Сред пущинака, пред бъдещето

Какво си мислите когато видите и чуете един човек, който с първата си среща с вас ви “подкара” с обяснения колко е тежък живота. И накрая на срещата ви поиска пари на заем?

Вероятно, че е мързелив или просяк. Или е един неудачник, който се е предал за всичко в живота си. Но е “осъзнал” че има шанса да ви “има” едни десет минути, които непременно трябва да “използва” и да поиска от ролята си на жертва да направи “капитал”.

Искате ли да срещнете такъв човек втори път в живота си? Ако го видите пак – тръгвате ли веднага на другия тротоар? Искате ли този човек да ви “води” в живота? Бихте ли поверили съдбата си на такъв “екземпляр”?

Никога!

Ние сме силни, ние си го можем, мразим “лошите”, обичаме “добрите”, ние си знаем всичко, но нямаме пари. Ние си имаме вечна мъдрост “ти акъл не ми давай, дай ми пари”.

И ако такива са нашите вождове, ако такива са всички наши “пастири”, какво да чакаме за съдбата на “паството”?

От държава на мрънкащи и вечни жертви никой не очаква нищо. Идва, “свършва” си работата и си тръгва, присмивайки ни се зад гърба.

На мрънкащи пари не дават, защото те са рискови кредитополучатели. Защото те са дали прост сигнал към света – те имат вечни и “валидни” обяснения “Защо не могат да станат нещата?”.

И ако не ми вярвате – отидете в едно село, някъде по света ни, поговорете с хората, седнали на по бира по обяд и ги попитайте как са нещата. Ще чуете оплаквания за “лоши” политици, за лъжливи обещания на “лоши” хора, но винаги с дати от миналото. Утрето го няма – там има безверие и мразена държава, на която те разчитат. С други думи – тя, държавата (всичките други) им е длъжна. А ако стане приказка за единственият (може би го има там) успял в селото той е лош и “капиталист” и искал да се работи. А те никога не са доволни и няма да му работят и ще пият бира, платена от помощи и пенсии. И всичко това под звуците на пуснатия стар телевизор, единственият белег за “другия” живот зад баира. И всички са жертви.
Душите им живеят в миналото.

И всички сме жертви. На другите. Като малките деца.

А ако се върнем в нашия “градски” живот, живян през телевизора – ние няма да открием друго. Репортажи за жертви, за стихии, за някакви далечни богаташи, тънещи в разкош. Картини от свят, който все повече не разбираме. Които инстинктивно мразим, защото не са страдалци като нас. И пак сме жертви. И пак сме деца.

А в телевизора се изреждат един по един, като на опашка, спасителите. И те мрънкат, и те са жертви. И майка България е клета робиня на безброй врагове – “монополи”, “колониалисти”, “соросоиди”, “NGO-та” и целия останал свят. Политиците-спасители, и те са жертви, но искат да водят нас, жертвите по пътя към тяхното спасение, под “знамената на тъгата и злъчта”. Без разлика. Едните ни спасяват от другите “лоши”, другите “лоши” ни бранят от първите “добри”. И мразим всички, притулени в тъмата и простотата на “простия” си свят.

И пак сме с души, “взряни” в миналото.

А времето тече, ние, “спасяваните граждани”, “спасявани” от неуките спасители – между две “спасения”. А светът не спира да лети напред. Ние стоим тихо или весело да павурчето с домашната ракия и мразим “неразбрания” свят.

И ако пак се върнем при селото с мрънкащите. Нали знаете какво става с някой някой ден. Изчезва. Къщите се сриват, покрити от пълзящи растения, ставайки невидими. Животът не спира тук, колите профучават през смълчания пущинак. Вятърът подухва и развява некролозите по портите, разговаряйки с безпризорните песове. Тук часовници няма, защото времето го няма.

Имам един незабравим спомен – някъде, близо до Русе, Русенско в една вечер, отивайки към друга точка от България видях в мрачината един човек седнал на една пейка. Ядеше една чушка и пиеше една ракийка. Сам сред осемте кръчми, които бяха затворени и мрачни. Сред шепата светлини на шепата живи къщи. Сам мрънкащ и нещастен сред остатъците на своя живот и своето минало. Нещастен и неразбрал какво е станало около него и нас.

