Аутодафето ни

 

 

 

При ясното разбиране, че българските медии са дълбоко несвободни, потвърдено и в излязлата днес класация за свобода на медиите в света на “Репортери без граници” с “почетното” място номер 100 в световните класации (пропадайки с 20 позиции) и при явното объркване на тихото досегашно течение на приспивните води по делтата, естуара на днешната ни “демокрация”, ние можем да разберем нещо за живота в България през “неутралните” новини от рубриките “произшествия”.

Класацията The World Press Freedom изследва медийната свобода по няколко различни показателя – конфликти, свързани със свободата на словото, интерпетиране на информацията в услуга на държавен апарат и служби, дезинформация, натиск преди или след публикуване на материал, насилие срещу журналисти, цензура и други. (клубзет)

А в местната рубрика “произшествия”, съществуваща по всички “наши” медии, “ври и кипи”. Дете, простреляно в училищен двор, човек самоубил се “зрелищно”, падащи като круши и убиващи пътниците си асансьори, арестант починал в ареста, жена, починала в рейс, завръщайки се от гурбет. Дете, изхвърлено в контейнер за боклук в града на розите. Възрастни хора продължават да бъдат лъгани от “неуловимите” телефонни измамници, вече плашени с Ебола. Измъчвани деца в домове. Наводнения, които изненадват. Студентка, опипвана на улицата от полицайка. Влакове, които убиват на прелези. Зимата се готви да ни изненада, бъдете убедени. И все повече само-убийства, саморазправи, насилие по пътищата, безпричинна (някак!) агресия, отключвана вече и по най-невинен повод.

Сред целия този неизбежен (и вероятно минимален спрямо фактите) поток от безумия от очевидни събития – България немее. Ние просто наблюдаваме, обществото спи. Молим се на Господ да вразуми политиците, вместо да им го кажем лично.

Истинските, дълбоките причини не спят. Те като всяка нелекувана болест, напредват в “невидимото” си развитие. Часовниците на бомбите, цъкащи в душите на милиони Българи не спират да “работят”.

Както във всяка лична драма, всеки проблем е невидим, той е срам за роднините, защото най-страшният срам е срамът от това да си го признаеш пред “трети лица”, били те и лекари. И ако за съзнателно оставените без помощ и в незнанието си, “анонимни ” българи всичко е станало естествено привичка (някак), то за будните , за хубавите и образованите – това стремглаво разпадане на душевността ни, на чувството за солидарност трябва да е “говорящо”, крещящо, дори .

Напротив, ние се радваме на нещастна перхидролена евромайка на билия си камшика в Брюксел клоун, гледаме да прозрем зад думите, изречени от стиснатите устни на политиците, дебнем за поредната интрига във всички “биг брадъри и систъри”, в които сме удавени.

А България умира. Умира в могъща прегръдка на своето комунистическо минало, пълно с Русия, газ, петрол, енергетика, безчовечност и празнословие. Умира сред безверието си. Умира в морето на само-блокирането си, удавен в ежесекундни активни мероприятия срещу нас и нашето бъдеще. С любезното спонсорство на местни несменяеми дейци на миналото и други “новопокръстени светци”.

България умира, сама, непотърсила помощ от себе си. Не погледнала се в огледалото на разума си, защото то бе счупено някъде в миналото на “демокрацията” ни. Гумени човечета разказват истории, онемялата тълпа слуша в захлас, граничещ със ступор.

Други си потриват ръцете, че ще се постоплят на кладата, която сами си устройваме по забравения и средновековен опит да горим вещици, изкупувайки греховете на безграмотността си. Няма щастливо село с горящ далечен сайвант. Рано или късно, точно в този ден и момент дъждът не се изсипва, вятърът се обръща и селото гори. Цялото.

Както във всяка история, която ще ни разкаже един опитен лекар – няма заболяване, което нелекувано или с “лекувано” през грешна диагноза (пък били и антибиотиците най-скъпите, а докторите – най-великите), да не завърши с крах за живота на пациента. Казват му смърт.

Готвим си колективна клада, трупаме съчки, мъкнем клони и дебели дънери. работим неуморно. Инак – животът може и да бъде друг – изборът е личен, но не през бягство с бодрячество и платен наивизъм в думите.

Изборът е един – истината за тежката ни диагноза – доброволното ни, “празнично” аутодафе на всички, пожелали да говорят истината.

Нищо средновековно не ни е чуждо днес. Помислете. Векът е XXI-ви за света, все пак.

Забележка: Аутодафе (от порт. auto da fe) – акт на вярата, е изгаряне, унищожаване, публично изгаряне на клада на еретици или еретически произведения в клада на суетата (книги, картини или други вещи). Аутодафето е известно и като „безкръвно наказание“. Широко прилагано от католическата църква през средновековието по време на инквизицията. Обикновено на клади са изгаряни мараните — мнимо приели християнството юдеи.

