За историята и жертвите

Историята на света е история на жертвите. На доброволните и на истинските страдалци на пожелалите съзнателно ролята на “жертва”. Там някъде в този океан от история сме ние – истински жертви на “жертви”.

От подпалването на Райхстага през 1933 и подпалването на Партийния дом през 1990 са минали десетилетия. Между двете събития има странна свързаност – национал-социалисти дадоха урок на комунистите, контролирани от Сталин, изводът бе само един един – ние, комунистите, сме жертви. И Хитлер искаше да бъде жертва. После Сталин направи съюз с Хитлер. А Хитлер го нападна “вероломно”, Сталин и Съветска Русия бяха жертви. После сталинизмът победи, с решаващата помощ на “първоначалния” враг на Сталин – Запада. Национал-социализмът изчезна, останаха социализма и комунизма. Които продължиха да са жертви, на вече бившите си съюзници от Втората Световна Война. Една история на жертвата.

Оттогава до днес – ние живеем живота на управлявани от жертви. За да им бъде благодарни за ежедневното спасение от ролята ни на вечни жертви на едни дето само избранниците на важните жертви знаеха колко са “лоши”. И ний сме вечни жертви, а те – вечни спасители.

Оттогава – до днес, животът на България все се “въртял” покрай “съдбата” на партията на комунистите в България. Прочитът на всичко, което днес е написано официално е прочит на разказа за жертвата партия, която се “бори” със злото, “отстоявайки” интересите на народа. Живеейки в двойнствената роля на жертва в очите на “масите” и спасител на “онеправданите” от теб самия.

А всъщност – кой е народа, който е спасяван?

Оня, за който Левски пише в въпросителни? Оня, за който “партизаните” са “превзели” планините? Оня народ дето бе прочистван десетки пъти от “вражески елементи”? Или тоя “възторжен” народ дето ходеше по манифестации под строй? Или оня народ в Родопите, който от както се помни бере тютюн? Или народът е тоя народ дето “припечелва”, продавайки гласовете си на брокерите на гласове, вземайки кеш последното, от това което не може да вземе? Кой е народът – докараните в автобусите по митинги и партийни конгреси или оня, дето ходи по площадите, протестирайки?

Или народът са пишещите в Интернет, където има незаловена все още свобода или пък платените тролове, сеещи омраза и недоверие?

Или пък народът са хората в телевизорите, дето ръкопляскат за 30 лева ппд знака невидимите надписи “Аплодисменти” в слъчевите студия? Дали народът са повтярящите се лица от вестниците и от новините?

От кой ни спасяват днес социалистите, барабар с ДПС и беловласата и изнемощяла Атака?

От кой ще ни спасява и безцензурния цензуриран Бареков?

И защо ако има толкова много спасения и спасение за всички политици са неспасяемо нервни?

Кой подпапали Райхстага и Партийния дом? Те си ги запалиха самички. За да бъдат жертви. Хитлер е национал-социалист, а не само фашист. “Оригиналният” фашист е Мусолини! Пак те подпалиха историята в Партийния си дом.

Последно – днес кой “подпали” централата на БСП? Подпалиха си я самички, подтикнати от алчност и от  страхове за личното си бъдеще. Съветският бащица вече го няма, ама децата на партията са научили уроците на дедите си – пали, за да създаваш страхове. И да си жертва и спасител едновременно. Стар номер, който досега бе без-отказен. Неподготвени за времето и ненаучли урооците от предишния си “противопожарен” опит, днес те са безсилни да се само-угасят. А уж са всички историци, уж всичката история са я редактирали и писали само те? Или не са успяли да разберат истината за света днес, защото са наУчни или научЕни работници, а не научни умове?

Но времената се “промениха”. Старомодното гасене на партийни пожари с тулумбаджийски команди и впрегнати коне отминават. Сантименталното тичане след плискащите се бъчви и бягащите коне е отминало. Безвъзвратно.

Неразбралите не сме ние, народът, които и да сме. В историята няма присмиване, злорадство и иронии – там има само факти и уроци. И изводи – за трезвите умове. В разказът няма дума за стотиците милиони съдби на убитите, погубените по лагери, изселените жертви на жертвите. Те са “статистика” за “тях”. Цената, която платиха жертвите на “жертвите” – народа, които и да сме – тя сякаш едва сега се проумява. Но не от тях, а от народа, които и да сме.

Играта на вечна “жертва” свършва.

В историята има само една противопожарна иструкция – “не се гаси туй, що не гасне”. Животът се “неусетно” се е “променил”, за изпусналите новината – допечатка на старата история – няма. Тиражът свърши, изкупен бе в отминалото.

 

Да чуеш мислите си

Защо хората сме точно толкова малки и жалки в мислите си колкото когато вярвяхме с едри крачки към светлото бъдеще? Защо не свършва комунизма или социализма у нас? Защо и днес, след близо четвърт век “свобода”, след натрупана “демократична практика” на “зрели” млади “демократи” няма отговори, които да ни дават надежда, а свряни в мислите се бунтуваме? Защо сме с усещания, че сме каскадьори без дубльори в сериал, на който не сме и масовка? Кой построи затвора ни, зад чиито стени обикаляме всеки ден, заобиколени от надзиратели с наднормено тегло и интелект като перце от възглавница? Кой ни посади в тази грозна, не наша саксия? Имаме ли присъда или сме заточеници на остров, който сами сме създали, прекъсвайки колективно и последната връзка със сушата на съседната цивилизация, “организирано” самоубиващи се?

