Глупостта и “пацифизма”

 

 

 

 

Рационалността, връзката с житейската гравитация се губят бавно, невидимо някак за придобиващия тази “свобода”. Зрителите, “кибиците” са невинни – те са неутрални наблюдатели в началото само. Но със сигурност посоката на загубата е една, винаги е “продължаваме напред”, и винаги на финала – клопката е колективна. Мащабът няма значение – от един малък остров – до една държава – все е едно и също. Унищожаващо.

Лошото за късащият оковите на реалността е, че след всяка нова “глътка свобода” идва ново, по-силно желание за повече “кислород”. След повторението на не много подобни глътки “въздух”, поети с дълбоко дишане, следва привързаността към новата “свобода”, следваща единствено от зависимостта от глупостта, наричан безмерен егоизъм. Който е винаги унищожителен в началото и самоунищожителен на края. А края винаги по-скоро отколкото е планиран и от най-търпеливите.

На финала, “освободеният” и “съжителите” заживяват сред отломките на “несвободния” им преди лудостта свят. Някои съжаляват за наивността и слабостта си да не попречат на “революционера”, а други не доживяват до завръщането към “робството на разума”.

Пацифизмът пред глупостта е винаги убиващ.

Продължаваме напред. Ще преоткриваме света, континентите му, физическите закони, законите на пазара, преоткривайки през искрено страдание (всъщност заради непросветеността, неучеността) цената на безсилието пред неграмотния и вечен (не наш, разбира се!) егоизъм. Разбирайки по кървав и платен от всички нас начин, че незнанието, неграмотността и липсата на познание за законите в природата и обществото, не ги прави недействащи. И не спиращи да наказват пожелалите да ги “забравят” и мълчаливите “зрители”. Зрители в едно общество дълго няма. Дори да има различни роли – участието става задължително.

Ако това бе рецепта за ястие, гозба – непременно трябва да се добави – готовото “блюдо” се консумира горещо. Бих добавил – най-добри са ефектите при “консумация” в приюти, социални трапезарии и студени помещения. Яденето колективно на подобни “манджи” е задължително и “консумиращите” всъщност нямат избор ако искат да бъдат живи.

Продължаваме напред.

Бумеранга и патриотарството

 

 

 

 

Днешният “български” патриотизъм не е български. Това, което ние виждаме сега, събудено от наивни спортисти, вдъхновени певци, “огнени” политици и “публицисти с пяна в устата” си е чисто патриотарство. Което е и интернационално. Познато от всички що годе честни учебници по история. Там това е разказано стотици пъти. Преживяно е от стотици други народи в хиляди епизоди.

Битката да докажем, че не сме изключителни – и в “усвояването” на уроците от историята, предстои. Повторението е майка на знанието и мащеха на рахата да виждащ, мислейки и честно фактите.

Ако някой (който е да е той) си мисли, че това е трайна, истинска компенсация на липсващите ни делнични, малки потвърждения за нормалното функциониране на обществото ни и, че крещенето заместват липсващата в мислите ни нормалност и усещане за предвидимо “утре”, той греши. Ама много греши.

Ако някой си мисли, че човешката природа може да функционира дълго като такава – днешната наша – подлютена, жежка, възпалено налудна, трескава и това да е трайно заместващо естественото човешко, той дълбоко греши. Много греши.

И ако не вярва – да отиде в Австралия там някой местен абориген, в някой резерват, ще му покажат как действа бумеранга. Рано или късно – летящото крило се връща при хвърлящия го – и го удря. Може и със селфи или юси да се сдобие за Фейсбук профила си. Селфи с бумеранг звучи някак гордо, нали.

Всеки шизофреничен, засилващ децибелите, “национално отговорен” крещящ “патриотизъм” (от заобикалящия ни днес) негов вид е познат отдавна в човешката история. В страните и обществата, където “нормалността” я няма – винаги го е имало това “явление”, явяващо се да запълни мислите с емоции, защото рационалността не може да допусне замяната си с лъжи. Емоциите са временни заместители, отрова, която шаманите използват и днес в джунглата, за да вкарат в транс съ-племениците си. При тях ходят учените, за да изследват формите на обществен живот на хората преди десетки хиляди години.

