Аз, шлиферът

 

 

 

Не зная дали ще ви заинтригувам и ще ви накарам да ме чуете. Аз съм оня дето го гледате по снимките и не го псувате или обичате. Аз съм онова черно нещо дето е по всички сайтове и по вестниците и телевизиите. От сутрин до вечер – като ранен протестиращ, като министър, като говорител от телевизия, като партиец без кауза и в политическа мено-пауза. Аз съм шлиферът на Василев. Оня, от банката последната (засега) от многото катебета в историята на “демократична” България.

Трудно ми е да разбера какво мислите, защото аз съм шлифер, а вие сте мислещи – поне така разказвате за себе си. Като такива се изживявате.

Да ви кажа чес(т)но – не ми е год. Не съм дреха на Год (Господ), но като ви слушам от Белград или Виена, ви се чудя. На какво се възмущавате? Защо превръщате моя мажоритарен собственик в Господ. Та той е безсилен. Той просто следваше повейте на времето. Той просто изпълняваше съвестно задачите на многото Кой?, за които безуспешно (и с радост) никой не получаваше отговорите след многото питания. (corpbank.bg/advertisment_9.html#)

Аз съм това черно нещо, оня плащ, без кинжала, което обгръща снагата на една жертва. А ако знаехте как се поти моя собственик, и как преживява всичко – едва ли ще го вините. Вече знаете. Да си Василев не е лесно. Напротив – тежко е. Повярвайте ми.

Аз като съм си говорил колегиално, по “шлиферски”, и с други черна пардесюта на други приносители и мажоритарни собственици – и на тях не им е лесно. Нали всички трябва да бъдат приятели, да се обичат, да си помагат. Много от моите колеги от кожения ни свят ми казват – нашите собственици се потят повече от твоя. Нищо, че са в София и не са шлифери на банкера ти.

А да ви питам нещо – вие можете ли винаги да казвате “не”? Май не, а? Е и при моя приносител и ползувател (русизъм, тъй ми идва най-добре) бе така. И на него му бе трудно. Пък и ако погледнете сайта на катебе-то – вие ще видите всички благодарни описани. Там му благодари Чакардъкова (днес АБВ народен избраник, преди певица), там му благодари Наско-то от бетеера, там има духовници от манастири – там има доста доволни. Някъде ми се губят мълчаливите днес Въргала и Титито. Има и много други, много по-свенливи, мълчаливо благодарящи на г-н Василев.

А забравихте ли “прекрасните” лихви? Забравихте или истинските, красивите думи на вратата на катебето – “клиентите са ни скъпи”? Успяхте ли веднъж да погледнете рекламата на банката, напомняща серия от филмите за Еркюл Поаро, записана в тъмната, но работеща банка, докато вие спяхте – банката работеше, контролирана от охранителите й?

Сега всички се надпреварват да ми обиждат собственика – но задавате ли си въпроса – защо всички чакаха толкова месеци? Кой чакаше чудо? Аз по себе си знам – преди да стана кожено пардесю, напомнящо тужурка, доста зор видях, но разбрах – няма чудеса. Как така аз, шлиферът, пардесюто, разбрах простите неща, а всички банкери, политици, икономисти и умни не успяха да схванат, че и при банките – след дълго чакане банки стават бакии, когато бакиите се превърнат в банки.

Чудя ви се – ала вероятно защото съм само шлифер, тужурка или пардесю от кожа на прасета. Чудя ви се докога ще се чудите?

Аз, шлиферът, тужурката, одралият кожата на прасетата, пардесюто.

“…Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка”

 

 

 

Много би ми било приятно, полезно и поучително ако народният трибун, магьосникът на кебапчетата, айфоните, зъбопротезирането и балетната разходка по политическия “спектър” и финално – консерваторът от село Баня, Бареков, да избухне или изригне (по избор) и да защити от нападките на “неграмотната аудитория” своя експерт и борец за промяна – коментираният, минал през избори интелигентен експерт ММА биткаджия Иглев.

