(За)копаница

 

 

 

Не можем и да имаме илюзии кой, как и кога произведе Генно-Деформирания-Организъм, който е проектиран не за един час или ден и ще бъде потребяван не за една година. В допълнение – нито е първият, нито ще е последният лабораторен “организъм”, един от многото хумункулуси на “демокрацията”, заченати по тъмна политическа доба.

Просто пролетта е времето на смяната на козините, а и Барековата поредна перестройка следва времето и са вечно в крак с него, той просто лееко поизбърза. Такъв ни е той – импулсивен, отдаден, във вечен on-line с централния мозък, който не се намира в неговия череп или кутията, помещаваща го.

Момчето от Баня не си отива, хвърля си един душ, пуши една цигара е ре-стартира задачката да бъде полезен всекиму, пожелал да го има. Подава ръце, но всъщност предлага други не толкова публични части от тялото. За радост на нуждаещите се и тези в нужда. А нужда винаги има – малка, голяма, средна.

Една баня, дори неминерална, и следва действие Ново – Бареков – опозиционер на себе си.

Да ни е честитата Новата Политическа Година, другарки и другари. Дамите и господата са поканени като наблюдатели на фойверките, песните и танците на новата налудност, ставаща все повече “нормалност”.

Остава да изтанцуваме докрай (за)копаницата, която познаваме и не свършва, а продължава. Копаницата е фолклорен “остатък” от (не)изживяното ни и “свидно” само по празници минало.

А Бареков – случаят му е клиничен, новост е за политическата медицина, чийто основи полагаме днес в България. Очаквам да си посегне на ръката, която е стиснала ръцете на “предалите” го и да заработи по Крумовите закони, прилагайки си сурово към себе си. При тая “принципност” – това е клиничната му пътека, повелявана му и от Тангра, да не забравяме знамето, което целуваше, въртейки скарите и дистрибутирайки бирите сред въодушевените широки народни маси.

Нищо ново по(д) земята на Тангра, която вкупом обитаваме и неразбрали (все още) масово за бесовете, които ни обладават.

Банки Мун на йъра

 

 

 

Заживяхме в свят на езикови забе(ле)жки и дву(с)мислици. “Вселена”, съзвездия от хиляда или две хиляди думи, излъскани от Опотреба и (о)безсмисленост. Трафаретни като песен от “Ален мак”, манифестиращи като на “празник на трудещите се”, прокламиращи като стенвестник и самодостатъчни си и достатъчни ни. Все повече.

Сякаш 25 години не стигнаха за колективната ни раздяла на “другарки и другари” и “дами и господа” и за разбирането ни, че миналото е отминало завинаги. Очевидно е дълбокото ни объркване кои сме ние всъщност. Другари и другарки с лимузини или дами или господа от панелки от не урбанизирани градове. Свят на недостроени магистрали с магистрална недовършеност и тук-там села, градове, гета и поселища на двуноги двусмислещи се жители, наричани масово и популярно граждани.

Покрай масовото объркване при ползването на думата “ценности”, става видно обезсмислянето на това масово спорене (дебатиране) – къде са и кои са ценностите – по банките (народните и ненародните), по банките (парламентарните), по банките (с кръв) или по банките (в библиотеките). Или в ООН-ето, където общото събрание е председателствано от БанКи Мун. Объркани в превода на видяното, което все повече ни плаши.

Удавени в лапсОси, невинни недоразумения и драматични “анализи” на простички (за света) истини, които разкъсват в избора кои сме – другари или господа, дами или другарки. Кретащи по нанагорнището, което сами си построихме като тракийски вождове и техните могили, в които се самозакопахме, после изпълзяхме и сега искаме да проумеем ставащото, търсейки хоризонта на върха на могилите си, драматично и тракийско преживяващи настоящето от XXI век.

Не-входилирали се в историята на нормалността на днешния заобикалящ ни (агресивно плашещ ни заради неразбираемостта си) свят.

Ако зависеше от мен, говорейки иронично, бих започнал реформите в България с една Езикова Конференция, на която (с многобройно чуждоземно участие), на нея местни и чужди специалисти по всичко дето се описва през думи да уточнят смисъла на 5 – 6 думички, около които и заради които е цялата (езикова и не само) дандания или патаклама, които очевидно ще продължават и през идващата, задаващата се “обещаващо” 2015.

