“Машина времени” или газ глава затрива

 

Има една добра, леко брутална за “цивилизования вкус” и много вярна (без оглед културния контекст) Българска поговорка “Гъз глава затрива”. В XXI век, едва в началото му, България, пък и светът, са на път да я редактират. Днешна България, през лидерите на своите партии и липсата на ясна позиция към кой свят искаме да принадлежим. Към руската Евразия или към цивилизована Европа, в която по всички документи сме не просто принадлежащи с намерения, а с подписан Договор за присъединяване и пълноправно членство.

През 2014, след драматичните и неочаквани за масовата публика, навсякъде по света, изстъпления на Русия по отношение на Украйна и хладнокръвната и “демократична” (призната само от анексиращата страна) “изборна” процедура на присъединяване на Украинския полуостров Крим, днес България пише новата, актуална версия на споменатата поговорка под формата й: “Газ глава затрива”.

Газта, която направи енергийни експерти всички Български политици в последните 25 години и днес продължава да бъде темата, около която неказаните с ясен глас основания за изборите им ни превръщат в един човек, която стои на един кръстопът и не знае по кой път да поеме. И чака пратеници или случайни минаващи, за да чуе съвета, а по-късно и отговора кой е верният път. А съвети не липсват, естествено от “заинтересованите”, облечени като “приятели”, братя, другари по съдба. Традиционно – с перфектен руски. А пък и ние сме полиглоти, знаем ги много езиците, особено руския.

Пак фолклорно – Българинът има много специфично отношение към учения, различния, знаещия, тоя с очилата и книгата под мишница. На такива дето “много дават акъл” ние винаги имаме и готов отговор: “ти на мене акъл не ми давай, дай ми пари”. Учене, знания – не ни трябват – в “сухото” е истината. Модерността ни се вижда – вижте ни колите.

Цялата ни днешна истинска модерност е на “малки островчета” и на парченца, които всяка дори малка политическа стихийка увлича в нищото и миналото и ние пак потъваме в нищото и пак заставаме в позата на оня дето стои на кръстопътя. За архипелази, мостове, обединения – дори не си мислим. Щастливи островитяни.

И тъй като ставащото в Украйна не е стихийка, а гео-политическа драма, а газта и нейния днешен “посланик” “Южен поток” са въпроси, в който никой не може да е неутрален или приятел на всички – всяка стъпка оттук нататък поставя пред България и лидерите й пред избор, който не може да бъде отлаган.

Като никога – ние трябва да бъдем много благодарни (най-искрено) на днешното руско ръководство в лицето на президента Путин, защото през агресията и действията си (необясними за стандартите на отношенията между държавите през XXI век) Кремъл спеши историята, подгони я. И раздели света. През една видима, очевидна пропаст, разделителна линия между тези които правят политиката си през интереси, договори и правила. И тези, които имат само и единствено интереси.

Очевидно старомодността и пропагандата са си свършили работата и сугестията за “дядо Иван” не спират да разкъсват България в нейния вечен (засега) кръстопът без отговор – ние към Запад или към Изток принадлежим? Защото дядо Иван не ни иска мускалите, но много иска да ни продава газта си. А ние не се противим и 25 години имаме само една тръба – от Русия към България. За 25 години, сред “неописуеми трудности” ние не можахме да построим връзки за пренос на газ до съседните държави. И все треперим от преговорите с Москва, и все българските оттъргували по най-добър начин националните интереси са вдъхновени от себе си и от успеха. И все купуваме от най-скъпата славянска газ.

Путин успя да свърши много работа и за Европейското и пан-атлантическо преосмисляне на това какво значи солидарност, избори под натиск на обстоятелства и липса на време. Днес като никога в следвоенните години светът е наясно, изживявайки “лично” какво значи доктрината СССР, И какво значи машина на времето, която те връща за месеци десетилетия назад. Тогава когато татковците на повечето днешни политици са били на техните години. Може би за първи път в историята западът успя да разбере в какъв свят са живяли техните “нови” братя, включително България.

