На въжения мост

 

 

 

Вероятно забелязвате, все повече, как историята с първия компромис винаги има продължение, повтаряне, потретване и на финала всяко добро уж намерение се появява като птица без оперение или като карикатура на идеята и на предложителя, превърнал се в спомен на първоначалната си опереност, дори оперетност в някои по-едри случаи.

Липсата на второ мнение, в името на “единството”, “позитивното”, мъркащото и мяукащото, винаги ни завежда към оня дол в мислите, в живота, в делата, при който се появяват онези “забравени” мисли при началото, пълни с възбудата на “алтруистичния наивник”, който не обича да му се “пречкат”, защото той е магически знаещ всичко.

Сякаш тая история е вечна и винаги се повтаря и винаги е “нова”, “поучителна”, “ключова” и е винаги за последно.

После, забравили “болката”, мислите с “прозренията” и уж “направените изводи”, продължаваме напред.

Всъщност тези думи са разказът за една земя и за хората й, които то са във вечната си клопка да си задават въпроса кои са един на друг, но да не потърсят истинските корени, темелите, на които да поставят началото на моста си, който до днес е бил все въжен. Мост между цивилизациите, за които ние имаме основания и “материали” да бъде от камък. Живеем в странната (за нормалния свят) ситуация да не попитаме другия за себе си защо сме “свенливи”, “страмежливи”, “достойни” и “горди” наследници на минало, което не познаваме.

Заради което не познаваме и себе си днес.

Ветровитото място на днешна, вчерашна и утрешна България (или поне земята, която населяваме) е сякаш едно проклятие, в което вместо да се замислим това как да бъдем строители на мостове от камък и знания, ние вечно прикърпваме въжената конструкция, която се полюлява при всеки полъх на вятъра и все сме учудени от физиката на фактите.

Вероятно, неосмисленото по критичен и честен начин минало ще продължи да ни чака в своята среща със себе си, където (при наше желание и при съответното лидерство), ние ще научим с искрено учудване (какво друго да бъде), че цялото богатство и всичкия камък дето днес не ги виждаме стоят непокътнати и невидими заради доброволната ни днешна слепота.

Вероятно тогава кокилите, с които крачим, надвиквайки се със себе си и ходещи по въженото ни съоръжение на днешното ни самосмисляне ще се срутят. Тогава, потъналите в бързея на водата кокили и скъсаното на две въжено “съоръжение” ще престанат да лъжат сетивата и мислите ни на вечно оживяващи и вечно спасяващи се. От себе си и слепотата си.

Тогава, когато реката придойде, и мистичният ни мост се скъса.

А дотогава – продължаваме напред, изследвайки кога ще стигнем до точката на пречупване, която за наше потресение е част от природата на въжената ни конструкция, люлееща се между география, време и прозрения.

Инак, на пръв поглед, всичко е просто – на един полет от 2 часа от нашата земя светът на запад, светът “работи” и “функционира” по друг начин. Измамната “визуална” илюзия, че всичко е токова просто е част от обяснението за днешното дередже.

Истинският път е невидим, непонятен, странен и “отблъскващ”, защото е път в ума, в мислите, в знанието, в промяната, която е усилие и клопка за всеки пожелал да бъде “сляп”.

Очите по лицата ни са последното доказателство, че ние сме зрящи. Ние гледаме с очите, но виждаме с ума. Всичко е толкова просто, нали.

Касичка

 

 

 

Устройството на умовете ни и на “нещото”, наричано “популярно” наша душа силно, натрапчиво, дори “нагло” прилича на детската касичка, която ни подаряваха в едни други години когато бяхме деца – поне по снимките по Нова Година (Коледа бе нелегална). Само дето вместо монети, “заинтересованите вложители” пускат не монети в касичката, а похвали, ласкателства, обещания и илюзии.

Оттук нататък започва и вечната драма и битката на човешкото у нас. В сложната (и проста едновременно) оплетеност на възпитание, среда, прочетени книги, попито познание и способност да мислиш над себе си – едни пълнят “касичките” си до пръсване, а други, по-скромни обичат да чуят звуците само на златните “монети”, които за тях никога не са само тези от чисто злато.

