“O, homo, fuge!” или за патолого-политичното

 

 

От новините, които извират от мътните информационни ручейчета до нас достигат “новини”, които само преди година щяха да в “несериозните”, веселите медии. Такива новини щаха да са скечове с популярни актьори, а публиката щеше да примира от смях и щеше да величае раждането на новите Алеко, Чудомир или Хашек.

Но не би. Новините прииждат от “сериозните” медии, героите са автентичните, познатите ни лица от десетилетия. Употребени, уморени, с лица, напукани като грънци след разкопки и биографии – целите в кръпки. На някои дори прозират телесата през дупките по политическите им дрипи, наречени полит “сивита”. Но живи, а за ужас на по-малко наивните политически. За хладнокръвните – лека почуда, но границите на разума са пресечени.

И тъй като живеем не в сериала “Ало, Ало”, а в XXI век, в България и новините са проверено реалистически. Остава само едно спасение за здравия разум – да ги сложи в графата “клинически”, която за съжаление преобладава и надебелява, изтиквайки смалилия се, малкия остатък.

От клиническото – да преминем – към патологоанатомическото. Там където едни лекари изследват миналото, за да “дадат” на близките на починалите Истината.

Предвид засилващата хумористичност или налудност на ставащото – остава ни само едно (за тези с остатъците на разум) – да приемем, патолого-анатомическото и политическото се сливат за да ни покажат къде сгрешихме, че д-р Фауст проима такива следовници, пред които неговият Дявол би се засрамил. От уменията на нашите полит “доктори”.

И ако за д-р Фауст известното “O, homo, fuge!” (“О, човече, бягай!”) не било чуто и той продължавал и договорът с Мефистофел бил сключен, то ние сякаш не разбрахме за сключения, но непубликуван договор.

Да пропомня – договорът на Фауст с Дявола е бил 24 годишен. След което свършил – Фауст загубил живота си, отлитайки в пъкъла.

А срокът на договорът с “нашия” Мефистофел тече, да не забравяме, на края сме!

Мефистофел е жив и управлява животите ни.

P.S. Лидерът на “България без цензура” (ББЦ) Николай Бареков предложи Петър Стоянов, Соломон Паси и Симеон Сакскобуркотски за български представители в Европейската комисия при евентуална победа на изборите на 25 май.

Нито един от тримата политици обаче не е официално свързан с партията на Бареков. (31.03.2014, offnews.bg)

В гората от кривите огледала настъпва краят

 

 

Отдалечавайки се от датата 14.06.2013 ние, всички пътуваме към една лудост, през една гора от криви огледала, през един паноптикум, който все повече иска да създаде у объркания народ представата за паралелна реалност.

Целият досегашен извратен опит и натрупаните традиции в идиотизирането на мачканите, крадените, лъганите и малтреитирани Българи е впрегнат в създаването на “нов”, недействителен свят. Реалност, в която и те, самите, не вярват. И ако до сега се съобразяваха с някакви псевдо правила, днес картината с кривите огледала продобива характер на катастрофа за тях. И за нас, насилствено накарани да се оглеждаме в огледалата.

Окончателно загубили връзка с реалността, неспособни да произведат някаква смислена идея, свързана със свободен пазар и конкуренция – те полудяват и смело настъпват към края. Совите и бухалите от нощни грабливи птици стават еже-дневни дежурни по дърветата на гората от криви огледала. Днес совата Х казала, че Орешарски е по-популярен от Президента. Утре бухалът от Галъп ще извади нов Калъп, за да потвърди “верността” на совата Х.

“Алиса в страната на чудесата” е наистина детска приказка. А днес, без пощада – светът на лъжата полудява, търсейки начин как да завлече и България към нищото, към дъното, към края.

Самоубийствено, небългарски, продажнически, окончателно.

Кардиограмата губи пиковете си, “лекарите” – на консилиум

 

 

Днес, неделя, 30.03.2014, след една последна бурна международна и все по-ускояваща се Украинска седмица и след близо едномесечна “успешна” анексия на Украинския Крим, можем да си кажем твърдо само едно: Война няма да има. И никога не е било планирано да има.