Погледнато парадоксално, Западът също трябва да бъде благодарен на Русия и Путин. През стореното в последните месеци, Путин им спести историческо време за прозрения, които газовата и икономическа обвързаност на последните 25 години след падането на Берлинската стана превърнаха в икономическа нирвана, която никой не искаше да свърши. Независимо от цената на осъзнатите и несподелените публично компромиси. С други думи – Путин помогна на Запада да прозре чакащото го през обърната към бъдещето спомената “машина на времето”.

И ако съберем модерността в нашия й вариант, интереса си и днешните (видяни в Крим и Украйна) реалности, а и Западното прозрение за възкръсналия за исторически миг съветски свят – България като никога днес има шанс да прозре колективно – ние нямаме избор. Дядо Иван го направи (пак), уволнявайки ни от Евразия, показвайки ни как всеки непослушен е посещаван от “зелени човечета” или от танкове. Както впрочем стана през 1968 в Прага, 1956 в Унгария. Или през 1944 – в България.

Дано страховете на елитите по света и у нас са достатъчно силни и “уроците на Путин” да са убедили всички. Назад в историята има само едно – USSR или СССР (по избор на потребителя). И водка, и главоболие, и абстиненции, и откритието “газ глава затрива”.

Да ни бяха попитали и нас, обърканите, но и преживялите живота с марка “СССР”.

Ние сме “ненормално” луди

 

 

Мизерията на България ражда нови “стандарти”. Уродливи, идиотски, нечовешки. Животът е станал за мнозина Българи – живот в концлагер. “На свободен режим”. Вече можем да говорим за “нормално” луди и за “ненормално” луди. Пиша тези думи и знам, че е жестоко да наричаш един човек луд. Питайте психолозите, пише го и в книгите.

Лудостта е дълбоко страдание, бягство от най-естественото човешко поведение – общуването, споделянето. Лудостта е бунт, който е агресивен от липсата на бъдеще, от отсъствието на усещане за капка надежда, животът в тези души е съществуване, креене сред необясним свят. Близостта с другите хора около тях си е тръгнала. Завинаги. В душите на “лудите” цари мрак, инстинкти, страх, безсилие, което е необяснимо, защото никой не иска да се спре до тях. Нормалните “луди” бягат от “ненормално” лудите. Усещането за обич, заради която живеем на грешната земя – къде е отишло?

Отношението към слабите и безпомощните е “най-добрата” характеристика за едно общество (някой го бе казал). По общо казано – отношението към “различния” описва по един ужасяващо прост начин кои сме ние днес и коя ни е държавата, нека така я наречем… Хора ли сме животни ли сме, политици, избиратели (или прости гласо-подаватели, като пускащи писмо е пощенска кутия). Или вече сме “нормално” луди жители на територия, племе.

И защо хората от селото с розите гонят като чумави сирийците с децата. Уплашени за малкия си живот в мизерията, насъсквани от телевизии, радиа, идиотски вестници, от полу-грамотни партийци?

А инак – за да уловят момента – всички телевизии поканиха днес да нищят “историята” дърдорейки социопати с обществена роля – за да ни обяснят, препотвърждавайки, ние не сме луди. Нормални националисти сме.

Явно днес национализмът значи именно това – “нормално” мразещ всеки, които иска да ти открадне мизерията. И ти я браниш, защото след нея е смъртта. Наглост! Общоприет “стандарт”!

Няма такава перверзия – натруфени умници да коментират следствията. Причините – майната им. Няма такива за тази “умност”. Ужасяващо, нечовешко. А те ни го “продават” за “разумност” и “прагматичност”, декизирани като национализъм и патриотизъм.

Друг път! България е с болна душа. И никой не иска да я лекува. Усвояваме пари, реализираме обекти, планираме харчене, умирайки. За какво живеем? За да осигуряваме мизансцена за рязане на ленти? За демонстрации на бетон? За кой е всичко?

