За овцевъдите, овцете и територията ни

 

 

 

България днес е като онази Темида (богинята на правосъдието), която познаваме от снимките и картинките – Жената в вързаните очи и с везната в ръцете, мислеща и отсъждаща. С поредица от уточнения – ние си играем на богове, а сме смешни и жалки, зависими от миналото си (някой доброволно, други – не) жертви . Ние сме си вързали очите сами и не искаме да прогледнем за очевидните в XXI век “неща”. В свят, в който икономическа независимост няма, а всички икономики работят през експорт и обмен, а не през самодоволството на вътрешното си потребление, ние, днешна България, една едвам мъждукаща икономика, ние се “борим” да сме “независими”.

Ако в Българската политика имаше и шепа политици, които си бяха изкарали парите и евентуалното богатство дори в минималната и смешна българска “конкуренция”, те, тези вероятно оправни предприемчиви граждани, щяха да са разбрали емпирично, през гърба си, някои прости правила и биха били направили (условността е търсена) някои изводи. И никога нямаше да посмеят да изговорят думите, с които днес пълнят изявленията си с мантри, на които ще им се смеят с глас студентите от университети, намиращи се на запад от земите ни.

В Българската действителност продължава да гъмжи от “стопански мечтатели”, хора, които никога в живота си не са разбрали простите правила с които се изкарва и опазва прословутия “прим” на парите, учен и днес по учебниците, наречен печалба.

Българските политици (ако разбираха) никога нямаше да позволят 25 години да функционира “икономиката на мизерията”, в която за пред света имаме 10% данък печалба, но невидимите разходи на предприемачите са огромни. Защото ако Българските политици, дори не вярващи на местните “умници с очила”, щяха да попитат “своите колеги”, западните политици, по темата и щяха да научат, че парите отиват където е най-сигурно и предсказуемо, а не където само един данък е най-нисък.

Към цялата картинка, след нужните диалози, “нашите политици” щяха да добавят, научавайки, че ако искаш да имаш и да вземеш трябва да дадеш на “капиталистите” единствената “стока”, от която всички разбират сигурността или предсказуемостта. И щяха да разберат, че да говориш пред “местен” микрофон, в XXI век, е все едно да говориш пред света. Илюзията, че сме село на цивилизацията (дори да е вярно за икономиката ни и тежестта в световната), е само голямо заблуждение, в XX| век – всеки е слушан, дори когато говори за бабата и дядото на братовчеда пред селската радиоточка.

И накрая – ако Българските политици искат да вземат повече от овцете, които искат да стрижат по 10 пъти на година, има едни закони, наречени природни, които слава Богу, не се гласуват в Парламента, и които не позволяват да ги прекрачиш. Не се ли грижиш за овцете, овцете умират. В нашия, Българския случай – добрите “овце”, от които може да има вълна, масло, мляко – просто емигрират и отиват да си продават вълната и млякото си на по-добри скотовъди, които не са светци, със сигурност. Но са по-разумни от нашенските.

За местният пазар остават само кожите и костите на дръгливите и полуживи животни.

Ако Българските политици слушаха учените, знаещите и успелите не само тук, а не Учените и “експертите” от прашните лаборатории – те щяха да разберат – едно общество не може да бъде описвано или разбирано като парчета, които “функционират” сами за себе си. Картината е безкрайно сложна и не подлежи на проста формализация, а камо ли на описание и кратки партийни програми, приличащи на кърпени вълнени чорапи модел “баба ми ги плете”.

С всеки изминат ден, сложният организъм на обществото и на държавата ни умират по малко. След всички думи, след огнените лозунги и пищните отчети за успехите, животът, който водят анонимните избиратели не става по-добър. Храненето с мантри може да е супер за телевизора и за рейтингите, но не е онова, от което живеят “гражданите” и “селяните”.