А всъщност какво става в душите ни?

Въпросите, които ни идват в мислите се трупат и зад привидната им неорганизираност и спорадичност, зад тяхното страховито самовъзпроизвеждане и обърканост се крие оня прост процес, който наричат самоосмисляне, покаяние, търсене на прошка пред себе си.

Ако поискате да проследите една своя мисъл и нейния път във вас ще усетите, без да осъзнавате, величието на разума,  който ни е дарен и заради който сме милиони години на земята. И винаги ще разбираме, че бродещите в нас инстинкти се подчиняват на един – единствен – разумността да бъдеш жив, оградени от бодливите и страшни мисли за смъртта.

Всяка наша мисъл, която е завоевател в целите си, среща света и заобикаляите ни мисли на другите. И там някъде е ежедневната война, през която съществуваме. Тук някъде е срещата ни с инстинктите, които отминалото ни е “вменило” и ни е превърнало в безсилни затворници без присъда отвън, но препрочитали мислите си, ние препотвърждаваме обречеността. В този безконенчен (за сега кръг) сякаш няма изход. Събуждайки се, за кой ли ден ние си прочитаме “присъдата”, заемайки място в строя на самообречените. за радост на надзирателите и началниците им.

В тая привидно вечна картина има една невидима и растяща надежда. Битката между живота и смъртта е неравна. Несъвършенството на човешкото око и привидното безвремие са спасени от мисълта, от разумността на духа, които ни помагат да видим голямата картина и мястото си в нея. Напук на нашата “малкост” и “безсмислието” на деня.

Тук някъде в мислите-затворници на нас, “доброволните осъдени”, се раждат спасителните мисли за промяна. Някаква, лоша, добра, но поискана доброволно мисъл за промяна. Оттук започва и пътят към “другото”, непознатото, от страха от което мислите ни са държали заключени зад стените си. Тук някъде смирението и безсилието се преобразяват от стаена или явна злост в мисли за изхода на душата. Тук е началото на края на Присъдата, Тук е ключът, който е бил винаги в нас, но не сме “знаели”. Тук е и светлината, която очите ни и мислите ни са забравили в годините, превърнали дресираните мисли в инстинкти и слабост, а нас в атоматите, които “те” са поискали да бъдем. Това е дъното, което сме “търсили” и намераме едва днес. Но го намираме, през своето привидно безсилие.

Тук някъде в мислите се появява и Господ. Без лице, безплътен, неясен, Господ като мисли, пълни с надежда. Тук е слабостта, която се превъща в сила и тук някъде Смъртта загубва своята битка с Живота. И това началото на края на нашата “присъда”. Тук някъде е неназованото от обърканите до сега умове наше покаяние пред себе си. А после и пред другите.

В тези думи и зад привидния им задъхам патос се крие силата на ставащото днес в душите ни. Тогава всчките въпроси намират своите истински отговори – без страст, без викове и присъди. Точно в този много личен миг се ражда Промяната. Това е истинската ръжда върху лъскавото и “всесилно” Минало. Тук в мислите се прокрадва, а после избуява цветенцето на надеждата, подкрепено от вечния кръговрат – след всяка зима идва Пролет. Това поне е неминуемо вярно за всеки – и за прозрелият, и за онзи по пътя към прозението, и за онези дето не смеят да си го помислят днес.

Може би тук случва и друго чудо на нашите мисли – Животът е “заразителен”. “Може би” няма. Това е за неповярвалите, които са още по пътя към свободните си мисли.

Не ви каня, не ви съветвам, не ви убеждавам – чуйте своите мисли – там има от всичко това, за което си говорим.

Там е нашата свобода, там е ключът на надеждата, там е надеждата. След тях, сред тези свободни мисли, е свободата . Тук точно се ражда презрението ни към страстта към материалното. Тук точно се раждаме отново – в името на Живота.

А злото – то умира, “доброволно” избрало смъртта. И ние го виждаме всеки ден ако поспрем хода на страховете си. Злото, презряло себе си и безсилието си. Но неспособно да се промени. То не остъпва, обладано от миналото, пред което няма сили да махне от себе си. Ние не можем да издаваме присъди! Времето е истинския Господ. За злото вие не мислете в себе си, то само ще се срине, много скоро. Отдало се за последно на своя “култ” към смъртта, от който се е родило.

Чуйте своите мисли! В тези мои думи няма поза или нравоучителност. Светът на човешкото отдавна го е открил. Ние учим урока си днес. След десетилетия на лъжливи илюзии и привидни благополучия в малкото, след столетната война с човешкото у нас, ние се връщаме към себе си. През драма, която е винаги целителна. И раждаща ни пак. Пред нас, самите. Раждаме се в себе си и мислите си прошки към нас, самите. Има Господ е той е в нас. Там в храма му, “издигнат” в душите ни, се раждаме отново в името на Живота, заради който сме дарени с правото да мислим и живеем на Земята.

Чуйте своите мисли – там сте ние и силата, която търсим. И намираме – всеки сам, по пътя си.