Аутодафето е основен атрибут на инквизицията. Появява се през 13 век. Урежда се няколко пъти годишно, в празнични дни, като предварително се известява населението. Вярващите се приканват да участват в церемонията, срещу което им се обещава индулгенция за 40 дни. Самият ритуал на аутодафето продължава цял ден и включва строгата процедура на:

подготовка, траурна процесия до мястото на акта, литургия, тържествено обявяване на присъдата от съда на инквизицията, последна дума на осъдения в опит за разкаяние или отричане на греховете, публично изгаряне.

Аутодафето се прави на празнично украсен за целта централен площад в градовете. За официалните лица и съда на инквизицията се издига специален дървен подиум — трибуна. Осъдените се изгарят в огнище — ешафод със стълб по средата, около който се оформя кладата. (уйкипедия)

Постен пост за принципността

 

 

 

 

Да започнем с “академичните”, възможните синоними на “думата” принципност: праволинейност, прямолинейност, последователност, прямота, откровеност, ортодоксалност, системност в действията, отдаденост, непоколебимост във вярата, осмисленост, морален избор.

А инак, животът, Той, “разказва” сякаш друго днес. Принципно различно от “упоменатото” наивно “академично”, вероятно незряло наше разбиране за смисъла и значението на тази “претенциозна” дума..

По критериите на вече бившата Барекова, но принципно избрана депутатка Баракова – тази “нация”, Българската, е съставена само от принципни хора. Ако се огледаме в новините и в света около нас – плешивите са принципни да не си пускат коса по главите, също.

“Принципът” “русо гладно нЕма” “проби” отдавна и в Парламента. И досега половината от избраничките и избраниците на народа бяха предвидливо руси, не само в косите си. Принципът да преценяваш хората по цвета на косата е принципно грешен. Пълно е брюнети и брюнетки без три гънки в главите си.

Глупаците са направо титани в твърдостта си да бъдат принципни и да не са умни (по нашите “извратени” принципи) или изслушващи другите – те просто си знаят всичко “природно”, принципно са се родили “знаещи”. Тях книга или учебник, или знание, дошло от вън, не ги лови. Принципно.

Принципно погледнато, всички са честни – дори крадците са принципни в преследването на личните си цели, би могло да се каже – те са гъвкави предприемачи с бизнес програма, която не се отчита пред властите или пред околните (наричани “академично” социум).

Лъжливите журналисти също са принципни – принципът истината струва една сума, дадена от точния “човек” ги докара до масовото им разпознаване като безпринципни за наивните и идеалистите.

“Наивните” и алтруисти са принципно тъпаци. Да вярваш, че светът може да бъде по-добър от днешния си е принципна глупост по сегашните “принципи”.

Най-принципни, разбира се, са днешните политици – властта, със силата на афродизиака си, ги прави неотстъпчиво принципни да си представят, че могат да говорят и правят това, за което им “мърморят” “масите”, които вероятно са ги избрали без участие на материални масажи на изборите. Принципни, последователни са в това да не им пука. Както се казва – принципалът – сам да се оправя.

Принципът 15/15, приложен в живота ни въобще, навсякъде, ражда и ще ражда руси, кестеняви и черни принципи. Тъжното в нашета ирония към упомената учителка, е че тя е рожба на принципите и “правилата” на днешна България.

Принципът, че “демокрацията” в нашата “версия” е единствено възможната ще ражда все повече карикатури, в които ние не просто ще се оглеждаме, а ще живеем. Принципно – цветът на косата няма значение. А принципите, по които работят сивите клетки под косите – сиви, безлични, по природен принцип – през страхове и егоистични или през принципи и закони, учене със цел знание и с неплатени студентски книжки и дипломи.

Принципът “светът е само това, което Аз виждам” е гарантиран принципно в разпада си от законите, които не знаем, защото не сме учили или пожелали да научим. След недългото му, но системно прилагане, следва гръмък финал на всички принципни безпринципности, пожелали да работят заедно..

Във всеки друг случай – текстът би включвал само първите четири реда от този постен пост. Оставена на пост и молитва, без капка грижа и вяра, принципно е ясно, че тая или онази популация на земята, измира.

 

За “изкуството” на “превода”

 

 

 

В България изкуството на древното японско сепуко, театъра но и театъра кибуки, претърпяха тези дни могъщ ренесанс Истински културен “десант”, оживял Априлски Пленум през 2014. Забележителното в тези японски традиции е факта, че те са само мъжки. Присъствието на местни женски лица е само “грешка”, поправима мигновено, след поглед към “нашата” сцена сега.