Племената са социални реликти, живеещи самотно сред девствени острови на природата. Всеки опит страна, намираща се в цивилизована Европа, да живее като племе под наркозата на “шаманизма”, е обречен.

Този “патриотизъм” е истински алкохолизъм, злоупотреба с разума, по неразумно зависим от глупостта начин. Патентът не е български. Резултатите са известни.

Да обичаш страната си през мегафони, през крещене е нетрайна професия, това е “временна заетост”, препитание за време.

Професия патриот няма. Патриотар, още по-малко.

Селфи с душите ни

 

 

 

Живеем в невероятен, уж човешки, и все по-учудващ ни свят. Но всъщност нечовешки, неуютен, отблъскващ и все по-плашещ. Дори, прибързан, изречен на второто изречение от текста, този извод сякаш не е само мой. Ние заживяхме в свят, който няма място за другия. Оня дето ти е “никакъв”, безразличен, но диша тук – както нас, като теб и мен, сега го няма – този, дето е “на една ръка разстояние” – на разстоянието на една реклама за бира, телефон или дамски превръзки с крилца, отсъства. А гордостта ни запокити сред самотата и болката, която едва днес проумяваме именно физически, болезнено и все по-осезаемо. И страдаме искрено, защото е все повече нетърпимо.

Никога, дори в лошите си сънища ние не сме и сънували подобна серия от ужаси – свят на отвращаващи човешкото новини, пълни със страхове и разделение, демаркационни линии, подклаждани омрази и непрестанни щети над най-невидимото и крехкото – душите ни, заради които сме на тази земя. Свят, изпълнен с цинични лъжци и шмекери от селски панаири. Картина, изпълнена все повече не с лица, а с маски. Грим, заместил цвета на кожата, и мимиките, и игрите на гримасите. Свят, изпълнен със самоубийства, безсилие и очевидна, плашеща липса на вяра в нещо. Каквото и да е то. Изгонената от душите ни вяра в Господа е оставила яма, кратер, пропаст, която нищо което се пипа не може да напълни.

И заживяхме в необявена война със себе си. Преследвайки физическото оживяване и разкоша, който всъщност ни дели един друг. И защото нищо на тоя свят обладано без мярка, не радва на края, сред купчините му дори – там сред морето на имането е най-голямото нямане. Това “прозрение” май откриваме днес.

И тъй като в човешкия живот, тоест в душите ни, нищо не става за ден или за два – ние трябва да си признаем – този ужас или тази тегоба при живеенето на живота бе планиран, предпоставен, подготвен – той не се случва просто във видимостта си точно днес. Някъде, в предишните месеци, години, десетилетия подмитаните души са се свивали като шушулки, но ние не сме го “забелязвали”.

И като всяка необявена война – тя започва с невидими провокации, с “дребни изцепки”, с “грешчици”, с прошки в “името на мира”. Именно тази липса на филтър, на мярка, на обетована земя в мислите ни и на вяра в Господ ни докара до това да бъдем учудени, потресени, буквално невярващи на очите си.

Днешната видима все повече война на нас самите със себе си е предизвестена, но “невидяна” сякаш. Учудването, прозренията, искрените “възмущения” са само и единствено нашите извинения пред самите себе си. Нашата прикривана гузност от себе си, пред която ставаме все по-безсилни да се скрием. Онази, заспалата, свилата се на въпросителна душа започна да стене и да говори. Наркозата и хлороформът на илюзията за нашата изключителност, свършват. Започва онова, за което отдавна пишат книгите, разказващи през притчи онова, което ние изживяваме днес.