Какво да се прави? (по Хосе Ортега-и-Гасет)

Този текст стъпва на думите на един велик хуманист и истински мъдрец. На “гърба” на  Ортега-и-Гасет е “твърде лесно”. Текстът е за надеждата, че в историята на всички народи има епохи на мрак, отчаяние и загубени надежди. Периоди, които имат и втора, напук на видимата им мъчителност роля – да ни трансформират, “подменяйки” агресията с примирение, което е другото име на първите стъпки към “новия духовен градеж.”

Текстът на този четвърти предговор към книгата “Безгръбначната Испания” е писан от Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) испански философ, есеист и гражданин през Юни 1934. Смисълът на казаното от великия Ортега-и-Гасет е болезнено вярно и за нас, загрижените за добрата история на родината ни България. Тези думи внасят известно успокоение в здравия ни разсъдък, но и ни правят по-будни за онова, което наблюдаваме със стаена болка. Въпросът “Какво да се прави” когато злото щурмува нормалността и базовите, същностните ценностина духа и нормалното човешко функциониране като граждани и хора е бил винаги верен и значим. Днес повече от всякога!

Опазвайки себе си, ние опазваме шанса на нашата България да бъде отново на мястото, което заслужаваме като народ и цивилизация. Остава ни огромната и единствена задача да събудим разума и инстиктите за нормалност у “сомнамбулите” около нас, издърпвайки ги през мислите им за тяхната човешка стойност, предадени днес “доброволно” в ръцете на злото, което не е спряло да краде времето ни, дълбоко ненавиждайки ролята на “малкия човек”.  По една проста и много лесна за осмисляне причина – за комунизма отделният индивид и животът му нямат стойност. Индокртинирани, попили това самопрезрение към човека и ценностите, комунистите са се отрекли в себе си от това да се самоуважават. Дълбоко неграмотни към морала и ценностите, бидейки оживялото зло – те ненавиждат другите, различните и ни го показват. Преди 10.11.1989 – по недемократичен, а след “сакралната дата” – по “демократичен” път – крадейки животите ни, труда ни. Мразейки България, защото мразят себе си, но прехвърлят омразата си на тези “под тях”, народа си. Ние.

Прочетете и помислете. Испания XX век, 20-те години и България, 2014. Духът  е търсел отговорите винаги – за да не “живее в пустинята” – като “окаян човек”.

Има надежда! И тя е само в нас и духа ни! Насладете се и заредете духа! Хосе Ортега-и-Гасет, “Безгръбначна Испания”.

Трябва да кажа, че от всички тези идеи днес за мен представляват най-голям интерес онези, за които все още не е настъпил часът, които още не са реалност, очевиден факт. Например: прозението, че всичко, което се случва днес на нашата планета, ще свърши с провала на масите в стремежа им да ръководят съдбините на Европа. Това субитие според мен наближава с бързи стъпки. Даже в момента масите – масите от всякакъв тип – непосредствено изживяват собствената си безполезност. Угнетението, болката, гладът и усещането за същностна празнота ще ги излекуват от безрасъдната самонадеяност, която през тези години е била единственото им вдъхновяващо начало. Отвъд самонадеяността те ще открият в себе си едно ново духовно състояние – примирението, което за повечето хора е единствената плодородана почва и най-висшата постижима форма на духовност. Върху такава основа ще започне новият градеж. И тогава за голяма изненадаще се разбер, че екзалтацията на народните и работническитъе маси, стигаща до изстъпление през последните тридесет години, е онзи обрат, който неминуемо е трябвало да настъпи в историческата реалност, за да се окаже възможно истинското бъдеще, а то е, под една или друга форма, единството на Европа. Винаги е било така. Онова което ще доведе до действителното и окончателно преодоляване на една дълбока криза упорито се избягва и среща най-голяма съпротива. Най-напред се изпробват всякакви други подходи, за предпочитане диаметрално противоположни на единствено възможното решение. Но техният неизбежен провал разкрива в целия й блясък и очевидност действителната истина, която така се налага от само себе си, с магическа простота.

Във всеки случай читателят не бива да си мисли, че това, което му предстои да чете, е книгав истинския смисъл на думата. В текста нееднократно се отбеляза, че подбудите за неговото написване са чисто прагматични. Самият аз се нуждаех, с оглед на личния ми живот, да вникна в съдбата на своята страна, с която се чуствах дълбоко свързан. Накои хора могат да живеят като сомнамбули: аз не успях да усвоя този удобен начин на съществуване. Не мога да живея без светлина, искам да съм буден докрай Ако бях попаднал на книги, които да ми разкрият достатъчно прониконовено тайните, обясняващи пътя на Испания през историята, щях да си спестя усилието да градя неумело, със съвсем оскъдни познания и средства. същински Робинзон, някаква схематична представа за нейната еволюция и нейната анатомия. Знам, че един ден, надявам се недалечен, ще се появят истински книги за по история на Испания, написани от истински историци. Поколението, дошло след моето, под ръководството на някой учител от предходното поколение, е ускорило значително съзряването на тези бъдещи плодове. Но човек не може да чака. Животът няма нищо общо с гръцките календи. Животът не търпи отлагане. Трябваше да си изясня още сега, незабавно, накъде въви моята страна, за да избегна поне в собственото си поведениеголемите безрасъдства. Един човек насред пустиня се чувства болен, безнадежно болен. Какво да се прави? Няма понятие от медицина, няма понятие почти от нищо. Това е просто един окаян човек, чийто живот изтича. Какво да се прави? Пише тези страници, които сега предлага като четвърто издание на всеки, който притежава необходимото свойство да агонизира в цветущо здраве и затова е винаги способен да възкръсне. Юни 1934