Там, в Средновековна Япония, както и в днешна България, ролите се изпълняват само от мъже. С едно уточнение – Българското сепуко е дълбоко “театрално”, любителско и катарзисно (колкото катарзис предлага рецептата “по шефа на ПЕС”). По нашите “традиции” на местното ни сепуко – героят оживява и е по-жив след сцената на “смъртта” си.

Харакири или сепуку (на японски: 切腹, букв. „разрязване на корема“) е японско ритуално самоубийство. „Харакири“ е по-популярната дума от разговорния език, „сепуку“ – по-типичната за самурайската лексика, но и двете значат едно и също. Смисълът на харакирито е да запази честта на самоубиеца. “Харакири” четенето на канджи йероглифите съставящи понятието е плод на незнанието в тази област на посетилите Япония чужденци.С течение на времето кун йоми (японско четене)и на двата йероглифа се приема официално и от самите японци.

В наръчника за самураи „Хагакуре“ авторът Цунетомо споменава за различни видове сепуку, като цуйфуку и джунши. Всяко от тях е предизвикано от различни причини. Предателство на господаря към идеологията, предателство към господаря от подчинения, провал или грешка, които водят до безчестие на рода, на който служи самураят. В същата книга се разказват истории за различни мъже, извършили сепуку или участвали като секунданти.(уйкипедия)

Японските театрални традиции са дълбоко символни, с хиляди “дребни” и “невидими” детайли, който изпращат зрителя към дълбок размисъл над смисъла на живота, след всяко представление в японския театър в главите на зрителите трябва да останат въпросите.

Тук, у нас, сега – ние “живеем” в “драматургията на отговорите”. След всеки днешен пърформанс на драгия зрител всичко трябва да му е кристално ясно. Всеки въпрос е ненужен, буквално непотребен. Според всички факти – “най-добре” по земята живеели народите, които не обичали въпросите, а живеели през отговорите, “подарени” им от мъдреците-политици и от “героичното” минало, в което всичко е приказно, а героите – починали или загинали.

В дните след изборите станаха коалиционни небето, въздуха, земята. Слънцето се промуши през облаците, надничайки с живо любопитство към ставащото на територията на древната ни земя. Всички земни сили се сляха в хармонията на коалиционноста по повод властта, парите и майка България, разбира се, да не я изпуснем и нея в тарапаната.

Далечната и древна японска традиция бе пренесена “творчески” от страната на изгряващото слънце в страната на розите и масовите автохипнози. Някак съвсем очаквано, след масовото псуване, ритане, закани и заплахи, всички оживяли и “верифицирани” от електората, спонтанно се шмугнаха в новите си превъплъщения и се заеха с новите задачи на драм.състава с оглед “целесъобразността” на целите, свързани с оживяването (им), и разбира се в името на майката (си трака) България..

Театралните работници, миткали се по сцената са в специфичните си пози, в които ги завариха изборните резултати, заживяха нов живот. Дори великите драматурзи, били и творили на земята, могат да завидят на българските политици за отгледаната, направо закърмена с наивността, великодушна публика, готова да преглътне скърцащите спирачки на омразите и появилата се “чудотворно” херувимска благост в думите, “мислите” и намеренията на играчите.

Влизайки в дебрите на високото изкуство, и разчитайки на безпаметната памет на публиката, нашите избраници все повече заживяват в новите си роли, които “съдбата” им раздаде. И всичко това се случва с наистина “вдъхновяващо” бездарие, видимо през пенещите си думи, едва скриващи прозрачността и простотата на изпълнителите.

Разчитайки на привидната ни Европейска провинциалност и ниските днешни драмат(ург)ични стандарти, днес всички до един са се впуснали в овладяването на текстовия материал и фините си настройки към реалиите и в битка срещу задълбочаване на идващите баталии.

В тази театрална обстановка, единствена радост доставят метеоролозите – те, като може да се досетим, предвиждат все по-често ниски температури. Познавайки спецификата на нородопсихологията, всеки градус надолу е % по-висока вероятност за прогнозите на политиците, че публиката ще се “освести”, примирявайки се с “фактите”, и до момента на хващането на зеленото от пазарищата.

И въпреки четвърт вековните “демократични” традиции, във въздуха тегне несигурност. Дори зомбираната публика, приспивните медии и “добрите” метеорологични прогнози не могат да подменят “международното положение”. Освен че винаги ни бе виновно по времето на комунизма, днес дори държано във фризера на новините, то напъва. Светът не е същият и всички все повече го узнават, осъзнават и мъчително разбират. Казано или не, признато или премълчано, вътрешното положение става все повече международно.

Провинциалността ни напуска и (май) това е драмата на “драматургията” ни в едва започващия нов “театрален” сезон.

Приятно гледане и мислене!

И да живее международното положение! Все повече!