Пътят ни от “строители” на нашенската днешна Вавилонска Кула до модерността и нормалността е пред нас – забулен в думите и анихилирините им смисли. От нас зависи – осъзнаването, че промяната започва от деня, в който разберем, че проблемът ни е видимо езиков, между “другарките и дамите” и “другарите и господата”, драмата е вавилонска по смисъла си, откърмена, поливана и наторявана от ръцете, което не са земеделски, но пък са сеещи упорито семето на омразите и предразсъдъците.

Проблемът ни всъщност е езопов, а не езиков. Езикът на Езоп е доста труден за нечелите, неумелите и неучилите – каквито сме днес масово – непризнали си и настояващи на страховете си, като животинките от баснята, в която заживяхме.

Когато те смъди

 

 

 

 

Не зная дали Москов (сега министър) и партията му си дават сметка, че със “стрелбата” по циганите, те удариха в душите на мислещите, чувствителните и образованите, хората, които мислят наистина. И се самоидентифицират като чувствителни, съпричастни към другите. Хора, чийто души не са перушинки или струват 20 или 30 лева на вот. В такива души е дълбоко, тъмно като в килия от многото мисли – там се раждат стратегии в живота и целите надхвърлят дори цял мандат време. Защото те са с мандат на представи за себе си, надхвърлящи видимия хоризонт.

Ако някой наистина си дава сметка за това къде “удари” това слово, би разбрал, че именно тези мислещи хора, дори изнервени и разколебани днес, не са загубили способността си да осмислят и вземат решенията и да правят оценките си бавно, защото душите им не са леки коли или перца от прелетяла над тях птица.

Тези души са дълбоки, трудни за разбиране. Дори да гласуват, защото те не са имали избор – тези души мислят и страдат. Тези души ги смъди – вероятно тази дума сте чувствали и “разбирали” доста пъти в живота си. Когато те боли, но не знаеш защо и къде в тялото. Хем да не го чоплиш, хем те боли и си безсилен. Онемяваш.

Връщайки се към думите на Москов – никога политиците и политиката у нас не е била толкова в плен на миналото и толкова искаща да е друга в представите на “електоратите”, да избяга от себе си, която бе уж до вчера. И да е чисто нова, разказваща пространно за един неслучил се “катарзис”, станал чудодейно за една нощ.

Тоя път, дори да е успешна операцията по комасацията на мненията, успехът е временен. Чудо за дни или седмица.

Ефектите, които бяха търсени са разрушаващи, а не градящи силна България.

Да стреляш с подобни думи в душите на чувствителните е самоубийствено. Не съжалявам никой, съжалявам за България. На България явно са й нужни още много уроци, за да научи какво е модерността и модерния свят. Да бъдеш де-колонизатор на народа и да го спасяваш от неговото минало в XXI век е нелепо, ако е правено по този начин.

Не осъждам никой, но не съм съгласен, че след 45 години комунизъм и 25 години “демокрация”, днес ние можем да живеем в света на думите, разделящи ни. Всички сме жертви – цигани, турци, българи, арменци и сме Български граждани. Тоя патос е ясен и верен, но именно осъзнали безсилието и убиващите ни резултати от т.нар. “език на омразата”, ние не просто трябва да научим, ние трябва да проумеем – деленето на “добри” и “лоши”, “бели” и “черни”, ни убива. И убива най-вече говорещите го.

Заиграването, обясненията, упреците и присъдите са крадене на историческо време от живота ни и живота на България. От тази “история” единственият губещ е България, разтресена и жалка пред себе си. А в душите на чувствителните – просто смъди.

P.S. Тези думи не са на избирател или фен, а на онова, което ни прави хора – съчувстващото същество у нас. Онова, което не е анатомически видимо, но отлитало при смъртта някъде.

За каскета и краят му

 

 

 

Тея дни, покрай потока от събития, потекли заради “казуса”-черво “Южен поток”, България за сетен път се оглежда да види себе си в огледалото на миналото си. И вероятно се сепва от само-зомбирането си и кривия и озъбен образ, зъбещ в “стъклената” картина, която “заварваме”. Няма по-добър начин да разбереш какво мислят за теб другите освен в размирни, турбулентни, различни, “катарзисни” времена.

Месеците след началото на кризата и войната в Украйна отключиха устите и умерената, мирна политкоректност бе заменена от много лъжи. Но и от истини, за това което всички са си мислили едни за други, но са таили истините “дипломатично”.