Самият акт на коментиране на всичко казано по-горе е диагноза! В нормалните страни това е невъзможно!

Не лудите са луди – луда е България, самоубивайки се!

България умира, полудявайки “нормално”.

Това е сън, това е кошмар, който ще трябва да свърши!

“Лека нощ, деца” за възрастни

 

При разговори с приятели, близки и много далечни, на въпроса “ти познаваш ли жив фен на оня от цензурата”, отговорът е само един. Не съм виждал такъв жив. Гледам по снимки – доста хора искат да си оправят бъдещето и да си пломбират мечтите. Ползвайки предизборните мантри за следизборни пломби и лично оправяне. Въпросният говори за хиляди почитатели. Нешка му пее и танцува, пенсионирана от историята. И всичко това сред натрапващ се мирис на газ, братска газ.

У мен възниква въпрос – или се движа в изкуствен кръг, нещо напълно възможно, или всичко е платена бутафория. Просто живея в друго измерение е се срещам с този суб-продукт само в и през теревизора и нета. Като гледам лицата на почитателите му – тези хора сайт не ги лови, а интернет е империалистическа технология (както каза Путин), а мисълта им (ако я има) е блеееееенуваща и / или работеща под прикритие на очевидна глупост.

Бареков се превърна в “явката на демокрацията”. Явочна квартира от нов тип. Целият полит. отпадък го събраха на едно, съедининието прави силата. Тъй както силата се бори да руши обединението.

Без цензурата прилича на биг-брадър. В “прозрачна” къща събираш прозрачни хора, прозрачни в намеринията да си вземат парите и да си бегат. Имат си режисьор и той прозрачен.

Това всичкото е новата политика на новия политик. Това е “нова” България – мечти, кебапчета, пломби, евромайки, евробащи, “европрочит” на живота през кретения и лъжи.

Балон със сгъстена политпомия, болкоуспокояващо преди операция, шепа илюзии, засята в браздите на бедността и безпросветността.

“Лека нощ, деца” за възрастни. Приказка без сметка. Но с гарантиран финал.

Бареков не е сам, много са разказвачите на приказки в тези дни. Просто той е най-новият разказвач.

България е “на прощаване” със света на илюзиите си. Идва оберкелнерът – реалността. Пърформансът свършва и за неразбралите ставащото възрастни деца.

P.S. Бареков носи в себе си и още един “феномен”, непознат до днес в България. Той е една своеобразна “кутия на Пандора” – бил е интервюиращ всички свои днешни политконкуренти. Бил е обгрижващ, приятел, събеседник, а вероятно и слуга. Сега ги мрази, а и те са гузни и се плашат от кутията, която знае много. Оттам е и колективната погнуса. За по-сигурно до него бяха инсталирани други водещи водени “журналисти”. Това е наистина иновация, венец, “феномен”.

Съвместни действия на две министерства

 

 

Във връзка с мекушавостта и липсата на емоционална устойчивост у родителите на българските спортисти, Министерството на вътрешните работи (по-популярно като МВР) започва работа с родителите на спортистите. Сълзите на майката на Григор Димитров са били основание министрите на вътрешните работи и на спорта (министерство, популярно като ММС, на Мариана и Спорта) да проведат извънредно изнесено заседание в неделя, 27.10.2014, на територията на секретен обект.

Повод за това екстрено решение са проявената неустойчивост от страна на майката на Григор Димитров по време на финала на турнира в Букурещ – плакала по време на целия мач.

Министър Йовчев ще военизира майката на Димитров, изпращайки я в лагер за бежанци. Проектът е (без)пилотен и е новост за световната вътрешна практика.

Министър Георгиева е приела с благодарност предложението от името на майката на спортиста. Днес майката ще бъде уведомена за това родолюбиво начинание. Дано не продължи да плаче.

Кой? Делян или Григор

 

 

Кой е успелият? По какви аршини? И като е успял – кой го аплодира? Кой му връчва купите? С кой си пие шампанското след победите? Пие ли или тича пак да се готви за другата победа?

