За нЕкои трудности по трасето на лъжата

 

“Симултанен” превод със закъснение – това ни чака сега!

Започва ново изпитание за българските “медии” – как да “разкажеш” историята на Руския провал в Общото Събрание на ООН като победа ма масовото невежество. И как да “осветиш факта”, че Путин е жертва на целия свят!

Сега ще видим “истинската класа” на анти-соросоидите и оживялите изкопаеми. Идват нови висини в приказния свят, в който “заживяхме”, нова серия от джурасика ни.

Слава Богу, не всички ослепяхме и оглушахме!

Само почакайте – опорна точка за това развитие не знам да имаше! Ще трябва време, за да “осмислят” факта. На първо време ще е на гости тишината.

P.S. Тези бележки не са злорадство, а болка.

Дядо Иван бе порицан от света

 

 

Днешното гласуване в Общото събрание на ООН е най-убедителната, явна и публична оценка на света за стореното от Русия в Крим, Украйна. Не че някой разумен се е съмнявал, не че светът не е разбирал и разбира истината за ставащото в Крим.

Просто и и за глухите, и за слепите става очевидно видно какво мисли мнозинството на страните по света. Гласуването в Ню Йорк днес направи едно бързо “преброяване” на разумните страни по света и раздели по явен начин нациите. Кой в какъв модел на света иска да живее и да развива страната си. Списъкът на зависимите от миналото и от интересите на държави, които се родеят с “мисията на Путин”, зависимите му съседи. И другите страни, които искат да жиевеят в свят без “корекции на миналото” през войници без лица и танкове.

Ето ги “любителите” на ревизиите на историята и истерията на “ранените нации”: Беларус, Русия, Куба, Венецуела, Судан, Северна Корея, Армения, Никарагуа, Сирия, Зимбабве.

Ние никога няма да разберем защо България се озова в последния момент в “правилната група”, до последно едно незелено лице с безлика маска се “колебаеше”. А менторът му, шефът на ПЕС и БКП/БСП, го увърташе по “килифаревски”, търсейки “баланс” между зависимости, слабостта си и фактите, които уж не се виждат.

Случилото се днес в Ню Йорк е могъщ сигнал за “проглеждане” на всички политици. Скепитици със сметки в главите и други със “сложни” биографии. Светът май се променя!

Това, което стана днес не е победа или край на драмата в Крим. Това е просто една морална победа на разума. И лека, не плаха надежда, че светът е сякаш помъдрял.

И може би капка, дори една, за онези дето тайно се съмняват (вече), че Дядо Иван е бил винаги прав.

Дядо Иван бе порицан от света, и това стана публично. Дядо Владимир, също.

Още една крачка, една малка, с която си казваме по-уверено: Светът не е същият!

“Невидимото” около Крим

 

 

Днешната ескалация на страховете и опасенията от влизането на Руски войски в Украйна е поредния епизод от живота на света, в който Русия на Путин отново “влиза” в новините. Учестеното дишане на всички, участващи или съпричестни към събитията, е само видимото от планините от страхове, които се натрупаха в годините след началото на световната икономическа криза в мислите на хората на зямята. Именно от началото на икономическата криза трябва да се търси генезиса, основанието за ставащото днес. Западът трудно се спрявяше, Русия бързо се адаптира, захранвайки с газ и петрол нуждите на света и засилвайки своето убеждение за всемогъщество. Събуждайки у себе си рефлексите си от векове и несбъднатите съветски гео-политически мечти, “попарени” от “перестройката” на Горбачов.

Едвам отминал я и сякаш адаптирал се, светът отново влезе в драматичен цикъл от събития, “отключени” от революцията(преврата) в Украйна. Рефлексите на постсъветското, имперското, неспособността на Русия да приеме реалността си на “регионална сила” (думи на Обама, Брюксел, вчера) и реалната икономическа тежест на ядрената Русия от 2% в Световната икономика доведоха Русия на Путин до решението за прекрояване на световната карта и възстановяване на “историческата правда” през анексията на Крим.