Спазъмът по преглъщането на края на Таможния Союз (Митническия Съюз) и неговото прерастване в Евразийски Съюз е сякаш преодолян. Русия на Путин мъчително навлиза в една нова реалност, в която Русия няма да има мечтаната роля на център на нов “Съветски Съюз”, в който Украйна бе и си остава в мечтите и плановете на Москва диамантът в короната. Диамантът напуска и съюзът, създаден от постсъветска Русия, нарече ОНД (Обществото на независимите държави), оставяйки в този пояс от про-руски ориентирани страни режими, които напомнят силно държави, останали в политическата си промяна близо до съветския тип държавно управление с леки псевдо-демократични гримирания. Сякаш най-демократична в остатъка от ОНД остава Русия.

Процесът на осмислянето от страна Русия на новите гео–политически реалности не е свършил. Напротив – последните дни са само началото на един мъчителен процес на възприемането на един свят, чиято промяна започна през 1989 и оттогава светът сякаш бе намерил “златното сечение” на оня баланс на интересите и гео-политическите роли, в които губеши на пръв поглед нямаше. Дори – отвън – на повърхността на официалните събития – всички печелеха. Западът от руската енергийна подкрепа, Русия – от достъпа до технологии и “благините” на пазара, и разбира се – от радостите на руски мигриращите капитали по “тихи” места, където никой никого не пита за произхода на парите.

Овладяната на този етап “криза на възприемане на реалността” от страна на Путин е началото на нов процес на друга криза – “кризата на Запада да възприеме неговата реалност”. Западът осъзна по болезнен и все по-осмислян начин какво спечелиха, отдавайки се газовата и петролна връзка с Русия и колко е скъпо “евтиното” и колко евтино “скъпото”. И докато Путин, през жестовете, си разказваше за “неприемливата за Русия Украйна”, от другата страна Западът разбра колко той самият, днешният Запад, е неприемлив за себе си. И колко още уроци има да учи от себе си и за пороците, които крие пазара, през действията на Русия в в контекста “Украйна”. И че уроците на голямата като територия и ресурси Украйна са били и ще са уроците, които Източна Европа даде на Запада, но никой не пожела да научи. Просто – по-евтино и по-практично бе да се оставят народите на Източна Европа да се оставят сами да се справят.

Оказа се, че отново най-добрият антибиотик за лечението на политиката е пазарът и неговите непазарни оръжия на помощта от Близкия Изток, където е ключът за цените на най-важния енергоносител – петрола. Още преди да бе кацнал в Саудитска Арабия, Обама бе потърсен от Путин с “предложения”, които не са нито революционни, нито радикални в решението на проблемите в Украйна. Но на Путин му дойде да се обади на Обама, след поредица от обаждания на Обама на Путин, в които Обама и светът научваха само колко е твърд Путин в своята категоричност.

През всичките тези седмици, текли като месеци и като астрономически години за света, анализаторите се напреварваха да търсят метафорите, през които да опишат Путин и Русия в поведението си, търсейки образите и моделите, които дадата някакъв смисъл на ставащото. Което бе наистина сутрешно събуждане в общ хотел, в който всички живееха щастливо и богато, докато не ги събуди Крим. Накрая всичко ще се окаже просто един руски пост-съветски гърч, напомнящ силно абстиненцията след първите усилия на лекарите да лекуват зависимия. В оня период, след тежкия послед запой, от който е останал единия избор – животът или другия смъртта.

Станалото в последните дни и седмици е началото на един мъчителен процес на осмисляне през истински катарзис (традицинно) на едни реалности, след които никой няма да същият – взаимните зависимости ще започнат да се късат и всяка от жертвите на случилото се ще е благодарна на другата страна. И ще започнат уроците и осмислянията, че така повече няма как да се живее.

Русия ще се обърне към себе си самата, защото експортът на вътрешни проблеми през агресия навън вече не работи. Путин провери.

А Западът ще прозре (Обама го каза тази седмица) – демокрацията струва пари и ние сме готови да платим тази цена.

