За мислите, заничащи зад ъгъла

 

 

Ако сте се замисляли скоро коя е годината, в която живеем – вероятно сте се обърквали. Чогорно ни е някак. Историческата и човешката ни раздвоеност все повече иска да изтрие датата от календара.

Все повече си мисля, че живеем в поне в поне три исторически епохи (години) – 1939, 1989 или в 2014. Едновременно.

А това не може да продължи дълго. Няма конструкция на времето и неговите мисли (нашите), в която да живеят два свята или или две представи за света в една душа.

Рано или късно (по-вероятно рано) – ще се случи разцепване на тази наша раздвоеност. “Съединяването” на времето във всеки от нас е доста индивидуален, личен и интимен процес. Но именно илюзорността на “стратезите”, че има живот в две реалности, които думите и представите, които се налагат през думите (пълни с “преразкази” на реалността), ще приключи. Ще се срути, като всяка къща, строена от въздушни тухли.

В сложната алхимия на мисли, чувства, представи, илюзии и надежди има точка на пречупване. Идва (винаги) денят в който очите и мислите ще поискат да виждат едно и също. И тогава – един по един, в индийска (индианска) нишка ние ще се озовем на брега на “единното” историческо време. Тогава полу-сънени, току-що пробудени ще разберем себе си, а малко по-късно и реалността. Не че видяното ще бъде еднакво. Не. Просто – след случилото се душетресение – ще има за всеки от нас по един нов свят. Едва ли физическите закони ще са други, но нищо няма да е същото. И “новите” ще сме ние, пробудилите се от себе си, които сме днес.

Животът бил пътуване. Много вярно. Но истинското пътуване е към нас, самите. Някой ден (а той винаги идва) ще се събудим в географския център на своите душевни земи.

Пътуваме, крачим, задъхани, поемащи си въздуха трудно. Мислите са стиснали гърлото. Но всъщност ние се прощаваме по мъничко с илюзиите си за своята изключителност и как може(хме) да си направим перпетум-мобиле от илюзии. Истинско, работещо, доходно. Против законите на физиката, химията и здравия смисъл.

Няма въздух назаем, той се заслужава с личните ни гърди. И най-вече със самопризнания – сами сме, слаби сме, можем не повече от колкото наистина можем. И всичко това са мисли. Много неслучили се мисли, които ни предстоят.

Всяка мисъл се заслужава. Честната – най-лесната на пръв поглед – тя най-трудно ни става приятел. И всичко това се заслужава. През страдание, което е всъщност е среща на илюзиите и реалността. Една раздяла, която ни чака зад нашия “ъгъл”, на следващата пряка от пътя ни.

Ако има един могъщ, общовалиден, гарантирано добър “лечител”, то това е истината – тъжната, страшната, жестоката, смазващата. Всеки малък “бушон” от илюзии (който е част от житейския оптимизъм) е пречка, продължаване на агонията. Разговорът за здравото хранене, витамините при отворен прозорец за болния от жестока болест е крадене на историческо време и убиване на болния. Нещо като клинична пътека към Рая, водеща към Ада.

Смелостта да до гледаш живота в очите не е за всеки, тя се изстрадва през страдание, един процес на раздяла с минало, подвелите те, фалшиви герои и най-вече – раздяла със страховете – мога ли да се справя ако се променя. Силата на един лекар е само една – дали е добър диагностик. Добрите лекари правят своите заключения хладнокръвно, но и честно, именно защото обичат живота и не са забравил клетвата си пред Хипократ. Другите, посредствените обещават бързо излекуване и са “щастливи” да имат болни с хронични, но не с летален край заболявания. Лошите лекари са като гледачките и врачките – казват поисканото от нещастника.

Всяка прилика на казаното в предишните редове на този текст с реалността ни не е случайна. За съжаление – болна България е с диагноза “сепсис” – тотален отказ на имунната система да се бори сама с инфекцията.

За мразещият “човек”

 

 

 

Едно от големите поражения на психиката на днешния “грамотен” българин е бездуховността, нечовешкото желание да разбираме света през мразене или обичане. Ние поселявахме свят, в който помагахме на братски Виетнам или Куба, но съчувствието към другия, този до нас бе требено като колорадски бръмбар, с много прогандно ДДТ.  Ние и нашите предци живяхме достатъчно дълго в света на черно-бялата телевизия и пропагандата на “сестрите” й – медии с униформени мисли, литература и изкуство в неравна битка с еднаквостта на мислите.