След серията от срещи и консултации от тази седмица на всички западни политическии военни лидери, и сред пълната непредсказуемост на действията на Путин, днес светът е пак пред война. И пак, в повторение на делата на друг съветски (руски) лидер, вожд, президент, ръководител (Сталин) – битката  е Велика и Отечествена. Пропагандата в Русия успява да превърне действията на Путин в съдбовни, “подкрепени от народа” (през 2014 – през “социология”). Крим днес е една “велика и отечествена” кауза. Днешните “социологически” изследванията на нагласите у руснаците показват за могъщ “подем” на нацията и подкрепа на “справедливата” мисия на Русия в Крим. И не само това – мнозинството от руснаците считат, че всички пожелали да се върната при “майка си” трябва да бъдат подкрепени и привти в “състава на Русия”. (Проучването е провдедено от “Левада-център” и резултатите му излязоха днес.)

Клопката на Путин (и за света) става все по-голяма, защото с всички свои действия до сега, с декларации, пропагандата на медиите, той обещава. Неизречено като намерение за война, правеното от Кремъл, е част от един събуден рефлекс на руския патриотизъм, който  за бедните и въобще народите, живеещи във “виртулната” днешна руска “демокрация” имат само едно продължение. Действия, доказващи публично, че Путин е силен, последователен, баща на Русия, който мисли държавнически (по традиционните съветски стандарти).

“Растящият” рейтинг на Путин след инвазията и аншлуса на Крим са само началото, увертюрата на истинската “историческа мисия”, за която Путин получава мандат да спасява. А Истинскте спасители не просто обещават, те действат, те изпълняват, те пишат История. А случая на Путин, дори я редактират със задна дата.

Това, което е сякаш незабелязано от света и стои “невидимо” в новините днес един малък народ от Крим и неговата верска и историческа свързаност с Турция. Туеция е най-лоялния член на НАТО в региона на Близкия Изток. Турция държи контрола на мечтания в цялата история на имперска Русия проток на Дарданелите (Босфора). Врата на Черно море към Средиземно море и океаните за вътрешното Черно море е именно тази “точка”.

Относителното мълчание на Турция и редките моменти на декларация на Турска подкрепа на своите братя и сестри в Крим, които са около 300.000 не променят фактите. В добавка, Турция, бе от първите страни, които публично не признаха резултатите от “референдума”, проведен от Путин с единствена цел – бърз политически шахмат срещу бавния и объркан останал свят.

Към това трябва да добавим и тихата, но все по-силна, авторитетна изява на неформалния лидер на Кримските татари Мустафа Джемилев. Дипломатическите усилия на този автентичен и последователен в действията си от десетилетия украински политик само потвърждават радикалната промяна на ценените от света днешни Украински авторитети. Привидната скромност и липсата и на минимална пропагандност в системните му действия се превръщат все по-често в световни новини, побеждаващи лесно кресливата, лъжливата и трескава руска пропаганда. Унижението, което Путин приготви на Джемилев в Москва, когато отишлия в Руската столица бе чут по телефона (само) осветиха за света един мъдър, разумен и очевидно далновиден политик, които е силен когато говори тихо. А Истината не се нуждае от крясъци и пропаганда. Както знаем и от своите животи.

В следващите дни Мустафа Джемилев ще говори пред ЕС, а по-късно – отива и в САЩ. Сякаш слагайки своеобразна точка на проведените преди седмица посещения на Украинските лидери в Америка. И след визитата на Барак Обама в Европа от тази седмица.

Оня ден председателят на Меджлиса, друг авторитетен Кримски татар Руфат Чубаров каза нещо много просто и пълно съм смисъл. Той помоли Кримските татари да не връщат своите Украински паспорти на новите Кримски власти, И добави – “рано или късно, тези паспорти ще ни потрябват”.

Колкото повече действията на Русия по укрепването на “отвоюването” на “исконния” Крим продължава, толкова повече се доближаваме до един нов епизод от руската авамтюра.

Всичко описано в този разказ е отрзяващо публична информация. Относителната рядкост на новините, свъразани с Кримските татари, сред океана от новини от и за Украйна сякаш скриват тази “друга” картина.

Днешната световна ангажираност със ставащото в Украйна и Крим е само подгряваша активност. Мизансцен на идващото пред света през “драмата” Крим.

По силата на казаното до тук – клопката, която Путин устрои на света ще се превърне много скоро в негов позорен път назад. За съжаление  на нас и на света, Путин се е качил на един съветски боблей и вече не диктува правилата. Краят е предизстен. Разказът ми е личен, не оптимистичен или патетичен. Това дори не е прогноза, низ от разсъждения над публични факти, извадени от пропагандната мъгла.