Покрай края на проекта за руската газ, заобикалящ Украйна по южния фланг и успехът по северния, днес България може би за пръв път от десетилетия успява да чуе “недипломатичните” мисли на Русия за нас, Българите, и държавата ни – република или губерния (по избор на събеседника и откровеността му).

Всъщност едва днес ние получаваме исторически шанс да разберем какво е България в мислите на славянските ни братя и други дето им “викаме” “западняци”. И публично да осъзнаем какво България е губела като престиж, трансформиран в загубени политически и икономически възможности чрез попиляното, но все по-видимо днес, тогавашно бъдеще и днешно настояще. И вероятно по-будната част от публиката да разбере защо сме били най-верните в руските си “симпатии” от вси днешни славяни и най-последните по всички класации в ЕС. Явно няма как да си номер едно и в двете “състезания” едновременно. Просто всичко си има цена – мракът и светлината не живеят заедно.

Руската газова (външна) политика е като Българската вътрешна днес. Първо се изказва началникът, после се изреждат подчинените да обяснят на публиката логиката и смисъла на казаното от шефа.

След думите на Путин в Пекин и Анкара, че “Южен поток” е вече безперспективен за Русия, първо Милер (“Газпром”), вчера – премиерът Медведев, а днес – Шрьодер – бивш немски канцлер и служител на “Газпром” и председателят на руската Държавна дума Сергей Наришкин “разясниха” кой с дълбоко съжаление, кой хладнокръвно, че “слугинята” България попаднала между шамарите на “големите”.

От другата страна на монетата е ЕС, където днес България получава подкрепа в енергийната си (и доброволна) “провинциалност” и несвързаност с тръби (и не само), никой не се сеща да ни нарича слуги днес. Единствен Жозе Барозу каза на последната си пресконференция: “Ако България не беше в ЕС, можеше да е като Украйна”.

Някъде в тези думи “изпуснах” американците, които са ни съюзници в НАТО, но пък сме им жертви слуги (според руснаците).

Както и да го гледаме – днес България получава своите първи, масови овации и гео-комплименти от всички коментирани страни от десетилетия. Разбира се, всеки по своему си изразява “чувствата”, наричани в политиката интереси. Всъщност България събира “овации” и печели (не само) симпатии, защо се определи и показа образа си на държава с лице през избора си.

Този кратък “преглед” на думите на другите за нас е диагнозата ни, която може би едва сега мъчително разбираме – “трайна загуба на идентичност” и лице на държава с позиция и място в Европа и света. Безликост в очите на едните, но и разбиране без упреци – от другите, “лошите” преди

Днес България, потънала в наследството на миналото си, получава възможност да огледа в себе си в образа, които си “нарисувахме” през последните 70 години история. Вероятно за първи път след 1989 ние ще имаме отново шанс да “намерим” себе си и да осъзнаем своята гео-политическа стойност и да разберем какво губим и какво печелим, когато имаме лице, показано през ясни избори и позиции. И да оттъргуваме (именно това е думата) по смислен за интересите си начин онова, което всеки сам, в живота си е разбрал – ти струваш толкова, колкото си решил, че струваш, но само когато си готов за състезанието между другите нации (или хора).

Със скромност и мачкане на каскета не става. И с гордо бомбе на франт, взето на заем, също не вървиш пред света днес. За калпака всички май сме единодушни – той е само фолклорен детайл вече.

Дано не изпуснем този исторически миг на раздяла с каскетената правда и синовете й, които написаха днешния ни образ на жертви в мислите си и слуги в “дипломатичните” думи на “двойните ни освободители”. Дано си научихме урока, защото оставачите в живота повтарят класа, а нациите оставачи остават последни във всички класации до научаването му.

От нас зависи, както винаги. Дано го осъзнаят повече Българи. А ако “даното” не “мине”, сценарият е прост, ясен – още ще ни боли (все по-физически) и ще си тепаме в редичката на оредяващите, презирани слуги.

Текстът има смисъл само да отбележи една малка, но важна крачка назад от системното ни обезличаване. Тази крачка е само първата от хилядите, които ни чакат, но е символна и именно с това е толкова важна.

Шут във въздуха

 

 

Вероятно никога няма да разберем дали само особености в характера и психиката на министър Москов, лоши ПР съветници или нещо трето и невидимо накараха отговарящия за здравеопазването, либерала и член на партията, бореща се за силна България да обяви война на циганите и на неплащащите здравните си осигуровки българи и да отдели другите от не цигански гета по земите ни.