Третите, тези дето ще платят сметките, са народите които ще трябва да осъзнаят, че растящите материални ползи и луксът на огромните печалби се плащат скъпо. И заради коментираната световна икономическа и информационна свързаност – всичко ще става все по-бързо и все по-болезнено за всички. Без изключение.

Големите губещи са богатите, които едва сега започват да умуват какво биха поискали да загубят, осъзнвайки все по-болезнено, но ясно, че ще губят и са без особен избор. Цената е неясна, но “преговорите” започнаха.

Думата, която най-добре описва всичко, което ни чака да стане се по-вярна е Солидарност. Но в друг, не ляв или идеологизиран прочит. Честна солидарност. И не защото хората са станали по-добри или по-хуманни тези дни – просто заради упоменатаите Икономиеска и информционна свързаности.

Ще дойдат дни, в които Западът ще благодари на Русия, а Русия ще благодари на Западът за уроците, които си устроиха през 2014. Образователния и процесът на осмисляне започна, за да не свърши скоро.

Формално всичко започна заради Украйна. Формално. Украйна и народът извадиха на светло една “крита тайна”, която е била публична за “интересуващите” се.

Може би днес всички трябва да благодарим на Украинците! Те “проговориха” и казаха: “Светът не може да бъде същият!”

Светът не е станал по-добър, просто стана малко по-откровен. Малко, но е факт. Може би това е неосъзната днес истина, но Времето (вярвам!) ще го покаже.

Светът не е същият!

Колко е десен “Десният сектор” в Украйна?

 

 

Минаващите за крайни и ревностни борци за правдата в дните на “революционния устрем” в Украйна привърженици на “Десния сектор” все повече започват да се появяват в новините от Украйна. Но с нова роля – на поръчкови и не високи в морала си “революционери”. Осезаемото успокоение на обстановката на Украйна позволява на излизащата от ступора нова власт да “погледне” и към предизвикателно радикалните “революционери”. Очевидно возещите се на колите на сина на бившия президент Янукович привърженици на “Десния сектор” и любимо “доказателство” на Московската пропаганда са решили, че трябва да заработят нещо и за себе си в дните на липса на държава в Украйна.

Изскачащите факти около убийството на Саша Бельй (Александр Музычко), техен лидер, агресивната атака на “възмутени привърженици” на “Десния сектор” в петъчната вечер на Върховната Рада, с цел дестабилизация на крехкото равновесие в Украйна са само началото, според мен, на поредица от действия, които не много далече във времето ще осветят “Десният сектор” като про-руско ГМО, което работи през агресивна словесност и привидна радикалност за целите на пропагандата на Русия.

През опита на България, преди близо четвърт век, можем да направим с днешна дата един паралел – тогава в България имаше един политик Иван Георгиев, който ходеше в черно кожено сако и черна риза и говореше по подобен “радикален” начин, давайки аргументи на обърканата и не на себе си в страховете БКП. Свърши им работата си и мисията приключи. Днес никой не си името на онази партия.

Технологията на сплашаването на обърканите след падането на комунизма “новопокръстени” граждани не се е променила. Променила се е средата. Тогава медиите бяха ограничени и контролирани изцяло. Днес има Интернет и опита от онова време. Дано Украйна прозре по-бързо и премине с по малко щети за бъдещето си уроците на преходите в страни като България.

P.S. Този текст бе постнат на моя ФБ профил от Симона Вояджер, задълбочеността на написаното от нея помага да бъде разбран по-добре генезисът на “Десния сектор” в Украйна.

Ако мога да бъда полезна с информацията, събрана от много източници….

