Третият Български космонавт

 

 

Бареков окончателно отпътува към светлото минало. След обещанието за връщането на славното име на България – НРБ, вече говорим за петилетката, за която ще ни оправи окончателно.

Очевидно популизмът е безграничен като вселената. По логиката на Айнщайн, който бе казал същото по повод на човешката глупост.

Май третият космонавт, за който мечтае България, през устата на БАН учените си, се готви за полет пред очите ни. Лошото в тази история, че не иска да отлита сам към празното на Космоса, а иска да ни помъкне и нас.

В празното на миналото – сред летящите кебапчета, летящите бири, пушека на миризмите, замрежващ мислите. Сред мечтите за здравата държава, където “държавата работи за всяко семейство”. Разведените да му мислят и да се женят бързо. И да му мисли мислеща България.

Отлитаме с барекадата начело – към миналото.

Явно България е наистина “нация-космическа”, ако помните, разбира се.

Ако не – Барекът е тука и ще ни го “пропомни”..

Тест – диагноза

 

 

Вечно верен тест и тема за сърцераздирателни материали в медиите.
Пише се, снима се и се разказва с ботуши. Химикалката, клавиатурата и камерата, и разбира се, гласът на репортера са емпатични. Ерго – сълзливи, миг преди сълзите. Една сълза, не би попречила, помага.

Кой е виновен (и този път) за наводненията:

1. Предишната Зима.
2. Предишната Пролет.
3. Предишната Есен.
4. Предишната Власт.
5. Природата, въобще.
6. Стихията е дошла предизборно
7. Еврейте, жидовете.
8. Европейския Съюз или Комисията
9. Брюксел (като град)
10. Нуждата от добри кадри за мизансцен за спасяващ хората политик и дарител.
11. Господ явно не е Българин
12. Глупостта, тук мисли се само за утре.
13. И утре е ден, майната му. Винаги (и) дъждът свършва.

Ако отговорът Ви е различен от посочените възможности – не сте местни, чужденци сте – тестът не ви е важен, за малко сте по тези земи. Да му мислят тези с тринайсте “възможности”.

Консуматорът загуби битката. Отново.

 

 

Този текст се роди абсолютно случайно. Той не казва нищо ново. Както се оказва – историята на света е такава, че всякаш нейната единствена задача е да се повтяря. И тя се повтаря по една проста и единствена причина. Човекът, най-великото творение на Господа и на природата е грешен, трудно се учи. Дори можем да си кажем – ние живеем живот на невменяеми масово. И за да стигнем до прозрението, че сам не си живее щастливо – всеки роден на тази земя трябва да открие, че щастието е в очите на другия, този до тебе. Че да се похвалиш сам на себе си – това е налудно. Че гордостта те води към успехи, но и те дърпа надолу, към ниското, инстинктивното, всъщност опазващото ни, но и носещо границата, наречена болка. Среща се граница на поносимост, след която е лудост и “изключване” – бягство, диагноза и може би лечение.

Ставащото днес в света е най-естественият, логичният път към очакваното от разума вселенско прозрение, което никога не се е случило и няма да се случи. Добрата новина (както казват добрите писачи) е само една – до света, на врата му чука страховито нуждата от промяна. Чука по главите, по мислите, по представите всички, през всеобщото чувство за недоволност, несъгласие със ставащото и мисъл, малка мисъл за промяна. Неосъзната, но усещана като болка и неспокойство. Чувана, усещана, преживявана, мислена и страна с неизвестността си дума, наричана промяна.

Вчера беше друго, оня ден бе по-хубаво, а когато бях млад бе прекрасно. Днес е просто ужасно, не ми се иска да живея с тези правила. Искам да живея “по новому”, но с повече за мене. Или не искам да живея сам. Мисли-плевели и мисли -цветя. Еднакво важни по пътя към избора. Това са мислите, които като семена сее кризата в нас. Мисли, които покълват, тръгват нагоре, поливани от тъгата на вижданото и от надеждата. Надеждата, заради която живеем и заради която сме на земята. По силата на логика, която трудно осъзнавамв, а май и не можем да разберем. Много сме малки – има Господ, има сили, под чиято сила ние само онемяваме. И като част от това огромно цяло, следваме през разума, заложен в мисълта ни, пълна със страхове, ограничения, осъзнавания – заради които човеците сме оцеляли..

Светът около нас в момента е наистина става все по-непознат и все по-трудно разбираем. Преместването на представи, навици, интереси трае време, което ние не контролираме. Властта над самите нас и мислите ни иска своето да осмисли, че новото и неизвестносто не са само-убийствени. Пак в името на живота на цалото поселение на земята това става колективно. Невидимо, колективният разум мъчително осъзнава нуждата от смяна, преосмисляне, проеоразмеряване на претенциите, желанията. Като мъдро биха изрекли по-учените – “учим си дискурсите”. Колективно, болезнено, изучвайки си взаимно страховете и слушаки надеждите на другите, и пак съизмервайки се. Но с крачка назад – с малко повече смиреност. Изучвайки непрочетените книги, гледайки себе си от миналото, четейки очите на другите. Виждайки по-добре от всякога света през “оптиката на сълзите”.

