В една утрин

 

 

 

Представяте ли си една утрин, след събуждането ни, поглеждайки отново към светлината в прозореца, в един миг ние да разберем, че вече няма да има телевизии, вестници и сайтове – какво ще настане в мислите на доверилите се на празното, лъжливото или измамното?

На “намерилите” себе си като отблясъци на нечия слава, и всъщност – хора сенки на себе си, хората, живеещи чуждите животи, а не своите?

Представяте ли си как се живее сред тишината на мислите, които като ехо ще повтарят страховете сред които живеем, поселвани, изсипвани, поливащи несъвършената ни човешка природа?

Представяте ли си какво ще стане в умовете, а много бързо и в съдбите на тези, които живеят през лайкове, покровителствени одобрения от “тълпата”, която им е нужна само и единствено като избирател?

Тогава, в тази утрин, Слънцето ще грее по по-различен начин, а душите ще започната да се вглеждат в себе си, в детайлите и ще видят съседа си.

Тогава вероятно ние, всички ще прозрем, че сме живяли в паралелна реалност, свят на подмени, на лъжливо “информационно осветление”, на звукооператори и видеомомотажисти, на режисьори и океан от статисти, преговарящи пред камерите и медиите нечии платени им “мисли”.

Представяте ли си какво ще настане в мравуняка на нашите мисли и в освободилите се от принудителната урбанизация наши души. Представяте ли си какво се случва, когато един актьор е без зрители, а пълната с “акламиращи” го “френетично зала с очаровани “почитали” – изведнъж се окаже празна, а “обожаващите” – анихилрали се, изчезнали, точно така бързо както са се появили?

Всъщност Свободата е наш избор. Телевизорите, медиите и сайтовете са поканени от нас доброволно. Решението е наше дали искаме да тровим себе си и животите си.

Познавам доста хора, които подариха телевизорите, а други, които не ги пускат. Вероятно това е единственият път да допуснем в нас да чуем Гласът на Тишината, който сме ние, самите.

Дано успеем да чуем Тишината и гласът й, който не вика, не крещи, не издава присъди, а прощаващо ни дава вяра. В нас, самите, и нас, същите, но вече други, убеждавайки ни тихо, но властно, че сме хора, не избиратели, не поклонници, не спасявани, не поданици, каквито всички упоменати искат да бъдем.

В една утрин, дето идва, ние ще се събудим и ще прозрем своята сила, идваща от Гласът на нашата Тишина.

Днес, поне, нека си го представим. Всичко на тоя свят се случва, започвайки с една мисъл.

2015: Пробуждащо пътуване към другите

 

 

 

Ако трябва да търсим, без усилия и тежки размисли, кое е събитието на 2014, сякаш това е напускането на “политкоректността”, сервилната любезност, делничното скудоумие, опаковано като “добро възпитание” и формални съгласия с нахално “предприемчивите”, неучилите, неграмотните и користни “просветители” и самопокръстилите се “светци”.

Неусетно (като всичко голямо ставащо в душите ни), ние пораснахме през своите избори да бъдем себе си, без да проклинаме или да скверним мислите си с прокоби или огнени клетви. Всъщност прощавайки си и прощавайки на другите, напускайки нравоучителността, ние свалихме камъните от раменете си, които сами помъкнахме през годините.

Неусетно, невидимо, уж бавно (всъщност летейки в историята), ние пропътувахме поредната миля или километър към себе си и към прозряното от света (отдавна) “прозрение” – бъди ти, за да се самоуважаваш в мислите си – ако искаш светът да те разбира и приема в различността и достойнствата ти.

2014 сложи края на много приятелства (същото “сториха” 1990 и 2013), но и свалиха много маски. Маските на карнавала или бала на двуличието. В години като тези, преходни, бурни, неравни и “объркани” (спрямо “нормалността”), ние имахме тежкото “щастие” да провидим една друга “реалност”, която мислите ни и “позитивното” в тях (човешката ни наивност и доброта) не искат да “виждат”, но чувстват.