Комунизмът имаше много средства да формира “новия човек”, “строителя” му. Един от най-успешните “методи” бе култивирането, “конструирането” на “мразещия човек”. “Продукт” на майката природа – нещо средно между животно и homo sapiens. Погледнати отвън “мразещите” са като нас, физически те са еднакви с всички други. Просто в душите им властва егоизмът, затворил всички процепи, които им дават шанс да бъдат хора. Съчувстващи, не консуматори, с живи души.

Човекът, който има телесно устройство на висше млекопитаещо, мислещо същество, но във “версията” му у нас това бе биологическа единица, която “функционира” (думата не е случайна) през примитивно, доверяващо се на готовите мисловни щампи, произвеждани от “авторитетите”.

Днес 25 години, след края на формалния комунистически строй ние продължаваме да виждаме, живеем и усещаме “плодовете” на масовото ни зомбиране.

Критичността, способността да мислиш индивидуално, автономно бе систематично “култивирана” като ненужна, непотребна.

Близо 70 години след началото на комунистическия експеримент у нас, в България живеят масово хора, които трудно успяват да излязат от тази невидима клопка, която ни бе “завещана” от миналото. Хора сенки, хора ядещи с умовете си готови мисловни полу-фабрикати, които щедро се предлагат от медиите, служещи за фабрики на мисли. Или от “авторитетите”, които обещават бърз (какъв друг) “просперитет”.

На “мразещият човек” не са му нужни сложни мисли, не са му нужни дилеми или загадки. Нему му трябват резултати, главно бързи. И тъй като образованието е едно от най-добрите училища за търпение, това разбрано от днешните” фабриканти бе използвано. Лисващото системно образование допълнително “подпомага” “затвърждаването” на “правотата” на “мразещия човек”.

Да мислиш и да си човек, това значи да се съобразяваш с околните, да имаш постоянно в мислите си съчувствието, да пазиш постоянно в своето “лично копие” на света в главата си другите, тези дето не ги виждаме физически, но които са нашите “съкварталци” в живота ни. “Мразещият човек” има просто, удобно устройство на света – там всичко си има място, готови отговори, там в главата му промяната е невъзможна, защото е ненужна.

Разбира се, “мразещият човек” е “перфектен” егоист. Той знае и “изповядва” силно вярата, че всички са му длъжни. Че той е “изключителен”, уникален, единствен и нему се падат добрите неща. А другите, тези дето не ги вижда и не иска да знае, са хора от по-ниско качество, глупаци някакви. Другите трябва да плащат данъци, да спазват правилата (които мразещият поназнайва), но за него, презиращият “тъпаците”, това е досадно и под “нивото му”.

Всичко разказано до тук не е разбирано от “мразещите”, то просто е практикувано. Преведено на езика на “делничната” политика – мразещият е прекрасен избирател. Избирателно избира новите победители, които му обещават как да няма промяна, а той да живее все по-”аристократично” (по неговите измислени “критерии” и “правила”).

Ден подир ден, ние колективно се доближаваме до момента на колективното безсилие, когато множеството от “мразещите” ще се срещнат с “планината” на своите избори, които се превръщат в един свят на ужасяващо безразличие.

 

За къде пътуваме

 

 

Не зная дали си спомняте мислите си, изживяванията и емоциите си една година назад. Дали сме си представяли колко е дълбоко общественото ни заболяване и колко са сринати всички съпротивителни сили на обществения организъм? Едва ли.

Не абсолютизирам ролята на протестите, но днес е все по-видно от всякога – “магията” на привидното “равновесие” си е тръгнала завинаги. Сякаш един полъх на вятъра на промяната обърна картонената конструкция на последните 25 години от живота ни. Протестите бяха стихийната битка, войната на илюзиите на “малките” хора, които неразбиращи ставащото около нас искаха промяната да се случи извън тях, в околния свят. Помня много добре онези моменти, когато всяка дума, в която имаше дори сянка на мисъл, че промяната е преди всичко лична задача бе приемана с огромно негодувание и несъгласие.

Мъчително, през страдания и страхове, ние “пътуваме” към ново ниво на лична осъзнатост. През трансформации в нас, които са свързани с раздялата с миналото и стереотипите му, ние “сортираме”, разделяме в себе си “доброто” от “лошото” в себе си и все по-честно осъзнаваме кои сме ние в действителност. Несигурността в утрешния ни ден ни връща в реалността и сякаш бързо гони от нас илюзиите, че в свят без правила може да се живее дълго и щастливо.