И мислейки за цялото на своя свят, защото сами безсилни, завръщайки се към себе си, парадоксално, ние увеличаваме кръгозора са – за да “четем” другите, дори тези, които не виждаме с очите си физически. Странно, абсурдно, а най-естевеното дарено ни от нашата природа, провиждана като сила на Господа.

Най-провокиращото на това отдавнашно, старо като човека, прозрение, че ние се домогваме до него винаги -казано ли или не – но само когато се усетим слаби. Вдигайки поглед към вярата, към иконата, към вечните мисли на мъдрите хора. Тъй като винаги сввтът е правил. Това сме ние хората. Горди и слаби, крехки и безсмъртни в илюзиите си.

Това си мисли светът според мен – може би неизречено ясно, но бродещо в умовете на все повече човеци. Някъде тук към нас в разказа идва реалността и животът ни.

Световната Криза започна през 2008 като икономическа, днес е политическа и гео-политическа, накрая ще стане ясно, че е преди всичко дълбока морална криза. С което светът ще “затвори” кръгът и ще се върнем към “простите” Заповеди, около които е скупчинен и осмислен малкия наш, личен, човешки живот. Въпреки лозунгите, декларациите, рекламата, която винаги е пропаганда.

Проглеждането на света за ставащото днес става все по-масово и по повод растящата роля на социалните мрежи и масовите комуникации, които превръщат все повече тайните в невъзможни са съхранение. “Окото” на милиардите гледащи, четящи, пишещи и спорящи не може да бъде затворено. Все повече.

Целият този цикъл на болезнено световно преосмисляне ще доведе до поредното осъзнаване на смисъла на знанието и образованието.И ще върне на трона “развенчаното” и най-човешко любопитство, стремежът към промяната, задавено от едрите хапки на консумацията, лукса и отказа от душата.

Кризата на отстъплението на света от ценностите на морала и солидарността ще сложи своеобразна точка на едно изречение, което светът “пише” в десетилетията след Втората Световна Война. Консуматорът загуби битката с морала. Отново. Опитите на левите да си присвоят думата “солидарност” не променят истинският смисъл на човешкото съществуване, което е преди всичко мисъл и за другия. Самоцелното богатство се обезсмисля, превръщайки тленната човешка природа в роб на страха си от края. Прикритото през материалното и консуматорското вечно човешко усещане за страх си отмъсти на света, който сякаш бе опиянен и сега се събужда – сред болките на вечната абстиненция на реалностите.

Думите “растеж”, “печалба”, “приходи”, “инвестиции”, “развитие” нямат смисъл ако не са осмислени през ползите носещи на “анонимните” милиони хора, които са първо хора, а после потребители. Свободата за предприемчивия, превърната в самоцелна религия, се самоубива.

Вероятното развитие на света ще върне отново, през страданията му, всички разумни към разбирането, че знанието и споделянето са “простият” ключ към смисъла на живота. И че образованието на милионите е пътят, а не егоизмът на войната. Егоизмът убива всякога, напук на сладостта му при “консумацията” и “дегустациите”.

Светът се завръща при себе си. Отново. Светът се повтаря. Отново.

Новото в тази история е само датата.

Размишления след пристигане

 

 

Днес, 22.04.2014, “новината на деня” в България бе тегленето на жребия за местата на отделните партии, коалиции и независими кандидати за идващите избори за депутати в Европарламента. Традиционно, струящият от устата на партииците оптимизъм, бе завладял и този път струпалите се на “церемонията” функционери.

 

Ако сте кацнали току-що на Софийското летище или тренът ви е дотътрузил днеска и в изблик на силна нужда от информираност пожелаете да прочетете нещо по медиите за коментарите и реакциите на българските политици по повод жребият за номерата в идващите избори за евродепутате ще добиете следните “впечатления”:

1. Изборите са много местни, но най-много да са парламентарни.
2. Политиците са ни вдетинени или полу-идиоти – всяко число е символично. И двв нули да се бяха паднали – вероятно – това щеше да бъде числото на чистотата и хармонията. И надеждата, защото имаме две очи да виждаме красотата.
3. Че на земята, на която сте появили има нова мода – всички да се мразят и гордо го разказват пред камери и микрофони, съскайки, с усмивка.
4. Страната Х (в която сте появили) е процъфтяваща,
5. Избирателите вероятно ще избират (поне) 240 депутата.
6. Българите не са фаталисти, напротив каръците са другите, наивните народи дето вярват в глупости, от тъпотия, разбира се.
7. Номерът в бюлетина предопределя резултата от изборите.
8. Връзката с извънземното е силна (все пак тук било земята на Ванга)
9. Партията без цензурата е партията на Дънов, на просветлението и светлото бъдеще.
10. За някои партии победата в номерата в бюлетината е по-важна от тази на изборите. Други партии ще побеждават кармата на числото, което им се е паднало.
11. Светът го няма в думите на никой – вие сте кацнали или пристигнали на отдалечен остров. (И все пак, изборите са местни, най-много парламентарни)