За сега “осветените” лица от Барековата дружинка – учителката с перхидролена визия и “емпатията” към котенцата и шопинга Баракова и въпросния Иглев са добро начало за тази парламентарна гарнитура.

Ботев само може да счупи перодръжката си от вдъхновяващия “матр’ал”, предлаган му от мъдрия избор на “българския народ”.

Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!

Христо Ботев, из “Хайдути”

Катарзисното сепуко като промяна

 

 

 

Без да бъда пророк – мога от сега да видя – след хиляди разделителни линии и “рубежи”, сяти, копани и градени между Българите и между нас като страна и нормалния свят – в навечерието сме на нов “възродителен процес” на имената на героите по сцената, и в живота.

Все повече ние летим, с растящо ускорение на каруцата ни, към падането на нови тонове маски по паважа, по селските пътища и по аутобаните, наричани магистрали.

България явно няма да бъде същата, както и светът няма да бъде познатият до скоро. Илюзиите, че ще живеем във вечен остров, населяван от клонирани “ни риба-ни рак” организми, дори не примати, с прости и примитивни взаимоотношения, си тръгва също.

Искано или не от мнозинството Българи – България повече не може да се оглежда в мръсното огледало на миналото, едва различавайки чертите на лицето си в напуканото, мърляво и оплюто от мухите свое лице.

Очевидно “дълбоките корени на миналото” неудържимо тикат България към “визуализация” на отдавна видимото, но не сторено, зрещно национално сепуко, което е най-доброто начало на уж исканата от всички, случваща се наистина промяна. С други думи – бракоразводният процес с миналото започва, за ужас на младоженците и кумовете. И радост на децата от консумирания брак.

Всъщност – никой не може да попречи на един народ да получи исканите силно уроци, които както знаем са винаги колективни и на финала, след драмите – винаги здравословни за националния организъм.

За врабецa и онемяващите думи

 

 

Ако си спомняте, при комунизма, имаше една “крилата фраза”, изричана често и с горчива ирония. “Кипи усилен труд”. През тези думи ние иронизирахме тогава безсмислието на ставащото и живота ни през светли планове и още по-светли намерения, подменяни през всеки пленум. И през прозренията на главните строители и мъдреци.

Сега сякаш от кипежа от преди десетилетия нищо не се е променило.

Турското кафе не е виетнамско, както честно тогава пишеше по табелките. Кафето днес е някакво, но непременно “тънко”. Кафеникава и безлика течност, която е непременно гореща. И толкоз.

Живеем във време, което нямаше кой да ни го опише преди години. А ако бе ни разказал за днешната обърканост, суетна безпомощност и разнебитеност в мислите на избраните “мъдреци”, ние щяхме да го обявим за луд. Чисто луд.

Ние никога не бихме допускали, през нашата стандартна “нормалност”, че ще достигнем до тези “висини”. Време, в което “нормалните” думи, опаковащи мислите ни са уморени. Не просто уморени, не просто посърнали или посрамили се от безсилието си, ние просто все повече говорим с онемяващи думи.

Ние просто мълчим. Вероятно осмислящи в какво сгрешихме. Защо и в какво бяхме наивни? Кому дадохме своите мечти и дали всъщност мечтите ни не са били илюзии, примрежвани, прикриващи истините, в които светът извън територията ни не е спрял да приема за прости факти.

Няма спрял да работи човешки мозък. Няма и спрял да се развива свят. Вероятно мислите ни се надбягват с реалностите и търсят надеждите и основанията за идващите, различни от днешните, дни.

Няма и онемяли мисли. Има онемяли, свити устни и очи, които са отворени винаги. Докато дишаме.

В живота винаги има едни епизоди, в които надеждата се е свила като врабец, влязъл по грешка в една топла стая, но иска силно да излети навън при студа и живота, при другите врабци.

Врабецът в нас ще напусне студената стая на миналото и ще полети. А думите, сякаш онемяли ще излезнат от затвора на страха от неизвестното утре.