Това е България, но не е моята! Така не става!

Осъзнавам, че днешна България не е “родила” се за миг. Дълги години на насилствена колективизация и “урбанизация” откъснаха българина от земята му. Крив “капитализъм” “добута” страната ни до ролята на народ-жертва. Систематичното насилие над всеки “неоторизиран” лидер дава своя “резултат” Народопсихологията на българина стана психология на оцеляващия и притичиващия зад прикритието на “спасенията”. Имаме си кастинг, който е негативен и видимо “резултатен”. Примитивни предприемчиви станаха “победители”. Правилата бяха пожелателни.

Споделям общи мисли. Но искам час по-скоро да спрем да си ръфаме чушката на самосъжалението и безсилието. И да се събудим от съня, който сякаш е колективна будна кома.

Спасители няма, няма и спасени!

Не казвам нищо ново. Ако не стигнем до бързо пробуждане и осъзнаване, че успех значи много, много труд и преди всичко уважение към знанието – България ще продължи да бъде жертва. И най-вече прозрачност във всичко и великодушие към пожелалите да поемат наистина честно камъка на отговорността! И честност, дълбока честност пред себе си кои сме всъщност. Инак не става – кръгът се затваря с чушката, ракийката и мъката на вечната жертва. С обичните Белчо и Сивушка все ще сме тук.

Краят на историята с колективното ни прозрение и пробуждане остава открит. Светът не спира да се развива. Никой не чака само-осъдилия се да бъде жертва в мислите си и в живота си. Килията на слабия е лично съградена, пазена и заключвана, от нас самите – затворници и надзиратели на миналото си. Доброволни и доживотни, без помилване.

Има притча, няма новина.

за невидимите протестиращи (или един текст само с малки букви)

това е за нашите приятели от протестите, за които животът е много по-труден

не знам дали шумните вестникарски колонки, хитрите интернет сайтове и десетките хиляди снимки са забелязали едни „невидими“ хора, които идват на протестите. аз не съм видял такива думи или кадри.

простичко е – не е „красиво“, няма жълто, не се „продава“ лесно тази „стока“. няма „пазар“ за човечността днес.

тези лица не са „интересни“, не хващат око, не дърпат внимание. и остават невидими.

от доста време исках да споделя това, което виждам от третата или четвърта седмица на протестите. сред многобройните лица на хора от всякаква възраст, с нас, протестиращите, крачат хора, за които ходенето не е просто човешко действие. за които да дойдеш е усилие, което граничи с това да качиш планински връх.

има и едни други хора – лицата са им изкривени от тяхно заболяване, но душата им е друга – чувствителна и чакаща вечно неполученото отношение като към равни нам.

има и едни трети хора – хората с инвалидни колички. има и деца, които идват сами или със своите родители.

знаем в коя страна живеем, знаем, че тук и сега да „нормален“ значи само „млад, хубав и богат“. знаем, че тези „невидими“ наши приятели са буквално невидими за държавата. в блатото на безразличието преди години една телевизия от чужбина ( ВВС ) дойде да хвърли камъка на истината. помним и херувима със „загрижените“ думи за небългарското отношение на лошите „чужденци“. помним и „загрижеността“ на всички. говоря за „случая могилино“. до там.

могилино е диагнозата ни. оттогава до днес. и само недошлите „лоши чужденци“ не са ни отворили темата пак. за да се повтори историята от 2007.

та в тази страна, където съчувствието е само на интимно, лично човешко ниво – на протестите тези хора с нас.

усмихнати или не – те крачат наравно с нас, влачейки крака, стискайки бастунчетата или въртейки с усилия колелата на количките си. те са тук, идвайки в края на деня на един „остров“. увити със знаме деца и родители с лица, които казват много.

и имат приятели, говорят, оживени са. те не са десетки, те не са стотици в един ден. но те са тук и са стотици, дошли в многото дни на протеста. и идват постоянно.