Последни “ваши” впечатления:
12. Объркали сте страната. Нищо че всички говорят Български.
13. Че избирателите са пълни идиоти щом избират тези политици
14. Тук времето е спряло навсякъде, освен в моделите на колите и костюмите на политиците.
15. Континентът, на който сте пристигнали, твърдо не е Европа!

Яко сте объркали, търкате очите и се щипете, където се стигнете, “добарате”.

Не можете да псувате, забравили сте – и сте ужасени, псува ви се.

И онемявате.

Масова депортация на богонемили в Брюксел

 


Българската “политическа” система депортира в “концлагера” Брюксел “елита” си. След Пеевски и Станишев, и Волен Сидеров отива при шампанското, сълзите и волния живот срещу гарантираните 6.000 евро “приходи”, “оправяйки” Европа, след като оправиха България.

Много евромайки и евробащи на прехода пожелаха да издигнат глас от Брюкселска трибуна. Сирачетата, майка България, да почакат и да вперят поглед с надежда от прозренията на новите “апостоли”. Преди столетия България е имала богомили, кръстосвали Европа и давали промяна на вярата. Сега изнасяме богонемили. Друго май нямаме за износ в Европата.

Списъкът на пътниците на влака към “концлагера” е истински паноптикум на лудостта ни и на “продукта” на демокрацията – менте, от Европейска класа. И безсилието на липсващото признанието – “за нищо не ставаме”.

При “евро-педерастията”, при бузестите чичковци, при самодоволните бюрократи. Каква саможертва, какъв “чутовен” подвиг, каква драма. Какъв съспенс в чаша помия.

Съчувстваме им, ще им пращаме Булгартабак папироси. Да влезеш в устата на лъва не е за всеки. Осъзнаваме го!

Лунапаркът “България” с гастрол в Брюксел. Катунът мести обоза си.

Оруел и 2014

Оруел вероятно никога не би написал “1984″ ако можеше дори да подозира какво ще се случва през 2014.

От днешна преспектива, “Животинска ферма” (“Фермата на животните”) е детска книжка, приказка без картинки.

Пролетта и ние

 

Сигурно сте стояли стотици пъти на брега на една пролетна река, мътна, пълна с трески, листа, съчки, отмиваща през силата и буйността си заспалото и загиналото от изминалите предишни три сезона. Мътна, сива, с цвета на земята. А когато е буйна, отместваща камъни, канари и скали.

Вчера, днес, а и все повече оттук нататък, новините ще приличат на пролетна река – мрачна някак, неясна, буйна и страшна. Напираща постоянно да излезе от коритото, което само до преди ден бе пресъхнало и тихо. Дори замряло в очакване.

Зад тази метафора все повече виждам това, което ни “нападна”. За “всеобщо учудване” и “искрена” изненада, пролетта идва. За да отнесе в равните и спокойни долини всичко, което не й трябва на планината. За да започне животът отново.

За да има живот, който няма друго име освен едно – постоянна промяна. Онова, което плаши всички, пожелали да да си помислят, че властват завинаги. Дори над природата и природата на човека.

Поредният, милионният урок на природата започва. Нашите, броени от Господа пролети, са твърде малко да прозрем – прашинки сме, парченца скала сме, отмити от природата и родени.

Пролетта идва, винаги отнякъде далече. Разстреляните щъркели имат свои братя!

Пролет е, погледнете зеленината! Зимата си тръгва през силата на водата. Мътната! И едната.

Луна Паркът

 

 

Виждате ли приликата между днешна, сегашна България и един Луна Парк? Без съмнение, всичко ставащо около нас заприличва на една безкрайна (сякаш) разходка на едни непораснали деца сред забавленията на кривите огледала, полу-безплатните кебапчета, рекламните фланелки, пързалките и флипера със сребърните и златни орехи, опаковани със станиола на изядените бонбони. Бонбоните, похапнати от съдържателя на Луна Парка. Справка – “Приключенията на Лукчо”, Джани Родари, писател, бил дори и комунист.

Сред въртележките, бирата, миризмата и “модерната популярна” музика. И семките за люпене, във фунийка.

