Вуду демокрацията (ни)

 

 

Българската демокрация започна като “нов внос” на “стоки” от север и бе “орисана” да бъде перестройка. Днес продължението й има ново име – вуду демокрация. Свят на маски, кукли и много игли, с които “наказваме”, “бодейки” другите, обричайки всъщност себе си да живеем в свят на вечен ад в душите ни.

Историята на Българското “дясно” и носител на промяната е една история на жертвата. От както се “пукна” демокрацията, преди я пукнем наскоро пак, у нас, сред хората, които не искат да живеят по “правилата на комунизма” винаги имаше едно култивирано от лидерите на дясното възпитание в дух на жертва. Неродилият се гражданин бе подменен с един гневен, безсилен и вечно изживяващ се жертва жител на територия.

Култът към личността на първия партиен и държавен ръководител бе заместен с друг култ – култът на жертвата към самата себе си. Самообожестяването на жертвата и дълбоката връзка с “ролята” добута една огромна група от мислещите българи до решения да напуснат България, а други да минат в трайна вътрешна емиграция. Трети – започнаха един безкраен експеримент с “опитването” на поредното дясно, което “статуквото” конструираше, произвеждаше и предлагаше на пазара на обезсърчените.

Безкрайното пътуване сред “демократичната гора” разби естественото първоначално единство. Лидерите се “разроиха” и отлюспваха листенце по листенце “демократичната маргаритка” и след дългите късания на листенцата – “обича ме – не ме обича” – дясното остана като един повяхнал и опърпан спомен – увяхнал и хвърлен във вазата с пожълтялата “дясна” вода.

Подготвените за прехода ръководители и наивниците покрай тях (в повечето случай истински жертви на “системата”) изпълниха с “чест” поръчението. За 25 години “преход” (каквото и да значи това) – днес България и дясното й са разделени и вечно реформиращи се. Играта “тука има – тука нема”, така популярна в началните години след 1989 сякаш не иска да свършва.

Политиката има смисъл и трябва да бъде разбирана като среща на хора с принципи, които могат да мислят и да избират по ясен “за публиката” начин онези компромиси, които биха били добри за общото – това, което обитаваме и все още наричаме Българска държава.

Животът ни на вечни обвиняващи лошата си съдба няма да се промени ако в Българското дясно (при цялата условност на думите) не започне търсенето на каузите, териториите на съгласието.

Във всеки друг сценарии – България (барабар с десните) ще бъде жертва. И ако десните наистина искат да променят България – те трябва да осъзнаят – бедността и липсата на добро образование са взаимно свързани. Бедният човек мрази, той разбира светът като несправедлив и е винаги жертва на “лошите”. Големият грях на българското “дясно” е, че то (те, лидерите му) не пожелаха да създадат истинска средна класа, че близостта до държавната хранилка бе превърната “първостепенна” ценност, която, позната още от комунизма не бе прекъсната като “традиция”.

И ако вече 25 години от живота са ни минали, с пълното осъзнаване, че от миналото можем да черпим само уроци, днес ние трябва да разберем (вероятно ще го направим по трудния начин) – светци няма, няма идеални хора, няма ангели на земята. Има идеи, идеали, ценности и компромиси, които правени на масата, а не под нея ще ни помогнат да излезем от ямата, в която ни натика наивността ни на наивни “демократи” – търсещи светци, спасители и ангели сред лицата на нашите избори. Няма ги, няма и да ги има.

Ако се замислите – ако успеете – представете си една сутрин нямате телевизор, няма блокове, нямате и вестник, интернет го няма. Колко време ще удържите? Колко време ще удържим? Задавам тези абсурдни въпроси, за да покажа колко силно зависим, направо сме зависими от злото и интригите, които се леят въз нас и които имат само една единствена цел – да тровят, да рушат и да унищожават онова, което е най-човешкото ни качество да съчувстваме, да изпитваме симпатия, да бъдем мислещи и за другите, тези до нас. Инак – животът ни ще продължава като вечната и днес повече от всяко видима вуду-демокрация – да пробиваме в мислите си куклите на “врагове”, на хора, които не са ни симпатични да натискаме иглата със страст – до пълното ни самоунищожаване като държава.