питал съм се десетки пъти защо са при нас и никога не посмях да ги заговоря. но ги виждам, ние ги виждаме – те са част от нас.

от мой приятел, „заклет“ протестиращ научих за нещо, което е своеобразен „ключ“ за нашите приятели – на едно от многоброините сутрешни кафета са дошли глухонеми – десетина души с шапки и тениски с трикольор. едни много тихи, скрити на сянката на хотела радисън, хора. мълчаливи и незабележими.

моят приятел пробвал да ги заговори. от трудния „разговор“ научил, че връзка с тях няма как да има – нямат имейл, нямат телефони.

в страната, в която хората с проблеми с движението са наречени инвалиди. присъда.

в страната, в която невиждащият е сляп. присъда.

страната, която ние „нормалните“ наричаме присъда и сме там, на площада, за да отменим доживотната ни присъда – се случва нещо, което е невидимо за едни зрящи и крещящо красиво за нас, прозрелите.

тези хора ни казват с присъствието си, че нашия поход за човечност, толерантност и честност има смисъл. тези хора имат по развити от нас инстинкти, защото живеят в дивия ни свят, в който оживяват виталните хищници.

на нашия остров е друго.

това „друго“ не е партийно, идеологическо и фалшиво приповдигнато. това медиите, търговците на образи не виждат – погледът отвътре, насочен към света навън им липсва. не им е нужен.

това е нужно само на нас, тези дето са вътре в редиците на крачещите и гледат през друга преспектива светът.

не ме интересуват оплаквачите и оплаквачките на „безмълвния протест“, не ме интересуват и пошлите броячи на тела, дошли на паветата. (идват ми лоши думи. )

на тези чувствителни, добри, изстрадали истински граждани ние трябва да благодарим – те ни казват повече от всички, че сме по верния път за една друга българия. българия, в която слепите ще бъдат незрящи, а – движещите се трудно – никога инвалиди.

а ние всички, граждани на страна, в която да си различен, не е присъда.

благодарим им! те са ние! и сме заедно !

текстът е публикуван на сайта noresharski.com на 30 август 2013

къде сме днес? кои сме ние?

има само една линия между Българите – обичащи искрено страната ни и другите – обичащи “овцете” – българи.

близо 24 години България е водена съзнателно, целенасочено, привидно неорганизирано към това да бъде страна на робовладелци и роби.

“успехите” са налице – 1.5 милиона българи напуснаха страната. хората, които бяха млади и готови да загубят Родината си – напуснаха България. отидоха да живеят живот, който не са искали. но искат да живеят признати, че са способни да творят ( в ) живота си сами.

останахме – море от пенсионери, малцинства без образование, капсулираната от върхушката на ДПС общност на Българските турци.

и една “шепа” наивници – тези дето си плащаме данъците и вярваме, че ще дойде денят на една нова, демократична и Европейска България.

и след 24 години “експерименти” на “демокрация”, републиканско царедворство и десетина версии на коалиции “вимето на България” ( грешката е неслучайна ) – стигнахме до дъното, наречено днес.

и сега – когато разговорът придобива катастрофични размери ние, “шепата наивници” трябва да осъзнаем няколко истини :

1. нереформираната, немодерна и икономиката й България може да “произвежда” само кризи оттук нататък. няма как 1.5 милиона да хранят 7 милиона
2. нереформираната бкп / бсп търси решение на свойте вътрешни проблеми през конфликт с обществото. ние сме техни заложници днес.
3. нереформираната, не проевропейска България трябва да направи своя ясен и едноизначен избор – европа или азия
4. некомпетентните, ретроградни политически партии дърпат страната ни назад.
5. “култът” към “послушание” и “мир да има” ще ражда все повече деградация на морал, икономика и демография.
6. без свобода на медиите – демокрация няма.
7. да обичаш българия значи да работиш за Родината си всеки ден, а не да глаголстваш пред платени микрофони и камери.
8. миналото трябва да ни помага, а не да ни пречи. драматичното търсене на “светци” ни връща назад. Светци няма.
9. последно, но не и по важност – добрият гражданин плаща повече данъци, колкото и да е неприятно това.
10. политиката и политическото не са “грозни” и “лоши” думи – това са “оръжията” на гражданите в ежедневната им борба за демокрация. демокрацията не е паметник, пред който се прекланяме на кръгли дати.