Всеобщо разпространеното мнение, че Правий сектор е изнесъл тежестта на битките на Майдана изобщо не е вярно. Въпреки, че има своето участие в протестите още от ноември 2013 и е взел участие в превземането на някои от сградите, за него се заговори след завземането на Грушевска и последвалите сблъсъци на улицата и около стадион Динамо – територии, които Правий сектор защитаваше яростно, но които бяха части извън Майдана и без стратегическо значение за неговите основни бази. Истинската защита на щаба, трибуната и хората, които се събираха на площада е организирана от щаба и комендантите на Майдана по един превъзходен начин , като същевременно те осигуряваха и снабдяването на хората с храна, дърва за огрев, палатки, леглова база , пресцентър, спешна помощ. Паравоенните структури, логистиката, медицинското обслужване, комуникациите, инженерния подход при изграждане на съоръженията и барикадите – всичко това е заимствано от армията и говори, че парламентарната опозиция разполага с достатъчно хора с военно-организационен опит и инженерни способности. Отбраната на Майдана се осигуряваше от създадените сотни, сформирани по състава на десетниците си и по функциите им – казаческа, афганистанска, медицинска, волинска, кибер сотня/ отговаряща за интернет/ и т.н. Комендантите на майданския щаб са народни депутати от Радата с достатъчно опит и умения – Парубиий / главен комендант/от фракция Батькивщина, понастоящем секретар на Съвета за национална сигурност, Степан Кубив /комендант отговарящ за финансирането на Майдана/ в момента шеф на Националната украинска банка, Арсен Аваков, отговарящ за отбраната, депутат от Баткивщина, в момента шеф на Службата по безопасност на Украйна. Правий сектор, ръководен от полковник Дмитрий Ярош е съшито от много кръпки шарено одеяло . В него влизат организациите Тризъбец/ бандеровците/ Патриоти на Украйна, СНА, УНА-УНСО. СНА – / Социална национална асамблея/ са националистична организация, любители на акции от типа на прякото действие. УНА-УНСО са организация на военни ветерани -точни и дисциплинирани, държащи се настрана от истериите на Правий сектор, хора участвали в чеченската война на страната на чеченците и в абхазката – на страната на Грузия. Най-фанатичните в Правий сектор са формированията Белият чук, Викингите, Нарния – смесица от скинхедс, футболни фенове, провокатори на конфликти, повечето осъждани по няколко пъти. Търсейки изява те превземаха ненужно сградите на министерства и обществени организации, подстрекаваха хората към размирици и създаваха конфликти и лоша слава на Майдана. Тяхно дело е и последното нападение на Радата. Очевидно е, че Правий сектор изпуска контрола / ако въобще го е имал/ над тях, не може да спре стремежа им да се облагодетелстват от участието си в събитията, нито да се изчисти от инфилтрираните провокатори, въпреки желанието си да стане легитимна политическа сила, бореща се със законни политически средства за идеите си. Организациите по места започват саморазпускане с цел вътрешна лустрация и презаписване в новите групи само на доказали се хора.

 

За срамът

 

 

Публикуваното от “Дневник” (“Срам ме е”, 29.03.2014) е наистина вярна и честна история за срамът, който се оказва рядко или непознато чуство не само за Русия.

Но забележете – препечатка от руски източник. Текст без позиция на редакцията. За местният срам няма нищо. И няма да има.

Защо ли Българските медии най-безсрамно, очевидно несрамувайки се, раказват една про-руска картина за случващото се в Украйна и Крим ?

Защо ли Българските политици си плюят по три пъти в пазвата преди да кажат нещо по повод на Украйна и Крим и гледат как да се покрият като зайци в полит шубрака? И ако може – да са го казали, но никой да не си спомня. И да си обичаме потоците, туристите и газа. Защото сме били без избор. А някой в годините да го търсеше този избор или тръбата ни е “гарантирано”, вечно, само една?

А това за музикантите или творците – ако са винаги прикачени към яслата на държавата или държавните капиталисти – не просто е учудващо – логично е – това е едно наследство от комунизма за творците. И естествено – чалгата да свири, а силиконът да “формира” реалността ни, бесрамно, разбира се.

За сивите клетки или новият Совнарком

 

Станишев окончателно се отдаде на научната си кариера. Може би сега започваме да разбираме изборът му на тема дисертацията по темата на съветските мундири. Окончателно и завинаги е решил да замъкне и поверената му втора родина в историческия музей.

Станишев щял да възстановява заедно с партииците си по места, финансиран от държавата, “анти-фашистките паметници”. „Оттук нататък опазването на паметниците ще бъде изисквано от общините и от държавата, тъй като те са част от българската история и от нашата памет“, подчерта Сергей Станишев.(оффнюз.бг)

Кой, как и дали му е гласувал правото да вменява държавни функции на съ-партииците му?