И точно тук, между въпросите, е кръстопътят ни – между кръста и пътя (някой го каза скоро). Между местното, спокойното и “чуждото”, “мъката”. Разговорът дето не свършва никога.

И в това ни е “мъката” – искаме им купите и овациите, но не им искаме мъките (по пътя).

“Размерът има значение” – това изречение е използвано хиляди или милиони пъти, но никога не сме допускали, че станало цинично в масово си възприемане, то ще се срещне с политиката. Не просто в политиката, а в онази продукция която България приготви за износ за света, и в частност – Европа.

Сякаш Европа, която днес е разтревожена от всеки и всичко, се е уплашила от размера на балканската ни наглост и от приготвения, през кандидат листите, за Брюкселски експорт преуспял мениджър.

Проблемите на износа се задълбочават, защото днес ние можем да предложим стоки “Made in Bulgaria” само от този вид, но настояваме за Евросертификат и приемане на правото да изнасяме местната стока, достойна само за алъш-вериша ни, който ние като местни вече възприехме за Европейски.

А това не е вярно. България не е цялата тази.

След седем години членство и след затвърденото последно място по всички класации в ЕС, продуцентите на българската “демокрация” могат да “произвеждат” стоки стандарт “Планината Пеевски”. Със старата планина – всичко вече е ясно.

Днешните местни мазни борби могат излъчват само такива шампиони. Мълчаливи фигури от шинтоистки храмове – безлики и могъщи. Лъскаво мазни. Преуспели, вечни победители. Кутуошу, сред японските храмове, и той се предаде – и той отиде да се моли по храмовете пред боговете, явно посрамен.

Това не е вярно! Делян не е България!

Явно и в наглостта и размерът й има значение, и след някакъв праг, непознат за нас сега – Европа не ни иска лафката и ни гони мускала. С мускали от Москала също не става. И с Пеевски не става, явно.

После си помислете – кой искате да ни представлява в Европа и по света – Григор или Делян? Или и двамата, защото сме демократични и толерантни?

И защо Григор има майка, която плаче при успеха на сина си? А Делян – майка, която разплаква Европа? Унизявайки ни!

И защо някой е решил да разплаче майка ни България, вместо той да плаче?

Изборът Кой става все по-прост Делян или Григор? Европа или Евразия?

Изберете Българското! А то кое? Дали знаем?

Писмо на Георгиева до Димитров

 

 

Драги Гришо,

Малко ми е неудобно да пиша един и същи текст след всяка твоя победа. Нещо зачестиха съмнително. Много хубаво не е на хубаво, ти го знаеш. Като спечелени търгове с наш мандат взеха да стават. Моля те, разреди победите. За да печелиш пак. Аз ги знам нещата.

Имам и една лична молба – не играй на финал в неделя. Създава се лошо впечатление, че не ти гледам мачовете. А служителката дето ми пише писмата иска извънредни, дори само дето сменя датата на писмото. А знаеш, строим зали, пътеки, игрища. Трябва да се пести, пък и мандатът преваля.

И тъй като сме си близки – моля те пиши си писмата ми до теб сам. Просто ще те помоля – не забравяй да се похвалиш за помощта, която ти оказвам в твоята високо-отговорна работа да удряш топките.

Трето – много ще те моля – като казваш нещо за треньора, майка ти, баща ти, кажи нещо за мен и Орешарски. При даването на купата, дето се чудя какво я правиш. Знаеш – сега сме предизборни – това ще бъде неоценима помощ за България. Защото България сме аз, Орешарски и Местан. Майка ти и баща ти – те си знаят всичко, не ги рекламирай – те не са България, дискретно подчертавам, удебелявам даже.

Последен въпрос – едно музейче с пътечка до него да ти направим? Сега ми се строи, предизборно, ще знаеш. Нали сме близки – само кажи ми. Едно търгче веднага правя.