последни думи – никога не може и никога не е имало 100 % съгласие на всички граждани по всички теми. На България са й нужни 10 цели, които да бъдат “неразрушими” ( всещени ) приоритети, около които да се обединим. всички “национално-отговорни” зомбирания ни връщат към Тъжното Днес.

две мисли на наречената от съветската пропаганда Желязна Лейди – Маргарет Тачър :

Социалните придобивки, разпределяни с незначително или без никакво съобразяване с положените усилия, поощряваха беззаконието, улесняваха разпадането на семейството и заместваха осъзнатия полезен труд и самоупование с порочно подстрекаване към безделие и мошеничество.

Стопанството е метода; целта е да променим душата.

Текстът е публикуван във Фейсбук на профила ми на 8 август 2013

Господ струва 2 лева (случка)

Вчера в центъра на София се срещнаха българиите, които живеят своя паралелен живот. Под нашето слънце и по нашата земя жиееят, страдат и оцеляват доста българии и доста българи.

Не мога и не искам да упреквам и да обвинявам жертвите, които бяха докарани – къде с пари, къде “по съвест”, за да обичат шумно и заплашително “спасителите си”. И ние не сме други – и ние сме жертви, но събудили се.

Връщаийки от протеста взех такси. Шофьорът бе мургав, говореше добре. Аз му бях “брат”.

От типичния разговор на любезен клиент и любезен пътник аз научих, че всички дето протестират са “платени”. Всички дето управляват са едни и същи. че нищо не се е променило в живота му към добро. зле е.

Минахме на “общочовешки” теми. И бързо заговорихме за Господ. Той, моят таксиджия, вярвал в Господ, само в Господ, в никой друг. Ясно – евангелизаторите бяха дали утеха на душата му. Обнадеждих се. Един спасен повече. Всичко му бе истинско – благодарността към Господ ( “и теб Бог те прати да те возя” ).

Най-накрая каза най-важното “Господ вижда всичко”. “Не прави лоши неща – Господ вижда всичко”. “Всичко се плаща.”

Горещо го подкрепих – бяхме се оказали сродни души.

Стигнах до моята точка, пристигайки на посоченото от мен място. Питах го колко струва. “8 лева, но немам да ти върна” ( изрече го наведнъж, хитро усмихвайки се ). Извадих първо 20 лева, после 10 лева от джоба си.

Дадох му банкнотата от 10 лева и му казах “Господ всичко вижда – тези 2 леве не са твой”

Той се сепна, разколебан взе да ми дава съвет къде да разваля парите.

Казах му – “Господ видя всичко. твой са тези пари”. Той не отговори. Не си казахме “довиждане”.

За миг всичко стана “истинско” – от жълтите павета – до Господ – това е разстоянието, което не сме изминали всички.

Тук днес е така : Господ струва 2 лева.

А ние – нищо не струваме…

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 17 август 2013

офшорен полицай

вчера, минавайки покрай безкрайните кордони от полиция, която пазеше една български народ от “друг” български нород и всичките български народи от българските парланентаристи, имах среща.

случайна среща с българският полицай.

момчетата бяха отпуснали се, внесените “почитатели” на тройната коалиция бяха изнесени. другите, софийските протестиращи ги нямаше.

обикаляйки блокадата попаднах на група полицаи, на които им се говореше.

първо попаднах на един полицай, на който му бе ден първи. с нова униформа. отруден, посивял. на мойте думи – “като махнете униформите – вие сте като нас” – той каза – нема работа, станах полицай. бе му някак неудобно…

слушатели на този разговор бяха останалите десетима.

един, строен, симпатичен ми каза, усмихвайки се дяволито : “като ме псуват и съм с униформа – нищо не мога да им направя”.

попитах ги “от кой пазите тези ? нима аз нямам право да мина – “аз съм данъкоплатец”.