Природен или политико-паралитичен газ е Крим?

 

Светът продължава да живее под знака на един въпрос – какъв бе газът, с който Русия снабдява Европа. От “лабораторен случай” на “един полуостров” въпросът стана световен и политически. Без шансове да напусне бързо Историята, защото това не е просто урок.

Днешната среща на президентът на САЩ Обама с ръководителите на ЕС и НАТО отбелязват един своеобразен край на един сън за Запада. Ранното сутрешно събуждане, което Русия и Путин устроиха на Запада в хотела на мирното съвместно сътрудничество дълго не бе разбирано от заспалите в едва двайсет годишната сграда на помпозния хотел.

Ако успеем да погледнем от страни (колкото и да ни е трудно това) – кризата в Крим, предизвикана от ставащото в Украйна и всичко случило се в последните седмици, to напомня суетнята на заспали късно и уморени от разходките по ресторанти, шантани и забележителности туристи. Изнерввени, объркани, самодоволни и досадени от непоръчaния “Wake up Call”, един по един, туристите започнаха да разбират, че това не е шега. Че не е проверка или шоу. Триейки очите, леко разчорлени, без очилата за детайлите, предвид възрастта, сред бизнес лукса на лобито на хотела, с привичния, идващ от далечината, приятен за портфейлите и бюджетите златен шум на газта по тръбите. С лек мирис на суров петрол, идващ пак от там, от далечето.

На “детската” им обърканост и дезориентираност им трябваха доста дни след събуждането по пътя към осмислянето на факта, че този с който спяха в общия хотел не е същия Путин, а страната зад него не тая, за която са искали да си мислят че е.

Пътят към “прозренията” и осъзнаването на новата реалност се оказа един път към миналото, от което светът уж бе избягал. Трупането на метафори, образи, исторически паралели се оказаха повече по силите на “ястребите” отколкото на “възпитаните либерали”. Илюзиите натрупани в годините започнаха да отпътуват, някой дори отлетяха вече. Със скорост неподозирана до сега за никой.

Парализираната Украйна и случилото се чудо да няма до днес нито едно събитие-взривител на война допълнително пречеше и пречи на Западът да се събуди истински и той дълго търкаше очи, търсейки очилата на реалността. И докато светът се “суетеше” – за една седмица Русия на Путин успя да “организира” единодушен референдум, да го признае и да “погълне” Крим. По позната “руска” рецепта за демокрацията – на финала с митинг на Червения Площад. С певци, политици и за бонус на митингуващите – Путин на живо.

От другата страна на “събитията” – Русия, очевидно приготвена за тоза “събуждане” от много време преди, все още продължава да си мисли, че това е шега. Че газовата зависимост ще я брани като газов щит или шлем. Че Западът е безсилен, зависим от разкоша на живота си и жалък буржуа, неспособен да се промени заради възрастта, парите и алчността.

Светът на Запада сякаш бе забравил съветските “гостувания” с танкове в Берлин 1953, Будапеща 1956, Прага 1968. Сякаш “зелените човечета” с маските на лицата и “самоотбраната” в Крим бяха нашествие на извънземни, а не руски войници.

Погнусата от случилито се и нуждата от преосмисляне, което би траело в нормални обстоятелства години и десетилетия доведе до много думи, умерени засега санкции, тракане на пропагандни мечове, но не и до резултати. Пак засега.

Признането, че хотела, за който стана дума в началото, е фалирал е болезнено за всички и ще струва много пари на всички, отстъпила алчност, напускане на газовите илюзии, и връщане там където светът бил – някъде около преди четвърт век – падането на Берлинската стена. С едно уточнение – без да е същото – информационната и инкономическа обвързаност ще пречи за радикални действия и ще помага на общата разумност. Но пак без обещания – никой не знае какво си мисли събудилия обитателите на хотела, който никой не иска да руши.

Всичките горни разсъждения имат минимален смисъл – не сме попитали Путин. А може би той има да пита някой. Засега битката е  информационна през войната на интерпретациите, все повече се трансформира в икономическа на санкции и ставащи реалност словесни заплахи за стопански разводи. И борсови драми за всчики. И всичко това обвито в много агитационен дим.

За зла ирония газът се оказа нервно-паралитичен, а не природен. “Формулата и съставът” на природния газ са били подменени от “разумността” на алчността. Светът едва сега го “прозря”.