Колкото и да искаме да сме уникални и да се гримираме като изключителни, ние никога не трябва да забравяме, че сме ходещи касички с минало. Колкото и да се правим на такива, каквито е пожелал светът от нас или да бягаме от ролите, в които ни поставя живота, ние не трябва никога да забравяме всъщност кои сме и за какво сме на тая земя.

Погледнато, странно, парадоксално, ние всъщност цял живот водим една единствена битка – да изтръскаме касичката от фалшивите монети, с които я пълним.

Едни успяват, други не и продължават напред.

Накрая, а той винаги идва, всички осъзнават безсмислеността на самоцелното “влогонабиране” с фалшиви монети. Пак гледайки – през тая “картинка”, мнозина вадят монетките, през енергично тръскане, за да гримират касичката си и все не успяват.

Други, тихо, невидимо, онези разбралите смисъла на живота, се борят да дават на другите, защото това е единствения смисъл на нас като творения на тая земя. Морал, ценности, теории едва ли са понятни в “дълбочината си” на мнозината, но именно те са тези хора дето са с пълните със жълтици, които не са от злато. И заради което живеем.

Казано накратко, целият наш живот е една безкрайна битка да не бъдем деца с касички, и най-накрая – да не бъдем деца, крачещи сред вечния, безкраен шпалир от подавачи на монети за “касичките” ни.

Знаете ли коя е най-голямата драма на България?

 

 

 

Има драма, но няма България. Защото името на една страна се определя от лицата и мненията на мислещите в нея. Страна, в която безсмислието е смисъла – няма име. Тя е безлика. Тя е просто парче от земята, стоящо по хартиените карти и в Гугъл Мапс.

Тук просто има само буфосинхронисти. Пътници на гара разпределителна.

Страна междинка, петно, сянка, все повече спомен. И за жителите й.

Партията на децата и нейните приятели

 

 

 

 

Единственият въпрос, който можем да си зададем след “безапелационната победа” на крайно лявата СИРИЗА, подкрепена за новото правителство от крайно дясната “Независими гърци” (АNEL) какво ги обединява?

Но още задавайки си го, се оказваме безсилни пред рояка негови “братя”, който ни напада. Или пък по-точният въпрос е кой ги обединява тези “крайни”? Любовта към гръцкия народ? Ценностите? Моралните? Материалните? Някакъв нов гръцки идеологически микс?

По радостните възгласи, покрай дипломатичните поздравления, става видима цяла група от вдъхновени от “края на Европа”. Както бе ясно още доста време преди предизвестената победа на Ципрас – време на осветяване настава. На визуализации на невидимото, “тънкото”, “недостижимото” за “непросветените”.

Има всякакви реакции – от отрицание, през въпроси, до крайна възбуденост с пяна на уста. Нашенското масово е “колебливост”, която само прикрива на кой стискат палци мнозина тук. И на кой – не.

И тъй като живеем във времена на постоянни проверки, на постоянни тестове кой с кого “съюзява” мислите (и делата) си, кой е бил искрен и кой – не, ние само можем да сме благодарни на гръцкия “Робин Худ” Ципрас (така бе наречен в някаква бг медия) за възможността да ни “освети” истините и най-простата от тях – “по възгласите ще ги познаете”.

Цялата история, случваща се в последните два или три дни е “благослов” за Русия и Путин. Ако някой трябва да ликува днес, то едва ли са видимите “възхитени”. Русия си преброи приятелите. След случилото се в Крим, след случая с Малайзийския самолет, след разстреляния автобус, след ежедневните доказателства за истинските причини за драмата на “хунтата” и бендеровците в Украйна, все още има “про-европейци”, които са в хора на днешни гръцки победители, “размазали” ценностите на “еврогейте”..

Явно мечтата на “новата демокрация”, родила се в Новогърция е по вкуса на всички, за които плащането на дълговете е унижение. Всъщност кой освен децата може да живее в свят без платени сметки? Има ли родител, който да си позволи да подари всички прищевки на децата си? Кой може да живее в държава, свят, в който другия до теб не си плаща за труда ти?

Има ли един държавник, който може да управлява една държава без да събира данъци? Разбира се, има и “изключения” – ако са за малко и по “оня” повод. Но това не е темата ни.