За коалицията на Андрешко с историята

 

 

 

Вярата, че в България може да бъде построена първата модерна къща от желе-образни тухли силно кореспондира на дълбокото ни убеждение, че Ванга е по-знаеща и можеща от Господ. При такава объркана “конструкция” на ценностите на населяващите територията ни (наричани граждани в Европа) една коалиция, “конструирана” през леена на куршум би ни дала вярната “снимка” на всичко около нас, което ние простичко наричаме реалност. И разбира се – по един червен конец на китките на коалиращите се – “против уроки” и за сигурност в битката с “лошите”, които да са те днес(!).

Вярванията в самодивите, митовете и легендите на отмиващата здравия разум пропаганда, случващи през XXI век в Европа могат да “произведат”, препотвърждавайки миналото, реалност тип мерцедес, втора ръка, с клатеща се иконка на Богородица до огледалото. Снимка на Ванга в портфейла, до пачките с ликове на Джордж Вашингтон. И гуми втора ръка – демисезонни. Анцу(н)г, кубински пури, френски коняк (или шампанско, пак френско), булка с висока концентрация на силикон в горната част на тялото, Фейсбук статуси от непопулярни дестинации по тур-операторските диплянки и разбира се, снимки с персонажи от текущия “хай-лайф”, комбинирани с море от лайкове от “участниците” в снимките.

И отивайки пак при прословутата народо-психология – нямаме основания да очакваме, че ако първата задача от цивилизационен характер на всеки, дошъл да победи града са фалшива диплома и смяна на белите чорапи с “официални” (черни), ние можем да си представим, че ще заживеем в светът на чудесата и пророчествата и ще се променим през дълбок цивилизационен сън, ей тъй на, по “сънната метода” на Лозанов.

Ще славим горещо Русия, ще караме колите на “еврогеите” и ще просперираме през “усвояване” на европейски фондове, защото ни се пада(т) и разбира се – защото сме богоизбран народ – най-малкото умен колкото “омразните” евреи.

Горещото псуване на майка, може и да освобождава жилата на напрежението, но не дава надежда или посока. Андрешко в нас все още не разбира, че наказва себе си, оставяйки “врага” в “своето” блато.

Утрото идва, заедно с прозренията. Векът е XXI, а светът – все по-сложен за неучилите и неразбиращи простотата му. Както във физиката, така и в историята – машина за пътуване във времето, няма.

Историята на Барон Мюнхаузен е детска. Версията, че самоизваждането от блатото, чрез самоповдигане и през преодоляването на физическите и природни закони, може да ползва образователния процес в периода преди ранното юношество.

Всеки опит Барон Мюнхаузен да заживее политически, стопански и физически живот е обречен. Смесването на жанровете обърква зрителите и ги гони от киносалоните и земите, където са решили да наложат фикцията за реалност. Думата “фикция” е фикция на доброто възпитание, инак по-ясните в изказа употребяват думите глупост, наивност и тарикатлък.

Коалиция от клонирани и многобройни аватари на Андрешко няма. И никога не имало.

Ескиз от думи

 

 

 

(за “проглеждането” на “непорасналите”)

Ако някой иска да заведе друг някой в нищото, той първо му става приятел, после те се “сдушават” и тръгват напред. На финала – най-любезният, най-възпитаният, най-искреният “приятел” се “загубва” в дебрите и наивният, непожелал да научи уроците на живота, препотвърждава “статута си на жертва”.

Всяка коалиция на наивността (с другото име – добротата и “демократичните” обноски) с тарикатлъка и хитростта рано или късно, фалира.

Историята е всякаква – житейска, политическа, бизнес. Но в дъното стои едно и също – устройството (твърде традиционно) на мозъка ни и на пътят на мислите, видими през действия и думи. Там, в мозъка ни, нищо не се е променило от стотици хилядолетия. Ние сме си същите. Това книги, притчи, религия – не помагат за душата, която е решила да бъде вечно наивни и сляпа за делата на спасители, хитреци и тарикати.

“Лошото” в човешката природа е, че преди да станем хищници, ние сме били наивни деца. В светът, в който живеем няма място за непораснали. Опаковката на злите помисли със сложни, витиевати, дори сложно научни и “демократични” думи само замъгляват мислите на пожелалите сляпо да вярват в доброто.

Единственият лек е да се възпитаме да мислим критично и без емоции. Всяка наша емоционална “забежка” е вода в мелницата на злото или лед в пързалката, която ние сме си “построили”, замразявайки водата, която е животът, по който да се пързаляме. А всичко е сторено през наивността ни и детинската вяра в доброто, която е опасна когато е безкритична.

Или хвърчило, пуснато в безветрие, падащо бързо след краткия порив на вятъра, разбиващо се от “вечната” гравитация.

Демокрацията не е свят на наивници и алтруисти.