Илюзията за природността на газа започва да си тръгва.

За дъгите

 

Забелязвате ли, че започнахме да препрочитате книгите, които сме чели в по-ранните си години и преоткриваме нещата, които тогава, когато сме били по-млади, не сме виждали?

Оня ден един мой приятел от протеста, професор, доктор, ми каза: препрочитам Захари Стоянов и откривам много за днешния ни ден. Днес моя приятелка ми каза: препорочитам Хеменгуей и се радвам да видя невидяните преди време детайли.

Накрая тя ми каза: видях една дъга, времето бе неприятно, но аз се зарадвах.

Скоро четох Софроний Врачански и “малката” му книжка – да ви успокоя – не е било много по различно от днес…

А дъгите на небето ще ги има и след нас….

Сидеров е невинен, да знаете

 

Животът и творчеството на Волен Сидеров е разказът на българската демокрация и за нашата невинна наивност на деца в “прехода”, “демокрацията”, както го наречем. Сидеров е и разказ за нас, самите, и еволюцията на представите ни за света ни в годините. В днешната “тежка и усложнена” международна и вътрешна “обстановка” образът на Сидеров е разказ за клиничния случай на българската демокрация.

Много психиатрия, много повече психоанализа, малко медицина и нула история. След нулата на историческото ни познание следва нулата и на географското ни присъствие. Не сега, спокойно, през 2054. И ако наистина това е вярно и всички го разбират – Сидеров нямаше да го има. Не само него, а и още десетки образи от Алеята на Славата на Българската Демокрация. Буренясала, покрита със остатъци от един пир, с много паднали по земята маски, надежди и покруси. Но с нови мултимедийни екрани с назидаващи ни спасители, лидери, фюрери, ръководители, които не са постигнали нищо значимо в живота си. Днешната Алея на Славата е Алеята на Менторите. Кухите, крещащите до припадък лица, заобиколени от пърхащи журлалистки, искащи (по волята на собствениците си) да чуят “истината”. Разбира се в името на плурализма, свободното слово и демокрацията. И за да изтичат с диктофони, камери и телефони при “своите” сайтове, вестници и телевизии, за да го “отразят” – по познатия начин – величесвено, значимо, исторически, “за поколенията” от наивници, които никога няма да схванат как е писана “историята”. Както е било винаги на земята.

От гледна точка на психиатрията диагнозата на Сидеров е еволюирала и с напредването на поверената му публична роля. Тя, диагнозата, е “отключвала” за света му онова усещане, което е завладяващо, опияняващо и убиващо накрая всеки социопат. Болезнените и развивани гордо преди близо 20 години недостизи в личността на героя са били забелязани, отбелязани и “подкрепени”. Именно патологичната липса на добронамерена самооценка и проблеми в детството са онези причини, които са “стартирали” този човешки разпад. Наивността или “природната неопитност” на “демократите” от това време са онази среда, в която Сидеров е посаден като цвете в саксията на службите и е поливан, обгрижван, издиган и “награден” с днешната си последна роля на мразен шут, за който нищо няма значение освен парите и самият него, неговото тяло.

“Еволюция”, на която е бил свидетел светът за всеки които е пораснал без ценности, идващи от душата, от дълбокото, от несъзнаваното, а не с такива – закачени като мартеница до идването на първия щъркел.

Краят на разпада на героя Сидеров е край, за който никой, дори неговите днешни “приятели”, няма да се поинтересува. Героят си отива, оставил зад гърба си шампанското и неговите тапи, коалиционните си роли, парланентарните си “изяви”, снимките от скъпите хотели, наети за малко и кухото, с което е бил “награден” за неговата отдаденост на подкрепяната му болест. Болест, лекувана през фалшива публична “значимост” и изпълнени “подкрепящи” роли.

Откритието не е от вчера или днес. Обстоятелствата, в които живеем и очевидната клопка на политическата конструкция на статуквото (ни) сега му дава роля, която е последната, финалната, терминалната. Ролята на подгряваща група преди концертите на “великаните”. И тък като и “великаните” не са това, което бяха или искат да бъдат – картината, която предизвиква у нормалните хора, ставащото в мислите и душите им е погнуса. Погнусата е своеобразно форма на непразнатата ни грешка за наивност или съзнателно подтиснато съгласие с факти, които сме подценили. Погнусата ни днес е стаеното, но осъзнавано все по-ясно безсилие. И първи симптом на осмисляне и вероятно първи тайни мисли и за нашата вина за това, в което живеем и наричаме все по-силно отвратително.