Аз вярвам, вероятно наивно, а вие?.

Влакът към града

 

 

 

 

Не зная дали сте се замисляли, но в мнозинството от случаите, когато ние сме объркани – грешката е изцяло наша.

Наивността, илюзията, че другите сме считали за мислещи като нас или “работещи” по нашите мерни единици, е изцяло наша грешка, искрено в наивността си недоразумение, несверен часовник на ръката ни. Истинска обърканост, в която ние сами сме се вкарали, а обвиняваме с думите си другите, и страдаме. Дълбоко, неутешимо, смазващо ни.

Всъщност от кого страдаме? И защо? Кой е виновен на доброволната жертва на илюзиите си? Кой е готов да плаща сметки, за които дори не знае?

Тези думи имат сал един смисъл – това, че светът е станал по-сложен и се е променил, а ние сме “успяли” да разберем” е единствено наш, личен проблем. Просто, увлечени от изгладеността на мислите си, ползвайки същите, вероятно дълбоко немодерни матрици или шаблони за разбиране на света, ние сме се вкарали във филм, в който главният герой, ние, се е оказал сам сред грижливо написаният сценарий, бил толкова добър и обясняващ ни всичко.

С едно уточнение – до вчера. Днес е друго. Но не сме го разбрали. И набеждаваме другите в нашата немодерност. И страдаме. Дълбоко, неутешимо. От себе си.

До като го прозрем и се осмислим като сгрешили, самозаключили се в килията на наивността си и простотата на разбирането на света, който някак случайно, в тарапаната, не е същият. Променил се е, а ние просто сме изпуснали влака на историята, който винаги е ходил от малкото ни село до града. Но ние, водени от привичното, никога не сме се интересували от разписанието му, от лицата, които са идвали в селото ни за малко. От мислите им, от това, което те правят. Ние просто сме били доволни не-граждани.

Някой ден, всички илюзии свършват. И осъзнаваме онези думи на баба – сине, светът се променя постоянно.

Който разбрал – разбрал, казваше също тя. За неразбралите остава страданието, за останалите, ние, болката ще отминава през промяна. Страхът от страданието и идващата болка не променя историята, в която оживяват само разбиращите я.

Влакът не е спрял да идва. Влакът към града.

Този разговор е безкрайно дълъг и отлаган от нашата боязливост и доброволна наивност. Този неслучил се вътрешен и наш, човешки, публичен разговор е истинското основание на днешното ни страдание. Дълбоко, преповтярящо трескаво мисли, обикалящо каютата на душата ни като затворник с доживотна присъда. Краят на тази присъда, издадена от нас самите на себе си е вероятният, единствен, изход от днешната ни обреченост.

Илюзията, че другите са лоши и не ни разбират е само наша. Във влака има място и за нас. Но трябва да поискаме да си платим билета, който се нарича признание. Признанието – аз сгреших. Най-скъпият билет, който дори не се продава, а се изстрадва.

През страдание и път към себе си и простите истини за честността да виждаме истината – за себе си и за света около нас.

Светът се повтаря – може би тази мисъл ни липсва във веригата на прозренията, които сега бият в нас. Никога и никъде по света един народ или отделен индивид не е успявал да живее по-добре без да се промени. Усещането за болка е само сигнал, който ние получаваме от себе си (и от света, неосъзнавайки), че нещо не като “подобава”. България и ние не сме изключения или исторически феномен, просто отлаганото дълго, рано или късно идва като сметка. Илюзията, че сме остров, провинция, губерния или щат, отминава.

Илюзията, която днес усещаме като болка. От себе си. Неосъзнато все още, но целебно. И преживяно от милиарди други на земята – сега и преди.

Нищо ново за света.

Парламентарна логистика

 

 

 

43 - то НС Първи ден 11 2014

Народното Събрание посреща освободителя и коня му с червен килим.