Едва ли мнозинството от българите осъзнават същността на процесите, в които сме участници, но едно е сигурно – ние всички се променяме.

Колкото и да бяха заобикаляни, а сякаш и неразбирани, думите морал, правила, честност, ние отново се “сблъскваме” с тях. За да ги разберем и схванем като единствените, през които може да функционира по добър за всички начин едно общество.

Въздигнатият в култ егоизъм ще претърпи крах, а заедно с него и нашите илюзии за изключителност, уникалност, всевластие. Завръщането на чувствителността ни към малките радости от добротата и уважението към другия, съседа ни на земята, са именно стъпките, през които ние неусетно се връщаме към себе си и към смисъла от “пребиваването” ни на този свят.

Всъщност ние пътуваме към себе си. Неосъзнавано до днес, но все повече осмисляно. Започнала като тайни мисли, като ръжда, като малка пукнатина в една стена, мислите за промяната са неличими. Неличими и спасителни.

Ние крачим към себе си, към скриновете, таваните и мазетата на душите, където “скрихме” от себе си простите истини, които са незаобиколими. Простите истини, които са всъщност най-сложните, когато умовете са обладани от инстинктите на злото, наричани егоизъм.

Корабокрушенци

 

 

 

Не зная как четете новините и как ви изглежда картината, която достига при нас пред медиите. Но ако добавим личната “емпирия” и картината, която усещаме през емоциите си – най-точната картина, която описва България и жителите й е живот на корабокрушенци.

Само простото изреждане на новините от деня могат да ни “нарисуват” картината на уплашените, обърканите, безсилните, крещящите, смълчаните и търсещи своето лично спасение българи. Лицата ни са все повече приличащи на маски, на копия от истински изживявания. По лицата ни се прожектират като в кадри от времената на нямото черно-бяло кино изкуствени, поискани усмивки, пожелали да се появят и победят страховете, които върлуват в нас.

Всеки втори активен и действен, с който съм си говорил, ми разказва за своите планове за емиграция от България.

Дали това виждате и вие – не зная, но моята добронамерена, но честно видяна “картинка” е тази.

Всеки е прегърнал по едно парче от разбития кораб и го стиска като спасителен пояс, имайки илюзорната надежда, че островът, който не се вижда нa хоризонта, е близо, някъде там, където небето и водата се срещат, и нему се пада щастието да го обитава.

Мисълта, дори за общ сал, отсъства. В главите ни бродят епизоди от прочетени книжки и Даниел Дефо и неговият Робинзон ни стават все по-близки. Към тях се добавят, мержелеейки се, партийни програми, непрочетени дори от викащите “шефове”.и зовящи за спасение (на себе си) на съседите по стиснато парче от разбития кораб. .

Ако за миг направим “групова” снимка на новините – ние много бързо виждаме картината на разпадаща се държава, каращи се за корички хора и многото капитани, които искат да управляват неслучилия се сал.

Звуковия образ на ставащото покрай нас е вакханалия, която през “побеждаващите” в миг крясъци на този или онзи, само допълва образа ни на уплашени, объркани корабокрушенци. Сигурно сте забелязали, че нашето човешко устройство е “нагласено” много просто – през виковете ние даваме сигналите към другите за исканото спасение. Илюзията, че крещейки, ние се спасяваме, продължава.

Очевидно, както и в книгите, някой ден Робинзон и Петкан ще се срещнат, уморени, безсилни и разбрали, че оживяването им е обща задача. До тогава, по прищевките на ветровете в океана и страховете в душите ни, ние ще търсим своя общ остров, прегърнали треските на своите илюзии.

Единствената утеха и надежда остава, че дългият и уморителен път през океана ще ни помогне да осмислим по-добре себе си. И че страхът от засилващото безсилие ще обезсили най-кресливите. Последни ще имат думата оживялите разумни. Нищо ново и приносно към историята. Светът отдавна познава пътят към прозрението и промяната, която е съзнателно отлагана, белким ни отмине.

Инак – ние дрейфаме, като истински корабокрушенци сред света, който за всеобщо наше “учудване” живее в XXI век.

Явно имаме да дописваме още историята си на неразбрали света около себе си туземци. Очевидно признанията, които трябва да направим пред себе си все още не са достигнали мислите, които управляват делата ни. Всъщност – преди да бъдем сами сред океана на света, ние бяхме корабокрушенци в мислите. Простата истина, че телата ни обитават света, които строят мислите ни, се оказа отново вярна.