И не е странно или парадоксално, че днешните наши колективни изживявания се случват сред Интернет, свързаност, глобални и социални мрежи – сред океана на виртуалната близост. Няма виртуална човечност, както и душите ни не са виртуални. И това “дребно обстоятелство” май “откриваме” днес.

Както винаги до сега на земята – няма технология или техническа реалност, която може да замени човешкото, солидарността и близостта. Именно “изпуснатата подробност” за човешката ни и ранима, непроменена в хилядолетията до сега наша природа ни връща към реалността, “наказвайки” ни с това усещане за болка и за война на нас, самите със себе си. Сред айфоните, айпадите, леките коли, островите, селфитата – живеят същите извечни, раними, грешни, страдащи и въздигащи се души. На същата грешна земя.

Същите души, които днес си правят сами селфита със своята болка, със своето безсилие. Селфита, от които боли. Завръщането към нас, самите започва. Името на това, което става в нас сега няма значение – катарзис, осмисляне, равносметка, пречистване, съжаления или болка. Това, което днес изживяваме ще продължи дълго – това е вероятно обратния път към нас, самите и към забравените души.

Днес ние правим поотделно своите селфита с душите си, правейки своите “снимки”, които сякаш не искаме да видим. И през болката, която е живот. За да сме живи, вероятно вярващи повече в състраданието, което забравихме по пътя до днес. И сетили се за мълчаливия Господ, забравен по същия път.

Датата в календара няма значение. Законите на душите са непроменени, извечни от хилядолетия. Днес ние сме по пътя, към себе си. Напускайки гордостта и самотния й придобит от нас остров – като корабокрушенци, като пътници от по чудо оцелял самолет, като просяци на самите себе си, като аристократи след бал или фалирали авантюристи след една нощ в бляскавото казино. Срещащи миещите улиците в тъмнината на нощта, които си пеят и са по-живи от нас.

По пътя, към себе си, който е всъщност път към другите – “анонимните” и невидимите и към онези, миещи улицата, сред сълзите ни от себе си. Тоест ние.

Урокът като път

 

 

 

Реакциите, коментарите на възбуда, гняв и възхвали на станалото вчера в Малта и Хамбург с българите сякаш са най-добрата диагноза на сегашното състояние на българското колективно съзнание.

Ранени, уплашени, несигурни, но искащи да живеят и трескаво търсещи и най-малките симптоми на надежда, Българите, приемат трудно загубата. В страни където животът на хората е сигурен, предвидим или поне не постоянно нервен и травмиращ ги, едва ли би могло да се случи станалото у нас сега.

Изживяването на една спортна загуба като драма е само видимата част от всеобщото ни усещане на губещи, жертви на заговори и завери.

Разликата в реакцията на “загубилите” наши певци в Малта показва и нещо друго – децата, през изкуството и силата му да възвишава душите, са именно липсващото ни начало, с което да променим България.

При спокоен, не драматичен прочит на двете събития, всеки разумен би видял само уроците, пълни с надежда, сочещи пътя към промяната.

Дано екзалтацията, излишните думи, упреците и клетвите отминат по-бързо и на тяхно място дойде дори умерената трезвост. Вечното и станало ни сякаш природа изживяване на жертви няма да ни помогне да променим поотделно и заедно животите и живота ни.

Загубата е изживяване, емоция, чувство. Няма събитие в живота ни, което да е загуба. Загуба е само нещо невъзвратимо каквото е единствено загубата на дара да си жив, дишащ, чувстваш. Животът е един вечен път, маратон към търсеното, но не настигано никога съвършенство.

Всъщност всяка загуба е урок, нужен ни по пътя ни напред. Дано го осъзнаем. Дано думите на загубилия Пулев “Продължаваме напред!” са разбрани именно като урок и крачка към успеха. Урок, тъй нужен ни и минаващ през смирение пред фактите и реалностите, въпреки напиращите и ненужни емоции.