спогледаха се.

към мен се приближи един “засегнат” от думите ми и каза ” ти какъв си ?” “заради вас стоим цял на слънцето”

“данъкоплатец – този, дето ви плаща заплатите.”

и реши да ме убие с думи : “ти защо каза на колегата, че е полицай, защото за нищо друго не става?”

казах му – това е твоя интерпретация – “ако бе нормална икономиката щеше да има работа за всички. ти като мен, просто друга ти е работата.”

след което “засегнатият” ме попита хитро : “ти офшорни сметки имаш ли ? защото аз не мога имам !”

с късите си панталони и бялата му риза му заприличах на “офшорен гражданин”.

пак му казах – плащам си данъците – само това правя и искам да жиеея в нормална страна.

попитах го – ти знаеш ли, че полицаите в българия са повече от военните ? къде е според теб опастността ? кой е врагът ?

намесиха други полицаи с техна статистика – тук на полицай се падали 600 граждани, в германия – 1 полицай “обслужвал” 350 граждани.

явно разговорът стана дълъг – “подканиха” ме да си тръгвам….

тръгнах си…

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 17 август 2013

кой страхува орешарски

след близо 70 дни “безплодни” и кротки протести пред прозорците на властта имаме поне един видим, очевиден резултат.

на срещите с “филтрирани” “опозиционни” персонажи орешарски клати глава одобрително с безизразен поглед и събира купчини от папки и кутии със стотици хиляди подписи в своя подкрепа. после рецитира с вяло лице поредица от думи, които са едни и същи всеки път. лицата на “подкрепящите го протестиращи” са тези от фвреуари 2013.

на бузлуджа всички скандиращи името му чакаха орешарски. не отиде при гарантирано контролираните бсп “фенове”, докарани с автобуси от цялата страна. всички го чакаха, бе обещал…

спокоен е само при срещи с шамари и петна и нини. спокоен е и когато до него стои вътрешния министър и коментират колко много обичат народа и как по повод на 40 милиона помощи всемат кредит за един милиард лева.

междувременно орешарски отиде на орешака, за да си купи сладко и нож. бе усмихнат и добре охраняван. това бе единственото му излизане на “открито” от поне месец.

на петъчния театрален спектакъл “народът обича орешарски” ( наречен от миков манифестация ) всички го чакаха с подготвените им плакати, с дългото знаме и “грейналите” си лица. орешарски пак не отиде при “обичащите го трудови хора”. пак докарани с автобуси от цялата страна.

на ум идва само едно.

орешарски не иска да вижда хората с “напуканите ръце”.
орешарски не вярва на своите приятели станишев и местан. плаши се от приятелите на своите приятели.

кой страхува орешарски ? какво го страхува ?

колко време ще живее така живота на птичка в кафез ?

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 19 август 2013

събуждане

представете си – понеделник, събуждате се и се казвате сергей. и за капак – фамилията ви е станишев.

сънен сте – звъни ви местан и реве “пламен ни прецака в петък. докарахме му хора, правихме плакати цяла седмица. йовчев душа даде всичко да е истинско. пламен не излезе при хората.”

звъни ви миков и той ви опява. “к’во му стана на пламен ? 100 автобуса хора с напукани длани му докарахме. да беше стиснал поне десет ръце.”

звъни ви волен “твоя орешарски съвест няма ли ? моите съвестно го подкрепиха. тоя се крие като мен.”

звъни ви мартин. шулц. и той ръмжи, но по европейски. меко някак : “серж, ти откъде го измъкна тоя със сталин по снимките ? за това не сме говорили. ние сме модерни – и ти си модерен и си ни председател” става ви кисело.

търсите йовчев – не вдига. търсите пламен – не вдига. звъните на пламен – пак не вдига. пак звъните. потен сте от звънене.

накрая попадате на моника – вдига. много добре. супер.

била в другата стая – на стотина метра от вас. успокоява ви – донася ви успокоителни думи и успокоително.

успокоявате се. “мандатът бил свършил.”