В дните (и като) на 2014 подмитаните, таените “прозрения” оживяват в осъзнати мисли и в думи. И в човешки, лични избори.

И ако нещо се е случило през 2014 и обещава да е факт, процес, тенденция през 2015, то това може да бъде описано с най-хубавата дума, която е състояние на мислите ни всяка сутрин – простичката дума “Пробуждане”.

Осъзнато или не от всички това става с душите на всички пожелали да разтрият очите на душите си и да се вгледат в света около тях.

След 25 години на “демократично опиянение”, “махмурлукът” ни си тръгва сред една протяжна абстиненция, за която прозряхме съвсем наскоро. Сепвайки се отвратено и търсейки с нова сила “спасението” като път към другия, ближния, “непознатия”, тоя дето не го виждаме, а го има и живее живота си като нас.

Останали сами, сред тишината на мислите си, примирили се и забравящи битките за материалните победи, ние ще продължим “откривателството”, превзело мислите на душите ни през съчувствия, честност пред себе си и пред света. Сред ясното осъзнаване за тленността ни и в надеждата и вярата, че правото на щастие не е само лично твое.

Кризата на материалната реалност около нас обещава нови и нови изпитания за духа ни. Изпити, които ни предстоят да вземем или да се провалим.

Изборът ни е личен винаги.

Оставам със светлата вяра, че преживяното и очакващото ни ще ни помогнат (все повече) да се сепнем от себе си и да намерим пътя към Господа, чийто храм в себе си занемарявахме до скоро. И да прозрем, че слабостта е сила, парадоксално – слабостта е време за размисли и за човешките ни избори. Преди да бъдем всякакви други ние сме били и сме човеци.

Желая сила и вяра, и вяра в силата ни, че светът се променя и никога повече няма да бъде този, който обитавахме – свят на сервилно двуличие и нечовешки егоизъм. Нямам илюзии, че преродили се “херувими” няма да спрат да продължават да изкушават наивността ни и добротата ни, но се надявам, че сме по-мъдри след години като тази дето отминава и тази дето ни чака.

2015: Пътуването към нас, самите, към Истината, към “наивността” да вярваш, продължава. И всичко това се случва, споделяме го, усещаме го защото сме живи. Животът продължава.

Животът, което е всъщност пътуване към себе си, а всъщност към другите. Щастие, сред самотата, няма.

2015: Пътуването към нас, самите, към Истината, към “наивността” да вярваш, продължава.

P.S. Приемете този текст за провокация. Ако ви се стори сладникав, плачлив или наивен – винаги я има и другата “формула на успеха” – “Продължаваме напред!” (по Пулев). Всъщност животът е вечен избор. Докато дишаме, гледаме, мислим и чувстваме – ние избираме своите стъпки, нашите малки тухлички, през които градим нашата тленна къща – къщата на душата ни.

Дед Мороз си събира подаръците, предновогодишно

 

 

 

Легото (под прикритието на партия), което бе временно зачислено на Бареков преди година, му бе взето предновогодишно. Засега му бе оставена играта на консервиран като консерватор в Брюксел.

Дед Мороз е в нова перестройка – в режим на рестрикции и шистови страхове, събирайки си подаръците, след “преосмисляне”.

За кой ли път стана ясно – заченатата в лабораториите овца Доли, умира скоро след придошлата нужда от утилизацията на грешния генотип, а “героят” ни бе любезно подкаран към политическия екарисаж.

Библейски просто е да “откриеш” верността на Библията и си горд откривател, когато си библейски нищ (прост).

За нас, “драгите зрители”, остава сметката, която ще платим, и тъжната самоирония на преоткриващи верността на Библията. Отново и за кой ли път.