Цялата дандания покрай Москов и “непремерените му думи” става в “медийната среда” на друга олелия – за кой е по-недостоен или достоен да отговаря тайкундиста Бинев? За културните или за културистите и спортистите? Пак драми, пак пресконференции, пак подписки как истината да бъде подметена през гъста облачност на страсти, родени от безсилията да видим това, което “сътворихме” и сега обитаваме.

Или всичко е много просто – всяко рязко събуждане с кофа студена вода е неприятно винаги.

Политиката е изкуството да имаш идеи, които да облечеш в думи. Разбираеми, добронамерени и носещи полза за мнозинството от потребяващи резултатите им през делата на политиците. Размахването на томахавки пред подивяли (не от днес и сега) хора ражда единствено и само вражди и войни. За съжаление, “отвоюването” на България от “нормалността” напомня днес “цивилизоването” на “дивите народи” от колонизаторите в едни отречени от света днес времена, с грубостта, средствата и нравите си.

Ако се замислим над ставащото покрай Москов и момента на акцията на думите на министъра, ние можем да открием серия от търсени ефекти на поредната смяна на фокуса на публичното внимание, което като фойверк дърпа очите от още по-страшните драми с приходите, кредитите и объркаността на България чий съюзник е тя. Иска или не иска да бъде в потока на запада или още настоява за руски проект по “европейски правила” на южния поток от газови (и не само) интереси.

И най-накрая – всъщност има ли програма това правителство, което управлява България днес? Всъщност – Москов има ли програма и план, по която ще управлява “здравето” ни в следващите четири години?

На Москов му липсват (или не иска да знае, че е удобно) детайли от живота на уважаемите избиратели извън света на партийците и познатите му избиратели от градските гета. Но ако Москов е лекар, той вероятно е учил психология и знае, че с обвинителни думи, той не гради, а руши. Ритайки, никога не смиряваш, не намираш или градиш мостове. С шутове се будят симпатии у други жертви, но се раждат и демони на отмъщения, а страховете стават порой, който след малко след “събуждането” си и убива. А като политик от десетилетия, дори не бил във властта някога, а партията му официално от 13 години не бе там, където е днес, той трябва да знае коя е България която е пожелал да управлява.

България не е само медицина, строителство или някой “друг ресор”. България е държава, като десетки и стотици на земята, но системно зле управлявана. Дори разсипвана системно. Днешното здравеопазване не е остров или архипелаг, “висящ” сред океана, който е 70% от повърхността на земята. Днешното (ни) здравеопазване е част от именно тази България, която той и партията му пожела да управлява и управлява. И ако Москов, сам практикуващ лекар, е работел в годините в точно тази среда и е бил лекар в точно тая “система”  – той именно вероятно знае “кое как става в днешното Българско здравеопазване”, знае за единствената НЗОК и за оня разговор на лекаря за “правилните лекарства” и “надграждането” на НЗОК разходите през “интимните” разговори на болните и лекуващите ги.

От рукналата не от днес публична “дискусия” става все по-ясно, че безразлични няма – защото всеки жив и боледува, и допира до докторите. Това е очевидното. Но зад справедливия гняв на доктора и думите му прозират осъждащи, но и сегрегиращи, цепещи отново българите нотки и линии. Думите на Москов са привидно прости и принципни, но те отключват болезнени разделения, които са били и са винаги на земята раждащи нови рани, които са били и до днес нелечими. Конфликт доктори с болни не може да има.

Превръщането на българите в групи на добри или лоши, разделянето им по който да е принцип не е промяна или реформа. От думите на Москов и защитата му пред медиите става видима неговата чевръстост в словото, но не и в политиките му като експерт.

Ако това са първите крачки на новото “национално съгласие”, ние ще можем да предвидим лесно къде ще ни отведат те. Мълчанието на останалите фигури от кабинета е повече от странно потвърждение, че в това правителство има двайсет самостоятелни бойни единици – всяка, оправяща се поотделно. В името на своето лично политическо оживяване.

Всъщност това ли е пътя към мечтата в партийните програми за силна България? Погледнато “философски” – ставащото сега покрай Москов е шут във въздуха – акция която събужда, дели и не ражда здраве за мислите на (и така) разделените по всички местни паралели и меридиани Българи. Без душевно здраве – другото, телесното е “гарантирано” болно, а промяна няма да има.

