(Не)съботни думи

 

 

 

 

На България най-големият проблем днес се оказа Слави Бинев. Та нима ако Бинев бе “прост” патриот, парламентарист, бивш “съдружник” на Сидеров, член, та дори председател на комисията по тайкуондо в Парламента, проблемът би бил друг, по-малък, приемлив?

След 25 години деволюция, дойде време да видим с очите си “плодовете” на стореното от нас. Оттук нататък – още доста години плевелите на миналото ще разцъфват, за да визуализират немарата, превзела нас, а после и света, които обитаваме. Ще ни заливат цунамита от визуализации, ре-витализации на миналото, което не просто дреме, то все си е в нас, но е трудно, мъчително да си го признаем. Защото се искат жертви, усилия, рискове, време за осмисляне и стъпки на промяна, която е риск (винаги). Отговорност, който не сме свикнали да носим.

Чудя се, дали някой ще се учуди, ако дал земята на дядо си за малка рента от 5 – 10 лева на някой годишно, ще се развълнува (пак толкова искрено и дълбоко) ако не получил годишната лепта, отиде при “милата родна земя” и открие, че цялата е обрасла в плевели – кой ще е виновният? Тоя дето е дал земята си за дребни пари (посетителят, завърналият се за малко), лошият, взел земята да я оре, сее и прибира плодовете й (арендатора и не платил тоя път) или плевелите, като само едно могат и “знаят” – да растат и да се развиват, когато няма “обработка на земята”, няма грижа?

Та нали ако си бе получил паричките – плевелите едва ли щяха да го вълнуват. И нямаше да види плевелите, завладяли “дядовата земя”. Арендаторът и плевелите да се оправят, нали така? Париците са взети, и вероятно “почетени”, “поляли” дядото, реституцията, комасацията, родата и “родната земя” с някоя и друга бутилка “мега (мека) топлина”.

Та по темата на деня – България няма да спре да потъва, обраснала в плевели ако всички не се заемем да (о)правим малките си нивички. И ако не потърсим заедно пътя към малката си промяна в живота. Всъщност от кой се възмущаваме? От себе си, от Бинев или от безсилието си, превърнато в огнени постове, декларации и медийни погнуси със закъсняла дата? Многото “малки” промени са всъщност промяната, за която говорим.

Ако попитате и най-простия доктор (ако такъв има) – той ще ви каже – нелекувана болест се развива само в една посока – “разцъфва”, “кани” нови болести по тялото на болния, те, болестите се “съюзяват”, правят алианс срещу живота и побеждават, защото са “организирани”, систематични, “последователни”. Просто такива са законите на биологията и живота – нежизнеспособното, непазеното, необичаното, неподкрепяното, умира.

Накрая е само едно следващото “събитие” – леталния изход, другото име на нездравото, нелекуваното, не получило грижата и любовта – смъртта. Може би всички го знаем и от това се страхуваме, и ревем, белким някой ни излекува “чудодейно” от плевелите и тежките диагнози, а ний – като зрители-потребители – да рахатуваме, по стар навик, който дреме в нас от онези 45 “незабравими” години, наричани комунизъм, където майката система “бдеше” над нас.

Дори да звучи като поза, маниерничене, превзетост този текст – за мен – Бинев (освен факта, че той е диагноза) – той е и наша диагноза, уявняване на “голямата тайна” на живота – всеки “невидим” симптом има една “задача” – да се уявни, да стане видим, дори за последния, “непожелал” да си купи очилата, коригиращи житейското “късогледството”. И тогава – ще не ще да решава – “продължавам напред”, загивам доброволно, или се променям, пожелавайки да живее, пак с воля, но и любов към живота, който е вечна промяна.

Външна и вътрешна България

 

 

 

Понякога си мисля, че в България всеки министър и всеки бъдещ публичен чиновник трябва да са дублирани с по един външен министър (чиновник със сан) – във всеки “ресор” както му казват и днес по добра “традиция”. В смисъл – единият “оригинал” да си прави каквото може и колкото го може тук, на местна почва, и другият, пак “оригинал” – да го замества – при редките гостувания по чужди земи. И така “външният” и “вътрешният” ресорен да хармонизират двойнствената ни природа на страна, живееща извън времето и на такава (поне за света) – страна-член на ЕС, през 2014. А изпуснах – май и на НАТО сме членове, но това е слабо популярно – белким се сетим ако някой от вън ни подсети. през някоя новина или комюнике.