Викни и Машето тука – кумува ми се.

 

Искрено твоя,

Леля Мариана,

Министър и професор,

Д.Ф.Н.

Когато избирателите станат психиатри

 

Живеем във времето на новата “перестройка”, на “странни” вълнения от неясен характер – на пръв поглед всичко е наред.

Сред заливащи ни образи на политици на промоция, сред свръх-производство на димки, между две публични отваряния на гърдите и вадене на пластмасови сърца от реквизита. “Данко” със сърцето в ръката – на всеки ъгъл – наредени като улични стълбове с лампи.

И разбира се – комасация на злото, което все повече остава само и се нуждае от обединение. “Видимостта” на казаното, написаното, играното по телевизии, сайтове и вестници не може да замести животът и простата истина – Злото отстъпва в кървава битка за Миналото, в което то бе господар.

Ако се замислим – протестът – разгонен. Медиите – преливащи от оптимизъм. Кредитите – взети. Съпротива – нула. Социологията – приказна, игриво обещаваща – като булка пред олтар. Фейсбук жужене и мърморене. Пълен кеф, нирвана, масова “вяра в светлото бъдеще”, хармония сред мечтите по миналото, явно незабравимо.

Защо тогава е тази трескавост и политическо кресчендо, граничещо до параноична обсебеност и всички тичат, миткайки се натук и нататък, целейки безцелното? Защо пред очите ни вадят лица, кото сякаш не дават интервюта а разказват за болестта си, виденията си и страховете си – като пред психиатър? Понякога (все по-често) – нямате ли усещане, че ви прераждат в психиатри? Че сте свидетели на налудни разкази на обсебени болни? Че ви молят за спасение – точно тези, които уж искат да ни управляват, спасявайки ни от указаното от тях “зло”?

Помните ли Кашпировски? Не ви ли напомнят днешните политици на този съветски пропагандатор на страхове за спасяваните зрители? Тогава, във “Всяка неделя” неделно зареждаха пошашавените строители на комунизма за раздялата им с миналото, подготвяйки ги за демократичния “потоп”.

Днес Кашпировски се е преродил в лицата на десетки политици. Зомбиращи ни, но всъщност търсещи спасение от обещаните, но неизпълними клетви пред своите поръчители.

Това е промяна – болният моли лекаря за спасение и лечение.

Това е основание за оптимизъм – странен, но рационален.

Чернобелият свят

 

 

Сигурно наближава денят, в който всички ще прозрем, че некоментираната тема по медиите “ефекта от агресията на Русия на Украйна” върху изборите за Европарламент е много важна и някак изпусната от внимание.

Ако има нещо, което постига “невидимо” ставащото в Украйна сега е силното събуждане на националните страхове и “национално-отговорно говорене”, водещо до логичното засилване на националистическите чувства и ролята на съответните националистически партии по Европа.

Едва ли някой може да каже дали има съвпадение или план в това именно сега да се случва драмата в Крим и около Украйна. Догадките за плановете на Русия преминаха през медиите на света. Останаха като версии и планове на анализите. Но със сигурност може да се предвиди пълзящия ефект от ставащото в Украйна над така трудно постигащата единството си Евросъюз.

Следвайки логиката на резултатите от ставащото в Украйна и гърченето на Европа пред агресията – съставът на новия Европарламент ще бъде повлиян от тези настроения. Ефектът на натискът от последните месеци ще бъде не просто временен – той ще има политически отгласи и шлейф от ефекти в следващите поне четири години от работата на новия състав на Европарламента.

Това ще бъде ефект върху живота на тези близо 300 милиона Европейци, а заради важността на Европа в световните работи – ефектът ще бъде световен.

По-голям изпит за проекта “Европейски Съюз” не е имало. Създаден за да пресече възможността да има нова война, ЕС ще бъде проверен в ситуация на необявена война, която взема жертви и сега.

Дано егоизмът на корпоративните интереси в Европа, печеливши от общия пазар, не се окажат тези сили, които да го отслабят и обезмислят.