Пътят на България може да минава през Европа, но истинските принципи отдавна са разбрани от всички успяващи страни по света – и са безкрайно прости – дай свобода на предприемчивостта, контролирай прозрачно и безпристрастно и събирай парите. През кои принципи ще го постигнеш – това е вече въпрос на инструменти – леви или десни. Тук дясното е центъра, лявото – по неговите категории – дясно. Центристи са тези дето се чудят какви да бъдат и са се нарекли такива. Море от политици без политики, разглеждани като система, в цялост.

Тук някъде, но не по важност в края, Българските политици щяха да са разбрали – ако няма образование и образовани граждани, в XXI век – успяла държава няма. С Белчо и Сивушка и работата с успеха им, мантрата за успеха е свършила като история на успелите държави отдавна. Ако Българските Университети и средното образование продължават така да миришат на минало, много скоро химнът на България ще трябва да бъде сменен – земният рай ще си е тръгнал. Пък и езикът, на който ще се пее новия текст няма да е ясно кой е. Това – технологии, иновации, конкуренция, инвестиции са празни думи ако няма последователна политика десетилетия напред.

Явно разпадът на атомите на комунизма по клетките ни ще ни доведе до разпад, който ще е пълен. Държава, работеща дълго на “принципа” “ден да мине, друг да дойде”, няма. А ако е нещо, с което я описват – то това е територия, географско обозначение. Натам сме тръгнали.

Единственият прост съвет към политиците е – попитайте овчарите за тяхната политика към стадото им. Вероятно отговорите им ще ги учудят с “парадоксалността” им. Оттук нататък следват законите на мисленето – вероятният им резултат – размислите и изводите.

Разбира се, при допускането – среща с овчаря с мислещи.

Следизборно

 

 

 

 

Тъй като иде зима, знам и за поговорката “ден година храни”, а изборите са добра възможност и за следизборни търговии(ки), споделям някои мой намерения, които са описвани в литературата (икономическата) като Business opportunity на Английски, по нашенски – “напреко” – жив келепир.

За изборния ден съм си приготвил цял наръч от снимки на всички лидери. Ще събера надлежни автографи и ще започна следизборна търговия със снимковия материал, “осветен” от подписите. Проверка със Закона показа, че това не е инкриминирано дело. Най-скъпи в моя пост-изборен аукцион ще бъдат снимките със солени следи от крокодилските сълзи на всички загубили.

Също имам още една идея – продажба на мускалчета със сълзи на лидери.Традицията с мускалите започва по свидетелства на Алеко Константинов от Бай Ганю.

Мисля, че това ще бъде супер успешен пазарен ход, съобразявайки се народопсихологията на “материала”, която не е мръднала на йота от времето на Алековите разкази за гасените свещи, но пък ще се оцени от всеки избирател “по достойнство” да има в своята колекция сълза от лидера си.

Както можете да допуснете – някой няма как да докаже кой с коя сълза присъства в мускалчето. Морската сол е все още много евтина, водата – също.

В добавка, мой приятел – океанолог и специалист по солените разтвори ще издава на място сертификати на солените снимки и разтворите от името на фирмата му ЕТ “Солена сирена”. Печатът бе готов днес.

За загубилите изборите лидери съм приготвил по един сувенир – чадъри за министър-председатели на правителствата си в сянка. По познатия английски модел.

Останалите идеи ще запазя в тайна. Но са от същия пост-изборен “клас”.

Пара да капе, би казал нашият Бай Ганю. И е прав!

Все пак животът продължава и след изборните полу-нощ – полу-ден

България – световен законодател

 

 

 

Наближава денят, в който България ще бъде домакин на Световния Конгрес на сценаристите, режисьорите и препитаващите се от латино-сериали.

България от предкласическа и следваща стандартите и форматите на жанра, става законодател. До нас идва информация, че по цял свят се надигат гласове срещу местната латино-дилетатнщина. Всички, дори влюбените в сериалите и в себе си по света, признавали – ние не ставаме за нищо. В България има просто незабравим стил и класа. Страхът от гладно съществуване ги водел към решенията да дойдат в България и да направят своя конгрес и обмяна опит!