Дори си мисля, че министрите (висшите чиновници) могат да бъдат избирани с предимство ако имат двойник-артист. Такъв дето ще може да изрецитира готовите мисли, произведени не толкова публично, защото on line поведението им е дълбоко чуждо.

Очевидно с буфосихронизма задачата става все по-трудна – off line изстъпленията, дори под формата на експертни мнения, добре редактирани, става все повече неприемливи, а явно – и все по непонятни по света. С рецитациите работата се успа съвсем.

Явно дълбоката и “всепроникваща” днешна Българска провинциалност не може да бъде скрита по друг начин. Това всичко, което написах, е вярно при допускането, че другите държави нямат кореспонденти на медиите си тук, не четат вестници и не знаят редкия Български език. Което е вероятно последната ни надежда да прикрием с лозов лист срамната истина, че искаме масово да живеем някъде във времето около падането на Берлинската стана, та и по-назад в историята.

Голямата (и държавна) тайна, че живеем извън времето и времето не е наше – върви към декласифицирането й пред света. Все повече хора – местни и чужди граждани – я разбират, без комисии и без преводачи.

Отново вината е на международното положение и свързаността ни със света, през технологиите, които бяха изпуснати от контрол от “непремерена” алчност и от временна технологична “възбуда”.

Врабешка история

 

 

 

Днес България напомня на профсъюзен хотел преди или след масовата приватизация – датата или моментът нямат никакво значение за разказа и героите му, които сме ние. Времето, което е спряло в душите на “местните” жители и цъка в часовниците на света – тук, до хотела, е невидимо, онемяло и глумящо се над своето отсъствие в тази картина.

Фасадата на хотела е като черно бяла карта на земята, снимана от спътник – с десетки кръпки, помнещи временни възбуди на дошли и тръгнали си назначени, но мразещи себе си и света управители на имота.

С кисели лица на хората на рецепцията, облечени като туристи преди заминаване и заради спряното топло. С неизмити коридори, покрити с изтъркан сивкав мрамор и ламперии по стените, с автографи на всички профсъюзни членове, минали през годините като посетители.

С миризма на запръжките от преди десетилетия, идващи от далечната уж, стояща в ъгъла, кухня. С мъждиви лампи, покрити с “патината” от поколения мухи. И пробити легла, помнещи гостувалите и палувалите през десетилетията между четирите стени на стаите-кубчета. С пеещи и леещи водата кранчета и пожълтяли като стари вестници тоалетни.

И хлад, който се стеле, който не е климатически, а от климактерическата сграда без душа. Но всъщност всичко идва в мислите от душите на хората, живеещи на инерция, напук, като преохладено пиле в супермаркет – уж прясно, но неживо.

Свят на кестерме, опък, мразещ се. Приватизирал миналото, без да осъзнава това което прави. Протезирал ентусиазмът, който се изгубил някъде – заради нелепостта да си измислиш чувства.

Със спрялия отпред мерцедес на приватизатора, заобиколен от орда пазачи на свещеното тяло на предприемчивия.

И сред безвремието, застинало върху восъчните и безчувствени, претръпнали лица на сцената. Свят на врабчета без стряха. Накокошинени, скупчени и мълчаливи сред студа, врабчета-пленници на слабостта си.

Вероятно помним от своето детство веселите чик-рикания на врабците – долитащи на малки групички, закачливи и пърхащи с крилата. Днес, в света на практичното, успеха, комуникациите – врабчетата са сякаш невидими, а дори видяни са някак тъжни, есенни, напомнящи ни за нас като да се оглеждаме в тях вместо огледало. Врабчета – като нашите души, свити, странни, мълчаливи – гости от детството, сред студа.

Цесия на морал

 

 

 

 

Никога няма да разбера как броят на имунитетите е по-голям от броя на животите, които са ни дадени да живеем на тая земя. Днес Сидеров отново си е “предал” “имунитета”, което е много важна новина.