Кораба и материка в нас

 

 

 

Дали някой “мъдрец” ще се сети, че водещата ни роли във всички класации по самоизживяване като най-нещастната нация на земята е свързана с липсата на правила в отношенията помежду ни?

И горящата очите ни видимост на “най-простичкото”, което търсят умовете на всички хора на земята, без разлика раса, пол, цвят на кожата – отсъствието на елементарната логика и връзка между усилията, мислите и резултатите им?

И онова усещане за извънземност на фалшивите “успели”, които масовите медии ни набутват в очите, крадейки времето ни и използвайки човешкото ни безсилие, което е всъщност – най-истинското човешко чувство – “наивното” ни любопитство?

Може би простият отговор на въпроса “защо българите успяват повече чужбина, а не в родината?” е подсещащ добре дори не особено разсъдливите “мъдреци”.

И че ако си представим, че водим с някой разговор на борда на еди клатещ се кораб – самото усещане за люлеене на борда докарва вятър в платната на страховете ни?

Същият разговор, воден на материка, на стабилната земя, воден от двама души, би бил много различен. Спокоен, вероятно оптимистичен.

Просто ние, социалните същества, четем света в очите на другия, тоя срещу нас. Ближният.

Казано с други думи – именно липсата на усещане за земя в мислите ни произвежда днешното задълбочаващо се наше колективно усещане за катастрофичност, безсилие и липса на хоризонт пред дните ни.

Всички планини от наши страхове всъщност са продукт, резултат на видяното в очите на другите и нашата лична, превръщаща се в колективна несигурност.

Въпросът кой ще ни помогне, кой е спасителят, кой е вестителят на нашите надежди е само замъгляващ мислите ни на предали се.

Един от най-големите грехове на комунизма и неизживяния до днес от света път назад, към цивилизованоста, към правилата и конкуренцията, към видимостта на различността ни, наричан “преход”, е че това бе и си остана система, която не ни позволи да останем сами със себе си, и ни превърна във вечни деца. Плачещи, хленчещи, самопредали се. Пожелалите да напуснат принудителното свое Българско “детство”, напуснаха България и приказката й на вечната жертва. Тук останаха спасяваните и спасителите, ставащи днес, пред очите ни, все повече неспасяеми и непораснали възрастни.

Непотърсили материка в себе си, и търсещи отчаяно кораб с капитан.

2015 – една “прогноза”

 

 

 

За 2015 национализмът по български ще се мери пак в градуси, но ще има нови, интернационални пАри, във формулата му. Вече очаквам патриотични надпивания на русофили и русофоби. Едните с водка, другите с ракия.

Юзчето срещу стаканчика. Една батална, но славянска, близка ни, битка за щастие през пАри, в края на която ще победи безвремието и безволието.

Възбудени русофили са поискали потокът да не е газов, нито южен, но да се построй като водкопровод.

Любителите на либералното, про-западното ще се състезават търсейки надмощие в тези “патриотични игри” през презрителна употреба на уйски и джин.

Неназовани, но гарантирани в прогнозите си гледачи на бъдещето, разказват, че думата “наздраве” ще замести традиционните поздрави.

Предприемчиви изобретатели подготвят премиерата на патриотичен дрегер – алкохолни пари от ракия няма да се броят за простъпка пред закона.

Български патриоти, едни от многото, подготвят ФБ и Интернет кампания в подкрепа на местния алкохол, под надслова “Изберете Българския”. Двусмислеността на призива е подвеждаща и вероятен израз на остатъчна трезвост или демонстративна въздържаност, дори наивност.

Пожелание

 

 

 

Дано тази Коледа е в края на една от последните години, в които фойверките и пуйките победиха тишината на мислите ни. Невинните животинки нямат вина, че ние, човеците, носим в себе си парченца от “мисловността” им и че понякога сме повече животин(с)ки.в “делата” си.