Напук на всеобщото “учудване”. Странстването продължава. Странстването на обърканите ни мисли на доброволни корабокрушенци.

За оживялите тролове

 

 

Все повече се убеждавам, че професията “трол” не е безлична и не е професия. Всеобщото убеждение, че троловете са анонимни “лоши” хора е неотразяващо истината днес и не е вярна “аксиома”!

Очевидно “доходността” от тази публична покупко-продажба е по-благоприятна финансово от ролята на анонимен псувач.

Да си трол е призвание, както и това да си душевен гном – то пък е отдаване на истинските “вътрешни стихии’, които те обладават през финансово-ценностната “натурална” размяна.

Троловете вече имат лица, имат си партии и копирани идеи, те живеят “он-лайн” и имат достъп до медии. Имат съюзници и коалиционни другари.

Замяната на реалността с хора-карикатури – физически и ментално – сякаш е последната надежда на миналото да спаси “мача” с бъдещето.

За БГ “превода” на ПР-а с кофата с вода

 

 

Не мога да разбера защо след като всичко в България ни е “бамбашка”, мнооого специфично и “искрено” кочино-образно – защо Българските “публични” лица се заливат с кофи с чиста вода и се правят на “чиста вода”, ненапита?

След като от сутрин до късна доба гледаме какво заливане с помия тече по медиите, си задавам едни прости (естествени, вярвам и за вас) въпроси:

1. Не е ли по-добре и по-автентично, и по-честно местната версия на поливането и предизвикването да се прави с помия? От този “материал” имаме повече от чистата вода.

2. От къде накъде некакви си западняци ще се правят на откриватели и чистници – забравили да погледнат в прекрасната ни родина? Та нали тук това е национален спорт, традиция от десетилетия помийният маратон?

3. Кой ще бъде Българския “първенец на духа”, който ще пожелае да се залее с помия за да “предизвика” някой равен нему, а не великани или далечни авторитети, които никога няма да ги чуят?

4. Всъщност някой даде ли нещо на някой нещо “про-боно” или даването бе само на “присъдружните” “отразяващи”?

Има едно несправедливо обстоятелство, Днес научихме, че измислилият идеята се е удавил. А тук, нашите, местните “патриоти” си плуват като помия над водата.

И ангелски се правят за “западняци”.

Миг за поезия. 21 годишен талант прави прощъпулник

 

 

 

Моля, пригответе си по едно сухо пешкирче, приседнете удобно. Ще имате затрогваща среща с един млад, но обещаващ талант. Млад поет, прохождащ в поезията от седем годишна възраст, обичащ България, разказва за страданията си на патриот. Ще усетите мъката на творчество и тежкото раздвоение между лиричния герой и страданията на твореца. Талантът успява и да улови разликата и между двете групи – те, не-хората, политиците и другите, хората.

В момента творецът изтърпява висшето си образование в Университета, изтърпял и Пеевски, и Манолова.

Ще поплачете, ще ви се отще да бъдете поети, но пък искрено ще осъзнаете колко мъка има по тая земя. Все по-клета. Обръщението към родината “Българийо” е употребено 29 пъти (не броим заглавието, където упомената България е в кавички.). С което авторът силно настоява над близостта си и загрижеността си към упоменатата страна. Очевидно ще става и политик.

Текстът има приносна роля към някои науки, примерно психиатрията.

Младият творец Милен Шехтов е зам.-председателят на областната младежката организация на ББЦ в Пазарджик и председател на МББЦ-Ракитово е автор на редица стихотворения и есета, в които основна тема са патриотизмът и родолюбието.

Милен Емилов Шехтов е на 22 години. Роден е във Велинград. Завършва средно образование с профил ‘’Мениджмънт в туризма’’ , а в момента е студент четвърти курс в ЮЗУ ‘’Неофит Рилски’’, специалност ‘’Публична администрация“.

Шехтов споделя, че влизането му в редиците на МББЦ е с една основна цел – изграждане на доверие между политическите лица и обикновените хора, което според него отдавна е изгубено. „Ние, ръководството на МББЦ – Пазарджик смятаме, че между нас и хората, с които ще водим разговори, не трябва да има дистанция. Формално ние сме председателите, но водеща фигура в нашата дейност е народът, обикновените хора, които сме решени да поведем след нас“, твърди Шехтов.

Талантът си да пише той открива в ранна детска възраст. Едва 7-годишен той започва да пише стихотворения. За себе си казва, че е патриот по душа, поради което тематиката в неговото творчество винаги е била насочена към богатото историческото наследство, което притежава България.