Бележки за болежките на мислите ни

 

 

 

Ако приемем, че “лявото” (каквото и да значи това бг контекста) е ковачница на пророци и пророчици, то следващата мисловна “крачка” е само една – ще заживяваме все повече като Буридановото магаре – между купчините, камарите, могилите и грамадите на двойки думи.

“Дясното” (каквото и да значи това бг контекста) е потънало в размишления над същия “проблем”. Езиковите “спорове”, някога предмет на специалистите по български език, днес са масово занятие, в което “думичките” “омерзение”, “погнуса”, “тревога”, “загриженост” търсят себе си в мислите на (уж) мислещите.

В света на днешна България, пред очите се развива истинска битка между глаголи, прилагателни и съществителни. Всъщност видимите езиковите недостизи и разминавания крият (все по-трудно) едно наше колективно “езиково” страдание – по пътя до днешния ден всички ние сме загубили “опорните си точки” (които не са пропагандни), погубили сме ги и сега сверяваме себе си през едно трудно, нелепо за света днес “сверяване” на езиковите си “часовници”, трескаво търсещи пътя как да сме “в крак с времето”.

Думите са просто знаците, символите, метафорите, през които нашето разминаване става видно. “Плача” и “рева”, “катарзис” и “преосмисляне”, “истина” и “мнение” и още хиляди уж еднакви ни, но тъй различни в смисъла по света двойки думи.

Вероятно това “небрежно” (и “невидимо” за някои) и “драматично” (за други) различие в смислите се крие разликата в кой свят искаме да живеем колективно. Разскъсвани в нелеп разговор вече почти 20 месеца около думата “катарзис” и това коя е “вярната рецепта” за разбирането й. Античната или “съвременната”, “българската”.

Там някъде – между две думи (привидно еднакви за “общественото мнение” и медиите, посветени в постановката) е била винаги “заровена” истината. Истината, надсмиваща се над изнасилената “искреност” на фарисейте и усмихваща се, съзаклятнически, на “наивниците”.

Светът ни, впрочем и като “големият свят”, става свят на езикови бележки, на нюанси, на битката да усетим разликата сред масовото черно-бяло мислене. Напускайки бързо най-лесното – осъждащото или възхищаващо се човешко поведение. Все повече ние и светът ще заживяваме в едно постоянно (и забравено сякаш) усилие да мислим, да прозрем смисъла зад думите – и сред контекста. С предизвиканото отвън неискрено днес, но нужно ни, “желание” да разберем онази “алхимия”, която е всъщност наука. Лекотата на битието на мразиш и обичаш се превръща в “тежестта” да живееш във времето си, отблъсквайки се от пристана на старото пристанище и миналото.

С една едничка цел – да отминем, да напуснем отвратителния черно бял свят и да потърсим цветовете, които според физиката са милиони.

И тъй като очите ще са същите – задачата остава на производителя на мислите – мозъка ни – да се научи да “гледа” в нюансите, в “малките” разлики, които правят смисъла – такива като обичам и симпатизирам, любя и страдам, и съчувствам, мисля и фантазирам, че мисля, осмислям и разбирам, приемам или се прекланям, уважавам и “слушам!”, чувам и дочувам, оценявам и броя.

Които ние просто можем да наречем – езикови бележки за мислите.

Никога не е късно да прозрем, откривайки с “учудване” – светът не е същият, защото черно-бялата картина ние ще заменим с цветна. Без избор сме – пътят ни към това осъзнаване на “безизходицата” е пътят на махането на кавичките-окови около тази дума. Както стана, впрочем, преди близо половин век с телевизорите ни и образите в тях, станали “неусетно” цветни.

Краят на черно-белият свят наближава, но като всеки урок, който съдбата дава на всеки от нас и на всички ни заедно когато говорим за колективния ни живот – всяко знание трябва да се изстрада.

Урокът продължава – през езикови бележки за смисъла на думите, истината зад тях и за това кои сме ние всъщност – провинция или част от модерния цветен свят на XXI век.