Световната новост се криела преди всичко в утилизацията на някой герои от сериалите. В Българските сериали героите не само възкръсвали, но и умирали по забравим за публиката начин.

Реинкарнациите и вечният латино-живот били по тази благословена земя нещо повече от ежедневие. Феноменът масово латино-зомбиране им бил непонятен, също.

Колегията от латино-сценаристите била учудена и стояла като тресната в ъгъла на занаята си. Битките между Кличко и Пулев, при цялата им водевилност и драматичност, не успявали да ги разколебаят в признанията им. Българите били недостижими.

Да бъде горди(,) Българи!

Бареков: Името “Евромайки” е патентовано от Патентно ведомство
А калинката Калина искала да краде майките и еврото едновременно.

Драма и латино сензация, едновременно.

 

Във вица и по пътя

 

 

 

Оставам със засилващо се усещане, че живеем в екранизацията на вица за Българина и Ада. Според версията на този черен хумор, в ъгъла на българите, служителите на “учреждението” живеели най-добре. Там всичко било на самообслужване. “Съжителите” се подпомагали взаимно за по-интензивното “осмисляне” на греховете си.

Адът на земята е визуализиран в България днес. Пътят от седем милиона мнения за бъдещето към “комасацията” им продължава.

Наречете го наказание или страдание, наречете го прозрение или просветление, наречете го катарзис или дълбоко изживяване. Все тая е, но явно това е единствената общонародна задача, която стриктно изпълняваме.

Опитът на една държава да НЕ живее през приемственост на добрите практики, да се поучи от чуждите грешки през мисъл и съобразяване, да се обучава постоянно, да се учи от грешките си и да ги поправя, продължава. Опитът уникални шефове на племена да ни “оправят” продължават.

Наглед всичко е просто и е ясно на всеки, но в днешната ни реалност всеки е решил да се спасява поединично. Точно такава територия не се нарича държава, а бивш съюз на разпаднали се племенни съюзи. Животът ни на гета, племена, чети и дружини, преследван като “модел” сега, рано или късно (по-скоро рано), ще ни заведе (по видим за всички начин) до края и пропастта, над която сме се надвесили. За яснота – днес един човешки живот и неговото бъдеще струва криво-ляво 20 – 30 евро (толкова били “тарифите” на глас по изборите според медиите). Само това е ужасяващо доказателство къде сме и кой и сме днес.

Но и това не ни стига и искаме нови уроци. И ще ги получим – поединично и колективно. Няма нищо поискано силно и искрено на тази земя, което да не е получено. И това ще научим.

От гледна точка на процесът на промяната в човека – това е единственият път, по който можем да стигнем до вярната точка – осъзнаването. И прошката, която сваля от раменете на мислите ни мъстта и реванша, но не отменя правосъдието.

Гледано философски (ако можем) – ние вървим по верния път. Лицата на никой в този разказ нямат значение. Колективното (през мнозинство) прозрение е единствената цел, към която сме се устремили. Но не просто мнозинство на биткаджии, а на колективното прозрение – примиряваме се и приемаме правилата на света, в който днес ние виждаме богатството, лукса и относителното спокойствие, а не виждаме страха от закона и стремежа към истината. “Частичният” прочит на чуждите реалности само замъгляват мислите ни.

Вицът продължава, многосериен е тук. Остават нашите задачи – крачките в мислите ни, което в психологията се нарича промяна. Промяната, от която се нуждаем колективно, но преди всичко лично.

Във вица и по пътя сме.

 

Оглушителната тишина

 

 

 

Ако някой можеше да мери тишината, и вакнахалията и шума й в душите на мнозинството българи – той би си счупил уредите. Разнопосочните, отричащите се, налудните и нормалните мисли реват като изпусната река или язовир. Грохотът е оглушителен и е “видим” в една привидна тишина.

 

И ако досега дори информираните, трудно “овладяваха” пороя от събития, то в последните дни – комбинацията от инсталираната “банкова” криза и отчаяното желание да се удържи властта, сега, в последните дни дори и “произвеждащите” са все по-задъхани.