 

“Българийо”

Българийо,люлка на Балканите
Българийо, бди над нас младите
Българийо, вечна и неповторима
Българийо, голяма и непобедима
Българийо, държава силна и велика
Българийо, едно врабче ти чурулика
Българийо, живей за да живеем ние
Българийо, засмей за да се смеем ние
Българийо, изстрадала и окървавена
Българийо, Йордания от теб е по-червена
Българийо, кълна се да те защитавам
Българийо, лъжците няма да ги оправдавам
Българийо, милея всеки ден за тебе
Българийо, нуждаеш се от мене
Българийо, остава пламъка надежда
Българийо, паричното ни мъчи май изглежда
Българийо, ранена и опустошена
Българийо, снижена и ожесточена
Българийо, тъжна е за теб нощта
Българийо, угасва бавно и свещта
Българийо, фантазия за умовете
Българийо, харизма си за боговете
Българийо, цинизмът случайно настани се
Българийо, човешкото трайно изгуби се
Българийо, шалвари стъпват по земята
Българийо, щадиш ли си децата
Българийо, ъгъл в пирамидата
Българийо, юмрук на барикадата
Българийо, ягуара на бригадата.

(източник: бареков.ком)

с гореща благодарност към “откривателя” на текста в морето на Интернет г-н Nikola Stoynov

Предложение за конкурса “Тарикат на годината”

 

 

За “Тарикат на годината” предлагам кандидатурата на онова момче 15/15 – Момчил Неков. Този мушморок успя да скрие топките и да удари уземи мивките на всичките си по-стари и по-опитни в партийните и държавни тарикатлъци другари и другарки.

Мина между капките на интелигентността на електората на БКП/БСП и сега не му дреме за мъките на Вигенин дето май няма и депутат да стане в местния парламент, а Станишев и днес не знае на кой свят е.

В Брюксел Неков хич и не чува вакханалията, която настъпи в партията, която го откърми и отлъчи в града на дантелите и евробюрокрацията.

Пие си шампанското в някой локал и благославя благоприятната среща на звездите, довела до неговото чудо. Вероятно не е забравил класовия си дълг, превърнал се в личен, към милата другарка Манолова, която му подреди съдбата тъй лесно и ползотворно за идващите 5 години.

Да бе поискал да спечели 6-ца от тотото, повече зор щеше да има и не бе сигурен резултатът.

Може би днес Неков пише третата си книга под работно заглавие “Методът 15/15″.

Как станах министър-председател

 

 

 

Тези дни бях по пазара и една омайна циганка ми гледа на ръка. И от алъш-вериша стигнахме до политиката бързо. Разказа ми за това колко охрани на важни персони купували ватени гащи и джапанки от нейния щанд. Междувременно, в задълбочаващата се (но безопасна) близост тя ми довери, че можела да гледа боб, леща и кафе. И ме спечели.

Даде ми избор и аз бях очарован от ефекта от срещата ми с този самороден експерт и талант. Личност със завладяваща харизма и многопланово мислене. Всички надути миришещи на скъпи хонорари ПР експерти и експертки избледняха в мислите ми за миг. Цените бяха народни, достижими за бюджета ми, предложени елегантно за опиянения от мисълта ми за лидерство акъл.

При продължение на културните разговори с тази жена се оказах, че съм в процес на приобщаване към нейните ценности. Оказа се, че след 25 приобщаване и стотици милиони инвестиции в някаква валута, правени от НПО-та и фондации, тя бе успяла да се съхрани. Превръщайки моята вродена наивност в желязо, което бе повлечено от магнетичния й и чаровен ореол на лидер и визионер. Бих я нерекъл “харизматична моя лидерка”.

След като разбрах, че търговското общуване е всъщност междукултурен диалог (цитирам циганката), бях известен от боба й артикулиащ една моя тайна мечта. Според боба и лещата (добавена за сигурност) – аз щял съм да бъда премиер.

Пак през задълбочаване на близостта (без крайности) бях любезно уведомен, че клиенти на тази неизмита, но умеята в говоренето циганка не съм първият й бъдещ министър-председател. Нейна клиентка и разказваща историите й била и гледачката на Берлускони. Според мойта събеседничка – на около 10-тата минута след разговорите им въпросната гадателка от Апенините се обаждала на някакъв телефон и казвала на неясен събеседник разказаното преди това от моята нова приятелка. Буден гражданин от съседната сергия успял да уведоми моята приятелка (защото бил подслушвал без да иска), че гаданията на моята пророчица били публикувани в тиражни медии.