27.10.2014, първият парламентарен ден на новата гарнитура., клубзет

 

Както е тръгнало с протести и несъгласия от присъствието на “грешно” или “машинално” избрани депутати в “новото НС, става все по нужно намирането на транспортни схеми, “гъвкави решения” за надеждното приземяване на избраниците по креслата. “Сенаторите” ще се окажат най-трудната за транспортиране стока, описана по световната литература.

Ето няколко (не)вероятни идеи за решаването на проблемите на нашите избраници. Списъкът не изчерпва огромните възможности по анонимизирането на образите с оглед тяхната ползотворна работа в “полза роду” по банките, но не търговските, а парламентарните.

Най-простото и най-лесното решение е да се сложи край със снимките на депутатите по сайтове, вестници, списания. Само имена. В сайта на Събранието лицата трябва да бъдат (по примера на ФБ) – със силуети – мъж, жена. По-популярните лица – да са му мислили когато е трябвало.

Вероятно предприятието “Метрополитен” към Столичната Община ще обяви конкурс за Метростанция “Парламентарна Зала” на Народното Събрание. По-сигурен път за надежното придвижване на депутатите до работните им места, май няма. Подземно, тихо, няма сезони, няма срещи с възбудени фенове на съседни формации.

Втората хипотеза е НСО да обяви търг за персонален делтапланер /въртолет/ на всеки избраник и изграждането на малко летище на мястото на старата сграда на БАН. Оттам, по въздушна връзка, депутатите да се появяват в Събранието. Тя, науката, отдавна е само декор на Събранието. Нищо че сградата на БАН е стара, красива и паметник на културата. “Демокрацията” иска жертви, науката отдавна е нейна жертва. Поне да е ясно – наука няма и за декор.

Трето решение би било кратък курс по парашутизъм. Предвид мнозинството парашутирани депутати, това ще бъде просто опреснителен курс с надграждане на изградени вече умения. Проблемът с точното приземяване може да се реши с една гигантска фуния, която да коригира въздушните и политически течения над Събранието.

Вероятен изход е и театралния. На всеки депутат да бъдат направени по 100 – 200 силиконени маски и да им бъдат зачислени дрехи на килограм. Магазините за дрехи втора ръка дрехи отдавна завладяха центъра (и) на София. Така, престорили се на “прости граждани”, депутатите ще могат да бъдат необезпокоени анонимни и да влизат в Събранието като посетители на център за бежанци и социални помощи. Вероятно за доста депутати, заплатите са им (по техните стандарти) – направо социални помощи за техния вид безработност.

Последната възможност е – с бели автобуси да се събират депутатите от селища от защитен вид – тип SOS селища за депутати. Животът може да стане доста колективен, но ще бъде надежден. Няма безплатно удоволствие. Все пак всеки депутат преди да стане избраник е бил “прост гражданин”.

На финала, пак се сещам за футуролога, прогнозиста, мислителя Станишев и думите му – “живеем е необикновени времена, решенията трябва да бъда нестандартни”. Бил е прав, отново. Както знаем – никой не е станал пророк в собственото си село, каквато е втората родина днес на гражданина Станишев.

Черно-бялото кино

 

 

 

Снегът в България остава все повече радост само за децата и хотелиерите, които се радват по “детски чисто” от евентуалните туристи. Към групата на радващите се трябва да добавим и скромните % на местните скиори.

“Останалата”, многобройната част от нас не се радва на снежинките. Сякаш детето у нас си е тръгнало завинаги, заедно с приказките и вярата, че “добрите” ще “победят” “лошите”. “Наивността”, раждаща промяната и вярата, донасяща ни успеха, са изгонени от мислите. Усилията светът да бъде сив, са се овеществили в мислите ни и в света, в който живеем и сред който мислим.

Ледените кристали, падащи от небето сякаш идват като една от многото SMS кампании от Господа, напомняща ни (за кой ли път и изненадващи ни), че в природата кампаниите по повишаването и намаляването на температурите не са кампаниини. И че сезоните вече не обичат да се церемонят – за 48 часа мечтаното “циганско лято” става зима. Явно, в ерата на включванията “ромското лято” е отпаднало от въоръжение, утилизирано е от природата.