 

Ловенето на риба в мътните води на новините – получи ново продължение. Следват леки повишения на цените на парното, топлата вода и тока. На фона на спасените от политиците банки, това ще се преглътне като традиционната лятна малка чаша с отрова. Все пак парите са спасени. Принципът бий го десет пъти на ден, а после му дай ваканция със (само) 5 удара на голо работи!

 

Следва нова седмица, в която Кашпировски (имаше и такъв (е)ВАНГЕ(лизатор)) само може да се учи как се управлява безпроблено безсилието. Новата перестройка не спира,.А времето си тече. Оставка няма, защото е рано. Има работа за вършене и пари за усвояване.

 

Безкрайната предизборна кампания, започнала на 14.06.2013 продължава. Целта спокойният и разумен избор на Българите да не се състои не е отменена от никой. Животът под постоянните сирени на политиците стана стандарт. Сред мненията за страшното или прекрасното бъдеще (както дойде) на гледачки, сеизмолози, финансисти и Ванга.

 

Едва ли в Европа има такъв народ, който да оживее след подобно изпитание. но ние можем и продължаваме да “ковем историята на лудостта си”, късайки мъчително от себе си спомените, които цялото минало и лицата му ни тикат като бъдеще.

 

Най-трудната промяна е раздялата с миналото в нас, самите. Освен, че пътуваме към решенията си, времето на земята ни тече. “Те” ги броят в мандати и парламентарни сесии, ние в години на фискални грешници данъкоплатци. Родина. Сред оглушителната тишина на мислите в нас.

 

(С)трес тест

 

 

 

Помните ли кога се случваха най-големите “премеждия” в историята на Украйна преди да стане “демократичния” аншлус на Крим? Вероятно си спомняте петъчните артилерийски подготовки и драмите, кото се случваха в събота и неделя когато омаломощената страна Украйна едвам се връщаше към себе си. А Русия си бе поръчала Крим на “зелените човечета” и те й го “доставиха”.

Днес у нас по тази “технология” поръчаха банка и почти я доставиха на поръчителите, спасявайки със “страничните” ефекти една “гнила ябълка”.

Днешната “банкова криза” е едно истинско, братско творение и добре познатия ни “приятелски огън”. Този стрес тест на държавата, на политиците, на банковата система не произведен и незабелязан от държавата, която и без да го имаше се клати, пяна от газови колики в главата и в мислите си.

 

Цялата първосигнална реакция на всички (с минимални изключения) казва само едно – в царство, в което всички са бивши или настоящи управници много малко трябва да се обърне средата. Да се превърнат възпитаните жертви в бранещи малко останало им. И да потърсят спасение – при отбраняващи ги жертви, наречени политици.

 

Заради което красивите думи за стрес теста на банковата система се оказаха братски “трес тест” на държавата, която живее в режим на оцеляване. От премиера – до последния опозиционер.

 

Малките изключения от масовата паника само казват едно – докато ни управляват партийни експерти, а не знаещи – все ще е така. И докато партиите са майки-закрилници на жертви – ще избираме жертви, спасяващи ни от нас, самите, себе си.

 

Докато разговора за България и Русия и Запада заема мислите ни, а не просто и само за България – ще все така. Държавата България ще тръгне да се променя, когато ние си изберем и избираме трайно и дълго не управници, а държавници. Не партийци, а мислещи, знаещи и обичащи България. Обичта към България не се пише по партийни програми, нито се демонстрира с тъпани.

 

Трес тестът е в главите ни, а там е пълно с нерешителност, обърканост, и застрашаващ ни (вече) физически заплашваща ни неопределеност кои сме ние. Обичащи Русия, България, Европа едновременно. Или хора с ясно разбрани и прости, но казани публично, ясно интереси. Дано го разбираме.

Ситуационна трагедия

 

 

Започвам с клишето, за да съм ясен на себе си. За сега в света е най-популярна ситуационната комедия. Смях на корем, веселба, хубави хора и радости. Пуканки, кола, чипс.