“Днешният” Сидеров е всъщност “емацаията”, венецът, на нашата гражданска дистрофия, разпад на ценностни ориентири, които в годините Българите загубиха, наивно “предали” политиката на политиците, в чиито двор порастнаха, укрепнаха и избуяха доста плевели на демокрацията, сред чиято гора стои днешна България. По детски учудена, омерзена, сякаш и безсилна.

Думата “морал” не съм я забравил – просто не й е тук мястото. В този текста тази дума е “персона нон грата”.

А България днес е безсилна да си признае, че е била подведена от своята добронамереност, гражданска неопитност и култивирано политическо безволие. От откровената ни глупост. Но за тези признания е все още рано. Има време.

А Сидеров не е новопосадено цвете, Сидеров е едно ГМО, родено преди десетилетия, израснало и “разцъфтяло” десетки и стотици пъти пред очите ни. Гражданската и човешката ни “гнусливост” го натори, поля, отгледа го със слънцето на медийното (ни/им) внимание и днес цветето е “разкрито”, че е “плевел”.

Говорейки откровено – Сидеров не е плевел – Сидеров е цвете в кривия ни свят, където плевелите са цветя, а цветята – плевели.

Сидеров е невинен. В думите ми няма ирония – него съд не го лови, и прокуратурата не го “забелязва”.

В един огледален на нормалния свят с правила, ценности и критерии на издигането на наистина способните да поемат отговорности пред себе си и обществото личности, в свят, в който калинките, търтейте, осите и другите насекоми на прехода са полезни за “еко-системата” на държавата ни – Сидеров, Бареков и още плеяда образи на “обществени наставници и ментори” са стандарт.

В кривото огледало на лъжата истината е лъжа, а честният и можещият – враг, публичен, достоен за мразене, оплюване и унищожение. За да пребъде кривото, неественото, контролираното, злото.

Сидерое е невинен, да знаете!

Накъде сме тръгнали?

 

 

Задавате ли си този въпрос постоянно? Не вървим ли само на зле? Не става ли “катастрофическо” положението? Има ли ново дъно след поредното?

Според книгите, науката и животът (който е родил книгите и знанието) – вървим към добро.

Парадоксално, но е вярно. Защото падат маските, падат табутата, става по-светло от изпадащите от каруцата или файтонът на пропагандата факти. Казано с други думи – Истината излиза на светло.

А всяка промяна, дори и тази, започваща от “неспасяемото положение” – започва с прозрения, болка, неувереност и първи признания на този в “тежкото положение”, че нещо не е така “както трябва”. Това му казват психиатрите “поява на несъответствия в мислите на пациента”.

Ние сме някъде там – първи въпроси, задълбочаващи се несъответствия, несбъдващи се прогнози (заради грешни ни представи, наричани илюзии) и въпроси “къде сгреших?”.

А на въпроса “за къде сме тръгнали” – отговорът е един: “на добре”.

Засега сме на етап все повече въпроси без отговори, което е симптом на промяната. Дори може да се каже с оптимизъм – вървим много бързо напред.

Всеки пожелал да изхитри съдбата ще го научи. Всеки пожелал да е честен и прям – също.

Така че – вървим напред и към добре, напук на ужасяващата видимост. Това, което виждаме около нас е само нашата лична представа. Това, което знаем или си мислим, че знаем е създало наш свят. Светът е по-голям от нас винаги. Голямата картина на малка България е добра. България се променя, сваляйки грима, изкуствените мигли, фалшивите дрешки на цирка, в който бе доведена. Клоуните леко остаряха и вървят към пенсия.

Напук на всичко – вървим по-добро. Дано не кажете, че живея в “паралелна реалност”. След време пак ще си говорим.

Животът е хубав! Дори прекрасен! Малко търпение – ще се убедим!

За “фашизма”

 

 

В Русия сега водят “обществения разговор” за фашизма, за “лошите” Украинци и за “реванша” на миналото. Етикетът “бандеровци” е в употреба за да бъде оплют всеки национален порив на един народ за самоопределение и в името на национални, а не националистически цели.