Шепа народ сме и е време да се вземем в ръце и да погледнем истината за себе си и за света, който “съ-творихме” през своята наивност, илюзии и нежелание да научим простите уроци на историята. Определяйки се на коя страна сме, кои сме, знаем ли достатъчно за своите претенции, можем ли да носим камъка на конкуренцията, осъзнавайки, че животът е преди всичко правила, валидни за всички без изключение.

И да се замислим – с какво доказахме пред себе си, че сме по-добри, дори с мъничко, от ние, същите, но преди една, две или три години. Поглеждайки сами, тихо, без възклицания, към огледалото на своите спомени.

И пак тихо, лично, да си обещаем да бъдем по-добри към другите и към себе си, признавайки си честно колко “струваме” и какво можем наистина.

Честито Рождество Христово!

Честита Коледа!

“Сами в България-70″ като “Сам в къщи-1/2/3/4″

 

 

 

(Или Маколи Кълкин – като български политик, но наобратно)

Тея дни, покрай Коледната олелия, покрай пуйките, “монархическата” туршия (известна като царска), фойверките, баниците с късметите, пиратките, се завъртя и коледната спартакиада от филми с позната предновогодишна “тематика”. Филми, в които побеждава доброто (като и трябва да е) и винаги децата са победили лошите възрастни. Време му е да се сетим, че поне във филмите-приказки доброто побеждава. Поне за малко. Втори януари 2015, ей го там, зад ъгъла наднича – на една чаша с “игристо” шампанско(е).

Погледнато през очите на външния наблюдател, България е в един “свой” филм близо 70 години. На пристъпи, на прибягвания, припълзявания и залягания, ние, българите, сме киноартисти, дори по-точно – ниско платени статисти във филма “Сами в България” – серията и номера зависят от политическите самоизживявания на зрителите-данъкоплатци.

В България, всичко е на обратно, макар и Коледно да е времето, в което ставали чудеса. “Добрите” възрастни са гарантираните победители над “детското” у наивниците.

Естествено, няма как да минем и без “преговора” на “Сам в къщи”. Добутан (с огромната симпатия на зрителите по света) до серия 4. Само четири. Тук сме напред с материала и въртим седемдесета серия (засега). Героят от филма работи като български политик, изоставен от своите родители – руснаци или американци (по избор и по “съвест”) – и се бори с лошите, които искат да му анексират “къщичката”, родната стряха, родната земя, да му превземат миналото, който той не пази, но “ревностно тачи”. Българският политик, като малкият герой на режисьора Крис Кълъмбъс, води епична битка създавайки безброй капани на всички, пожелали да има промяна. Просто тук всичко нормално по света е на обратно, като в огледало, ама криво.

И “оригиналът” с Маколи, и в нашенската версия – главният герой е жертва. “Прекрасна” роля за всеки самосъжаляващ се и пристастен към нея и “благините” – всички други са виновни, а ти сам – срещу “светът на злото”..

Ако погледнем филма – през очите на политическата ни фауна и флора – “лентата” (русизъм) е като ръководство за оживяване на Българския политик. Българският функционер има подобни, да не кажем същите, номера на разположение в битката да няма нищо ново около нас, освен лукса и безобидните придобивки на цивилизацията по света, прииждащи и у нас.

И ако героят на Маколи Кълкин (Кевин Маккалистър) се бори срещу лошите крадци, забравен от родителите, България като едно поискало да не порасне дете, не спира сама да си пречи. И да си реве, за радост на зрителите-данъкоплатци, от всеки опит някой да ни каже, че грешим. Че нещо не е наред, че светът е решил отдавна същите проблеми, от които ние страдаме, но самоотвержено “държим фронта”. Заради което “западняците” са лоши, а руснаците – добри.

Много-серийният филм, в който сме зрители, инвеститори и потърпевши, не е весел, не е детски, а е трагичен символ на “гордостта” да се само-изтезаваш, да бъдеш самобичуващ се и самосъжаляващ се и от това да черпиш “чувството на национална гордост”, тупайки се по гърдите – “вие просто не знаете какви стоици сме”. Местният превод е “гордостта да бъдеш кибик”, непреводим за “гостите” и прекрасен за желаещите са да сме провинция, губерния, обиталище на минало и изкопаеми нрави.