Всъщност, след междукултурния и футуристичен диалог на мен, неизкусения и неопитния в тези козни, стана ясно, че Берлускони стана бивш министър-председател, защото гадателката му спряла да си купува кюлоти и джапанки от сергията й.

В този миг аз прозрях, че вместо да ходя да ловя щастието си под формата на златна рибка, която белким изпълни трите ми желания, би било добре да се абонирам за гащи, кюлоти, джапанки при моята нова приятелка.

Споделям тази тайна с пълното убеждение, че просто трябва да гласувате за мен. Пазарите по България са хиляди а такива като моята приятелка (нова) са десетки хиляди. Няма как да разкриете тази споделена (вече) тайна.

В добавка й обещах да я направя поне заместник-министър в бъдещото мое правителство в ресора “Футуристика”. Моята приятелка каза, че не ги разбира тези работи, но пък щом Йоло Денев щял да бъде министър, тя не се противяла. И Йоло бил с “нейни” гащи, познавали се добре. Стиснахме си ръцете и гледаме ведро напред.

В подкрепа на моите намерения бях посъветван от моята съветничка и лична гадателка да си купя костюм от по-съседен дюкян. Купих си го малко ми е голям, но продавачът ме увери, че ще напълнея някъде къде първата година. Имало нужда от малко толеранс. Пък и било полезно, при прибирането на парсата – да не личи, че вътрешните джобове са пълни с мотивации. така ми каза той, не го разбрах, но го послушах.

Спокойно чакам изборите и се надявам, дори вярвам в разумността на инвестициите си в един пикап гащи, долно бельо и джапанки.

Ето как се става бързо и без ненужни усилия министър-председател.

Трудността да видиш очевидното

 

 

 

Сигурно е имало мигове, когато сме се усещали в клопката на “стандартното” мислене и особеностите на устройството на мозъка ни? Човешката природа е така устроена, че има трудности във виждането на очевидното. Има и втора клопка в мислите ни – добавяме, дорисуваме реалността, за да я “пригодим” към представите ни за себе си, които са нашите клопки и нашите “само-кодирания”. Естественото (ни) само-уважение пречи да видим очевидното, когато не се “среща” по “благоприятен” начин със нас и със светът, който обитаваме.

Не сте ли замисляли понякога, че 25 години в България управляващите и “системата” имаха една единствена цел – да изгонят “демократично” де що е мислещо за промяна и модерност? Да “тупкат” историческата топка и да играя за реми с миналото?

Времето на 45 години комунизъм го “изпускам” – там ни се “падаше” “по право” да живеем в “лагера” (комунистическия). Вероятно именно тези две и повече поколения оставиха у нас “наследството” в мислите и представите ни да сме вечни лагерници и бранещи се. Вечни жертви на заговори и на врагове, заобиколени от мразещи ни и чудещи се как да ни озлочестят “други”.

Времето на откритията се е запътило към нас.

Може би в сметките на някои политици се губи все повече голямата картина на света и забравиха, че кризата (световната) направи емиграцията по-трудна и че в България започва да се трупа едно растящо мнозинство на хора, които свързват искрено бъдещето си с България? Хора, за които светът е понятен и динамичен, но не мразен или ненавиждан. Хора, които започват да оценяват ценността на България повече от колкото преди една година.

Може би тези старомодни хора, не знаещи езици и усещащи света като заплаха (заради невъзможността да разбират процесите), все още си мислят, че България ще продължи да бъде “райско” село за избраници?

Простата истина, че светът не е същият е най-трудното прозрение, което мъчително навлиза в мислите на едно увеличаващо се множество от Българи.

България е на територията на Европа и всъщност това очевидно обстоятелство е “прозрението”, което ни предстои да “открием” колективно.

Илюзиите за уникалността ни, “специфичните” ни качества и “трудната историческа” съдба си тръгват, също така мъчително – като прощаване със старата мебел, която не можем да вмъкнем в апартамента.

Но най-трудни се оказват провиждането на очевидното. Но и тази трудност става все по-преодолима за все повече нашенци.

Предстои ни да изживеем откриването на шепата велики открития. “Все пак тя се върти” (земята и историята) и “Тя не е плоска” (земята и логиката на времето ни).

Вероятно последно ще е “великото” географско откритие на мнозинството Българи “България е земя, принадлежаща на континента Европа”.

Време на открития ни предстои. Да бъдем оптимисти, но непременно – мислещи!