Само в свят, в който хората не уважават себе си, нямат истинско и изстрадано достойнство може да има горещ патриотизъм и сиризи. СИРИЗА е наистина партията на децата, горещо акламирана от възрастни русофили от цял свят – леви и десни, десни и леви, както дойде.

Всъщност езиковата загадка се крие в гръцката дума τράπεζα (трапеза), която преведена на български е банка. Може би този известен каламабур крие отговора за това езиково недоразумение, което се превърна в политическа реалност до срещата с новата реалност, за която днес (и засега) възбудените не искат и да чуят.

Накрая, историята ще бъде единствено благодарна на гърците, които без да искат разказаха за себе си, за детското у всеки от нас, за трапезата, която ни даваше комунизма и зрелия му сурогат, от който уж се отървахме. И за “вечната” славянско-християнска дъга, която иска да говори днес на италиански, френски и испански.

Да живее трапезата и новата й детска а(з)-сам-блея, провеждана днес в съседска Гърция! И правителството й, начело с най-младият премиер в историята на Гърция Ципрас.

Пезевенкността

 

 

Перверзността е станала изкуство, към чийто “амвон” са се устремили хиляди сенки на души. “Човешката” природа успя да се “изчанчи” до “висини”, непонятни на “простосмъртните”.

Понякога си мисля, че рекордите в “Книгата на Гинес” имат доста празнини в категориите. Пост-комунизмът е истинско находище за болни от само-влюбеност, замесени с тотална хуманна недостатъчност, овкусени, и двете, от много минало.

Тук, в категорията “изкелеферченост” има доста бъдеще за Гинес. Да покриеш себе си с интелектуални пера си е изкуство. Да се правиш на индианец сред наследниците на траките, прабългарите и “славяните” е станало висше проявление на “характера”.

Това не е за всеки! И Слава Богу!

Сиртакито, “Сириза” и узото

 

 

 

Гърция пожела да постигне всички детски мечти наведнъж. Ако някой иска да вини гръцкия народ, той би бил в грешка. Всички народи са като деца. И винаги е било така. Ако ги управляваш или водиш по “детски”, дори детински наивно, “произвеждаш” не народ, а детска градина. Лидерите, или “учителите” са тези, които помагат или пречат на своите “деца” да пораснат или да останат “вечни собственици на детски мечти”. “Растежът” е свързан с толериране на примери на успели по автентичен начин, а не през чудеса или магии. И през гражданско образование и култура.

Сякаш първите жители на планетата на децата не са нашите Крисия, Хасан и Ибрахим, а гърците.

Гръцката държава бе допусната да взема кредити, да строи олимпиади, да бъде лъгана от “мравките”, но и елитът (без разлика в цвета на политическото оперение) не остана длъжен на бюджета. При сива икономика над 30% всички бяха “щастливи” и никой не се замисляше за деня, в който идва сметката.

След доста отлагания и компромиси от страна кредитори и политическия елит на Гърция, които можем да наречем предпремиерни представления, днес, след изборите сме на премиерата на представлението.

Днешната победа на “Сириза” е проста визуализация, публично доказателство за очевидния и вечно верен факт – оставиш ли едно заболяване без лечение – диагнозите препускат в посока все по-голямо задълбочаване на страданията на организма и разрушаване на неговите “имунни” защити. Мащабът на подобен “медицински експеримент” и ефектите му са без значение за резултата, който винаги е един и същ. Болният – отделен човек, индивид или цяла държава си плащат, “озовали” пред вечния избор – живот (промяна, лечение) или смърт (продължаване напред без идея за развитието на “болестта”).

Докато светът се радваше на растящи икономики и ръстове на БВП, гърците кротко си вземаха кредити, които има бяха отпускани от западните банки.

Комбинирано с убеждението, че са родители на демокрацията, и вечния им силен “патриотизъм”, който е на крачка от патриотарството и болката на незаслужената им роля на слуги на запада, пролетарското се събуди. И никой не може да каже, че е учуден или изненадан.

Член или не на ЕС, Гърция я чакат драматични епизоди на прозрения и напускането на състоянието на болестен обществен метаболизъм. В гръцкото общество ще настъпят процеси на отрезвяване през масовото разбиране на цената на илюзията, че всеки сам може да се оправи, постигайки всички свои “мечти”.