Не зная дали усещате – колкото повече натискаме иглата в “куклите” на другите в нашите мисли – толкова повече ние ставаме вуду “кукли” в техните мисли. Насилието, което ние си позволяваме към другите, се връща към нас. Насилието се превръща в колективна спирала и път към нищото и унищожението ни – като индивиди, хора и като общество.

Никой и никога не може да обича всички – устройството на човешката психика се крепи на съществуването на доброто и лошото в мислите ни и конструкцията на света там.

Всяко ново продължение на деленето на светът на доброто на нови под-светове никога няма да ни помогне да намерим опорната си точка от която да започнем промяната в мислите си, а по-късно и в света, който обитаваме. Търсенето на самоцелния идеал е най-късия, гарантираният нам път към ада, към който сме се устремили колективно днес.

Това е ужас без край. Ужасът, който ние творим именно като жертви – онази роля, която ни “завеща’ комунизма и която “ревностно” отстоява “системата” вече 25 години. “Ролята”, която ние презареждаме в мислите, “хранени” от доброжелателите на “демокрацията”.

Всъщност днешната криза в Българската политическа система отразява именно края на “вуду демокрацията” ни, която започна като перестройка и не “пожела” да свърши вече 25 години.

За Робин Уйлямс

 

 

 

Със смъртта на Робин Уйлямс си тръгва и нещо от нас. Банално и казвано, но много вярно сега. Този човек бе сякаш част от времето ни, дарявайки ни през многото си години много доброта и вяра в човечността и смисъла й в живота ни.

Всяка смърт ни напомня, че сме тленни и че славата никой не прави безсмъртен. Всяка смърт ни напомня за сетен път колко е кратък животът и жалки гордостта, алчността и влюбеността в себе си. Че сме временни в земното си жителство. и че преди всичко сме хора, а после всичко останало, което сме решили да изберем да ни титулува или прави “различни” и “важни”.

Всъщност голямата слава е една огромна самота и постоянно бягство от любопитството на “анонимните” милиони или хиляди “възхищаващи” се.

Тази смърт (поискана от актьора) отново ни казва едно – няма преживяли “съдбовната връзка” с алкохола и наркотиците, ако те самите, зависимите, не са го осъзнали като път към края.

Всяка смърт ни прави по-малки, по-умни и може би повече хора. Пиша тези редове и ми е стегнато гърлото, сигурно и вие го усетихте, смъртта на човекът-усмивка и пълния с доброта Робин Уйлямс е страшна. Едва ли някога ние, тук, ще разберем истинските основания на Уйлямс да сложи край на живота си, но с доброто, което той направи пред милионите зрители вероятно си е “откупил” правото да бъде в Рая, “лишавайки” Господа да прецени до кога да го остави на Земята.

Тъжно, отива си добрината от тази земя – заради нейната ранимост, нейната слабост и заради страстта да живееш отдавайки се на максимум. Сякаш вчера беше когато тази комета бе в небето и я гледахме.

Бе голям и ни бе близък. Отиде си.

Бог да прости Уйлямс.

За думите на благодарност

 

 

Никога думите на благодарност към нашите учители и родители не са достатъчни. Малкото усилие да изречем тези думи е най-голямата награда за тези, които ни възпитават през примера си. Думите са като вятър, който отминава и се забравя само за хората, които не разбират смисъла на словото и неговата “магическа” роля над нас, самите, и над постъпките ни.

Низът от делата ни правят пътя един или друг. Животът ни е като картина, която рисуваме пред делата си като упорити художници цял живот. Всяка мазка и посягане към картината дава нещо на образа, който се крие зад цветовете на “нарисуваното” от нас.

Тази наша “картина” е едновременно раница и присъда, която е доживотна и я мъкнем или носим както костенурката своя “дом”.