а вие се събуждате истински – не сте сергей, не сте станишев. вие сте си – и животът изведнъж става хубав. сънят ви е свършил.

пускате гелевизор – оттам говори станишев. няма грешка. вие сте си вие.

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 16 август 2013

“анкета”

по повод на днешната анонсация за барековизацията на политиката в България, бдителни граждани ни напомниха за една интересна и пропусната от тиражните медии и сайтове анкета.

в изследване проведено на края на учебната 2012/2013 година е зададен традиционния въпрос : “Какъв искате да станете ?”

в списъка от професиите било включено по погрешка и името на береков. от тази грешка се е родило нещо ново, изнадващо, разтрисащо не-здравия ни разум.

от попитаните 3210 ( може да са били 0123 ) ученика 93.77 % са предпочели професията бареков пред тадиционните космонавт, фолкпевица, борец, богаташ или журналист.

анализаторите откриват скрити, фройдистки подтици към този наглед паракоскален отговор и екзистенциален избор. размишлявайки, те са открили, че всички други изброени професии и житейски избори са иманентно защитени в професията “бареков”.

писателите, поетите, философите и човеците са озадачени пред изненадите, които крие “живия” животът.

интересна бе и реакцията на университете – днес 10 водещи университета е страната са подали молби в мон за откриване на нова специалност в подопечните им заведения. логично – дисциплината се казва “барекология”.

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 20 август 2013

дума : капитализъм, който е вреден не само за тялото, но и за душата

Ако прочетете статията “СОРОСОИДИ” на автора Тодор Коруев в днешния брой на вестник “Дума” ще усетите “духа” на времето и драмите в душата на автора.

Авторът си задава един прост, логичен и важен въпрос.

Всички пари са наши, контролираме всичко и въпреки това “тези” ни прецакаха – намират отнякъде пари ( сорос и неясни източници ) и ни “цакат”. не е честно !

Коруев : Замисляли ли сте, кой стои зад кулисите на протеста на “качествените, умните, интелигентните…”, чиито представления в София 1000 са вече в третия месец.

Коруев : Стана безпределно ясно, че интелектуалната мощ на протеста се вдъхва от материалната подкрепа на “соросоиди”.

Вторият важен въпрос за автора – ние си знаем добре, че без работа зад кулисите – представление – няма.

А не знаем кой е зад “техните” кулиси. Това е Проблем !

Равносметката : 1 автор – 2 мъки – 3 месеца – 1 драма

Коруев – финал : А тези ценности най-често са свързани с радикалния капитализъм, който е вреден не само за тялото, но и за душата.

Светът пада възнак – коруев с дума в ръка уби 3 капиталистически мухи.

текстът е публикуван във Фейсбук профила ми на 21 август 2013

Послеслов за Денят Номер 100

В живота “справедливостта” и справедливостта живеят заедно, една до друга двете фирми на оценката за едно или друго, което виждаме или преживяваме.

Дали бе справедливо или е “справедливо” на 100-я ден да има към 1000 души на протеста, а в други десетки да е имало в пъти повече ? има нещо тъжно в това да празнуваш юбилей на гнева си.

Да си напомняш, че за Твойте сто дни си дал 10 дни от живота си на кауза в борба със злото. Може би тази вечер не дойдоха хората, които празнуват тъжни юбилей.

Дойдоха “обречените” на протеста. Самоназначилитесе “наивници”, за които протестът няма ден номер, а е част от живота им в последните повече от три месеца.

Делничността на ставащото на площада се оглежда в лъжите на медиите. Мърлява българия днес не може да “преглътне” ставащото по честен начин. От тази гледна точка – всичко е справедливо.

Протестът продължава. Утре ден 101. Символично – първият от вторите сто дни ще са дните – world wide. Може би тази случайност е справедлива.

И нея въпросите за справедливостта намират отговора си по-лесно. кои сме, за къде сме тръгнали, кой ни подкрепя, защо ни подкрепя.

P.S. Странно символично точно днес излезе статията на Икономист за България в ерата “Пеевски”.

текстът е публикуван в профила ми във Фейсбук на 22 септември 2013