Моабетът не върви

 

 

 

Име една “нашенска” “приказка” (турска дума), която замества английския аристократичен език и се описва с френския израз “бон тон” (le bon ton).

Там, по земите дето все ръми или превалява, аристократите си говорели за времето, за да убият часовете му, които едва пълзят следобед, а небето, сълзейки или плюейки малки капчици, стояло над тях. Там, на вечно влажния Албион са пиели следобедния табиетлийски чай, както ние турското кафе днес в пластмасови чашки – еднократки, “на тънкана”. Тук трепането на времето (белким живеещите го забравят и се забравят, че са живи) си има свое име – “моабет да става”. И е традиция без час, ден или период – извън времето и пространството на XXI век.

По земите на древните прабългари и колегите им славяните, животът тече по своя формула. Търсим поводи за национална гордост от всяко малко или “голямо” събитие – като инспектори от криминален роман или филм. Съвестно, задълбочено, дори скрупольозно, като в сериал без край. И разбира се, намираме поводите за националните гордости – кеф ти Пулев, кеф ти Лудогорец, кеф ти Камата, за овкусяване на блудкавото ежедневие – златни момичета , “българи юнаци”, и моабет да става, купонът да тече, веселбата да продължава, “и да паднем, и да бием – все ще се напием”, а ние “продължаваме напред”.

Масово вдетиняваме, поддържано на естествено гравитационно (и медийно) вливане на наивност, юношество без край. Автосугестия, сред мъглата от слабост и взаимно “самоуспокоение”. А и моабетът върви.

Има нещо наистина “вдъхновяващо” (и то, как) да си удавен в драмите, да се давиш в тях, да търсиш сламка за дишане (нали и славянска кръв е по вените ни) и да не се сетиш, че трябва да се промениш. Да си “дарил” безвъзмездно волята за автономно мислене и някаква критична оценка на света около теб на някой друг, който е изкрещял, че е по-умен и по-знаещ и ти да му вярваш до смърт. Буквално. И всичко да е демократично, правово, дори европейско (по местния “”EU “стандарт”).

И да живееш доброволно на своя остров (който не е остров, а материк), на който не вали като на Британските острови, да имаш климат, който да е райски и все да е мъка, все драма, все страдания и все виновният да е някой трети. А моабетът да върви. Да трепеш времето, да нищиш нищото. Не че три поколения преди, седенките на прабабите ни да са са се наричали нищенки, защото са предели (нищили вътъци от вълната) и докато “текло социалното общуване” в онези времена, които са били робство (според историята), а днес ние нищим нищото, свободни и демократично. Примирили се, а моабетът върви.

И тъй като телата са ни като всички други хора по земята, анатомически еднакви сме с всички други къде седем милиарда хора на земята, остава проблемът да е в главите ни, защото през мислите ние осмисляме и градим света, в който се помещават телата ни.

Тъжно смешно, дори жестоко самонаказващо е, да се трепем един друг с думи, обиди, клетви и словесни присъди, да се самоубеждаваме, че целият свят е в заговор срещу нас и ние – всеки срещу всеки – да сме част от явно нашия колективен заговор срещу себе си и да не разбираме, че моабетът не върви все повече.

Пак, гледайки света и опита му, и заради нашата неизключителност (която едвам признаваме, все още инстинктивно) – ние през стремглавото спускане към нищото ще прозрем, че нещо не ни върви. Че Господ не е българин и глупостта да си наивен е само лично право, но станала “колективно дело” – убива, затривайки ни.

Годините минават, животът оттича, но тук сякаш да разделяш, а не да събираш, е присъдата ни. И ако искаме това проклятие да не е доживотно, ние трябва явно да изживеем нещо наистина разтрисащо ни колективно, за да разберем, че съединението прави силата, но не всички крещящи са тези дето ще ни “оправят”.

България върви към клишето катарзис, с доза “реалност”, която ще е конска – като може би ще се върнем към прабългарските си корени, както твърдят учебниците – племето ни дошло по земите ни с конски опашки за знамена. И тогава всички иронии ще станат жестоки, историята – иронично жестока, а ние поумняващи за исторически миг.

И моабетът ще стане разговор, а ние ще се върнем в реалността, която е само една. И тогава крещящите ще се скрият, ще изчезнат от живота ни, а ние просто ще се смирим и ще се събудим възрастни и прозрели, че юношеството и наивността са убивали ни, а “подаръците на съдбата” изчезнали, защото ги е имало само във фантазията ни на непораснали.