Опитът правителството на България да е Совнаркомът продължава.

Винаги се питам дали той и такива като него могат да обяснят на “колегите” си по света за опита си да управляват в Европа и в XXI век една страна като България като личен бандустан?

И дали ако лично си плащаше, а дори и от партийната субсидия, съдбата на анти-фашстките паметници няма да е като любимата им “летяща чиния” на Бузлуджа?

И накрая – да бе прочел новините от деня по-внимателно – бащицата му в Москва взе да пие вода от оазиса в Саудитска Арабия. Май не си е чел и исторически книжки от близката история и не сеща защо се срина комунизмът – заради цената на петрола.

Ама бил учен и с очила. Едни очила не помагат, ако ще да са и с най-западните и качествени стъкла. Мозъкът, който преработва видяното е проблема. Много сиви, съветски клетки има там.

Един оазис, и водата на “прозрението”

 

 

Ако навлезем в дълбочината в детайлите и смисъла на това посещение, то е с огромно значение за мирното разрешение на кризата в Украйна. И едно следващо много скорошно руско преосмисляне на ставащото. Извън риториката, тракането на оръжия, агресията към Украйна, “фашистите”, “бендеровците” и злъчната анти-украинска пропаганда на придворния на Путин специалист по кълнене на днешна Украйна Киселев.

Очакваният резултат на посещението на президент Обама със Саудитския крал е падането на цените на петрола. Анализатори твърдят, че цена от порядъла на 90 долара на барел ще помогнат на Русия да “прозре” ставащото и да си свери икономическия си часовник. В руския бюджет заложената цена е 102 долара, осигуряваща нормалното функциониране на Руската държава.

След идеологията на “националното възраждане” и яростното мразене на “враговете” идва простичкото – народът трябва да бъде нахранен. А лидерите на национализма и постсъветското говорене са вече разглезени. И олигарсите не са любители на лишенията и едва ли биха пожелали да живеят като в обсадата на Сталинград.

Like · ·

Приказка за носенето на камъка

 

 

Сигурно ежедневно си спомняме какво ни донесе демокрацията след комунизма? “Пазарна” икономика – икономически ред с назначени победители, виртуални капиталисти, неспособни да се борят в истинска конкуренция и създаване на свободни роби, наречении граждани. И един цинизъм на победителите – “всичко струва пари”. И всеки струва колкото ние пожелаем, защото всичко е в нашите ръце. И са прави – засега успяха.

Но засега. Вече няма почти нищо за приватизиране. Няма и мисъл у българските “капиталисти” за индустриални “колоси”. Има ясно осъзнаване – поне да си поживеем живота. И да си имаме правителство, което да ни “храни” – през данъците на робите-граждани и европейските пари. Заради което икономическите гении родиха “ре-индустриализацията”. Вълшебен повик към наивниците за връщане на времето на тяхната младост. Не през младежки труд, червени забрадки и вдъхновени маршове – през марш на скок в държавните пари – едва събраните, неокрадените. Сред дим на пропагандни огньове и учестено биене на пропагандни барабани на присъдружни медии и слуги с хрисими лица, наречени модерному пиари, а не агитатори.

По силата на извадената от истинските правила на пазара истина за факта, че всичко има цена, те преуспяваха до днес. Днес е трудно – под дюшека няма нищо, държавата върви надолу, кредитите, взети от наше име и за наша сметка не са вечно решение. Напротив.

Заради което днешните любители на социалното, загрижените за бедните, управляващите отново дадоха газ на българо-съветската дружба. Инстинктивно, първосигнално се върнаха при майка си. Онази дето ги откърмила в техната крива менталност да мразят спасяваните, днешните роби-граждани и да се борят да добутат някой и друг ден мандат. Което и правят от деня на “вземането” на властта с “магията” на познатите номера и любезното спонсорство на разделената и увъртаща думите опозиция, много премълчани истини и неизтекли гнойни потоци от миналото. Успешен последен опит. Пак засега.