Хосе Ортега-и-Гасет, предговор към четвъртото издание на “Безгръбначната Испания”, изд. “РИВА”, 2010

И още един цитат от текста, който е сякаш отново “писан” за нас преди близо 90 години, в началото на XX век:

Поради някакво странно разстройство в способността за въображение обикновено испанецът си гради илюзии за миналото, а не за бъдещето – което би било по-продуктивно. Колко много е пречила и продължава да ни пречи да създаваме нова или поне съвременна наука и изкуство представата, че някога сме имали изключителна култура, чиито традиции и образци трябва да бъдат увековечени!

А нима най-лошият песимизъм не е за вярване, както се случва, че Испания е била векове наред най-съвършената нация, но впоследствие е навлязла в период на траен упадък? Не е ли все едно да мислим, че нашият народ вече е изживял своя върхов момент и е изпаднал в старческа немощ?

Там, където няма малцинство, способно да въздейства върху една маса, и маса, готова да приеме влиянието на едно малцинство – там или няма общество, или е твърде вероятно то да престане да съществува.

Безгръбначна, Испания се влачи не само в политиката, но и – а това е много по-сериозно и съществено от политиката – в самия социален живот.

 

За кулисието (бележки на зрителя)

През последните години всички, загрижени и незагрижени за България, говорим за “задкулисието”. Разумният превод на обществената невъзможност на разговора за “невидимото” е само един – продължаваме с наличното, видимото. Или както бе казал някога един находчив обущар – “работим(е) с материала на клиента”.

Та тъй – ще коментираме “кулисието”. А ако има “задкулисие”, няма как да го няма и неговия териториален “съсед”.

Тук, на сцената, на кулисието, има огромно разнообразие от щъкащи напред-назад сценични работници, техни началници и лица с главни роли. Нагиздени театрално, но някак тъжни, възбудено-омърлушени. Водещи (но не водени от водещи офицери) актьори. Има драма, има трагедия, има хумор, има и много сълзи, има скрити симпатии и публични антипатии. Има перипетии и парапети. Има истински театрален живот.

Привидната обърканост и непоследователност на сцените и отсъствието на оркестрирана от законите на драматургията “стегнатост” е “заменена” от привидна ленивост на ставащото. Но нещо не е  “наред”. Какво става?

Какво е забележително забележимо днес от гледната точка на един зрител – през  “няколко” въпроса:

Къде са драматургичните “корени” на недраматургичната политика?

Защо главните герои са като орденонсци след дълга другарска вечеря след церемония по награждаване тон другари с тон медали?

Защо в театъра често спира тока, а актьорите вече държат запалените си свещи в ръце?

Защо някои не си искат хонорарите за честно изиграните си роли? А някои – дори ги връщат?

Защо някои мъже играят жени, а жените – мъже? Поне да се обръснат.

Защо думите на актьорите са каруцарски, а салонът – уж Европейски?

Защо някои актьори изчезват за дълго време след сцените с тяхното сценично “убиване”, а после – защото публиката е късопаметна – ненадайно “възкръсват”?

Защо комедийни актьори са намусени, а трагичните – комедийно весели?

Защо актьори – политически джебчии са още на сцената? Няма ли сценични полицаи?

Защо актьорите си крадат репликите и не се карат, а се усмихват невинно?

Защо актьорите често бъркат думите си руски или английски думи, “без да разберат”?

Защо някои само фъфлят?

Защо актьорите се бият уж твърде “сценично”, а имат все повече синини?

Как стана така, че актьори с роли на просяци играят с часовници и пушки с цена на леки коли?

Защо на сцената има толкова много пушки – като в оръжеен магазин? Нали е уж театър?

Как някои сценични работници крадат дрехите на главните актьори?

Как стана така, че актьори столетници играят Ромео и Жулиета едновременно?

Последни уточняващи въпроси:

Защо актьорите не получават аплодисменти, но и не са рзтревожени?

В тази пиеса няма ли режисьор?
Кое е името на пиесата?
Кое е името на театъра?
В кой век живеем?

Това всъщност театър ли е или си е просто кулисие? Или най-простото обяснение – това е България след 24 години “демократичен” театрален “живот”? Йонеско, Чехов, О’Нийл, Яворов и Джагаров – всичко на едно. Театър да има.

Ката ден катарзиси

Днес ние, каталясалите, от катарзиси окончателно се окатарзихме!

Нашият, любимият, младият, успелият, експертът по катарзисите Сергей Дмитриевич ни даде най-иносказателният, най-енигматичният и най-сложният урок по катарзиси.

Днес, 28.01.2014, “управителят на пиар агенция “Актив груп” Моника Станишева обяви в открито писмо до медиите, че агенцията й прекратява изпълнението на проекта “Как разбираме Европейския парламент”. Агенцията ще върне и авансово получените по проекта 29 679.93 евро.