Европа никога повече няма да бъде великодушна и редуцираща дългове. Времето когато преди 3 години Гърция предоговори дълга и го намали с 100 милиарда евро, свърши. Но това бе преди 3 години. И никога повече няма да се случи. Гузността на Европа свършва, поликоректността си тръгва. Светът не е същият и това предстои да го научат и Гърция, и гърците..

Ако не за друго, фалиралата неведнъж в историята си, гръцка държава, ще бъде ужасяващ, но нужен на Европа и света урок. Ужасяващ, драматичен, явно нужен (и) на гърците.

Сиртакито и узото ще свършат скоро, както и горивото в ракетата на “Сириза”, заредено днес на старта на отлитането на гръцката ракета към света на детските мечти.

Истинските камъни са невидими

Дойдоха (отново) времената, когато всеки от нас трябва да мисли за камъка, който в действителност носи и за цената на всяка своя стъпка. И за истинския смисъл на всичко, което правим, в делничния, уж никакъв наш ден, една от хилядите тихлички на къщите ни, които обитаваме – душите ни.Сега, във времената на войната в Украйна и краха на преоблечената “пролетарска” революция, във времената на икономическата криза и броенето на стотинките, сякаш телата ни се сещат по-често за тленността си. Краят на карнавала наближава, сред паднали маски, илюзии, погубени човешки животи и смешни, жалки “катарзиси” на борещите се да оцеляеят в битността на “богове”.Това, което днес ни заобикаля, буквално обгръща, ни напомня само едно. В живота на милионите, милиардите “анонимни” никога и сега светът не бил различен или “по-специален”. “Малкият” човек винаги е помнел своята мисия и е спазвал правилата, описани в Божите заповеди. Светът е оцелял и до днес, защото почтеността в своята невидимост го е пазила.Светът с нищо не се променил от хилядолетия. Той си е все същият. Представата ни за нас, самите, хората, само се е променяла. Подвеждащото и растящо чувство за сила, власт, дори всесилност, прикриващи добре известната ни гордост (его), ни заведе в света на правата и свободите, забравяйки задълженията ни към света, тоест към другите. Материалният свят, в който заживяхме подкупи очите, омагьоса мислите, запрати ни лъжовно в света на “безсмъртните”. И много си повярваха, че са богове, богоравни, богоизбрани. Буквално вечни пратеници на съдбата.

В клопката на описаното винаги има и “следовници”. Всеки пастир си има и стадо. Оттук – до безмъртието крачката е една. При упоритост, “верни приятели”, комбинативност – стълбицата до небесата на земното безсмъртие е построена. Дори може и церемония да се направи.

Остава само един въпрос – това “строително постижение” трайно ли е? Има ли по темата мнение и историята? Иска ли някой да прочете фактите, които се повтарят постоянно и нямат никаква, абсолютно никаква идеологическа или свързана с епохата обвързаност. От както светът е сътворен, а хората живеят в общества, човешката природа търси спасители и винаги ги намира. И си плаща, през закъснялите “прозрения” – “ама ние не го мислехме и разбирахме така”. По-комбинативните добавят – “ама никой не ни го каза”.

Вчера един приятел ми зададе ужасяващия с простота си въпрос – колко по-щастлив е онзи, който почива под огромен камък, “разказващ” за “значимостта” на погребания. Тежи ли му камъка, носи ли го, и за къде го го е понесъл?

Кой стъпва на това каменно място искрено? И колко дълго?

Камъкът ли пази паметта за хората или делата дето са оставили, които се виждат през живота на другите, анонимните (ако е бил истински значим за света) или просто е бил един от нас, “анонимните” и живее в душите на живите и обичащите го.

Остават без отговори вечните въпроси – кои сме ние хората и защо сме на тая земя? Разбираме ли, сещаме ли се тленността си и за кратката си мисия на земята, преди да ни сложат под камъка, който се вижда или е малък, в душите на тези, които са останали (все още на земята) и дишат, сещайки се за нас. Кое е по-голямо – видимото или невидимото от очите?