Ако не сме го разбрали – ние ще се учим до успешно взетия изпит. Всяко поколение и всяко време винаги минава през описаното колективно “прозрение”. Очакващите “друго” от човешката природа и силно пропагандиращите наивността са просто “демократични” буфосинхронисти, водещи ни в пещерата на безсилието ни. Тоест – “добрите” обичат “дълбоко” и “искрено” своите доброволни жертви.

Пазете се от “добрите”! Много са добри във буфосинхронизма на истинското добро.

 

Оглушително мълчание

 

 

 

Ще започна отдалече, ама не много. Ако ние сме с приятели на разходка и някой ни нападне, а част от приятелите от групата ни стоят и наблюдават боя над нас, как ли ще се почувстваме след боя? Как ли после ще слушаме обясненията – абе, брат, нали знаеш, ония бяха с едни яки мускули, а нас ни знаеш – все сме си били с едни очилца, и мускулите ни са пилешки. Пък и очилата са ми нови…. Ама аз много те уважавам, а ония са лоши и зверове.

Как ще искате после някой от тези “приятели” да ви бъдат приятели? Ама истински, ама много верни?

Сцената е позната. Пораженията над нападнатите и битите са с ефекти години, а някога и цял живот. В цивилизованите страни с жертвите се занимават психолози, психиатри, психоаналитици. Битката с болезнения, пълен с безсилие спомен трае в душите безкрайно дълго.

А когато заговорим за един народ и за колективното само-усещане на жертва? За една народна душа, пълна със съжаления и страхове? За едни европейци, които не вярват на никой и най-вече на себе си?

Сцената от вчерашното “ритуално” “наритване” на Жириновски над Българския президент е нещо повече от битка и бой над момче от влюбена двойка в някой парк.

Нали се сещате, че “наританият” Плевнелиев не е просто нашия президент (не че не е и такъв) – това сме ние, Българските граждани и избора ни. Плевнелиев е всеки от нас. Лош или добър, обичан или не, пред света България има едно единствено лице, което е еманацията, “апотеоза” на народния избор на суверена. И ако тук, в делничното разбиране на думите, тази моя приповдигнатост ви се струва повече – сетете се или попитайте кой как мисли по света ако му наритат държавния глава.
Към тази чисто външно политическа гледна точка, ще добавя моята психологичска “интепретация”. Да обиждат Българския президент и той да стои неподкрепен от Българските политици е симптоматично и жалко. Това “събитие”, освен, че е грандиозен и неотразен до сега скандал е обида и част от съзнателното и самоунищожително само-неуважение, което подобни факти формират в т.нар. масово съзнание на Българите.

Ако някой ни нарита и никой не ни защити, нас ни боли. Но ако някой обижда по най-грозен и неуважителен начин Българския държавен глава – тук ( и навсякъде по света) – всички партии, лидери и изпълнителната власт ще реагират и ще се изкажат остро срещу думите на не просто обиждащия България, а поругаващия само-уважанието ни и държавността у нас.

България не губерния или нечий щат – ние сме суверенна държава, населявана от 6.000.000 милиона избиратели (толкова са поне официалните списъци) – и тези българи не получават доказателства, че има кой да ги защити в делничния им живот след като някой обижда държавния глава и всички си обръщат главите.

Само си представете какво става в такива моменти с душите-стафиди на Българите? И кой има интерес да сме свидетели на побоя над нас, самите, и над Президента ни! Името му няма значение!

Онзи простичък въпрос, който винаги си задаваме е пак валиден – как да уважават някой като той самият не може да го прави? Какъв Брюксел, Какъв Вашингтон, каква Москва? Каква София и България? Как да ни уважава някой, ако сами не се защитим?

Днешното мълчание е могъщ удар към Българското само уважение и към онова мъничко, останало в хората със свяст. Повече от тъжно е мълчанието на прехвалените патриоти, които (знаем добре) са патриотари.

По мълчанието ще ги познаете всички.

Това ли е нашата България – обругавана, тъжна провинция на страховете си и комплексите си? Тази ли България ще успее?

Това мълчание е едно от най-оглушителните, на които сме свидетели.

Остават “отворени” само нашите “лични” мисли – като Българи, като Европейци, като граждани на света.

Искрено искам да бъда опроверган в казаното в този текст!

Утринни мисли

Братя и и сестри, другарки и другари, дами и господа, на финала всички сме еднакви. Няма бедни или аристократи, има просто едни квадрати, не много.

За какво е цялата тази врява, за какво е тази пошла “театрална” “погнуса”? Кой на кого иска да докаже, че посредствеността е по-силна от смирението пред знанието и можещите?

Нали се сещате, че дори най-простите след минаването на епизодите с народните лечители и баячките, отърчават при лекарите? Онези училите, които днес защото са беззащитни са “достойни” само на бой, обругаване и презрение, защото са говорещи истините за състоянието на пациента?