Искаме или не, пожелали да го видим или не – светът и природата се променят. Неспособните да се адаптират динозаври били загинали от “упоритостта” си. В свят, тътнеш от постоянни промени, ние сме упорити в “динозавърската” си наивност на изкопеми, фосили, пожелали да “рахатуват” сред спомените си.

Филмът “живей с глава, обърната към миналото и върви напред” свършва. Последни прожекции и святкащи спомени над полупразната зала с оплютите от мухите плюшени седалки, които скърцат. Киномашината трака, светлината, идваща от лещите пробива с труд спарения, прашен въздух, които обичаме и сме му “свикнали”. Лентата се къса постоянно, съвестни кино-работници със сини престилки притичват до лабораторията и лепят лентата с подръчните лепила на сантиментите.

Публиката тихо привършва колата и пуканките, довършвайки чакането с люпене на семки, купени от прилежна ромка пред залата.

Героите остаряха пред очите на състарилата се аудитория. Филмът свършва. На доста от драгите зрители не им е драго да си помислят, досещайки се за края на черно-бялата илюзия, обещана им в началото на прожекцията.

Дразнещите мисли, че цветовете ще разранят очите, ще разрошат мислите и ще ни карат да се замислим над нюансите на цветовете, плашат.

Цветът е обвиняващ в мислите на черно-бяло мислещите си, че (си) мислят.

Краят на черно-бяло кино наближава и у нас, самите. Простотата ще бъде заменена от сложността. Винаги след всяка зима идва пролет. След всяка смърт идва живот. Снежинките стават вода, която отмива миналото и праха му.

Всъщност няма нищо ново на земята. Новото е само проумяването на природата и законите й, които “(искано или не) имат свои проявления над нас, хората, живеещи по други, “пак” “невидими”, закони. Филмът е един и същ. За зрящите с мислите и знаещите.

Останалото е гордост, суета и свещена, но все повече убиваща, наивност.

Ако

 

 

 

Ако не си чел или не си страдал дълбоко (и много лично и осмисляйки станалото) и живееш инстинктивно и през “телевизионно” образование, винаги си в ролята на учуден, потресен, изненадан, вечен откривател, наивно вдъхновен от неосъзната си тленност и от нежеланието да разбереш, че знанието се заслужава с труд. И че си част, зрънце, частица, малка от една безкрайна верига, наречена Живот.

“Най-вдъхновяващи” са примерите на “публични личности”, които откриват с претенции на откриватели истини, които се учат в началните части на образованието по университетите. Или разказват с предвзета помпозност чужди истории, с “авторство”, разриващо се лесно от театралността и “кърпещи” истината издайнически жестове – почесвания, пипания тук таме и наведени очи (от скромност, разбира се), покашлювания, мъчителни преглъщания и бърчене на веждите.

И че ти се дава, когато си го заслужил, а не просто поискал. И че постът не те дарява, а те задължава. И не последно, че ако не си човек, това “познание” никога не ти го дават заедно с дипломата (каквато и да е – купена или изстрадана с много труд).

Най-накрая – най-очевидното и най-трудното на тази земя е да си човек. Не се учи, не се преподава, не те назначават. Изстрадва се.

Колкото и да не искаме, светът около нас постоянно пише на гърба ни нашите характеристики, в нашето модерно наричано днес CV. Това е “текстът”, на който ние сме неусещащи сме постоянни приносители, диктуваме го на другите през делата си, но го пише светът, хората около нас.

Краят на едно голямо междучасие

 

 

 

Ако четем или слушаме българските медии днес, ние с огромни усилия на мислите си можем да допуснем (евентуално), че светът в който живеем е сякаш променящ се и доста неспокоен. Цялата битка на Българските медии, след 25 годишната им деградация, е насочена само в една посока – създаването на паралелна реалност на света, уродливо, криво копие, в който живее и България днес. Усилия, искащи да родят “целебното успокоение” – ние не сме добре, но другите са още по-зле. “Бай, бабо, да не сте срещне промяната-мечка”.