Вероятно след края на езиковите спорове в България ще заговорим и за реформи, “напускайки” традиционната форма “рИформи”.

Тогава когато

 

 

 

Когато думите се уморят и смисълът им се размие сред “многолюдието” им, а идиотските новини от нелепи и редки станат логични, чести и следващи абсурдна за здравия разум логика – тогава (!вероятно!) е дошло времето за размисъл на мислещите и времето на безсилието на учещите се да мислят.

Тогава вероятно е пристигнало при нас (без фойверки и мажоретки) (уж) неусетно началото на промяната. Онова състояние на душите и мислите, в което усещането за нормалност, за естественост и смислено функциониране на обществото и хората, е напускащо миналото заради отвратителността на днешното, родило се вчера.

Тогава ръждата на несъгласието започва да завладява умовете, през болките в мислите и душите, и няма анти-корозионен грунд или мехлем, който може да победи “пораженията” по метала на железните убеждения и емоционалните клопки, устроени от нас самите на същите ние.

Тогава партийните мантри си подвиват опашките, неспособни да обяснят с “думи прости” простите (привидно) очевидности и сякаш идващият зад следващия ъгъл край на света. Тогава, в такива времена, медиите са пълни с мажоретки, оркестри, брадъри и систъри, тогава простото слово е посрамено в деликатността си и ефемерността му за “здравите сили”.

Тогава, казват, бил свършекът на света, краят на комедията или драмата. Тогава се появяват спасителите, пророците и пророчиците. Тогава “хитрото слово” “цака”, “тарикатее”, убива вярата и надеждата като валяк, разхождащ се сред едва покълналото на полето семе. Но затъва – сред мекотата на липсващия асфалт, заради който са създадени тези сигурните уравнители на земята, работещи добре само в контролираната среда на пътното строителство.

Тогава – привидно невидимото става полу-видимо или видимо за зрящите, които никога не са мнозинство. Тогава тези най-чувствителни и “будни” “елементи” започват да трупат безпартийната си вяра, че светът не може да бъде вечно такова сборище на посредственост, безверие и свят на вечна безпътица. Тогава посятото от книгите, четенето и мислите, спорящи с интелекта на другите по-умни, живяли на земята преди нас, покълва.

Тогава когато светът не е добър или справедлив за тази малка, но растяща група от хора, започва промяната.

Тогава, което е днес все повече. За неразбралите – следват все видимите събития и растящото учудване от видяното и неразбрано, за прогледналите – светът става все по-логичен и естествен, а страховете от ставащото все по-малки. Единствено будният и осмислящ се ум ни дава спокойствие и ни отдалечава от тъй “естествените” ни инстинкти.

Тогава когато порастеш – ставаш възрастен. Ако си пожелал да гледаш живота със собствените си очи, разбира се. Тогава всичко около нас става много просто, а “малкият човек” започва да разбира, че може да е господар на мислите си. И автор на желанията си. И на живота си.

Тогава.

Предложение: Универсален храм под покрива на НС

 

(тъжно ироничен текст)

Мисля, че в Събранието трябва да бъде отделено място за един мулти-религиозен център или т.нар. универсален храм.. Там, на смени, денонощно, всички религии, изповядвани в България сега, да се молят за мека зима, топло, но не горещо, лято, умерени валежи и безветрени дни за Майка България.

За по-малко катастрофи по пътищата, по-ниски цени на горивата, по-добро образование на младите и повече толерантност между гражданите, селяните и жителите на тези 111.000 км2.

Молебените за дълголетие на уважаемите избиратели не са нужни – за тяхната ненужност се грижи ексклузивната НЗОК.

Появата на Патриарха на БПЦ по време на церемонията по встъпването на новото правителство във властта бе едно добро начало.

Само при уникалното струпване на тези климатични “обстоятелства” и проявления на народо-психологията ни ние ще можем да продължим днешното си “функциониране” като държава, в която Министерствата са непрестанни говорители на Института по Метеорология към БАН. А “драгите зрители” и данъкоплатци – спасявани от стихиите на Майката Природа непрестанно.