Епизодите са витамините са отлетели отдавна, (от)минаха и “аспиринните”. Предстои тежка анестезия от признания и още “по-простата” хирургическа намеса.

Всичко това е вярно само, при допускането, че животът ни е по-мил от очевидния ни финал, наричан сепсис.

Мътеница

 

 

 

Вероятно всички разумни и мислещи в категориите на разума, рационалното и реалностите си дават сметка, че ако ГЕРБ не успее да направи правителство, България я чака само задълбочаване на драмата. Не защото е тази или онази партия, а защото е победителят в признати (или не), но демократични избори. Такава е играта на демокрацията.

Лоши или добри, ГЕРБ са победителите. ГЕРБ са в ужасяваща ги клопка – ако за втори (пореден) път откажат и не успеят да формират правителство – те ще се свият драматично като електорат. Между впрочем – същото ги чакат и другите партии. Ако някой си мисли, че ще надхитри логиката на човешкия мозък, който е твърде егоистичен и мислещ единствено и само за себе си, греши. Наука “алхимия със страховете” няма. Няма и химия на живота в перманентна погнуса.

При този състав на парламента, който е отговор и “копие” (криво или право, но точно това) на днешната Българска политическа менталност – Българите трябва да са наясно – оттук нататък следва Бърза спирала към дъното, което никога няма дъно.

За народ, който е хранен с илюзии и лъжи от сутрин до вечер, и на който се тикат в устите на мислите, очите, и се набутват, с надграждане, илюзии през съзнателно едни и същи посредствени лица, пътят към прозренията, няма как да бъде кратък, но е магистрално ясен. Все по-бедни и все по-погнусени, Българите ще търсят нови визуализации на неродените моми и момци – политици.

А “Българите”, “партийци” – ще търсят нови “бащици”-хранители, засилвайки мътеницата на ставащото. До утаяването има още доста дни, месеци, години.

Играта на гнусливи примадони ще свършва все по-бързо. И ако по улиците няма хора, които да реват – то в новините зачестяват “сводките” (русизъм, съзнателен) за самоубийства, насилие, кражби, “планове за спонтанни протести на футболни фенове”. В душите на мълчаливите става нещо – всеки търси лично спасение, защото усещането за солидарност изчезва и се забравя. Чувството за общност (отдавна полу-живо) – умира. Когато в една територия спасението е “лично дело” – резултатът е един и ясен, описан от историята. Лична война за оцеляване. Която накрая е война на всички срещу всички.

Ако има нещо, което ни обединява – то е само едно – България. Все повече имам отчайващото (ме) чувство, е думата България е най-неразбираната по смисъл и по съдържание от политиците. И от растяща група “патриотично” настроени Българи.

Ако лидерите (каквито и да са) не преодолеят личните си омрази и ненависти, зависимостите им ще ги убият тях, барабар с държавата и поданиците й.

Във всеки друг случай вървим негласно, неизречено, непризнато, но сигурно към упоменатия от бившия руски гражданин Станишев “катарзис”.

Ако някой наистина мисли за България – България работи със ставащото днес само и единствено да бъде все по-лесна жертва на Русия, крадейки от своето историческо време и възможността да излезе от тресавището на .по-ниска цена.

Днешното “безвремие” ще се окаже най-скъпото в историята ни. Липсата на истински патриотизъм, истински обединяващата кауза за всички народи по света е разбрано от добре от “демиурзите”, не случайно патриотизмът е подменен от кресливи и прононсирани “патриоти” с руски мисли в главите. Мразенето на запада е само тънка игра с масовата наивност и вярвания в освободители, спасители и “светци”, идващи непременно от север. (Справка – четете, достъпните и в България, книги за патриотизма и ключовата му роля при формирането на общо-обединителни за един народ каузи и за това как патриотизмът може да бъде направен “отровен”. Има си технологии, за които политиците ни май не са чели и не “подозират”, че ги има.)

Накрая нищо няма да има значение. Ще видите!

Думите “да бъдем живи и здрави” ще добият нов смисъл и нова стойност.

За овцевъдите, овцете и територията ни

 

 

 

България днес е като онази Темида (богинята на правосъдието), която познаваме от снимките и картинките – Жената в вързаните очи и с везната в ръцете, мислеща и отсъждаща. С поредица от уточнения – ние си играем на богове, а сме смешни и жалки, зависими от миналото си (някой доброволно, други – не) жертви . Ние сме си вързали очите сами и не искаме да прогледнем за очевидните в XXI век “неща”. В свят, в който икономическа независимост няма, а всички икономики работят през експорт и обмен, а не през самодоволството на вътрешното си потребление, ние, днешна България, една едвам мъждукаща икономика, ние се “борим” да сме “независими”.