Останалото е прах и много суета и селфита или юсита с глупостта на суетата. Никога не съм разбирал едно – ако се напиеш с двайсет годишно уйски (вероятно има и по-старинни) по ли е добре от това да се “налюляш” с местна, родна грозданка или братска водка?

Историята, в която живеем става все повече наистина Библейска. И истинска. Хората, ние, светът се завръщат при себе си и смисъла на живота, който ни бе “избягал”.

Истинските камъни след нас са невидими. Дори и надгробните, които са видими.

Ден на затворените очи

 

 

 

Тези дето се решили, че някой нормален работен ден от годината трябва да се “отработва”, никога не са били в ролята на стопански мравки или миниатюрни предприемачи, дори. Дни, като днешният, ни риба, ни рак са едно “отбиване на номера”, игра на правителството на бащица с “народните маси”, които (също) не обичат промяната. “Тънка” закачка с психологията на не-промяната и гориво в двигателя на безвремието ни.

Умиращ зрял социализъм на живо, насред ЕС и 21-ви век. Ден на затворените очи за истината коя е всъщност България днес. Да “компенсираш” в полу-жива икономика, в страна на кръстопът, е нелепо.

Икономическите ефекти за предприемачите, работещи с вътрешния пазар, от подобни дни са мизерни. Никога досега не съм чул икономически обосновки или анализи какво дава на днешния Българския бюджет тази практика на комунизма и неговата “планова икономика”.

Със задълбочаването на кризата, невидяна от статистиката, свиващата се, анихилираща се, Българска икономика само губи от дни като този. Ден- паметник на сантименти, нямащи нищо общо с “пазарната икономика”, пред чиято “икона” всички “отговорни фактори” се молят като ортодоксални вярващи и живи “светци”.

Да управляваш значи да мислиш, все пак. С извинение към мисленето – то идва когато го поканиш в главата си. Инак си стои по книгите и по главите на тези, чиито глави не разбираш, защото са плашещи (те).

Идилия за глупостта

 

 

 

Вероятно ние живеем в една от многото страни на земята днес, където се управлява по “правилата” на Параграф 22. Тук, сега, а като е било винаги всякъде, да управляваш страна (дори като една човешка длан) по “методиката на тепека-то”, ръчния режим, импровизирайки, все не става.

За всеобщо успокоение, не сме единствени, не сме самотни в това свое битуване в света на парадоксите, трудностите, необяснимото, загадъчното, тегобите и мъките. Има и по-зле от нас, винаги. Само си пускаш кранчето на новините и си “уреден” с “пресни” “аргументи и факти”.

Вероятно и последният в държавата, най-неучилият и най-пропадналият знае – ремонт на землянка с цел превръщането й в небостъргач, дори в къща, не може да има. А ако има визуализации – както във славните времена на Екатерина Велика, то това ще е пак “Патьомкинска реалност” – бутафорни къщи, които от разстояние късогледите виждат мечтите на поданиците и лъжите на придворните си.

Замъгляващата реалността пропаганда, малтретирането на умовете, и пеенето на химни и въздигащите миналото в култ оратории, продължават да произвеждат само хлороформ и анестезиология (нещо като демографията и археологията).

Килийно мислеща за себе си България продължава да се върти като затворник в своето само-възпяване в доморасло величие, но за съжаление на певците и изпълнителите – песните и казачоците, разхождащи се по мислите и душите на слушателите все повече заприличват на танци на вампири. Дори самодивите, “възкръсвани” ежедневно, планомерно, организирано и дълбоко уважавани от фоклористите и от народния гении в миналото, и те не помагат.

Ако в нещо можем да се борим за някаква челна позиция, в някаква (каквато и да е) класация, за да си храним “патриотизма” и “националната идентичност”, това би бил единствено уникалния, “Български” стил, нашия почерк и принос към световната класика и съкровищница на глупостта, описван като “Параграф “България”. Свят на вечното започване от нулата и вечните изненади от фактите.

Тук в републиканското царство на разбърканите причини и следствия, на загубените връзки между фактите, сред таратора и “бърканите яйца”, се води епична битка, как да се сглобят отново краставицата, киселото мляко, копъра, и яйцата и да изтичаме към другите, вероятно големи тъпаци в мислите ни, за да им се похвалим за победата, която никой не иска и да знае.