На спонсора парите свършват. И спонсорът живее от парите, спечелени на световния пазар. Където правилата ги диктуват други. Където Русия няма право на вето като в Съвета за Сигурност на ООН. Където, на Общото събрание, но не на оонето има правила, борси, има пазар. И е много неспраеедливо за тези дето искат да жиееят по писани за тах лично “правила”.

В свързания свят в който живеем. икономиката не значи само “всичко струва пари”. Освен че е много вярно, то това изречние добива смисъл ако добавим – в среда на конкуренция и неконтролиран, а свободен пазар.

Точно тези дни са началото на една световна промяна на цените на най-масовите ползвани от света цени – на петрола. И както Русия е винаги е обичала да свързва цената на газта с цената на петрола – ще се случи много скоро нещо наистина пазарно. От тук нататък, след срещата на Обама с най-големият производител на петрол в света ще напомни на Русия какво е пазара. След което много бързо местните руски съюзници по целия свят ще усетят разликата в средата.

И ще завалят прозрения, всички искащи само руските туристи и руската газ ще проумеят, че тази платена наивност ще им устрои лоша шега.

Тогава ще стане отново ясно, че политиката е драматично свързана с икономиката. И че в отворените, глобализирани днешни световни икономики ще настъпи промяна. България, дори да не е с твърде пазарна е с отворена икономика.

Ще отворим прозорците зорлем, от липсата на кислорода на конкуренцията, и ще задишаме учестено. Тогава ще се появи чудото на простичкия факт, че отговорността при истинската конкуренция се поема лично, от можещите, а не от назначените. Че лидер значи да носиш отговорност за делата си, довели до истински успех, а не до това да говориш красиво, умеято.

Тогава приказката за прехода ще свърши. Тогава ще дойде “диктатурата” на знаещите и просветените, а не на досегашната “политическа класа”. “Следите от диктатурата на пролетариата” ще започват да изчезват.

Каквото и да значи това, че вече и това клише умря. Остана карикатурата му – политическа каста на велможите на миналото. И нерециклирано, неосмислено минало. Хиляди уроци без анализ или самоанализ. Сериозна пиеса с обмислена драматургия, по пътя към днес станала трагедия, а сега – фарс. В която ни въведоха, настаниха, организираха, платихме си златните билети с животите си, а се оказахме в третокласен съветски цирк. Където под опъпаното шапито научихме в началото, че това е “Ковън гардън” или “Карнеги хал”, а днес прозряхме, че е българо-руски спектакъл с шпикер – ученик или следовник на Йосиф Кобзон или Йозеф Сталин.

Походът на злото към душите свършва. Събудете се и повярвайта!

Текстът е специално предназначен за знаещите, можещите и мислещи наивници, през които светът се е променял винаги откакто има цивилизации по тази земя. За тези дето знаят, че капитализмът е преди всичко конкуренция на знанието и качествата и носене на камъка с отговорност, а не бал на посредствеността.

P.S. Това не е приказка.

Новина извън новините, влетяваща е Историята

 

След всичките новини от днешния пореден, мърляв ден – и атмосферно, и политически – тук и по света, една новина удари по небето мълния и просветна. За тези с душите – за дълго, за другите – това е новина, една от много, ако четат.

Днес, 28.03.2014, сред ужаса на ставащото в Крим, сред танковете, войниците и агресията, Кримските татари предложиха на Кримскитте православни да изпълняват службите си със свойте икони и ритуали в непипнатите от “освободителите” от Русия джамии на Кримските татари. Защото проруската пропутинска (Украинска Православна Църква, която приема Московския и Всерусийски Патриарх за свой баща – патриарха Кирил) не позволява на Украинската Православна Църква с духовен център Киев и Патриарх Филарет да служи в “завоюваните” православни храмове на територията на полуостров Крим.

Просто нормалният ум не го побира – един православни да гонят други свои братя и сестри и изгонените да бъдат приети и приласкани от мюсюлманите! Всъщност преди всичко, всички те са хора, които страдат и трябва да си помагат, преживявайки ужаса и безумието на “освободителите”. И го правят, непомолени. И обедняват по-добре от автомати, танкове и въоръжените войници. През добро и ненасилие.