Но никой не си “спомня”, че Хитлер и Сталин бяха съюзници преди Втората Световна Война, че Русия бе доставчик на немската индустрия преди “вероломното нападение”, че Сталин е изживял шок, който е позволил парализирането на съпротивата и вземането на важните решения на съветското командване и бързото навлизане на войските на Германия дълбоко в територията на тогавашния СССР.

Никой не “помни”, че воден от своята параноя, Сталин избива почти всички висши военни, които за били заплаха за властта му, лишавайки Съветската армия от професионални ръководители.

Никой не “помни”, че Хитлер е бил съюзник на Сталин, защото и двамата с Хитлер са били социалисти , Хитлер – национал-социалист, а Сталин – комунист-болшевик, мечтаещ за социализъм и комунизъм.

Никой не “помни”, че немски войници са обучани и са се подготвяли на съветска територия. Че има фотофакти дори за това.

Никой не “помни”, че те двамата диктатори са били съюзници в плановете си срещу Запада – Англия и САЩ, които после по необходмост стават важни съюзници и доставчици на оръжие, техника и храни на Сталин и Съветска Русия. Че целта на Сталин и Хитлер е била общо “световно господство”.

И още нещо – че Втората Световна война започва своя обрат, когато от война на СССР с Германия, войната става Велика Отечествена Война. Тоест – когато войната спира да е война да Сталин с Хитлер, а става война на народът на тогавашния СССР срещу Хитлер. И че тогава точно се появяват свещениците от Руската Православна Църква сред войниците. За да вдигат духа им и да опяват убитите като християни.

А дали в Русия си спомнят сега колко години историческите факти за убитият цвят на Полския народ в Катин бяха крити и тайна, която бе държавна, защото убийците не бяха “фашистите”, а съветски войници.

Това никой не иска да го помни. А е проверимо при желание.

P.S. Истинският фашизъм е голямо, сатиниско зло. Истинското име на фашизма е национал-социализъм. Зло, донесло смъртта на десетки милиони невинни хора. Ние трябва да помним и не забравяме това.

 

За желеобразния гражданин и надуваемата кукла

 

 

На тоя свят всичко е странно и учудващо ако не разбираме същността на ставащото в нас, в душите ни. Една от причините да има на земята днес човеци и цивилизация е вроденият, “имплатираният” от природата ни оптимизъм и вечната надежда, че утре нещата ще се оправят и ще е по-добре от “лошото” днес.

Отсъствието на един откровен разговор за “правилата” и “законите” на ставащото в нас, самите, е една от причините за случващото у нас, в България, през годините. И тъй като никой душевен разговор в нас не се случва по поръчка или по желание – то можем да си кажем – натрупаното и занемарено “вътрешно” ще се “отключи”. Ще изригне. То, онова в нас и днес си говори и спори с нас, уващавайки ни в доброто “утре”. “Стрелецът от Лясковец” ще отвори своя прозорец, но не да убива. Българите в своята масовост не са социопати. Напротив, те са умерени, но рационални хора. Те просто ще проговорят през делата си.

И още нещо – промяната в душите не става с викове, крясъци, лозунги, гледачки, фалшиви гадатели и политически и човешки лилипути. С Гъливерите-спасители в политиката приключихме – такива няма. Има делник, много труд и правила – това, което искат мнозинството “анонимни” хора на света, тоест и ние. Промяната става с доброта и истина, а не с лъжа. Мисля, че съм прав. Лъжците никога не са били пророци.

Но както е известно, другата страна това “ези” е “турата” на нашия мозък и представа за света – да гледаме селективно, през някакъв филтър всичко виждано от нас, да си избираме факти, да забравяме минало. Да сме “позитивни” и “добрички”. Да си строим пясъчни кули и фалшиви илюзии, устройващи ни в желанието за спокоен утрешен живот. И не защото ние, Българите, сме специални в своята наивност, не. Просто това е човешката природа и инстинкът ни за живот. На всички човеци по света.

Никъде по земята хората не са устроени по различен начин от нас, Българите. Навсякъде хората са едни и същи. По сложен, “невидим” или прост видим начин хората са едни и същи. В мнозинството си позитивни, добронамерени, вярващи в доброто и по-доброто “утре”.