Разбира се, организирането на сценичните ефекти на мъгла по сцената, са оставени в ръцете на обговарящите “реалността” политолози, политици, социолози и подкрепящите ги, стоящи по-ниско с чиновете си “независими” наблюдаващи наблюдатели.

Ние сякаш станахме доброволни (съ)участници в истинско пейнт бол състезание с умовете си. Живи, но пълни с болезнени спомени и страхове, “предпазващи” ни от свободата да мислим, да мечтаем, да осъзнаем силата си.

На жителите на България е сякаш предопределено да живеят в свят на “сложности”, завери и конспирации. Свят, в който “добрите” са неясни, ако има “лоши” – те са ни съюзници, но по документи. Свят, в който всичко е неясно, сложно, противоречиво, отблъскващо обичащите простите истини и света, в който живяхме при комунизма – светът на черното и бялото. Именно този наистина сложен и противоречив свят е “най-добрият” и предизвикващ естественото чувство на погнуса, описван като “всички са маскари” или “всичко се купува”.

В действителност “задачата”, която е поставена пред упоменатите “изпълнители” е много проста – изграждането на нова Берлинска стана – невидимата, но осезаема, деляща ни от “другите”, неясните, уж наши съюзници. А за проверените “добри” – ние си знаем. Братя, които ни продават най-скъпия газ и не обичат да свалят цените на бензина, но на мига ги качват – съобразявайки се със невидимите при слизането им, “световни цени”.

“Тънката игра” на сантименти, подменящи разума, сметката и рационалното започва да става все по-сложна, защото в уж невидимите за медиите новини от Русия напъват по световните агенции вълни от абсурди, нелепости и безсилие, което за ужас на левите разказвачи на релаксиращи матри ги връща към омразните сметки и към реалността, в която всичко има своя цена, диктувана от правилата на пазара.

И колкото повече Русия и светът се отдалечават от деня, в който “зелените човечета” се появиха в Крим и “подпомогнаха” “празника на демокрацията” и “свободните волеизлияния” на жителите на Украинския полуостров, още по силно става видимо и очевидно – нефтът и газта могат да излизат от тялото на земята с технологии, които Русия няма. И никога не е имала. И няма да има – заради “мекушавите” и колебливи в началото Западни санкции. Въпреки шеговитите и надменни забележки на руските високопоставени чиновници, че Русия си е само-достатъчна и има в краката си Европа, най-големият й, гарантиран клиент.

Всъщност “зелените човечета” се оказаха най-големите сапьори, унищожители, буквално разрушители на невидимата уж, но усещана от всички нова Берлинска стана. Стобор, издигнат от газопроводи, петрол и зависимости на доволни от печалбите си компании по територията на несъществуващата, но фактическа голяма Евразия – от Атлантическия – до Тихия океан.

И ако отново се върнем в България, и отново поискаме да разберем в кое време живеем, на кой свят принадлежим – ние ще се окажем усетили се в едно историческо междучасие. Между двата училищни звънци на историята – между краят на физическата Берлинска стена и новият финал – на създадената през тези 25 години стена от зависимости и енергийни съюзи, подчинили се на презряната уж алчност, която никога не била политически ориентирана. Печалбата, като и парите опредметяващи я, никога не са миришели.

Вечният спор кой свят е по-справедлив никога не е намерил и няма да намери своя отговор, защото никога няма да бъде намерена формулата, която да описва човешката природа, “разказана” прекрасно през Десетте Божи заповеди – забрани, показващи ни по своя “простичък” начин за човешката ни слабост, обърканост, двоумене, несигурност, възходи, залитания и за вечните съжаления след като плановете да изхитрим другите, подведени от “Изключителността” ни, се провалят. Достигайки до горки разсъждения, наричани равносметки или изводи, а описвани при драматичните моменти на самооценки и анализ като катарзис, още от Аристотел.