Накрая, сериозно – една от големите, истинските причини за днешния разпад на ценностите и правилата им, които да ни обединяват, е именно отсъствието на традиционните религии в живота ни. Духовното, което е “абдикирало” от мислите и делата ни днес, е именно онова, което ражда през своето отсъствие днешната съсипия и безпътица на България. Десетилетията, които родиха поколения на скъсали връзките си със земята и корените си Българи и съзнателното и систематично ни превръщане в неверници в годините на комунизма, днес дават отровните си “плодове”. Религията дава опори, които невидими за незрящите, са именно онова, което днес ни превръща в безпътни и объркани.

Разбунения кошер

 

 

 

Днес България напомня един разбунен, но не разбуден кошер. След 25 (+45) години мантри, лъжи, приспивания под контролирана наркоза на обещания, добри “помисли”, красиви “конструкти” и продуктите им – масови самозалъгвания, ние навлизаме в един “нов” (за нас само) свят – на инвентаризацията на миналото. Свят на “открития” на очевидните истини и правила на оня, другия (съзнателно отдалечен от нас) свят.

Оттук нататък – още доста години, и под натиска на все повече липсващите пари и бързо променящия се свят, ще бъдем все повече участници, но не и зрители, в сериала “Изясняване”. Вероятно това е началото на разговора по същество, неслучил се до днес. Разговорът за труда, успеха, правилата и живота, който е всъщност маратон и много рядко – спринт на 60 м гладко, пред акламираща публика и святкащи камери.

Избягван, пренебрегван или “подмитан” – разказът за “простите” неща около темата отговорност пред себе си и пред света около нас, едва сега започва. Отговорността, че си жив и си част от някакво микро, а по-късно “макро” общество, наречено държава.

Вечното почесване на лявото ухо с “удобната” дясна ръка мъчително ще престане да е естествено състояние и “стандарт” на объркаността ни.

Път назад няма – “прозренията” ще прииждат на серии и на талази. Напук на “традиции”, “тук е така” или съпротивите на непожелалите да разберат, че векът е XXI-ви, а светът – все по-свързан.

Краят на доброволната ни провинциалност наближава. Доскоро неразбираната дума “промяна” ще става все повече част от живота на пожелалите да продължат да живеят.

Светът ще става все по-прост за пожелалите да приемат реалностите, и все по-труден и неясен за вкопчилите се в миналото и чиновете, дарени им някога.

И все по-малко зависим от идеологиите, които ще се топят като снежни топки в световната жега. Митът, че живеем в провинция, периферия, щат или губерния, ще изчезва.

Разпадът на илюзиите едва сега започва. Светът не е същият. И ако някои от нас си запушваха ушите или затваряха очите, с надеждата бурята да отмине – днес реалността е все по-друга.

Времето престава да е наше, дори в илюзиите ни. Ние му принадлежим – сякаш тази “малка подробност”, “убягнала” от вниманието ни до днес, ще ни напомня все по-настойчиво – до “схващането” й.

Краят на много митове и легенди наближава. Именно осъзнатият страх за нашата колективна неподготвеност е причината за днешния ни не-разбуден кошер. И за заливащата ни информационна и очистителна логорея. Зад привидната неподреденост, случайност или трескавост се крият неслучилите ни се колективно искреност, принципи, морал – употребявани, но неосмислени масово в смисъла си до днес.

Известното, цитирано в годините клише, за щастието да живееш в бурни времена време, отново идва “на мода”. Осъзнаването на смисъла му едва сега предстои.

Днес България е разбунен кошер, но сме по пътя сме към завръщането си към света. След близо 70 години на разрушен обществен и човешки обмен на идеите за колективно съжителство. Именно масовата неосъзнатост и неразбиране на случилото ни се е причината за днешните едва започващи констатации, обвинения и безсилие.