Това, че Българската политическа имунна система е без съпротивителни сили, отдавна е с диагностициран политически сепсис, и е подгизнала от микроби на псевдо “патриотизъм”, който е нелепо неграмотен за XXI век и стандартите му, е причина за този нескончаем водевил.

Има и още нещо, което не схващам – как предаваш нещо, което нямаш? Или си го откраднал, или него го няма по документи, но в тарапаната си го придобил без “фактура”, но никой не ти ги търси, защото инвентаризация на моралите никой и никога не е правил.

Вероятно светът ми е твърде физически, опипваем и очевидно примитивен да “обозре” сложната реалност на света около нас. Вероятно конструкцията на реалността, в която помещаваме телата си е нелепо сложна за примитивни мозъчета като масово разпространените по тези земи, към които се числя с радост.

Явно светът на правото е по-богат от реалността, която е жалко бедна, опърпано несретна днес в главите на “по-простите”.

Цялата сладникава end-less история на Сидеров напомня играта с цесиите, които са прихванати, ама май – не. Сидеров е просто един от многото в кавалкадата “герои на нашето време”, който майка България изроди през незаконния (днес) и неконсумиран публично акт на връзка с нетръгналия си комунизъм и нашето “героично минало”.

Моралът, ценностите, имунитетите са все повече значки или памперси за това или онова “мероприятие”. Прикриващи или покриващи това или онова срамно или безсрамно място по тялото на обществото, което едвам лази по пътя на “демокрацията от местния й вид”, но ние “продължаваме напред”..

Бо(то)ксова държава

Има нещо бо(то)ксово в България. За драгите зрители – темата е боксова и драматична. Без разлика – бокс, футбол, Европа, политика, култура, дребното житейско – все е мъка, сълзи, трагедии. И мекотата, заместила твърдостта и характера. И фалшиво, подменило простата истина. Сред “меката топлина” на ракиите и омайните самосъжаления.

Загубим ли – ореваваме орталъка и все сме жертви. Просто – сме в диагнозата – от сутрин до вечер. Неотлъчно бдейки да не се отклоним от симптоматиката.

Ако някой иска да пише монографии, да прави конференции и триеналета, биеналета и диспути по темата – как се живее вечно като жертва – да хваща самолета и да каца – от перона на Аерогарата “София” ще го “поеме” темата. А той, новодошлият, визиторът, ще трупа емпириката – без да има ограничения от заливащите нормалността (му) абсурди.

Ще се роди една гигантска, велика монография – от тук до всяка планета на Слънчевата система. И пак ще остане неописана драма. Никой не може да насмогне на това производство на малотемия, малокръвия и малоумие.

Все ще е в темата и ще е в сцената “Аз, жертвата”. (на себе си, но кой да го разбере местният, когато той е завзет, окупиран от ролята и самосъжалението – на непорасналото дете – от себе си, уж възрастният и прошареният)

Не мога и и не искам да приема, че мога да живея в XXI век в държава в Европа, в която ботоксът е в новините – пак от сутрин до вечер. То не бе “разкрасителна медицина”, то не бяха щастливи пациентки с по Х кубика по телата – отляво и отдясно, то не бяха мъже с мъженствени убеждения, то не бе силикон да го опишеш.

Силикониада…. Или Ботоксландия. По избор на пациента или разкрасителя. Или на спонсора…

Ще разберем, че в България има промяна когато ботоксовите новини ги няма. И когато по първите страници на медиите се появят разкази за успелите, които са успели въпреки всичко.

И когато България реве от екстаз от победа на невръстни математици или хубавите гласове на децата.

Когато в новините са лицата на хората платили данъците си, осигурили работни места и променили животът за добро на много други Българи.

Или най-просто казано – когато духът победи ци..те. (с извинение за езика и “метафората” му, леко силиконена по новите “редакции”)

Тогава!

Май “май” няма

 

 

 

Зад играта на думите прозира, надзъртайки през раменете и мислите ни времето, дето е в нас и не е наше! Май това бе вече проверено и доказано за част от населението. По света и у нас..