Такъв филм може да бъде посрещнат горещо само в киносалони като Българския или някой и друг славянски. По “нормалните” страни продуцентите и актьорите биха били отдавна забравени, фалирали, ставайки дълбоко “неинтересни” за зрителите. По света гордостта от страданието и самоцелната му експлоатация не е на мода.

След седемдесет годишни прожекции, екранизации и пазарни успехи, “епопеята” върви към финала. Моделът филм “сам в къщи, пардон, в България”, умира.

Един ден от живота на една еднодневка

 

 

 

За една година време, та дори за по-малко, пред очите ни бе произведена многосерийна епопея от късометражни филмчета-скечове. От моментът на стратегическото планиране, после до вербализирането на сценария, последвано от пълното му заснемане и пускане по малките и големи екрани, минаха само исторически секунди. Филмът не е скучно-популярен, не е и политически. Филмът е “епически”, плиткоумна драма за зрители, инвеститори, сценаристи и (пишман) политици. Балканска, Българска притча за непораснали възрастни, децата на “прехода” (по местна версия).

За шепа дни, от водещ купоните и барбекюта, Бареков стана агнето в чевермето на (диско)водещите го. Сега, на финала той реве, ние вием – анализирайки чувствата си – погнуса, срам, безсилие или капка надежда от един изгледан (за кой ли път) филм с извод.

Вероятно сериозните “кино” критици продължават да анализират “кино” текста, за да го осмислят, по познатата позитанска методика. За простите не-анализатори остават само простите изводи и поуките от тая кино басня, за която си платихме всички.

За тези, които планират да правят ре-стартиране, надграждане или повторна екранизация на познатия (вече) сценарий – остават размислите над максимата “времето е пари”, дълбоко непозната по земите ни. В случая, в диагнозата “Бареков” – парите бяха много, а дните малко. Очевидно снимките с високоскоростни камери са много скъпи, а технологията – едва сега изучавана, непозната, трудна, рискова. Изучаването й едвам сега започва по тези земи и е високо рисково – старт ъп за полит дебили.

За тези дето “инвестираха” гласа си срещу обещанията на тая патология – ако им е дошло на ум – остават само спомените от стомашно-чревните упражнения от двете или трите кебапчета. Димът от барбекютата, кътан само по фотосите, остава в да стои в отделите по “филмова класика” и документ за едно кратко приобщаване на етностите в България, за пълни зали от горещи почитатели и много тениски с лика Ботев, Левски и Бареков, разбира се.

Покрай тея тениски се завъртя и виц – по тениските ги посрещнаха, по костюми ги изпратиха в политическото отвъдно.

Тези, които пожелаха да инвестират в сламената фигура на момчето от лежанката са леко измамени – дадоха му доста, “довериха” му се, а накрая се оказа с парламентарна защита на Европарламента. Ако си мислите, че постоянното повтаряне на консервативната му “принадлежност” в Брюксел е чесане на его или любов към “европейските му корени”, открити в страната на дантелите – грешите. Бареков просто казва – ако с мен стане нещо – проблемът ви е европейски, живее ми се – както и на вас. Над мен вече бди Тангра от Брюксел.

Може би ще ни трябват години да осмислим какво всъщност гледахме – блок бъстер без зрители (когато не им се плаща), кино басня за наивници или епопея за забравените (подметени) Български реалности – пусната на широкия екран, за да я осмислим. И освестим – може би, в известен смисъл, вероятно.

Казано с други думи – Бареков е една екранизация, екстракт на 25 годишната ни традиция на производство на филми, които никой извън земите ни не иска да гледа. Хумор без смисъл, трагедия без драма, саунд-трак тип “мамата си трака”, съспенс по килифарски, политика на килограм или на метър – по желание на спонсора.