Съпругата на лидера на Партията на европейските социалисти и на БСП Сергей Станишев обяснява, че проектът е бил спечелен напълно прозрачно след участие в открита конкурсна процедура, обявена от Европейския парламент. За изпълнението му е бил сключен и договор през 2012 г.”( медиапул.бг)

 

Пак хитро! Пак умело апаратно и превратно сложно за простите и супер сложно, енигматично като министърката на граматиката и всичките спортове. Вземаш пари през 2012 и ги “връщаш” през 2014! “Авансово”!

От както превзе властта на абордаж, Станишев, вождът на всички песове и прогресивни и модерни по тази земя ни дава сигнали. Иширети би казал коалиционния му съдружник, но ние не го съдим. Коалиционният език е сложен.

След могъщият урок “Пеевски”, които Станишев изнесе на поверените поданици, разказващ за бързите катарзиси много, днес гуруто на прогресивното у нас ни даде нов урок.

Пак катарзисен за нас. През присъдружната му майка на децата му. Моника-Станишева!

Тя успя да прозре пагубността да вземеш европейски 5 лева, когато можеш да имаш милиони местни левове. Но това е разказът за наивните. Бълхи ги ухапали двамцата.

Урокът е друг – Станишев (опакован ПР-ски като Моника) ни дава урок колко дълъг може да бъде “класическия” катарзис – поне 18 месеца. Омъжената Станишева връща парите, взети от неомъжената Моника. Мир да има! Връщайки “трудно” парите, “спасявайки” “професионално” партньорската репутация! Дарявайки на Европа, “спечеленото” с прозрачна процедура. Да я съжалим. А ние, да се почустваме малки пред Европейката от Своге..

Уверявам ви – чака ни Гала Урокът! Преставлението при Гала ще бъде задминато като трабант от бронирна лимузина, която впрочем Станишев обитава днес! Любовта е в купето само!

Едно само не разбирам – Станишев не дава ли урок на Брюксел, че вече не е допрял до техните пет “лева”? Или е бил “подсетен”?

И Гала няма да помогне! Галеникът на съдбата няма да бъде погален!

А ние сме катарзисни. Все повече.

Бенефисът на комунизма

Животът казват, бил театър. И всички ние сме били актьори на своята сцена. Банално вярно – ако живеем в свят по правилата на цивилизованите страни и истински сървайвър ако живееш дните си в днешна България. Страна, в която за мнозинството граждани, Шекспир е непознат футболист от Визшата(!) лига, а Станиславски – вероятно руският откривател на радиото и телевизията, взети заедно. И за “по-сигурно”.

А ние се разкъсваме и днес в “естетическите” си избори – между първата театрална постановка “Многострадална Геновева” и силиконените риалита. Между Шекспировия “Дъ Глоб” (The Globe Theatre) В Лондон и любителското представление във взаимното училище в Шумен. Между света и неговите днешни избори и сантименталността на безсилието и объркаността на лисващата ни модерност.

Ако има нещо, за което не можем да се оплачем в последните 12 месеца от живота си – то е “разнообразието” на театралния (ни) живот. В състезанието с Мелпомена (муза на трагедията и дъщеря на Зевс), политиците и кастата на слугите им ни устроиха серия от преиери, пърформанси и нови представления на открито, които превърнаха “традиционното” изкуство в общество на смешни любители.

От началото на 2013 България заживя живот, който напомня все повече клоунада отколкото истинско изкуство. Сякаш като от потоп над нас се изсипаха “оживялите” лица от “жълтата” преса, които междувременно бяха “верифицирани” през телевизионни шоу програми(риалитъ), влизайки (непоканени уж) в домовете ни през телевизорите. Успявайки да свалят несложните си маски на “нужния” Мунчо, онези, за които пресата употреби повече мастило отколкото за света. Помията, над която плувайки високомерно ни гледаше лицето на “политиката”. И сякаш всички са доволни.

Това бе само уветюрата на пропагандната “опера за пет гроша”, след което – от началото на 2013, към нас рукна потоп от политическо VIP реалити, след което VIP “гостите” от телевизора се “смълчаха” от уменията на политиците. Политиците победиха шутовете (си). Иззеха им инициативата, вярвайки повече на себе си.

Новият театрален сезон започна през 2013 с атентат пред камери със сигнален пистолет. След което жертвата не пожела да потърси истината си в съда, но пък майка му я потърси през курбан с две телета. Свидетелите по делото, делегати на конгреса на ДПС, снимами от десетки камери, са непотърсени за “спасяващия” лидера им бой над падналия “атентатор”. Доган си тръгна – обгърнат в Боянска политическа мъгла. И замълча. Тронът бе поет от придворният “лидер” Местан.

После театралният сезон “предложи” на зрителите “народни въстания срещу висок ток”. Накрая на постановката броя на протестиращите бе по-малък от броя на интервюиращите. Телевизиите не спряха да вземат интервюта от “арестувани” гъдулки, флейти и цигулки. Полицията пазеше. Капнаха три театрални капки кръв – премиерът не се противи много – за една нощ реши и даде оставка. Зрителите и протестиращите загубиха, но не го разбраха. Имат какво да губят още, а и имат в какво да се ограмотяват в осъзнаването в какъв театър са се вкарали.

После дойде костинбродската “премиера”. Пак съспенс, пак политическа пяна от устата на всички. Победителят загуби. Победеният управляват и днес.