Сякаш най-търсеният “артикул” в човешките отношения – доверието, изчезна от нашите “витрини”. Случаят напомня много социализмът (наричан от зрелите “строители” тогава, известни като идеолози, комунизъм), който в “най-зрялата” част и епизод бе време на дефицит на стоки. Все повече си мисля, че всъщност непреживяното, неосмислено истински минало и опиянението на незаслуженото консуматорство, комбинирано със световните кризи и драми, ни връщат там, от където уж избягахме. Поне в мислите, пълни с илюзии, бе така. Всъщност доверието и човечността изчезнаха, защото се превърнах в стоки, артикули с каталожен номер и баркод. Изгубеният в “търговската” еуфория друг, тоя до нас, оня “другият”, изчезна от “радарите” ни.

Ако си спомняте – тогава връзките заменяха дефицитите на стоки. Днес именно едни връзки, дето ги няма, са причината за всеобщата “драма” и вълни, цунамита от “катарзиси” и “преосмисляния”. Именно лисващата връзка с вярата и отсъстващия Господ в мислите ни са обяснението на масовите “тежнения”, които са все още много необясними за много наши съвременници. Пак по света и у нас. А и у нас, самите, също.

Май, както и в пространството и времето, празно няма.

А май и “май” няма.

Ненаучените уроци се преговарят – до “оцвръстяването” на знанието. А и не сме единствените оставачи или двойкаджии на земята. Просто светът е учил винаги едни и същи уроци, “ъпдейтвайки” отново и отново представите за себе си, в които отсъствието на доверие, вяра, толерантност се наказват със страдание, което е всъщност преосмисляне на карнавала, който винаги свършва.

Без разлика в името – власт, пари или младост – все синоними на измамната всесилност и подвеждащото и безсмъртно его, вечно търсещо славата, чувана през овациите и възхвалите на шепнещите гласове на целебни “душеприказчици”, “искрени” приятели, приведени поданици и алчни “почитатели”.

Тогава идват сметките, лихвите, прозренията и времето за промяната – за онези който са я пожелали и признали безсилието си, което е всъщност силата да разбереш ограничеността си, миниатюрността си пред големия свят. Останалите, непожелали признаията в себе си, “продължават напред”, до срещата със стената за която бързат, не забелязвайки околните, станали част от пейзажа, но не и хора, човешки същества като тях..

Много е просто, сякаш.

“Щипка” патриотизъм за овкусяване

 

 

 

При цялото ми уважение към министър Ангелкова, и при наличие на дълбокото мое патриотично чувство, продължавам идеята й – на Крисия, Хасан и Ибрахим им трябват музей, музейна експозиция, восъчни фигури, химн и храм!

Тези мои думи идват като отглас, реакция, патриотично възбуждение от думите на министъра – както следва: “Крисия, Хасан и Ибрахим, а и други познати и положителни образи могат да станат лице на българския туризъм”, каза министърът на туризма Николина Ангелкова пред bTV.

Тръгнали по пътя на патриотичното, ние трябва да действаме веднага, безотлагателно, без да се мотаем, глаголствайки. Предлагам рецепта, която ще доведе до забележителни икономико-”гастрономически” резултати, разбира се с нужното патриотично “овкусяване”.

Да си предадат – докато е време всички сценични (и не само) дрехи и двете пиана, а апартаментите и къщите им (вероятно собственост на родителите им) да бъдат преместени в София – с цел по-лесната среща на почитателите им от цял свят!

Докато е време – да се вземат отливките за восъчните фигури, че както е тръгнало – да не вземат да отлетят тримата от България, преждевременно, без да сме им взели мерките.

Вероятно ще им трябва и ресорен зам-министър (поне един засега), малко администрацийка, малко – ПР агенцийка. И разбира се – назначени композитори, аранжьори, бодигарди и лек, стегнат секретариат.

По стара и проверена традиция, незабравена от светлото минало – ежемесечно трябва да има походи по пътеките под надслов “По стъпките на Крисия, Хасан и Ибрахим”. С богата културно-развлекателна програма.

Спортното министерство да организира щафети с огън – под егидата на министър Кралев. Той е ПР експерт – бързо ще усети бизнес oppotunity-ту.