Ако в Българската политика имаше и шепа политици, които си бяха изкарали парите и евентуалното богатство дори в минималната и смешна българска “конкуренция”, те, тези вероятно оправни предприемчиви граждани, щяха да са разбрали емпирично, през гърба си, някои прости правила и биха били направили (условността е търсена) някои изводи. И никога нямаше да посмеят да изговорят думите, с които днес пълнят изявленията си с мантри, на които ще им се смеят с глас студентите от университети, намиращи се на запад от земите ни.

В Българската действителност продължава да гъмжи от “стопански мечтатели”, хора, които никога в живота си не са разбрали простите правила с които се изкарва и опазва прословутия “прим” на парите, учен и днес по учебниците, наречен печалба.

Българските политици (ако разбираха) никога нямаше да позволят 25 години да функционира “икономиката на мизерията”, в която за пред света имаме 10% данък печалба, но невидимите разходи на предприемачите са огромни. Защото ако Българските политици, дори не вярващи на местните “умници с очила”, щяха да попитат “своите колеги”, западните политици, по темата и щяха да научат, че парите отиват където е най-сигурно и предсказуемо, а не където само един данък е най-нисък.

Към цялата картинка, след нужните диалози, “нашите политици” щяха да добавят, научавайки, че ако искаш да имаш и да вземеш трябва да дадеш на “капиталистите” единствената “стока”, от която всички разбират сигурността или предсказуемостта. И щяха да разберат, че да говориш пред “местен” микрофон, в XXI век, е все едно да говориш пред света. Илюзията, че сме село на цивилизацията (дори да е вярно за икономиката ни и тежестта в световната), е само голямо заблуждение, в XX| век – всеки е слушан, дори когато говори за бабата и дядото на братовчеда пред селската радиоточка.

И накрая – ако Българските политици искат да вземат повече от овцете, които искат да стрижат по 10 пъти на година, има едни закони, наречени природни, които слава Богу, не се гласуват в Парламента, и които не позволяват да ги прекрачиш. Не се ли грижиш за овцете, овцете умират. В нашия, Българския случай – добрите “овце”, от които може да има вълна, масло, мляко – просто емигрират и отиват да си продават вълната и млякото си на по-добри скотовъди, които не са светци, със сигурност. Но са по-разумни от нашенските.

За местният пазар остават само кожите и костите на дръгливите и полуживи животни.

Ако Българските политици слушаха учените, знаещите и успелите не само тук, а не Учените и “експертите” от прашните лаборатории – те щяха да разберат – едно общество не може да бъде описвано или разбирано като парчета, които “функционират” сами за себе си. Картината е безкрайно сложна и не подлежи на проста формализация, а камо ли на описание и кратки партийни програми, приличащи на кърпени вълнени чорапи модел “баба ми ги плете”.

С всеки изминат ден, сложният организъм на обществото и на държавата ни умират по малко. След всички думи, след огнените лозунги и пищните отчети за успехите, животът, който водят анонимните избиратели не става по-добър. Храненето с мантри може да е супер за телевизора и за рейтингите, но не е онова, от което живеят “гражданите” и “селяните”.

Пътят на България може да минава през Европа, но истинските принципи отдавна са разбрани от всички успяващи страни по света – и са безкрайно прости – дай свобода на предприемчивостта, контролирай прозрачно и безпристрастно и събирай парите. През кои принципи ще го постигнеш – това е вече въпрос на инструменти – леви или десни. Тук дясното е центъра, лявото – по неговите категории – дясно. Центристи са тези дето се чудят какви да бъдат и са се нарекли такива. Море от политици без политики, разглеждани като система, в цялост.

Тук някъде, но не по важност в края, Българските политици щяха да са разбрали – ако няма образование и образовани граждани, в XXI век – успяла държава няма. С Белчо и Сивушка и работата с успеха им, мантрата за успеха е свършила като история на успелите държави отдавна. Ако Българските Университети и средното образование продължават така да миришат на минало, много скоро химнът на България ще трябва да бъде сменен – земният рай ще си е тръгнал. Пък и езикът, на който ще се пее новия текст няма да е ясно кой е. Това – технологии, иновации, конкуренция, инвестиции са празни думи ако няма последователна политика десетилетия напред.

Явно разпадът на атомите на комунизма по клетките ни ще ни доведе до разпад, който ще е пълен. Държава, работеща дълго на “принципа” “ден да мине, друг да дойде”, няма. А ако е нещо, с което я описват – то това е територия, географско обозначение. Натам сме тръгнали.

Единственият прост съвет към политиците е – попитайте овчарите за тяхната политика към стадото им. Вероятно отговорите им ще ги учудят с “парадоксалността” им. Оттук нататък следват законите на мисленето – вероятният им резултат – размислите и изводите.

Разбира се, при допускането – среща с овчаря с мислещи.