От как пукна черешовото топче на протестите, до ден днешен сме в режим “априлско въстание” – версия 2014. Хуманно, без жертви, но с кървави писма, хвърковати чети и апостоли с революционни окръзи.

А империята си стои и “произвежда” “титанизъм”. Стока, нова на пазара на овчедушието, широко рекламирана, маркетингово не позната и вълнуваща умовете и екраните (най-вече) на телевизорите. Татаничните битки между деспотите на медиите, величавите политици и “обществеността” не са се спирали, но през цялото време джапането е виртуално, а версията 2014 на въстанието е стрелба с цветни топчета, наречена пейнт-бол (оцветяващи топки).

От досегашният ход на въстанието става ясно, че нищо не е ясно и че въстанието не бърза да роди свободата. На въстанието не му се въстава, гледа му се. Става ясно, че е все по-неясно кой е по-добрият или кой по-лошият. Става ясно, е има стратегия, която е игрална, величава и най-вече телевизионна драма, объркваща не-въстаналите все повече. А на титаните им се водят битки с оцветени топчета – за радост на публиката, която си плаща най-скъпите билети за “театъра” – със животите си, които изтичат между сцените, когато те остават сами и проклинат съдбата (която сами сме си избрали).

Или както казват политиците – този мач сме го играли вече. Мъка, банка, мъка, народно недоволство, умни хора дали парите си в глупави банки. Държавници, които знаят за природата повече от природо-изпитателите. “Водата е виновна”, “природата си прави шеги” (и убива). И после пак – мъка, загрижени банкери, мъка, политици-спасители, мъка, стари кримки-пак спасители, мъка. Вместо овации между сцените – хор на ревящите, а не на смеещите се. Актьорите ревящи, политиците плачещи, народът – немеещ и задаващ си въпроси. Вероятно зреещ величаво.Без кавички. Истински.

Ситуационна трагедия. Нов жанр, в който умират зрителите, а оживяват само актьорите (дори и загиналите по сцените в сериала). Остава само един въпрос – ако за пети път отиваш с болницата с опарени от печката ръце и обясняваш – мислех, че червен светофар и го пипнах и ме боли, помогнете ми – вие този какъв си мислите ще го броят “пациента” докторите? Към кое отделение ще го заведе пътеката на ексклузивната здравна каса? Професионален изследовател или прост луд – какъв е той?

А ние титанично изследваме жанра, родил се само преди 25 години. Ситуационно и трагично.

Неимунизираният Хамлет

 

сара бернар 411px-Bernhardt_Hamlet2

Portrait of Sarah Bernhardt as Hamlet, 1880-1885, Lafayette Photo, London


Имам усещането, че заживяваме в странен микс от събития – всички водещи мъдреци на времето имат свои мечти – да върнат историята към любимите си събития и да ги преживеят, колективно, с “народа си” – като лидери и вождове отново, следвани от “своя” народ, които те ще спасят.

Проблемът с трите морета приключи, вече сме на два океана. Остана последният – народът бързо да се размножи, давайки простор на мечтите на бленуващите “светлото бъдеще” лидери за поне четири народа Българи. “Днешният” народ е сякаш нестигащ, неподелим.

Днес “битката” ни е да се случат едновременно Девети септември 1944 (за тангризма, Сидеров и Бареков), десети ноември 1989 (за мнозинството на будните и обърканите, но осъзнали се), 1997 (за вехтите демократи) и априлския пленум 1956 (за много вехтитете от “лявото”).

Един народ май не стига на никой – трябват им четири народа – та белким се утешим с национална хармония, щастливи лидери, и всеки народ – в своята нирвана, която е “поискал” и получил. Греша ли, привижда ли ми се, не знам.

Сякаш четири Българии искат да живеят едновременно и в небивала хармония. Мечтата за нирваната не ще да си тръгне ей тъй, на.