Тези деца отварят голям фронт за културен десант към света. И разходи, много разходи.

В добавка – шефът на НИМ проф. Димитров да се кооптира към идеята за прославяне на Българския туризъм и да добави към Крисия, Хасан и Ибрахим малко археология, под формата на вампири. с могъщата сила на ПР технологиите – младостта и вампирлъка ще родят един микс, една продуктово позиционирана лафка, незабравим образ на България у многобройните посетители на гробове на вампири, с железни късове в сърцата, под звуците на ангелските гласове на тримата таланти от Разград, грешка, след преместването – от София.

До пълното им затриване. На децата и парите за разходите, да уточня!

Накрая ще е анализът, който по тези земи е винаги задълбочен, труден и “многопластов” – от типа “и ти си прав, и аз съм прав”.

За прилагателните и глаголите

 

 

 

Езикът ни и неговото богатство са последната “обетована земя” на местните политици. Но напук на драматичните доказателства за немощта им, точно там е напъването днес. А при преглед на стъклената топка – това се оказва май и трайна прогноза.

Професията политик тук и сега е застъпена само с малката, незначителната част от тази професия. Говоренето като акт, е само минималната, видимата част от тази професия. Политик – би трябвало да значи производител на политики, съзидател, патриот със знания и компетентност. Вероятно и мислещ през анализ и прогнози, а не изразяващ се през заклинания, мантри и лозунги, поляти обилно, овкусени, с прилагателни. При цялата ми идеалистическа, алтруистична позиция за мнозина – аз поне така си мисля.

Няма как при една “обрулена страна” (такава беше в много ранния “преход”) – днес след многократните “продължаваме напред” – да не съм чул за новото прилагателно, описващо зловонието и безсъдържателността на мислите и делата. Каква.е точно това прилагателно, с което трябва да описваме в детайлите реалността – вероятно ще го разбираме все по наскоро. .

Но гледайки лицата, дрехите, телата на хората по улиците на “най-богатия град” на България – София – прилагателното ще е някакво дето не е за “пред чужденците” – обидно, тъжно, някаква диагноза.

Единствените думи, които не чуваме са как ще се оправяме. С молби – все повече става ясно. Брюксел, както и Москва, все повече и на сълзи не вярват. Хората си искат пустите реформи. А реформите са глаголи.

Пътеписът сред езиковите ни особености и откриваното (едва сега) богатство продължава.

Единственото основание за надежда е, че поне започнахме да си говорим. За сега – с прилагателните, в които поне има оценка, мнение, нещо лично при разказа за видяното и преживяното.

Опитите за промени и реформи, изразявани с междуметия, също приключиха наскоро. И пак толкова безславно. При цялата им сила, дълга история в човешката цивилизация и универсалността им сред другите езиците, и те са безсилни. С “ох” и “ах” не става.

Да се готвят глаголите! Те най-ще ни трябват.

Страна с “корекции”

 

 

 

“Където е просто – там ангели доста, при мъдрост голяма – ангели няма!” – св. Амвросий Оптински.

 

Няма факт, истина или събитие в днешна или около днешна България, което да не е многозначително. Безспорно многозначително или просто многозначително. “Комлицирано”, “експертно”, “амбивалентно”, трагично сложно за “свещената простота” на истината. Но не заради дълбоко познание, драматичен академизъм или “познание, което носи печал”.. От еднозначна (уж) неученост, наричана корист, облечена в наивност.

Уж целта винаги е да копнем с мотичката, за да направим промени и реформи и да променим живота за добро, а на накрая – винаги – мотиката е настъпена, има среща с главата, но ние “продължаваме напред”. От липсата на грамотност и лошия “навик” да не четем “ръководството за потребителя”, а да го дописваме, по “наше Осмотрение” и за нечие парцеално благо.

Ебола, тефтерчета, банки, патриотизъм, църква, мис или мисис това и онова, революционери, транформъри, трансформатори, реформатори, вес(т)ници, политици. Списъкът е “оня списък”, който дописваме от времето на ранния “преход” – та до днес. Без грешка, без лапсОс.