От тогава до днес – България е непрекъснато премиери на представления, които се редуват от моно-спектакли – до батални постановки с предизвестен край. Театър без край. Тук някъде главните постановчици и продуцентите се “сгънаха”. Контролираният ритъм на представленията се забърза и старият актьорски колектив взе да “дъни”.

Някъде тук в разказа за театралния ни живот трябва да кажем две думи за най-масовия моно спектакъл за трима в историята ни. Станишев, Местан и Орешарски докараха масовката на своето безличие, робите си със стотици автобуси в София, за да имат основания да разказват за силата на своя буфосинхронизъм. Нахално надвиквайки се с истината, че са имали 35000 или 50000 объркани души. Купени за сандвич и водичка роби. Това представление напомняше масовките на филма “Хан Аспарух”, когато държавата, за да “увековечи” своята 1300 годишнина, снима войниците от армията си. Военната служба стана пак представление в името на пропагандата.

От началото на протестите – до днес театралното и политическото се сляха. Но истинската цена на “загубата” на класическият театър я плаща политиката, тоест България, ние.

Необучените в драматичното изкуство, облъчени от знанието на злото, лицата на най-скучните “актьори” започнаха да губят маските си по пътя към своя Край. Повиканите по тайния телефон за политически бедствия с номер ДС112 пред нас се “появиха” за своите политбенефиси Сидеров, Бареков, Янето, гимнастички, басти и отчаяните им поръчители, объркани от непознатите им закони на Станиславски, уплашени от светлината.

Последен (засега) предаде маската си на съхранение на прахта и миналото Петър Стоянов. Той “назначи” Станишев и Първанов в ролята на най-влиятелните “леви политици”, подкрепяйки ГМО елемента Бареков. Подмитайки набързо с адвокатското си слово миналото си на “непобеден авар”.

Театралния маратон не е свършил. Напротив – чакат ни все по-големи изненади. И ако в досегашния ни опит на зрители – седалките бяха без колани – сега виенскто колело на “естествените” въртележки ни здължава да затегнем коланите.

Отлитаме към небесата на политическото, разбирано тук като естетично грозно, въпреки безспорните успехи на естетичната медицина. Маските падат, “героите”, изпадат.

От римско време – до днес – „Sic transit gloria mundi“ (Така преминава световната слава). И ако не знаете  – при коронацията на новия папа в Рим тези думи се изричат три пъти от монах, държащ прът с горящ лен. Така се напомня на папата, че въпреки величествената церемония и управлението му, той си остава смъртен човек. Ще кажете – театър – да, така е, но връщаш и папата на земята, откъдето сме дошли всички.

И инак – всичко е много просто – другото име на Животът е постоянна промяна! С нови актьори. А маските са непотребни – актьорите ще трябва да играят с лицата си. За всички нас – животът не е театър.

Бенефисът на комунизма свършва.

Писмо до Сергей Стенишев. От Състудент

Дорогой Сергей,

Пиша ти от далечна Калифорния, Щатите. Тук живея от отдавна. Откакто едни милиони ( наши ) дойдоха тук.

Помниш ли ме не знам. Бяхме заедно в Москва, в Унивеситета. Ти си пишеше дисертацията за шинелите, аз – за зрелия капитализъм. Помниш ли я Маша, нашата съ-курсничка. Тази дето писа за ордените ? И тя е тук. Оженихме се. Тя с две деца от първия брак, другите две си ги направихме ние тук, в Щатите.

Чета в Интернет постоянно. И те виждам издигнал си се. Най-издигнатия от всички в курса си. Как стана така, Сергей ? Та ти само за мама говореше и търкаше очилцата. И все за татко ти говореше дето бил голям началник в слънчева България. Девойка не погледна.

Говорим и с други наши съ-курсници – и те са тук, в Калифорния. Всички казват – Серьожа ни засрами. А ние си мислехме, че само за шинелите, майка и татко си мислел. Справи се – от шинелите – до ПЕС – това не е за всеки. Не че помагат шинелите – мойта Маша за ордените писа – сега – в
нищото в Щатите.

Гледам те в Интернет, в сайта на ПЕС. Няма лъжа – ти си.

Чувам и за жена ти – по австрийските вестници станала известна. Издигнахте се, ей. Уж малка страна, губерния сте (помниш ни шегите от Москва) – пък гледай ни нас. Немили – недраги, по Калифорния се мотаем.

Тук криза ни налегна. Доларът трудно го докарваме, а този ток тук ни разорява. Чувам в твоята страна, дето не ти е родина – всичко по-евтино ставало. Токът – два пъти го сваляте – ти и тоя преди теб дето управлявате наша България. Не му знам името – куче даде на Путин. Това
знам само.

Искам да те питам – може ли да дойдем при теб? Аз, Маша и четирите деца да живеем в слънчева България. Знаем руски, знаем английски, знаем ги нещата. Чувам. че ядрени централи ще правите – и то руски – със сигурните руски технологии. Не като японците – горките – и последната я
затвориха. Ама то ясно защо – нищо наше, родно руско не искат. Знам го и царя ви – и той много натиска за ядрения ток. Гледам го на сайта му - през ден за ток говори. Руски, разбира се.