Да “откриеш” капитализма за броени дни

 

 

 

Очевидно в днешна Русия представата за капитализма е доста деформирана, наивна и “магически” проста. “Суровинната” икономика е създала масово у всички представата, че ако имаш пари, знанието само се появява в главите на пожелалите да постигнат успехите, които сега са въпрос на ограничено време.

Наивната патетика на съгласните да правят чудеса е като анестезия, която замества трезвия разум. Липсата на история, в която се учат уроците и се трупат горчивите опити и рискът да не успееш (постоянно) са създали формулата, която ни е добре позната – “ти пари дай ми и акъл не ти искам”.

Цената на тази естествена наивност ще бъде платена колективно. Капитализмът и предприемачеството, гледани от вътре, са постоянно страдание, търсене на верните крачки и рискове от провал, висящ над главата над “тариката-капиталист”.

Отвън капитализмът, през примитивното потребителско отношение (или “пролетарското” разбиране), е луксозност и събиране на печалби.

Изпитът, който устрои решението на Руската държава да се спре вноса на храни и за започне “замяна на експорта” и битка за производство със собствени сили е добре познат в историята. Като всяко повтаряне на едно грешно действие в историята, направено след десетилетия (след период на промени в останалия свят), случващото се в Русия днес ще бъде тежък урок и жесток експеримент над народа.

Ако целта е жителите на Русия да бъдат жертви на “лошия” Запад, то тази цел ще бъде постигната много бързо.

Днешната пропаганда и “бързата замяна” на досегашните доставчици могат да запълнят очите и ушите на руснаците, но трудно тези възприятия подменят реалността в коремите ми.

В “разказите”, показвани от пропагандата има един малък “лапсОс”(!) – времето, което е било нужно на един истински успех НЕ присъства. Сега е нужно да си спомним защо милиардерите от Дубай и лидерството им реши да развива туризма, разполагайки със същите като руските ресурси – петрол и газ. И защо, когато окъпани е милиарди от приходите, прочетоха анализите, които поискаха и разбраха, че някой ден кладенците ще пресъхнат! Независимо, че именно Дубай бе територията, която замени Ливанската столица Бейрут в ролята й на търговски център на Близкия Изток.

Да властваш над мислите на хората и да “управляваш” душите им е лесно. Победата над времето, тъй много искана от всички властващи, е невъзможна.

Мимоходом (видяното)

 

 


Днес минах по “стъргалото” на два софийски пазара. Глъч, лица, лица, лица. И сред тях – лицата на жени като магьоснички, гримирани сценично по никое време и криещи страховете си от възрастта. Срещнах и пияни хора в 7 вечерта, петък. Млади, стари, с изкривени и не толкова изкривени образи.

За капак в едно дворче един своеобразен балкански франт – с костюм, чадър, черен, с жълта дървена завивка, пийваше си от една плоска малка бутилчица и гледаше кой го гледа. Прибра си я доволно в десния вътрешен джоб, преполвил я. После си запали цигара и бе победител. Косите бяха боядисани, на неговите близо 60. Чадърът висеше на лакътя му и се поклащаше. Той бе за миг поне щастлив.

Не броя – “професионалните” весели пийнали, които се псуваха с радост един друг.

Кой – крив, кой – прав не зная. Някъде по-надолу – Ничше, при кварталната “букинистка”, “Тъй рече Зараустра” – 4 лева, Михаил Арнаудов, “Психология на литературното творчество” – 7 лева.

Този разказ е доста “филтриран”, смълчан от съчувствие. Инак – на пазара е животът, там всичко е леко превъзбудено, леко празнично и различно. Магазинът за дрехите на килограм, от “новото зареждане”, който бе преди 20 години киносалон, сега салон “Шик-Шик” (цитирам името точно), затвори щорите, пожълтялите и някога бели, с гръм. Момъкът пушеше цигара и му се бягаше, не виждаше никой. Тръгваше му се от “неговия” шик-шик.

Родина, казваме си, и продължаваме да гледаме с надежда.