Днес, близо четвърт век след началото на живота на България в условия на някаква “демокрация” – всички дефекти на упомената човешка природа разцъфтяват. Базово, доверчиви, подсъзателно помнещи страховете на миналото си и историите на свите близки при комунизма, Българите по един мъчителен, самоубиващ ги начин не могат да напуснат ролята си на наивни и доверчиви пред думите на всеки “херувим”, представил им се в ролята на “откривател”, по-умен на чудодейни резцепти на успеха без поемане на лична отговорност за делата си.

Народо-психологията ни, резултат на отсъствието на национална държава през значими периоди на нашата история и естественото подчинение на единицата, жителя, на закона, “произвежда” търпеливи наивници. Малкото национална държава в историята ни и липсата на традиции на спазване на законите на обществото е създала един образ на “желеобрзен гражданин”. А малкото (или многото?) пожелали да покажат пример през поведение на независимост не са “публични личности”, а низверганати или “незабелязани” – заради “лошия” си пример.

Наивността на човешката природа ни устройва клопка и ни дърпа постоянно назад. Там, от където уж избягахме. Култивирането на желеобразен гражданин се оказа единственото обществено дело, през което миналото успява да контролира днешния ни ден, предопределяйки бъдещето ни.

Ние не си мислим, че някой е щастлив от това желеобразно гражданско общество. Нито кухненските работници покрай политическата печка и димящата тенджера, нито редящите се на опашката пред вратата на този център за подпомагане на жертви на бедността. Няма искрено щастливи – едните трепярят от това мнозинството чакащи да не се събудят и “бедните” поискат края на това креене покрай социаната кухня. Треперят и тези, на опашката, не знаещи никога дали някоя сутрин няма да намерят врата на социалмата кухня затворена с провесен катинар.

Колкото и да е удобно, лесно или приспивно, това, което е България днес няма да е вярно още дълго. Умовете на спасяваните от кухненските работници няма да търпят вечно живот на ръба.

Постоянната подмяна на истината с лъжа или полуистини, подмятането на фалшиви лица няма да спре. Но няма и не спира размисълът, узряването на останалите в България умни хора. Въпрек, че най-жертвоготовните – младите напуснаха държавата и работят някъде по света – през средствата на съвременните комуникации, през срещите си със своите близки, останали в България – тези “чужденци”, говореши български разказват за един друг свят, където животът не е постоянно на ръба и където има правила, важащи за всички. Тези, същите – Българските “чужденци” помагат на своите близки с пари, всеки месец, подпомагайки в оживяането на своите роднини, живееши в България. Казват, че по света имало 2 милиона Българи. Всеки от тези хора има свои близки тук.

Нали не си представяте, че българите,които са подпомагани от своите близки доброволно могат да бъдат излъгани лесно с петте или двайсте лева на днешния социален министър.

Да се върнем при човешката природа – тази, нашата с вградената “грешка” за вярата в утрешният по-добър ден. Колкото и да е голямо Българското търпение, колкото и примирението и “късата историческа памет” да са вярни за нашата народо-психология днес, реалността, другата гледна точка бавно и мъчително навлиза в мислите на Българите. Илюзията на миналото, че народът ни е невменяем, чалгизиран, тъп, безпросветен и техните старания в това няма да дадат резултат.

Към характеистиката на нашия мозък консервативност и умереност трябва да добавим още една – човешката природа трупа емпирично, чрез живота си, знание през своя опит. Точно този опит е най-големият страх на всички, които обичат миналото.

Силата на ретроградните ще стане тяхна слабост. Наивността да разчиташ, че хората са вечно едни и същи, че светът няма да се промени ще се окаже тяхната клопка. Клопката, която е подвеждала винаги всички сериини краци или убиици. Усещането за безнаказност и подвдждащо те, саоизключващо те от околния свят убеждение, че си надхитрил света.

И тъй като около нас светът бушува, залят от таени или премълчвани мисли, които днес се изричат все повече – това, което се случва в България няма как да е по-различно. Жиеотът на Българите не е живот на остров. Болката, унижението се трупа, няма пропаганда, която да е победила човешките инстинкти.

И ако считате оптимизмът ми за прекален, а думите ми за наивни – само потърпете и да си помислим – има ли един на тази земя, който иска да живее по-зле от днес? Има ли човек, който иска да бъде вечно роб? Има ли страна в Европа и ЕС, в която това, което става в България днес да е факт? Има ли толкова “желеобразна демокрация” някъде? И кой печели от нея?