Та ми кажи – и аз съм социалист, и децата са социалисти, и жена ми, Маша, е социалистка. Нищо, че живеем в Щатите и че нашите са си комунисти. Те и вашите са си комунисти, знам. Ама нали се променихме всички.

Само ми кажи – кога да идвам – имам и некой и друг милион – и инвеститор (висш клас ставам). Чувам и че жителство давате лесно вече.

Ще се разберем – консултант, супервайзор, съдружник – всякакъв ще бъда. Дето се вика – за какво ги търкахме пейките в Университета в Москва заедно? Нали сме сънародници?

Чувам нещо – по улиците некакви хора демонстрации правели. Сто дни и повече не спирали. Ама гледам – вие сте си на власт. Юнаци сте вие. Дръжте фронта. Не се давайте.

Поздрави световно известния наш другар Орешарски. За него в златните страници на класовата борба има вече място. Молодец он!

Поздрави и другаря Миков.

Целуни Моника от Маша и децата.

От Калифорния светят и се виждат подвизите им в отстояването на класовите позиции!

С такива другари ще построим нашия капитализъм – For sure!

Молодцы вы!

Чакам с трепетни очаквания единствен отговор. Куфарите са готови.

С другарски поздрав на слънчева България от слънчева Калифорния,
Володя
P.S. Писмото бе получено в “редакцията” през октомври 2013. Поради отсъствие на трибуна, съдържанието му не бе огласено по подобаващ начин. Днес се предостави възможност и го публикуваме. Актуалността на текста, за съжаление, е останала. Засега.

Еднo прочетено CV

Сергей Дмитриевич Станишев – опит за портрет

Дните които живеем днес сякаш идват да ни покажат отново важноста на уроците, които науката ни дава и ние трябва да прочетем и научим. Времето ни днес идва да ни покаже (за кой ли път отново) пагубните резултатите на изпуснатите уроци по естествените науки (в случая – биология) на шефа на БСП и ПЕС, които ще плащаме ние, всички Българи, неизпуснали тези уроци, но изпуснали другите – по гражданска активност.

Езикът на омразата или омразата на езика – някъде между тези две мевтафори се намираме днес. “Започахме” от първата и бързи се пързаляме по обществения наклон към втората. Физическите и общвствени закони си приличат. С тях само можем да се съобразяваме, ако решим да живеем в мир със себе си и света. Всеки решил да построи своето “перпетум-мобиле” е гарантирано губещ.

Днес, но не от днес, в Българската политика започва да идва любовта. Засега идва  като любов към омразата и през езика на омразата. Засега е така. Но защо стана това?

Като знаем докъде стигнахме и опазили шепата си нормалност от подивялата ни политическа “класа” – вчерашната бургаска “пледоария” на лицето Станишев е само едно начало. Ако дабавим и коалиционния му партньор Местан, който с дяволска страст отрече този език не много отдавна, картината започва да се прояснява.

Упоритата работа по намирането на поредното дъно на мерзостта, лъжите и интригите бе напипано. Срещаме прояснение в обърканите мисли на Херсонския мъдрец и неговия “подбудител” Местан.

След като изпробваха всички свои “номера”, след хилядите си усилия през своите “говорители”, след краха на ин-витро зачената им ГМО коалиция, след стотиците автобуси с привърженици, докарани ев София, след цялата медийна помия на “прогресивната” журналистика – те са безсилни.

От тук нататък – капките в полу-пълната чаша с горчивата истина започна да се пълни бързо.

Пороят на реалността ще ги залее отвсякъде – от тук, България, и от “там” – мястото на политическата им “легитимност” – Европа, където отдавна са наясно с лицето Станишев, което конюктурата “курдиса” в ролята на “успелия”, ляв и източно-европейски млад лидер.

Омразата и нейният език са краят на всеки на улицата. Признал си или не, всеки го разбира. Роден и откърмен от партията-майка, непожелал да получи житейските си уроци по начина, по който ги получават всички “земни”, “мъжът” Станишев е дете. Дете с деца и жена-майка.

Изкуствен, непохватен, зависим от съблазните на същата улица, от която е бил “предпазен” от майка си, от майката-партия, дори от неговите днешни врагове.

С глас, чиито трели днес никой не усеща, зашото треперенето в говоренето му продоби на старт на поедедението му в последните месеци.

Някак бързо Станишев ще научи по най-публичния начин колко е лошо да имаш подсказвачи. Онези, които подмушиха в “мислите” му думата “катарзис” не му обясниха за разликата между Аристотел, Аристотел Онасис и “неговия” бизнес-епигон Деян Пеевски . А и той и не попита. Житейската неопитност и страховете-инстинкти го подведоха.

Десетте неуспешни избори за водената от Станишев, но непроменила се БСП и манталитетът на крепостните му поддръжници, както и умелата му апаратна “игра” натрупаха една планина от динамит, която ще го отнесе завинаги от Историята.

Историческият спомен за Станишев ще бъде като хронология на политическата лудост. Орешарски ще бъде в историята политически шут по време на чума.

Урокът е прост – ако не се променящ в един постоянно променящ се свят – ти изчезваш от списъка на видовете. Да бе прочел “Произход на видовете” от Дарвин. А не да се мъчи с кокардите и копчетата на Съветската армия през Втората Световна Война. Да бе чел детски книжки с приказки, а да не бе трупал спестовни.