България, София, август 2014

Да преговаряш новините (до безкрай)

 

 

Умората на материалите и превръщането на България в свят на кърпенето и отсъстващите елементарни реформи, ни довежда до днешното състояние да бъдем страна-донор на медиите, произвеждаща само трагични или тревожни новини. Горят влакове, наводнения, взривове от “умели” утилизации, хора, отчаяни се лишават от живота си. “Гърмящи” банки и вечни матросовци и гюромихайловци.

Дори излъгали в хартиите и отчетите, ние не можем да излъжем законите на физиката и природата.

Ако се замислим, всички новини ние всъщност преговаряме. Новините тук са просто ненаучени уроци и маркери на безхаберието ни..

Илюзиите, че забравяйки фактите, съдбата ще се смили и ще ни “прости”, могат да бъдат вечни. Дори, умирайки, ние завещаваме несвършените си дела на оставащите на земята. България не може да продължава да бъде тази – живите с душите си и умовете трябва да го осъзнаят.

Накрая, както забелязваме, новините за бедствията и нещастията не селектират с наказанията си левите или десните избиратели. Нещастието ни застига, независимо от представите ни за себе си като десни, леви или центристи.

Ако не се запретнем – до самоизтреблението си – ние ще продължаваме да приповтаряме грешките си. Няма вносни спасители, спасяващите и спасяваните сме ние. Единствено ние.

Да разцепиш душите на две (поне)

 

 

След като с упорити усилия от политическия процес и от акта на гласуването бяха изгонени и превърнати в граждани-емигранти (и негласуващи) стотици хиляди (вероятно повече от милион) разумни хора (от породената погнуса), днес към “постигнатото” бе прибавен “нов принос”.

Днес под купола на една църква в София бе “благословен” нов вид “хомо сапиенс” – някакъв нов Янус, победил и физическите закони и едновременното присъствие на едно тяло в две (поне) “физически реалности”. Партиецът-гражданин, преродил се в гражданин-партиец.

Да бъдеш член на някаква партия и да участващ в конкурентен проект в “качеството на гражданин” е повече от раздвоение на личността, това е повод за радост, дори гордост за експертите от “Любянка”. Животът на хора с два, три живота явно има и “демократична” форма съществуване.

Разбира се, това е своеобразно продължение на традициите в полудяването, които Волен и “евроскептиците” с руски “тежнения” имат – да бъдеш член на ЕС и НАТО и да принадлежиш към “отбора на двойния освободител” е отдавна познат стандарт и не по-малко налудно.

Това не пречи на “сторонниците” на тази “раздвоеност” да избират живота на мразените “дебелобузи чичковци” от запада без много “раздвоение”.

Битката на привидната налудност срещу “ненужната” промяна продължава до пълната победа над разума. Тази битка ще бъде с предизвестен и скъп край за повярвалите си.

Едва ли някой се замисля за душата и разума на този народ и за последиците, които са разрушителни за душите на милиони.

Някой мрази много този народ, за да прави всичко това.

Писмо до Евгения Раданова

 

 

Писмо до Евгения Раданова от Мариана Георгиева (о.з. министър)

Уважаема Раданова,

С тъга в интонацията и сълзи в мислите ви предавам палката на министерската щафета. Имам моя формула, която открих през моята мисия на месия като министър. Никога не бъркай ваксата на кънките. През моите 13 месеца опълченстване – открих абсурдната (за конвенционалните интелекти), но приносна (за световната наука) прилика между едно изречение в граматиката и управлението.

Моите хармонични, комплексни и дисонансни за простолюдието фрази, крият послания, които са като писмеността на маите. В страната на персонифицираните безотговорности, аз, професорът, успях да схвана хладната логика на танца на мускулите, мозъка и стратегиите на спортните успехи.

Като личност, отдадена на пунктуалността до безотговорност, искам да Ви кажа мойта малка тайна за успеха на един министър. Не правете нищо. Стискайте палци и си пазете китката за броенето на пилците и пачките.