За да няма съмнения – да няма ненужните “не знам”, “не знаех”, “не го видях” – в братската славянска страна Русия наскоро ще изпуснат сламката с нефта и газа и тогава руската приказка ще свърши, убита от “гадния” шист. Тогава вероятно ще свърши местният фолклор с илюзиите.

Пътуваме към края на детската приказка, която си самонаписахме и ни самоуби – тя ще изчезне от живота в мига, към който тичаме все по-забързани и задъхани, със славянската сламка между зъбите, с която си пихме дайкирито, а днес дишаме под водата и потопа на безсилието си и “мечтите” да се променим “с добро”.

Между Бога и Хипократ

 

 

 

Днес България е все по-често разпъвана на своя кръст – между Десетте Божи Заповеди. И Хипократовата клетва – заповедите към жреците на медцицината. Кръстът, който си “изработихме” за четвърт век сами става все по-видим.

Четенето на избрани “пасажи” от действителността и цитирането им когато ни устройват успя да докара България да е земя, пълна със “светци”, ангепоподобни създания, които да живеят ужасно.

В сурналата по наклона България всеки чете, да не кажа срича, избирателно, практично селективно и се надвиква с другите. Сякаш виковете и крясъците могат да заместят тишината на размисъла и да подмамят мислите на другите, правейки ги безсилни.

Днешната, настигнала ни олелия е едно трескаво надбягване с миналото ни. Десетки, стотици, хиляди гласове се надбягват със себе си и сенките си, които надничат зад раменете им. И никой не иска да се откаже от “заслужената” си роля на ментор, пастор от своя “изстрадан” амвон.

Днес всички тела се гърчат и търсят как да направят нестореното днес на земята от никой – да вземеш – без да дадеш, да получиш нещо като подарък, ей тъй на, защото точно той/тя/то ги заслужава!.Той/Тя/То – и никой друг.

Нещо като да си бизнесмен, но да не си правиш сметката. Или държавник, управляващ ветровете, който с молби, аргументирани мнения ще те чуят и ще си сменят посоката за благото на народа и в изпълнение на партийната програма. Ей тъй, на, защото Ти си пожелал да си Повелителят на вси земни стихии.

Оттук нататък ще е като в Екшън без план. Екшън плановете при оживяването на посредствеността, неграмотността и безсилието няма.

Ще има инстинкти и викове. Ще има глъч, ще има надвикване и шум до Бога, Който няма да чува лъжите и шума от сменяните сега змийски кожи, масово свличани като суичъри или водолазни костюми.

А Господ и Хипократ ще ни гледат и ще се чудят какво всъщност става на нашата грешна земя. Вероятно викащите ще си мислят, че се молят и омилостивяват боговете, крещейки. Другите, мълчаливите, вероятно, са чувани и днес.

На България днес й трябва Смирение, но Пътят е дълъг, тих и личен. И все е едно – проумяване през болка, не с молби, дарове, спонсорства и връзки.

Връзки с Господ никой на тази земя няма. И не е имал.

Опитите тук продължават до края, до смъртта на илюзиите, създадени от “досегашните лоши практики”. Господ и Хипократ не помагат, ако не си помогнем сами, забравяйки “светлото минало” и “традициите” с подаръците.

Подаръци има само за децата. А деца ние не сме, колкото и да е трудно да го повярваме или проумеем – безплатно няма.

А сметките се плащат лично. Разпънати между Десетте Божи заповеди и разделите със себе си и миналото ни.

Жертвено кръвопроливане

 

 

 

Политиката и медиите, слугуващи й, са с постоянни безредици в мислите си. Или поне това, което можем да наречем за мисли, които са всъщност сурогат, изсипания от историческия самосвал куп от неразбрани и неосмислени национални задачи, непреводими за незнаещите езика на времето ни.

Липсата дори и на елементарен опит (не говоря за образование или квалификация) по темата “пазар” и правилата му са в състояние на непрестанна, все по-кисела и блудкава мътеница, която за по-сигурно е миксвана, разбърквана от някой и друг прясно измислен или притоплян, но проверен, че е “работещ” скандал или тлеещ конфликт.

Дълбокото, провинциално самодоволство се нуждае от постоянни микро-земетръси в мислите на зрителите, чат пат канени и като избиратели. С една лесна, ясна и проста цел – животът на гета, диаспори, племена и махали да не спира – за “радост” на всички “българи-юнаци”.