И за да бъдат произведени в мислите си значими – на децата се осигуряват “автографи на политиците”. За да ги занесат в къщи, при важните сувенири, малки тотемчета от любимите “лидери”. И коментара със съседите – “пипнах го, на виж, написа ми името правилно, учен е. Той е!”. Съвсем по американски.

За други – по-материалните “почитатели” – има и фанелки(!). С образа на “великана”, щампован навеки, до първото изпиране.

И за да бъде приликата пълна с лунапарка – всяка нужда, свързана с политики, мислене и правила, която би превърнала хората в деца отново, е обещана! Има за всеки по нещо. И за да се “отхранва” наивната надежда, че към привидно простите (за неучените и нечелите) има нужда само от един мъдрец, татко, спасител, лидер. И мъченик, разбира се, “жертва на “лошите”.

След което, зад ъгъла е нирваната, пак ще си правим същото, но точно ние ще сме “победили”. Просто прозрение, че в една истинска държава няма победители трябва да се премести във времето, до следващите или по-следващите избори. Докато децата, наречени избиратели, пак преговарят старите “теореми” на демокрацията: “всички са маскари”, и “онея са като тея, но защо пък да не пробваме”.

Наивността, че ако гори съседната плевня, нашата ще устои на пламъците на пожара, продължава. Вятърът, по силата на измолената случайност и от връзките ни със стихиите през баячки и гадателки, ще бъде “благосклонен”. А ако стане другото, лошото – тогава ще му мислим. И утре е ден. И ще се “съветваме с възглавниците”, те знаят всичко.

А времето си минава, което което е единствената цел на “съдържателите на Луна Парка”. И на избирателите все повече да им е нужно да им е “винско и свинско”, псувайки на майка “лошите”, ерго образите на лицата на избраната от тях тяхна, наша наивност. Прецаквайки някой политик, отмъщавайки на децата си, на които уж възрастните Българи все повече заприличваме.

А когато лунапаркът изчезне някоя сутрин, както става винаги – какво ще правим? “Ще му мислим – нека да стане” отговорили децата, ерго ние.

Животът в приказката продължава. До фалита на наивника у нас, май така излиза. Или “до другия спектакъл”, както пееше Кеца Васил (Найденов).

Флиртът с водката ражда свастики

свастика севлиево 20 04 2014 1398006546_9

 снимката е от читател на “оффнюз.бг”, публикувана на сайта.

Новина: Оффнюз, 20.04.2014: “Над общината на Севлиево се вее знаме със свастика”

Вчера споделих, че в България реалността е добутана до една новина, която да е едно изречение и да разказва всичко. Казах го по повод на новината “Йордан Цонев екскортира свещения огън”. Днес България е видима в една снимка. Една снимка от Севлиево. Град, в който уж имаше инвестиции. И сякаш (явно сякаш) картината бе “по-добра”.

Ирония на съдбата и абсолютна в случайността си игра на съдбата е факта, че в деня когато съм се родил (от вечните 365 възможни дни) се е родил и Адолф Хитлер. Уникален социопат, неслучил се човек и един от най-страшните диктатори, живяли на земята. Не казвам най-ужасния, защото в “класацията на злото” има много кандидати.

Както винаги – на дата 20 април винаги има нео-нацистки “изстъпления” по света. Днес светът “дойде” в България. За да илюстрира по “най-добър” възможен начин объркаността на днешна България, разделяна, противопоставяна, делена и насъскана, копнееща в неграмотността си и объркаността си – България (една малка, миниатюрна част от нея) дават “прекрасна”, ужасяваща илюстрация

И за да бъде пълна гротеската – знамето се вее до името на една водка, яхнало като реклама, покрива на сградата. С измамното в “красотата” си име Флирт.

Флиртът с водката води до свастика – очевидно животът е по-силен от пропагандата и ни показва дигнозата България пак, през поредната си картина на безумието, сътворено от безпросветността, която бе цел с искани и постигнати “резултати”.

Плодовете на “демокрацията” се веят над общините вече.

Наздраве, България! Флиртът продължава.

P.S. Текстът бе публикуван в оффнюз.бг http://offnews.bg/news/%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8_65/%D0%A4%D0%BB%D0%B8%D1%80%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%81-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B8_325231.html

когато станеш на 54

Никога не съм разбирал, че на 50+ години животът е точно толкова хубав колкото и на тридесет, когато си мислех, че всичко знам, а “старите” са някакви други хора. И нищо не разбират. А аз много ги разбирам нещата. Сега, като ставам “стар” (по старите ми мерки), разбирам че все повече не знам, но си го признавам и ми е по-леко. В добавка, осъзнаването, че животът е дар, получен “назаем” ме прави по-малко важен. Последната и първата битка в живота ми. С гордостта си и със страховете. Страховете ни, които ни правят по-малко хора!

Благодаря на всички за добрите думи!

Продължаваме. Заради децата ни, нас самите и нашата България, която заслужава друга, по-добра съдба.