Те, Българските спортисти, се справят сами. От стискане на палци днес аз успях да докарам Григор до 8-мо място в световната класация. Възкръснах и Пиронкова. Всички Български деца де що отидоха по Олимпиади взеха им медалите и им скриха топките на чужденчетата. Както всички знаем, олимпиадите са спортни събития. Учителите дето са по снимките, са командировани от мен и коалицията ни – това е една друга тайна, която Ви артикулирам сестрински.

Искрено Ви завиждам, че за вашите смешни 2 – 3 месеца няма да имате Олимпиада в програмата. През моето интензивно изживяване в Сочи, аз научих много за кръвоснабдяването на бузите, но не ми пукаше. Останах индиферентна от акламациите и негативността. (Вижте колекцията от снимки в чекмеджето отдясно, второто, на бюрото, което завещавам.)

Оставям Ви с благородната завист, че ще си карате кънките на пометеното от мен. Не хранете журналистите с пресконференции – кучета са, гладни и неблагодарни са!

Разкрачена между славата и афирмацията, оставам Ваша съветничка.

Мариана Георгиева, доктор по синтаксиз

Андрешко си тръгва

 

 

 

Колкото са повече ужасът и безсилието, толкова повече ще разбираме, че отложени сметки няма. Има лихви, които са “дължими”. Откраднатото е не само времето, но и много пари. Спечелено е узряване и бърз път към пропастта. България е преди поредица от избори на ценности. Няма истински промени без истинска, дълбока, разтърсваща драма и страдание. “Катарзис” “по модела Пеевски” няма. Този бе извратен и ни докара до тук.

В нормалните демокрации не е като селската автогара – да очакват последния дето е обещал да дойде и да се качи. Светът “дръпна” отдавна и живее по много по-различен начин от нашето днес блато.

Историята се разбърза и България и Българите ще бъдат принудени да се качат на други “превозни средства”, които са конкуренция, толерантност, знание, постоянна промяна или ще изчезнем като държава.

Липсващата ни решителност идва през потопи, липсата или отсъствието на държава и физическото усещане, че повече така не “става”.

Майката-държава трябва да умре в мислите ни. Патриархалният бит отдавна ни напусна, но скритите ни копнежи по миналото не са си тръгнали от нас, обилно “поливани” от “патриархалните медии” и привидната им модерност и комерсиалност..

След не много години днешните страховити уроци, които получаваме отвсякъде ще са спомен. До тогава ще е време за промяна и раздяла с илюзиите. Болезнени, страховити, ужасяващи. Андрешко ще си тръгва от нас по-дълго от новите модели телефони, коли и “звездолети”.

Отива си част от нас, която бе онова патриархално и наивно дете у нас, което ни докара до днешните “открития”, че нещо май не става добре около нас и в нас.

Един въпрос

 

 

 

Един въпрос имам в мислите си сега. Тези, които са купували гласове по пострадалите селища – как ще имат очи да срещнат пострадалите? И как ще отидат утре пак да им предложат “сделка” – “светло бъдеще срещу 20 – 30 евро”?

И дали пострадалите ще си спомнят, че тогава са били наивни и поставени в унизителната роля да си продадат гласа срещу живота си, които днес не струва наистина нищо. И да осмислят, че няма безразлични във всяка наша житейска стъпка?

Тези избори, които идват няма да бъдат като другите. Споменът от станалото ще стои в мислите на пострадалите и разбралите, че пътят ни до днес е път на позор и примирение.

И че този път води не към Рая. а към Пъкъла, който дойде на земята. Погледнато – от друга гледна точка, това, което се случва в последните седмици и месеци в България е Гигантски урок за всички, който Господ ще ни праща да научването на простите Божи заповеди.

Няма Божи гняв, има човешка, наша слабост и произтичащите от нея страдания, които сами си донасяме, забравили законите на Твореца и Природата.

Този единствен въпрос е насочен към всички нас, безразличните, “хитрите”, “умните” и “глупавите”. Всъщност ние сме едни и същи пред Господ – тела, готвещи се за дългото си пътуване след краткия ни земен път. И души, които живеят събудени или скрити в напръстника, които сами си отредили през материалните желания и алчността си.

Тленни сме и сме за малко на тази земя.