Влезли веднъж в ЕП, носителите на националните тревоги на гласувалите за тях, ще трябва да променят днешна Европа под натиск, който никога досега не е бил усещан така болезнено. Времето на Брюкселския бюрократ си тръгва. Идва време, в което Европа ще трябва да взема решения, които никога не е вземала. Бюрократрично безвремие ще си тръгне.

Натискът на променилата се среда и световна конюктура ще преосмисли и ролята на истинското и откровено сътрудничество с “другия” Запад. САЩ са единственият съюзник, който Европа има сега. И това става все по-видно.

Идва едно непоискано от никой време на избори, който са по силата на обстоятелствата, само с два отговора “да” – “не”. Времето на отсрочването и отлагането свършва.

Светът става все по-ясен и все повече чернобял. Времето на невидимите и неутралните изтича. Свършва.

Новата национална доктрина

 

 

Става все по-ясно, че националната кауза, която ще се превърне и в национална доктрина, и около която може да се обедини България е да излъчи правителство на националното спасение под формулата “коалицията на най-малкото крадене”.

След изчерпването на каузите “влизане в Европа”, и вероятната грешка от влизането ни в НАТО. И след усиленото търсене на нова национална доктрина, България започва да напипва новите “ценности”. Редактирайки по “своему” десетте Божи заповеди.

Не е, а май е и невъзможно, да сме светци и ангели. Признаваме си го честно.

Предложението на Андрей Райчев е поредното признание на краха на модела, по който България живя близо 25 години. И доказателство, че независимо публичните шехеразади и зомбирания на публиката, на отговорните за България им е повече от ясно, успехите на последната версия на “управленските формули на прехода” са само пропагандни.

Пътят към позора винаги минава през добри намерения. Усещането за безсилие, независимо от резултатите на изборите за Европарламент, се засилва. Тези избори все повече заприличват на приятелска спаринг-среща преди идващите парламентарни.

По дефиницията на Станишев за явлението “катарзис” – днешните размишления пред микрофона на БНР на Андрей Райчев са истински, стопроцентов акт на потвърждение, че и ние, Българите, сме дали нещо на света. Аристотел остава далечен, някъде до камъните, някъде в Гърция. Светът не е същият, потвърждава го и Райчев.

Оттук нататък – нас ни чака само едно – усилията за спасяването на неспасяемото. И мъките на спасителите и спасяваните. До дъното на спасението – края на всички илюзии. Този път България ще изпие колективно чашата на горчивите истини. През края на носталгиите, лъжите, илюзиите, алюзиите, “съюзите”, виртуалната демокрация.

Кредитирането на реалността с лъжи винаги завършва със загуби на кредитираните и кредитиращите. Традиционно, високата лихва ще бъде изпита вкупом, заедно.

Темата за дъното, до което можем да стигнем колективно, става отново актуална. Копането и търсенето на “философския” камък продължава.

Бракониерска

 

Все повече се убеждавам, че в България има три – четири “нации”.

Дигитална, цифрова – някаква дето разбира горе-долу, че светът е голям.
Аналогова, лампова – някаква дето резбира от телевизора “последната истина” и която чете вестниците с тиражи шест числа.
Последната България – тая дето светът й е тригълничета и кръгчета и която знае за кой ще гласува от деня на своето раждане.
Най-последната България – е тази дето си оценява живота на толкова, колкото й даде “брокера”.

Тази четири “нации” са събрали по “магически” начин животът на света от последните три века.

Срещата на вековете е възможна само през образование и просвещение.

Другото е – е да садиш дърво днес и да чакаш утре с брадвата да изнасяш трупите. Защото ти се богатее бързо. И последния бракониер не е такъв наивник. Той сече днес това, посадено преди двайсет, трийсет години.

Ако отсечем цялата гора – утре тук ще е бепросветна пустиня.

Накрая – просто пустиня, била някога рай. Терен за палеолозите.