В света на жертвите, играта на манипулаторите-”жертви” е като едно постоянно кръвопреливане на ролята – от спасяваните жертви – към спасителите-жертви. После, за разнообразие – в обратната посока. Или едно повторение на оная позната ни от ранната “демокрация” игра – “тука-има – тука-нема”, зарибяващо, заробващо и затриващо “занимание” за наивници и тарикати.

Единственият гарантиран ефект от тези вечни спасителни операции е наближаващата неспасяемост на икономиката на България и изгубеното историческо и човешко, житейско време.

Отсъствието и на минимално самоуважение в представите за себе си у всички нас превръщат България в неспасяема територия, точка от географията на света, нужна и “полезна” на всички, но не и на самите нас, населяващите я.

Българските политици и днес са силно желаещи и не знаещи как да променят тази 25 годишна наша задълбочаваща се, напредваща диагноза. След формалното напускане на комунистическия полог, където ни мътеше Съветския съюз, СИВ и Варшавския договор, ние така и не разбрахме кой сме, за какво говорим и накъде искаме да вървим. “Осиновени сирачета” на запада, по повод на едно историческо междучасие, и голям гео-политически късмет, ние не пожелахме да проумеем с кой да се съюзяваме, с кой да търгуваме и всъщност какво искаме да стане с нас.

А както знаем – ако не знаеш за къде си тръгнал – ти никога не пристигаш на точното място и в пожелания момент, защото не ги знаеш – заради споменатите безредици в целите, средствата и начините по които да постигнеш пожеланото.

Вероятно историята, която “пишем” днес е колективно библейска и ще я “дописваме” до тъй мечтаното и все неслучило се дъно, което наближаваме. Промяната, ако е желана истински, иска и ще намери хората с характери. Промяна със стъпки “две напред, три назад” няма.

Липсата на истинска, проумяна раздяла с миналото ще продължи да ни наказва с нови порции, дажби от пост-комунизъм, който ще ни преследва до момента на избора, в който ще трябва да си кажем ясно, че векът е XXI-ви.

А ние – европейци, а не прабългари или гости в историята си.

СДС или синдрома на “демократичния” сурогат

 

 

 

Този текст, ако бе писан за днешния юбилей, предварително, преди да са отминали тези 25 години, би бил вдъхновен, пълен с вяра, надежда и любов. Същият повод, годишнината на СДС, но след преживяния четвърт век е каращ ни разказваме за нещо средно между некролог, жалейка, притча, урок или диагноза. Между тези тъй много години в един човешки живот – ние остаряхме, вероятно и помъдряхме, но сякаш го крием и от себе си и не искаме да пораснем. В тези протяжни, пълни с пост-комунистически съспенс времена, една България бе заменена с друга, пак толкова мразеща се, но все по-малко надяваща се. Съдбата, която заслужихме днес, а не заслужавахме тогава. Съдбата на едно наивно дете, подхвърлено на улицата.

25 години от създаването на СДС е най-тъжната годишнина на т.нар. преход в историята на пост-комунистическа България. 45+25 години не стигнаха, а пък и времето не е наше. С титанични, но невидими усилия енергията за промяна бе приспана, с наркозата на “малко, но завинаги” ние продължихме агонията на комунизма, който на финала преди 1989 се плашеше за съдбата си.

Думите за морал, правила, принципи бяха подменени в тези последни двадесет и пет години от живота ни и се превърнаха в мантри. “Добрите” и “лошите” се събираха, разделяха и пак събираха, изскачайки като “преродени”, по-малки, но “нови” матрьошки от корема на миналото, което уж преосмисляхме.

Днес размитите (съзнателно) ценности и правила са “правилата” ни, а ценностите са мерещи се в карати или в килограми. Старите “демократи” са побелели или напусналили ни, а новите – огладени, охранени, отхранени, охранявани и уникално еднакви в думите. С по пет “ключови и европейски фрази” в речника и битка за хитри рекомбинации на фразите, за които все по-често се нуждаем от ключове за разбирането на “разбиранията” им.

25 години по-късно, абревиатурата на СДС е пълна с иронии, които оживялите днес и пожелали да живеят в България, разбират с горчивина и усещане за измаменост и чувство за пропиляното историческо време.