Картината, която описва този текст единствено цели да разкаже за края на един свят на приповдигнати очаквания и за краха на поредната илюзия, че насилието, силата, лъжите могат да живеят дълго. И признали или не, ние, доброволни самоотлъчилите се от модерните и по-прагматични цивилизации, и другите, повярвали в чудесата, произтичащи от “глупостта” и слабостта на другите срещат непременно реалността, наричана сметка и съобразяване с другите, са верни.

Усилията да бъдат спрени времето, мислите и свободата им, да бъде напъхана насилствено човешката природа в “правилата на силния”, рано или късно, рухват.

Привидната наивност на текста, вярвам, че е само привидна и подвеждаща. През новините прозират събития, факти, процеси, които само подкрепят близостта ни до момента когато все повече ще се убеждаваме, че дори в доброволно избрала провинциалността си България, няма да е същата. Лицата, героите, имената нямат никакво значение за историята. Не че Историята не се пише и през имената им. Историята се пише от фанатиците, предателите, героите, визионерите, лидерите, мъдреците, изобретателите. Но в историята истински остават онези които са борили се и са успели в това да има Промяна, ползваща мнозинството. Идеологиите са били единствено и само инструменти – конструкции от представи, очаквания, инструменти и намерения за управление на умовете, а по-късно и съдбите на повярвалите или насилените да “повярват”.

Истинската ни “битка” е била винаги, остава и днес, битката с нашата човешка природа, с алчността ни, слабостта ни и страховете ни – нашите доброволни ограничения и въздигащи ни едновременно.

Ние имаме привилегията да живеем на неосъзнато днес (и сега) време на края на едно историческо голямо междучасие. И все повече ще чуваме звънецът за края на времето когато бе 1917 и близо стогодишните й последици над живота на стотици милиони по света, след милиони смърти, изкривени, деформирани съдби. Звукът от камбаната, която бие за края на една утопия, властвала през насилие.

Звънецът бие. Ние ще го чуем, а вярвам и видим – прогледнали със сетивата си на човеци и хора.

Дребнотемие

 

 

 

По всички наши обосновани разсъждения, и след скрупольозен анализ на движението на устните на лицата от новоизбрания парламент, с всеки изминат ден след изборите, хармонията, светлото бъдеще и “балансираното” ще обладаят уж разгорещената и “кървава” следизборна картина на осемте финалисти в Събранието.

Лошите думи са забравени, делата по съдилищата – утилизирани благополучно, лидерите – помъдряли скоротечно. А всички, пресяти от “преговорите”, провидяха в победителя очевидно не този, който виждаха до вчера. Другите, отпадналите на репешажите, просто подвиха опашки и замъркаха с благоговение, притворило малките им очички.

Дали това е умиление на котараци пред купичката с мляко и заради глада или това е поредния чутовен катарзис, писан по една от изобретените наскоро хиляди нови рецепти – въпрос на време е да разберем. Не дълго.

Явно е България никой не научил простата истина, че животът не се състои единствено и само от мига, в който говориш “силните думи”, де що не псувайки на майка. В днешните “български” мисли светът продължава да се гради през случки, епизоди, моменти, през серии, скечове и гегове.

Идва и следващият ден, когато след махмурлука и пяната в мислите, трябва да се яде. Илюзията у говорещия и кълнящия, че всички на купона са били опиянени и не помнят, напомня триковете на алкохолика, който винаги има отговор на въпроса бил ли е бил пил вчера вечерта? Не помня е отговорът, знаем.

Остават въпросите в главите на въздържателите, за “старомодните” морал, принципи, последователност, честност, които изглеждат сега като изключително дребнотемие. Като заяждане, безсилна слабост, двулична ирония, не-благородна завист, като балканска луканка направена от бразилско месо или китайски мерцедес.