И ако този текст ви се струва претенциозен или “гадателски” – времето, което занича зад ъгъла – ще ни го “подскаже” – еднозначно, без сантименти и молби. Нашата, българска изключителност е мит, който си тръгва.

Тези кратки (за един сериозен текст) и дълги (за пост) поредици от думи само загатват за истинските, едва видими днес, започващи процеси на масово преосмисляне на живота и правилата на функциониране на “нормалните” общества по света.

Предстоят ни срещи от “третия вид” с дълбоки трансформационни процеси на колективното ни “То”, които бяха отлагани, подменяни или неразбирани (съзнателно) в годините на разгула, които ни “нападнаха”. Като никога досега ние ще трябва да разберем съжителството в едно общество, което не е било никога само биологическо или просто териториално.

Именно напуснатият (или изпуснат в “бързината”) смисъл на колективното и солидарността във всяка наша постъпка или действие са истинските причини за днешната ни обърканост, безпомощност, отдаденост на страховете. Страховете на незнаещият или непожелалият да се разбере смисъла на думата “общност”, “убягнала” ни някак в десетилетията зад нас.

Местоимението “аз” не е било никога и не е само повод за гордост, почести или слава. “Аз” значи навсякъде по света преди всичко лична отговорност.

Останалото е труд, пот и сълзи. И едно все по-кратко прощаване с нашето вчера, което никога повече няма да бъде нашето “днес”.

Историята се пише от потребителите (й). Все повече.

 

 

 

Старият афоризъм “Историята се пише от победителите” става все повече остатък от едно друго време, когато хората, “анонимните мравки”, бяхме зрители и слушатели. Не толкова “драги” – както днес…

Днешните историци само подтичват, все повече, след събитията, бършейки покритите с прах, мисли, очила и ръкописи. Новите технологии и хард дисковете им замениха манускриптите.

Да напомним – векът е XXI-ви, все пак. Гутенберг и неговата преса за печатане на книги бе заменени от виртуалността, която при цялата си “невидимост” убива миналото като динозавър в отминали епохи, но не за миг или историческа епоха. За исторически секунди.

Днес историците са задъхани като маратонци – любители, след тежък и дълъг, до първи петли, банкет, по повод на новата книга на колегата, който бидейки професор е държелив и не желае пенсиониране. По една проста причина – с чин е! Чинът не е училищен и дървен, не е и научен.

Нищо в света около нас не е такова устройство – както бе преди появата на Интернет, социалните мрежи и общото информационно пространство, родено от WWW.

Отложения “юбилей”

 

 

 

Сякаш на нас, Българите, ни бяха нужни 25 години, за да прозрем, откривайки като деца лунапарка и “чудесата” му, че за този четвърт век е станало нещо друго, различно от масово описваното, известното на “широката публика” като “преход”.

Дори понякога си мисля, че в тези години ние живяхме в паноптикум – гора от криви огледала, посадена умело от прецизни и предприемчиви лесовъди на масови илюзии и фокусници-манипулатори. Сякаш и в тази гора на бракониери на образи нямаше горски, нямаше полиция, и вместо сечене – имаше само садене, поливане и окопаване на дървета-илюзии.

“Преходът” се оказа повече туристически отколкото политически път на осмисляне на станалото преди 10.11.1989, датата на преврата, която свалените и свалящите от БКП, посочиха на Историята като началото на нужната им промяна. А едни деца на комунизма, ние, наивно откривахме след това някакви тайни, които някакви подхвърлени ни факти бяха с печата “полу-вярни”. Неотворените досиета на миналото и колебливата (съзнателно) мека промяна роди националното съгласие по формула, в която успелите са оправните, комбинативните, направо комбинаторите, а думите за “социалната държава”, солидарността, “идеала”.останаха в ъгъла – нахокани наритани и измамени.

Тези последни наши години от животите ни родиха повече измамни идоли и фалшиви “светци” отколкото колективни наши успехи.