За проституцията, “изборите” и изборите ни

 

 

 

Винаги сме знаели, че купената любов има свое име проституция. Винаги всички умни (! признание за глупост от глупак не вярвам да сте чули !) са презирали леките жени и мъже. Но именно това искрено или не разказване на “вижданото” се оказва ключът към “успеха” в днешната Българска политика. Както всички четем по медиите и гледаме по телевизорите – всички са погнусени от лошите други. Светът се напълни (отново) със светци.

Както и в живота, всички мразят шумно “мръстното” и “неморалното”, групово го осъждат с думи на презрение, едвам удържат погнусата, но сякаш именно тъмнината на стаичката за гласуване и анонимността на презряното “купуване на гласове” “позволи” и на тези избори проститутките, политиците, “гражданите” и “селяните” да се срещнат, та дори да съюзят за благото на “утрешна България”. И за тъмните си и краткосрочни интереси.

Както и в живота, и във вица – разговорът на хванатия на местопрестъплението (“калъпа”) винаги има един и същ финал и думи – “мила, това не е онова, за което си мислиш”.

Не съм бил участник или свидетел “на живо” на истинска сцена на клиент и крайпътна припечелваща от проституция. Но съм сигурен в това, че “станалото” е имитация на любов. Всеки от двамата (се) лъже и симулира невъзможното и за двамата изживяно истинско чувство. Размяната на фалшивото изживяване срещу няколко банкноти. Кой е по-спечелил и по-загубил от този акт? “Купуващият” или “продаващият”? Дали “потребителят” ще се похвали трезвен за мъжествеността си пред “трети” лица? Дали покупката и продажбата на гласове (изрично забранени от закона), извършена между двама мъже – продавач и купувач – не е “гейска работа”? И къде е Европа в патоса на мразещите “еврогейте” “моралисти” и търговци едновременно?

Малко след акта, всеки от срамната сцена си тръгва облекчен – всеки по своему задоволил нуждите си. Всеки навел глава и мислещ си – измамих го. Клиентът, доволен и “разхлабен”, но не знаеш, дори не подозиращ букета от антибиотици и бактерии, които му е завещала жрицата. Служителката на неморала, прибрала парите, която ще измие устата с една цигара и ще чака следващия.

Разказът до тук е много крайпътен. Някой моралист би го нарекъл разпътен този път за “среща на нуждите”. Но у нас сякаш разпътното се оказа попътен вятър на жалката версия на “демокрацията” ни.

Днес всички наричат ДПС флагман на купения вот, осъждаме ги и ги наричаме представители на ромите-евроанталантици. И дори всичко това да е вярно – има един прост и незададен публично (от двуличен срам) въпрос. Нима ако се вгледаме в листите на всички партии ние няма да видим – драматично разминаване между лозунгите и партийните мантри и фактите на лицата по листите. Там е пълно с идейни и фактологически “признания” за крайпътни любови, такива дето всички отричат и гнусливо обръщат главите, защото са морални.

И тъй като простото и вярно разбиране на “големите” факти е най-добро за всички нас когато го пренесем на мащаба на личното, в мислите идват “едни въпроси”:

Защо я има крайпътната “любов”? Защо я има “предизборната” “любов”?
Кому са нужни и защо крайпътни съюзи за 20 лева на глас?
И защо цената на крайпътната и изборната любов са толкова еднакви?
Защо “в чест” на 25 годишния “юбилей” на “демокрацията” броят на гласувалите е рекордно най-малък?
Защо броят на погнусените расте драматично?
Защо броят на гласувалите Българи от чужбина е рекорден?

Защото сме европейци и било така навсякъде?
Защото Българската версия е “крайпътна демокрация” и сме я отписали?
Защото сме пичове и не ни пука? Намерили сме си островите и сме алиенирали (“усамотили”) успешно. Или просто сме си сложили доброволно и сами превръзка на очите и чувствата, ставайки доброволни и колективни самоубийци и “професионални” крайпътни “любовници” (вече)?

Защото погнусата е надхвърлила инстинкта ни за самоопазване и самосъхранение? Или просто сме намразили живота си и живеем на автолилот или на инат?

Единственото и крехко успокоение идва от факта, че можем и си задаваме тези въпроси.

Другото е размисъл, личен и през “прозрения” – колко живота искаме да живеем едновременно – на моралисти и на “разпътни” едновременно. На говорещи едно и правещи друго в своето тъмно. На хора осмислящи се и искащи да се променят.

Попитайте се – колко живота на котки ни се “падат” на тази грешна земя?

Всъщност изборът е личен. И е тъмен или светъл ако е тъмна или светла душата ни – тоест изборите ни. Ако открехнем прозорците и щорите, ще примижим от светлината – може би е трудна тази “мисия”?… Може би страхът ни от истината е твърде голям?

Зад прозорците и щорите е животът. Заради който сме на земята, дарени от правото да дишаме, градим и мечтаем.

Изборът е личен. Винаги.