Или най-просто казано – през думите на миската или мисирката Х – “аз съм дама с корекции”. Всъщност новината е истинска – тук всичко е с корекции – де що е природно, естествено, близо до ума на “естествените” народи – тук ни е чуждо. И живеем във вечна корекция на разума. И се чешем лявото ухо с дясната ръка и сме о’к, удобно ни е, навик е, дори е природно вече, по нашите си “закони”, днес почти сляли се нагони към лудостта. Просто тук е така.

До дъното – и до срещата с природните закони, които са и икономически, не се гласуват в парламента, не търсят парламентарна подкрепа, не се коалират с глупостта.

Банално вярно, истинско клише за другите. И недостигнало до умовете и телата ни прозрение, засега. Няма притча или умна мисъл, която могат да заменят “народния гений” и свещената простота на опита на непожелалия да чете и да се учи от чуждите успешни дела.

Защо да е просто като може да е сложно, нали така?

Леля Петранка и “модерността”

 

 

 

Предвид усложнената оптика на реалността, която обитаваме, вероятно наскоро ще има прилив на първолаци в началните школа. Преди дни се бях уговорил за една “бърза диплома”, бях договорил цената (на промоция), рамката и цвета на дървото – тип “Стар Кембридж”. Но днес преосмислих – започвам от началното училище.

Усещам, че и 3D очила не могат да ми помогнат да схвана дори най-едрите фрески на образа, “рисуван” пред очите ни. “Простата” живопис, рисуването с устни, ноти и звуци са безсилни да опишат “сложността” на обкръжаващата ни клуонада с елементи на сцени от приемното на една психиатрическа клиника.

Все повече улявям порива си към класната, цветята, суетнята в началното училище, където сутрин рано, по тъмно, леля Петранка палеше печката преди да дойдат първите и ранобудни мои съученици. Училището бе в Коньовица, днес го няма. Леля Петранка бе най-добрата, нищо че в детското ми тогава съзнание тя имаше една голяма бенка на лицето, от която изскачаха косъмчета. Странността на този спомен се смесва с топлината и пращенето на дървата, значещи тогава живот и надежда. Не съм разбирал от това в каква картина се е вписвала тази идилия, която днес ми липсва все повече.

Очевидно трябва да ре-стартирам и да надграждам друга мисловна и човешка конструкция. Светът около нас става все “по-чуден”,. а очите ни – все по-гуреливи от абсурдите по досегашните ми релси на “цивилизованост”.

Построеното досега в мен, вероятно и във вас, се оказва неадекватно, безсилно, дори наивно да “обозре” “реалността” в разногледостта й.

Все повече си мисля, че дървените чинове тогава бяха по-истински от днешните направени от пластмаса. Там някъде отляво на чина имаше едни кръгли дупки, в която бяха седяли мастилниците на предишните поколения “примитиви”, към които днес изпитвам нелепа симпатия и ги търся, търсейки себе си в днешния лабиринт от криви огледала и маски, прикриващи образи, съвести, души.

А инак – връщайки се в кочин(к)ата ни – аз все повече ставам дете, което не разбира ставащото и търси леля Петранка, която отдавна я няма на земята.

А ние гордо “продължаваме напред!”, не разбиращи кой е пътя, коя е целта и какво всъщност изграждаме, надграждайки. От онова време е останало сякаш само овчия оптимизъм и сурването ни по ската на човешкия ни разпад.

Вероятно съм възрастен, наивен, старомоден и сантиментален. Откъдето идва и днешния ми “когнитивен дисонанс”. С извинение за сложните думи – остатъците от “модерността” ми са на привършване. Складът е празен, все повече.

Този текст не е плач по миналото. Този текст е за онези все по-липсващи ни човешки и винаги прости реакции, разказващи по безхитростен начин за душевни, а не за бездушни, измислени “конструкти” на истината, около която се е “въртял” живота винаги. И за безсилието на “простата” душа да преглътне “непреводимото” наше днешно. Вероятно подобни мисли са крачките ни към себе си, където скоро не стъпвахме. И за пътя към Господа, забравен в “тарапаната” на криворазбраната (ни) “цивилизация”.