В кладата на миналото думичката комунизъм успя да изгори като на средновековна клада на вещици, през пожара на празните думи и мантрите всички човешки стремежи, в които няма двуличие и дори елементарна честност. Илюзията, опитала се управлява през жестокостта на уравниловката, сивотата и насилието бе сякаш забравена. Днес думата “комунизъм” си тръгва (все по-бързо) чисто биологически.

Жестокостта на миналото и неговото естествено отрицание, омесено с емоциите, липсата на разум и рационалност изгориха смисъла на днес “опяваните”, но не неразбрани ценности, които нямат идеология, пристрастия, омрази или любови. Думичката “нормалност” изтече в канализацията на историята, без помен или служба, без сантименталност или осъзнаване. “Капитализмът”, в изпратената му местна редакция успя да бъде превърнат в грозна, омразна, потискаща, дори гнусна дума. Изнасилена от лъжата, тази дума и смисълът й са обезсмислени.

Думичката “богат” се превърна в псувня, грозен епитет, присъда. Разказите за трите ябълки, после за петте и за тира, които е отключил успехите на назначените “победители” отдавна са забравени, но в колективното ни съзнание богат – това е “лошо нещо”. Трудът, упоритостта, умът, образованието, предприемчивостта като ключове към успеха останаха в миналото. Сякаш някой надзирател ни заключи в килията на посредствеността и хвърли ключа някъде по течението на реката на миналото.

Всеки от нас се откупуваше от миналото с надеждата, че това е само епизод. С надеждите, че доброто е всесилно, универсално, всепобеждаващо. И че винаги след след тъмнината винаги идва слънце – по принцип – както виждаме всяка сутрин. Но май се оказа, че заиграли се с успехите, ние сме губели ориентирите, загубили сме се в материалното, вещественото сякаш катурна, гътвайки, душевното. И сякаш точно днес, след четвърт век го осъзнаваме.

И ако тези думи са разказът на мразещ, нихилист, неверник, отрицател ви обиждат – то погледнете през прозореца, вижте новините, огледайте се в лицата на победителите – всички ние ще видим не просто лицето, а кривата гримаса на маската на компромиса. Компромисът, с които описваме и изживяваме дните си – като прокажени, като осъдени, като не познали силата на словото и знанието. Като корабокрушенци, като объркани деца, като сирачета, останали без родителите си, наречени измислени илюзии.

И тъй като в човешкия живот никога нещо не се е случвало или случва напразно – днешният, вчерашният, утрешният ни дни са дни за размисъл – къде сгрешихме и защо? Как да не повтаряме сторените глупости, наивности, грешки и кому да не не даряваме мислите, надеждите и бъдещето си.

И вероятно да открием простата и извечна истина – всички съкровища на тази земя са “заровени” в нас, където са истинските ни сила, вяра и надежда. Че всички истински богатства са в душите ни – вероятно неоткрити, запокитени сред слабостта ни и греховността ни. Там някъде сред думите на светите книги, хуманистите и незнайните отшелници, избягали от “света на материалното”. Светът, в който живеем самоизмамно.

Останалото са мислите ни в нас, самите. Мисли, нямащи нищо политическо или идеологическо – мислите, които сякаш заслужихме пред себе си – мислите на човеци. Това е началото на истинският преход – походът към нас и душите си.

Всичко друго е прах и суетност, и простичката (и вечна човешка) задача – да изчистим от праха на миналото по огледалото на душите си и да разберем тленноста си през смисъла на забравените – не само християнски (но и християнски!) – вяра, надежда и любов. Най-вече към другия, оня до нас и онзи жив дето не го виждаме, но живеещ като нас. Някъде на същата, “наша” планета Земя.

И да се сетим за Господ, които забравихме, самозабравяйки се и не признали си, самозалъгвайки се, че парите заместват всичко.

Ментето “преход” свършва. Четвърт вековният му “Юбилей” не е празник.

Време за преход е, дори повече поход, но истински. Пътят в нас и към храма ни.