Всеки от нас е оставил нещо от себе си в тези три букви. Надежди, вяра, страхове, безсънни нощи, студени утрини, сълзи, ентусиазъм и упование в промяната. И вероятно днес, попораснали ние разбираме – СДС бе урок, който ние колективно не научихме, защото бяхме деца, които не разбираха наивността си и слабостта си пред “учителите” със студени сърца, обичащи повече Съюзът на Съветите, а не България.

Традиционната Българска толерентност и умереност е плащана и днес. Лицата на тогавашната демократична общност днес са черно бели не само в кадрите от онова време. Избледнялите, сиви кадри от митингите, песните и надеждите само допълват метафората на днешния ни ден.

“Равносметката” на СДС е историята на попиляването, разбиването и размиването, днес – и унищожението на надеждите на Българския народ. Неопитността, наивността и невидимите (тогава) лица на злото едва ли тържествуват днес. 25 години по-късно, България сега е объркана, неконкурентно способна, с по-малко и по-болно население, уплашена, като в постравматичен синдром. Нелекувана и неизлекувала се от комунизма, който властва в мислите на най-бедните европейци – българите.

Единственото, което ни остава днес е да прозрем, че СДС и историята му е най-дългият, най-тъжният и най-поучителният урок в нашия живот. СДС днес е все повече метафора, а не партия. Метафора на краха ни на непораснали да разберат (все още) за сложността на света, който днес е все по-малко идеологически, а прагматичен, технократичен и все по-свързан – информационно и икономически. Свят на конкуренция между знаещите, организираните и бранещи националните си интереси държави. А не проповядвания ни днес свят на креслив и патриотарски национализъм, който е всъщност днешната мимикрия на тогавашния комунизъм.

За двадесет и пет години светът стана все по-сложен, многомерен, простите и явни категории и думи не са в състояние да го обяснят. Това, ние, Българите, проспахме (и заради СДС) и не разбрахме колективно.

Битката ни днес е с нас самите – да успеем да не бъдем циници, романтици и деца, но да обичаме България. И да “намерим” жертвата в себе си, да я открием и разберем, осмисляйки се, а не плачейки или само-съжалявайки се. В XXI век никой на никого не е длъжен – всеки ден е битка, за да заслужиш пожеланото, което никога повече няма да бъде подарък. Подаръците свършиха. А ако ги има – те са с часовников механизъм, който цъка.

Животът на жертвата е нужен на всички около нея. Полезността на такъв живот е биологическа за индивида, и икономическа и гео-политическа за всички, ползващи това тяло с ум, изтъкан от страхове и омрази. Такова тяло няма добра перспектива, казват и докторите.

Добротата

 

 

Добрите хора се нуждаят винаги да им казваме нашите симпатии към тях. Истински доброто е като цвете – за да е живо и да расте – то трябва да се полива – с обич, светлина и вода, която в нашия живот са делата без думи и думите на благодарността.

Масовият егоизъм около нас пести от човечността и нейното показване и изразяване. Достигнахме до точката, в която човечността е съмнително “користна”.

Тук някъде, сред тези думи, незаслужено назад, е и Господ. Оня, дето забравихме, покрай гордостта си и страховете си , че не сме “последната инстанция” в живота си. Обладани, отзовани от себе си, като посланик на “вражеска държава”, в която сме дали акредитационните си писма при раждането си.

Ако разберем за тази идиотска клопка – самите ние ще заживеем по-добре с душите си, помагайки и на хората около нас да спрат да се изживяват жертви.

Вероятно, при по-дълго упорство ще осъзнаем, че душите ни са огледала, “гледащи” се едно, друго. Няма как един крив образ да роди “изправен” ако другото огледало не е част от нечий паноптикум.

Вероятно, в пътя си до сегашните ни дни, ние изпуснахме “в бързината” една вечна, “дребна” подробност – сам не се живее щастливо. Дори луксът, безценните благини не могат и не са подменяли никога мира в душите, заради които сме на земята – изпратени за малко, а след има няма няколко десетилетия отлитаме там от където сме дошли.

Неразбралите смисъла на този разказ аз често виждам в новините. “Изключенията” само потвърждават верността му описана в книгите, които дори нечетени, са “потискащо” искрени в историите за “анонимната”.доброта, която правена или получавана ни прави истински живи.

Останалото е суета. И новини. И ПР. И пари, много пари, пратени на Дявола и по дяволите.

И наши мисли по пътя ни към себе си и към Храма, където Той, Господ, ни чака да пораснем, крачейки, по същия тоя път.