен сепсис с “врачки”, “астролози”, “нумеролози” и “витамини” няма, но ние сме над “дребнотемието” и не даваме уши на “недобронамерените”, “лошите” и неразбиращите “сложната ни душевност”.

“Славянското” дишане със сламки в устата, скрити между папурите, и от себе си, няма да е вечно.

Днешното квакане на жабите и стрелкащите се попови лъжички покрай дишащите със сламките българи, правещи се на славяни, е нелепа битка с времето, в която победа за разума няма.

Илюзията, че светът живее в XIX век е само наша, колективно “славянска”.

Да си напомним – Пулев, който “продължаваше напред”, след загубата от “укропа” Кличко, си сменял треньора.

Първата, най-страшната, най-трудната ни крачка към една промяна в живота ни е “криеща” се в мисълта, признанието, “наказанието” – “славянското”, както и алкохола, консумиран в извънредни, “професионални” количества, убиват.