Сега отново (за кой ли път) трябва да си обясним защо Русия на Путин се страхува от Кримските татари. И защо светът чува Джамилев, а не агресията на Кремъл, неприемайки я. И защо все повече ще говорим за ефектът “кримски татари” и за дребничкия, сух и доста страдал Джемилев. Този дето говори тихо и малко и всички искат да го чуят.

И защо Путин ще загуби Крим? Заради един изстрадал народ Русия ще загуби много – не само Крим, а поне 20 години (засега) от “модерното” си развитие след падането на Берлинската стена.

Все повече си мисля, че след време, когато гледаме ставащото сега в Крим и Украйна като история и отдавна отминало, ще пишем: заради един народ, на Кримските татари,  от 300.000 души Крим и Украйна бяха спасени и сега украинската държава е независима и бързо развиваща се. Държава, която конкурира другите успяли народи.

Слава Богу, има всякакви обединители! За съмняващите се и невярващите – Господ няма. Имало много религии и те воювали. За вярващите в силата на вярата и в Господ – Бог е един!

P.S. Този текст не е за всеки. Не го казвам от високомерие, напротив – нужно е направено саморизнание за слабост и за нужда от вяра в някой, който не е непременно самият признал си слабостта, която е всъщност силата.

За “нашта” си болест

 

Откакто помня нашето минало и гледам настоящето на България видяното ми изглежда един кротък недоучил себе си, леко неразположен от свръхлюбов към ценността си индивид. С човешки образ, с тяло, всичко на пръв поглед е наред. Нито е здрав, нито е тежко болен. Крачи, щъка, като всички нас. Нито се е сетил за лекар, нито знае, че болен, но си е о’к

На всеки, който срещне този болен някъде по пътя нашият “човек” му вика луд. Защото му говори на езици, които не разбира. Срещнатият му мирише някак друго. Не е “познатото” “нашто си”, а очите на чуждия непознат го гледат изпитващо. А нашият болен се притеснява. Нещо не му е о’к, но пък го “награбва” с викащото слово, махайки ръце за яснота. Или другата тактика – здраво мълчание с поглед, вперен в земята или в небето и стиснати юмруци – ако оня много плещи – ще му даде контра-аргументи.

И като отмине срещата се появява в мислите една простичка дума “глупак, на мен ще ми разправя, аз дето мога всичко и им знам номерата.”

Детето до нашия неосъзнат болен копира, то живее през “добрия” пример и своя живот. Така е устроен светът и при здравите неразбрани. Но да разбереш другия ти трябва код. Код, който неизлекуваната болест не позволява да се разбере, че е “различен” от незнание, от неукост, от неспособност да отдадеш природна свобода срещу цивилизованост. Кодът на знанието и любопитството, което за другите е животът.

Това промяна, това размисъл, това драма в душата (не “познатия “катарзис”) – забрави. Чуждоземни глупости. “Тъпаци”. “Ще ми се правят на учени, ще ми носят очила, ще мъкнат книги”. Да го д…”. И край.

И от къде би било дошло лечението?

Единствено от страхът от смъртта. От драма, неосъзната, но изживяна от болния, но заплашваща малкия свят на нашия болен и рахата на самодоволния (неосъзнато) болен (все още неосъзнато).

А най-голямата надежда е в детото на неосъзнатия болен, до момента не е попило дълбоко роуд модела на таткото и дядото, съседа и кмета на селото.

И с много желание на разбралите кода да се помогне на пожелалите искрено да научат “тайната”.

И тук е голямата малка крачка, която е за неизлекувания драма или трагедия – правото да признаеш на другия, оня неразбирания “абе май е прав”. После “ти си прав, признавам”. А най-накрая “този май е по-добър ор мен”, и най-най-накрая: “ти си по-добър от мен в това, което правиш”.

И още нещо – много не малко – вождът на селото, племето трябва да неболен. Инак – приказката започва отначало, до финалното изчезване на местния генотип.

А инак – тайна няма, няма и код – всичко е в нас самите, затрупано от съзнателни, осъзнати или неразбирани, подсъзнателни навици да приемаш светът само през своето тяло. През кожата, ръцете, краката. А не през очите, умът и мисълта.

Май е много просто?….