И разбира се – контролирано пускане на газове – в моментите, когато фойверките на “колегите” трябва да бъдат прикрити с контра фойверки, дори миришещи, с една едничка цел – ден да мине, друг да дойде, а драгите зрители да запълнят главиците с хумористична политика, от която плачат постоянно, приемайки я за истинска.

И накрая – сериозно, не че казаното по-горе е несериозно – съдбата на момчето от Село Баня или Град Пловдив (спорът остава за биографите му, ако ги има) е най-добрата илюстрация на разпада, слугинското, “околовръстното”, животът на калфата, на всичко, което е около нас, което бележим с думи-призраци (около, наужким, може би) – журналистика, икономика, здрав смисъл, морал, принципи, политика, нрави и обичаи. Порой от пороци, в които живеем “уютно” днес, преживяйки и преживявайки, предъвквайки.

Вероятно, все още има невярващи, че животът на еднодневката е еднодневен. Изследванията продължават.

Кръговрат

 

 

 

Помним, Радой Ралин го плашеше културата на културния министър, но според мен по-страшно е когато един интелект се продаде на злото и му пристане, отдавайки се като артист на прощален, бенефисен концерт. За последно, “от душа и сърце”, със сълзи, цветя и “под заслужените (!) аплодисменти” на спонсорите и “поканените”. Въпросът – колко от “зрителите” имат осезанието и желанието да видят детайлите, остава открит.

Пред нас са дните (докато сме живи не е късно), в които вероятно ще имаме своя “шанс” да осмислим и да разберем в какво сме вярвали, кой ни е подвел или да разберем, че наивността е детската ни болест, използвана масово от умелите буфосинхронисти, на които сме “поверили” илюзиите си, опаковани като надежди.

Най-тъжното (за кой ли?) е когато един интелект деградира, сривайки се и потъвайки с бившата си бляскавост в блатото на лъжата, където под цветовете на водните лилии и спокойната, тиха, безлична някак повърхност, текат активни, бурни процеси на разграждане и раждане на нов живот. Тихо, невидимо на пръв поглед, блатото поглъща и ражда.

Всъщност страшното в цялата позната от милиони години история е че умирайки, отдаден на “навика”, интелектът, като отсечено дърво увлича цяла група от души, пожелали да се доверят сляпо. Дарили част от себе си на някой, ние ставаме заложници – като онези птички, пожелали да свият гнезда на потъващите в блатото дънери на отсечени от стихиите дървета.

Само изследователско търпение (другото име на мъдростта), разум и много вяра, събрани със знанието ни, могат да помогнат да прозрем кое творение на Господ сега се ражда и кое умира. “Отсявайки” отново старата истина – никога това, което виждаме не е това, което всъщност става пред очите ни. Виждат очите, проумява умът.

Всъщност това е животът. А щастието е, че сме живи и можем да си го кажем и споделим. Останалото е мъдростта да не забравяме уроците на блатата, отсечените дървета и наивните птици, свили гнезда на потъващите дървета.

Кръговрат, наистина. Просто трябва да пожелаем да видим, умълчавайки се, сред своите, именно своите, не чуждите, мисли..

Купон

 

 

 

Когато лудостта и “нормалността” са на общ купон и пируват, отдавайки един на друг, като за последно, годината е 2014, а светът живее все повече по “нови правила”. А ние сме живи и го разбираме през сетивата си, затлачени от новини, прочитани през страховете ни на неразбиращи ставащото.

Има дни, описани в книжките и в историята, когато стават чудеса. Има години, е в които нищо не им е на мястото, но пък са незабравими, защото са луди за “нормалността”.