Дарвин пръв дава идеята за еволюцията на всички видове в течение на времето от общ прародител посредством процес, който той нарича естествен отбор. Днес теорията на Дарвин е в основата на съвременната еволюционна теория. В своя съвременен вид тя представлява основата на биологията, като дава единно логично обяснение на биоразнообразието.

Разликата е минимиална. Разлика колкото между думите еволюция и революция. Днешната (ни) политика с нищо не се различава от описаното от Чарлз Дарвин. Слабите загиват или ги изяждат по-виталните им съседни видове. Без сантименти.

Урокът остава за всеки от нас. Като онова, което правим прочитайки една книга-биогрефия.

Станишев дори не с биография, той е бил винаги едно CV! Това поне е ясно днес! Едно парче купешка хартия, което дори не е чернова на “съдържанието” си.

Природната коалиция

След милиони думи за национално отговорната коалиция за бъдещето на България, тя, коалицията се роди за една нощ. Без преговори и коалиционни формули, без много думи. Напротив – през гузност и мълчание. Роди се като дете от непозволената “любов” на политиците ни към алчността, лъжата и потайността. Акуширана от безсилието ни и нашата безкрайна наивност. От нашето гражданско мълчание до сега.

И защото на българските политици не им пука за “временните” проблеми на техните избиратели. Борците за галактическа правда от всички цветове на политическата дъга си признават през мълчанието за безсилието си на национални “обединители” и бащиците на “плебста”.

Има един единствен враг, който българските политици не могат да победят. И който винаги ги обединява в мълчанието им на жертви. И това е вярно винаги – всички са изненадани от Прородата, която никой не е победил с предизборни обещания, празни думи, умели интриги и плоски лъжи.

Днешният “случай” напомня много проявленията на двуличната приповдигнатост на политиците ни при успех на българскте спортисти някъде по света, но в негатива на беазсилието им. За зла врага – до Господ те не могат да напишат писмо с възмущението си от несправедливите сезонни “изпитания”, с което да “изперат” съвестта си. Ентусиазмът при писането на “телеграмите” до Гришо и Цвети ги няма.

Има мълчание и изненада. Голямата, редовна изненада от снега през зимата и високите води през пролетта.

И винаги сме жертви – колективни жертви на наивността си да “поверим” съдбата си на други жертви. По-добри от нас в това което презираме – лъжата, интригите и войната с Истината и фактите.

Защото политиците ни не пожелаха да научат това, което им разказват успехите на “въпросните” спортисти – преди победите и купите има труд, мъсъл, планове, стратегии, и много пот и само Истина.

“В борбата” с природата не помагат нито присъдружните сайтове и телевизии, нито журналистите-слуги. Не помагат и “съюзниците” от Запад или Изток. Няма на кой да се оплачат от себе си.

С глупостта си всеки е сам!

Без коалиционни формули се роди зимната коалиция – коалицията на временно гузните от снега гръмко замълча.

Да чухте горди думи от бързото коалиционно споразумение? Да сте прочели упреци от неучастващи в коалицията? Да чухте коалиционни комюникета или интервютата на победителите – като след всяка нощ на изборите? Не! Няма и да има.

Коалицията ще се “разпадне” скоро – при изчезването на снега. Сега е време на коалиционната идилия! И на срама! (Ако го имат.)

Идва “пролетната” коалиция и недай Боже – коалицията пред поредното земетресение.

Прес Съобщение на ММС (Майка Мариана на Спорта)

Прес Съобщение на пресцетъра на Министерството на младежта и спорта 

Настоящият текст идва да отговори на многото въпроси от спортната, културната и физкултурната обществености, свързано обединени от интерпретациите на думите на Министър Георгиева за ангажираността на ММС и федерацията към успехите на Българските тенисисти Цвети и Гришо. Текстът е смислово ясен и призрачно колаборативен с аудиторията.

Обръщение към медиите – Министър Мариана Георгиева, проф, дфн

Уважаема публика,

С настоящото искам да изразя амбивалентната си интерпреция на злонамереността и резервациите Ви. Възникналите компликации на дефинитивните ми съждения за върха на изпитанията на Григор Димитров и Цвети, а също така и навиците ми на чистофайница в комуникационната ми стратегия с публиката, ме аргументираха да се артикулирам още по-транспарентно.

В орбиталната си роля на първа сред първите спортни държавници, аз, Мариана Георгиева, искам да бъда разбрана, доколкото са ми възможностите, мотивирано ясно. Хигиенно погледнато – аз на Гришо и на Цвети – пари дадохме. Репатрираните фондове са нашия дан на креативност, активност и наличност на нашата орбиталност и целеустременост, граничеща с виталност.

Артикулирам още по-ясно – който разбрал – добре, който неразбрал – още по-добре! Всички, мотивирани въпроси към мен имат отговор през числата и цифрите на нашата подкрепа. Незначителна, но част на възторжена подкрепа! Възторгът ни има визуалност – 20 хил. лева награда и със 100 хил лева за подготовка.

Абстиненцията на интерпретациите е трумфиращо недоразумение, което за мен е финализирано с отговорността и синхронността на отговорите ми. Пенетрирането в дебата не оптимизира ценностно смислеността му.

Ваша и концентрична,
Мариана Геогиева, проф., дфн