Надуваемата кукла на “нашата демокрация” издиша, на път е да се спука. От нея ще изтече желето на онова, което ние, именно водени от законите на психологията и природната си добронамереност, натрупахме в себе си и в “нашата” надуваема кукла.

Мустафа Джемилев или как Историята ражда лидерите

 

Новините от днес: Мустафа Джемилев ще говори пред Съвета за сигурност на ООН. Мустафа Джемилев е “персона нон грата” в Крим – заради “провежданата от Джемилев и още 200 украински политици политика на анти-кримска дейност”

В един от най-важните моменти от историята на Украйна именно той отиде в Москва да говори с Путин, за да спаси Крим. Получи унижение – вместо среща проведе телефонен разговор с Руския президент. Светът разбра много бързо кой е слабият и кой е силният от този “урок”, в който Путин не пожела да срещне очите и думите на Джемилев. Путин загуби, Джемилев даде урока, всъщност победи. Посмя да отиде при този, който ще “освобождава” Крим. ( Тогава имаше само “зелени човечета” в Крим. А Крим бе “несвободен”.)

И как се опази Джемилев от опастността да бъде в Москва – разказа Истината! Защото само истината прави ледерът и всеки човек силен, а не лъжата. Истината пази от лъжата и злото.

Има нещо дълбоко символично, логично, жестоко вярно в историята от последните месеци и дни, което Украйна ни показва в своята объркана и сложна промяна в пътя си от бягството от “братската прегръдка”. В цялия процес след бягството на Янукович от Украйна тече на лентата от събитията – противоречивост, мъчително търсене на решения, обърканост, видими проявления на руските усилия да саботират на всички нива и през всякакви средства добрия изход и незвисимото бъдеще на Украйна, далеч от Руската “братска прегръдка” и “славянската любов”.

И всичко това става през личността на един човек. Мустафа Джемилев, неформалният лидер на Кримските татари. Човек, посветил целия си живот на връщането на Кримските татари по техните звми на полуостров Крим.

Един човек, лидерът на един изстрадал народ от 300.000 души, народът на Кримските татари, минали през изселвания, репресии, унижения от комунизма, част от другите близо 46 Милиона Украинци, пред очите ни се “ражда” като международен авторитет.

Историята на Джемилев е дълга, пълна с честно и последователно поведение. Той се ражда пред очите ни, но само за нас, останалия свят. Целият му досегашен живот е доказателство за това кой “вика” Историята в новините когато стане много зле.

Историята не просто кани личности. Тя ги призовава. Защото са й “нужни”. Хора, които могат да носят отговорност пред света. Сигурно сте чели и негови думи, изказвания. Този човек разбира от политика, гео-политика, процеси, чвления. Казва го по прост, ненатрапчив, но мъдър начин. Не овори много, не крещи, не произвежда “бляскави” метафори. Очевидно не разбира от ПР фокуси, а разбира от Истината и я говори – просто и тихо – “заковава” с мъдростта.

Джемилев не говори за Русия със заобиколки, говори ясно, точно. Все едно и също. Не хитрува. Защитава Кримските татари, но говори главно за Украйна. Мисли за родината си, не дели, не кълне, не коментира злостно.

Има една история, която тук в България,  не се знае много за Мустафа Джемилев. Във времето когато той е председател на Меджлиса, синът му удря човек с кола и Дмемилев се оттегля. Джемилев казва – аз се оттеглям – нямам право – това го направи моя син. Моралният жест е разпознат. Днес Джемилев е най-голямият международен авторитет пред света от страна Украйна.

Само си представете – целият Украински “елит” е по-малък от този голям човек, който ако съдя по снимките не е висок. Явно сраданието и неговото дълбоко осмисляне раждат истинските герои и ествствените лидери.

Както знаете, в социалните мрежи в Украйна тръгна дискусия не е ли Мустафа Джемилев подходящ за следващ президент на Украйна. И както е тръгнало – ще стане!

Това ТиМошенко, Кличко или другите “коренни” украинци изглеждат малки, жалки, лилипути.

И още нещо – Джемилев не играе ролята на спасител, не е познатият ни вид политик-тарикат. Не е собственик на “огнено слово”, не произвежда весткарски статии с гръмки заглавия. Джемилев твори история и ще води Украйна. Моралната революция в Украйна иска морален лидер.

Ценностите на борбата на Украинците с режима ще изберат Личност, а не клоун. Явно и тук Украйна ще даде пример.