Има страни, в които нормалността е лудост, а лудостта – “нормалност”. Има моменти, в които паметта сякаш се е предала и човешките същества живеят само в днешния ден. Краят на шеметната 2014 е сякаш наближаващ и е видно само по умерените украси по някой по-големи магазини и по новите храмове на потребителя – моло-вете. Инак – покрай нас танцува лудостта, която е заразяващо жизнерадостна и всепоглъщаща умовете на всеки малко по-зрящ и четящ новините, невярващ на очите си и на сетивата, уж непредали го днес.

Заживяхме във време, в което ходенето на мислите на кокили, съжителството на паралелните светове един до друг или гълтането на питон пред хиляда камери и медии е най-естественото. Да погълнеш на екс новините, прииждащи на талази не е по силите и на най-калените сред потопите, които се изсипаха над умовете и душите на все по-недрагите зрители. Немили – недраги, те се скитат по сайтовете и по телевизорите и разбират, че са уникално тъпи, за да проумеят това, което става по у нас и по света.

Май наистина сме (не)волни (няма не искам, няма не мога) участници в един купон на лудостта. И ако за шепата можещи да погледнат света през перспективата на знанието и книгите всичко ставащо да е deja vu, то за многото хора, крачещи по земите ни и оттатък границите на зоните на комфорта предстоят дни на открития.

Към нас са се затичали, сурнали като стадо, едни новини дето са логични, но хич не са от тези дето ги искаме ако сме позитивни в мисленето си. Краят на позитивното мислене, под формата на капаци на очите и тампони в ушите, наближава. Животът на коне или на животинки от клетка е на път да свърши. Колкото и илюзии да слагаме в чинията на очите си, ние никога нямаме сили да заместим правилата и истините, които влекат те като конете или елените на дядо Коледа.

Вероятно наскоро ще открием с “изумление”, че Дяд Мороз е починал, а Санта Клаус не вярва на обещания и винаги носи със себе си подаръците, но и сметките на масрафа на купона.

Коледа наближава, но с нея скоро ще си тръгнат и последните чорапчета под камината, идвали до днес при нас като във всяка приказка.

Коледарчетата с фактите няма да спрат да чукат по главите ни оттук нататък . Ако има гарантирани прогнози (без да сме в конкуренция с Ванга или Нострадамус ) – то това са, че оттук нататък купонът ще става все по-як и все по-страшен за тези, които бяха пожелали да си мислят, че живота на възрастните е едно продължение на живота на децата, без оглед цвета на косата и броя на лазарниците.

2015 ще е годината, в която светът ще чествува 70 години от края на последната световна война. И в тези седемдесет години светът научи за себе си, че нищо не научил от простите уроци за човешката природа. И май наистина (и) нам се падна да усетим какво значи да преговаряме колективно уроците на историята.

Купонът продължава и като е тръгнало – това е само доброто начало. Очевидно остава само едно “обстоятелство” – само тези човеци дето умеят да се учат по-бързо от уроците ще могат да продължат да разбират новините и да се справят с променящият се шеметно покрай нас свят.

Оставам с надеждата, че именно болката (личната и най-вече “чуждата”) ще ни помогнат да проумеем по-бързо проста истина – светът не е същият и никога няма да бъде привичният ни. Всъщност – това бил винаги животът, който ние “срамежливо” си мислехме, че не ни засяга.

Оставам с вярата, че истината – голата, красивата и страшната е най-доброто “лекарство” за мислите ни пред всяка, дори най-красивата, лъжа.

Светът е в светлини, летят еленчетата, пеят звънчетата в ушите и очите на децата, а нашата работа, на възрастните, е да пораснем бързо. По възможност – по-бързо – за да можем да бъдем по-добри и повече хора един към друг.

Във всеки друг “сценарии” – купонът ще продължи – по-луд, по-малопумен дори и все по-страшен, защото всяка нелекувана болест или непризната истина идват с лихвите и все по-страшните диагнози, които растат главоломно през метастазите си, напук на детското ни желание да не разбираме света на възрастните, които сами си натворихме, шегувайки се като деца.