Тук всеки решава сам проблемите си, в съзнанието му е един неслучил се Айнщайн, Ленин, Ленън ли беше, няма значение, ама нали ги знаеме другите – всичко е мафия, всичко е далавера – кой да ни признае нас, малките и бедните. Нас, жертвите, разбира се. Ние си го знаем, да не слагаме сол в раната, а да гледаме напред.

Всеки тук има своя фатална теория за тежките световни конспирации, в които сме затънали, но пък винаги ще чуе с радост какво би разказала всяка баячка или ористница от някакво “средство за масова информация” дето не си знае собственика, но е сигурно, че е радиоактивно излъчващо мрак за сумрака във всяка “будна” българска душа.

Пак тук, във вечен цуг-цванг с времето, всеки започва от начало и е постоянна битката да избута тухлата на предишния зидар (но не масон), за да е ясно, че в капсулата на времето, дето се зарива в основата на всеки епичен строеж е само и единствено неговото име и неговите мъдри мисли, защо всеки държавник, който е чул за Симеон Радев (май некакъв важен дето е умрел отдавна) знае, че иска да бъде “строител на съвременна България”.

Вероятно в това ни е драмата, че въпросният господин (дето не е ясно бил ли е жив, имало ли го е) е писал (да допуснем, че го е направил), но последното което е имал предвид са били строежите и строителите.

Тук да си учен е нужно да си намериш 3 пирона, един чук, да си купиш 3 рамки, да посъбереш някой и друг лев (евро или долар) и да си заковеш закупените (но неизстрадани) дипломи на стената и да си пуснеш едно стусче у фейсбука. После следва “кариерното издигане”. Най-тежкото е минало.

И така, люлейки се между вечния цуг-цванг, изненадите от природата (която само за това е създадена), вечното откривателство на физическите, химическите и човешките закони, минават дните ни.

Вероятно, поради тази обстановка, по тези земи не идват много чужденци, ние не ги и каним, а тея нашенци дето са много отворени (към света) си биха камшиците, ставайки експатове и най-големи кредитори и инвеститори в бившата си земя.

Не зная защо демографията (!) ни умира, но ние не разбираме, че всъщност не умира България, а нея я убиват разказаните в текста “картинки”, идилии на глупостта.

Имам(е) (но)вина

 

 

 

Използвайки “патентованата фраза” на бившия Нешкин любимец и настоящ евро-консерватор Бареков, днес ние научаваме за “краха” на “илюзиите” на един човек, който е бил винаги практичен.

“Нешка нема грешка” е минало. Днес парите имат друго име и то е глупостта, според известната Робева.

Гледайки на историята с Нешкиния “поглед” на само-мразещи се, ние можем само да продължаваме по Пулевски напред. Кълчотейки думите, давейки смисъла, трепейки и последната здрава клетка в главите си и горейки, взривявайки с “дълбока удовлетвореност” и остатъчните мостчета с нормалността.

Ако Робева е тръгнала да развива модерния днес процес на катарзис пред широката публика, да разкаже как гледа в очите “златните момичета”, “златната публика”, кога са настъпили прозренията и кое ги ускори точно в тези дни. Кой я посъветва да стане кашмер на стари години, самобичувайки се пред камерите?

Не е от глупост, едва ли е станало и (само) заради пари.

Робева: Подкрепих Бареков от глупост. “Тези, които подкрепят (политическите партии), си носят отговорността, както аз си я нося. Приемам всичко, което ми се поднася, барабар с обвиненията, че са ме купили. Не е проблемът с парите, а с глупостта. Поемам цялата отговорност и последствия”. (офф)

Все повече, четейки или научавайки за новини, прииждащи на тежки талази все повече, като тази, “Нешкината” днес, изпитвам тъжно съжаление за себе си и за България, че можем да имаме за “предмет на вълненията” миналото ни (сервирано по медиите като промяна и “новина”), което изглежда за нормалността като подобна гротеска, в която всичко е тъжно, вкиснало и забавляващо само ниските, примитивните страсти на омрази и разрушителни мисли, дърпащи ни назад.

Нешка имала грешка, но България (по-важна от всеки от нас) е в тотална, системна грешка и продължава напред.