Историята завъртя шейкъра си – и “произвежда” ново ястие. Мечтата да се върнат яйцата в черупките и да започнем отначало готвенето на омлета и с тайната надежда за поръчката “яйца на очи” започва бавно да отминава в мислите. Но ще прекараме дълго в състоянието “сърби ме, но като се чеша много ме боли, но пък не се търпи”. Хамлет без имунизация на разума. Шекспир по български – версия 2014.

Заушката и варицелата в политиката са детски шарки, но карани на стари години са кошмар. Както става все по-ясно – инжекции- имунизации за наивността и глупостта в Историята явно няма. Няма Червен Кръст и спасители за пожелалите да се самоизлекуват по “бабешките рецепти” в историята.

Детската болест на “демокрацията” ни, че с малко труд и с много лъжа може да стане много и успешно всичко напуска мъчително мислите ни на растящи бързо деца.

Имунизациите са спасили света. Ние го научаваме днеска и ни личи в борбата да съберем несъбраното от никой и дивата болка на искреното страдание от битката за колите, часовниците и дворците преди успеха и предхождащите страдания на грамотността и просвещението.

Катарзстан

 

карта - 2 index

 

Няма такава страна, но си я измислихме. Няма такава държава, но я обитаваме. Няма такъв народ, но сме му жители. Няма такава реалност, но я дишаме и усещаме с кожите си. Няма страна, в която всички са жертви – от управляващи велможи – до крепостни граждани, но тук е възможно, дори е полезно за всеки.

Цяла година тук, покрай нас, бе страната на катарзисите. Страната, в която 25 години ходи из “пустинята” на “демокрацията” и се пита дали е вярно Библейското “предписание” за ония 40 години в пустинята, в която живяхме.

Някога, преди близо 25 години, в Града на Истината, преди да се превърне накрая в карикатура, мина един млад чуждоземен журналист и ни питаше “Кога ще се промени Вашата страна?”. Наивно му отговаряхме “скоро”, после “4 – 5 години”. И накрая, “помъдрували” – “едни десет години”. Не си вярвахме, “дадохме” му много. Той се усмихна и си тръгна. А ние останахме нахъсани и вярващи в края на всичко, от което бягахме. Градът на Истината все още не се бе превърнал в своята карикатура… Бяхме наивници, а те, “проектантите”, калкулатори.

Минаха “само” 25 години, децата станаха възрастни или напуснаха България, старите и оживялите комунизма, умряха. Ние добутахме и открихме колко бе прав журналиста, който се подсмихваше преди 25 години на същите, днешните жълти павета.

И сякаш сме в началото на онази 1990, когато всичко бе пълно с надежди и изглеждаше просто.

Днес, след като криво-ляво същите комунисти, вече преоблечени и “диверсифицирани” (като газа) решиха да си дадат катарзиса под формата на оставка, ние разбираме. Там сме, където бяхме преди 25 години. Пред нищото и пак с надежди, но вероятно доста по-мъдри.

Доста дни от последните 365 в историята на България имаха в тайните си мисли деня на тази реална Оставка, която ни настига сега.

Единствената разлика, че на доста змии им изпадаха зъбите и доста отрова по пътя изкапа, а доста маски се изкривиха и паднаха. И вероятно, сме малко по-мъдри. Със сигурност – по-стари.

Не зная защо не се радвам на ставащото около мен, защото покрай годините идва и скепсиса и тъжното прозрение, че съм живял в Катарзстан. Страна, невъзможна в ничии описания и предвиждания, но случила след “професионалните” проекти на знаещите да връзват с белезници времето, и да опаковат белезниците с красиви кордели.

Оттук  нататък – бързо ще оттече в канализацията на емоциите всичко ставащо в душите на несъгласните , но следва делникът и онези 15 години от митичното Библейско пътуване до Обетованата Земя.

Не е време за радости, за мисли е време, за размисли. Да останем сами с честността си и да си помислим защо сгрешихме и да прочетем Смирненски.

Другото (както казват Светите книги и поетите) са сълзи, надежда, вяра и любов.

Време за катарзис е. Истински, интимен, във всеки у нас. За да изчезне от картата на животите ни ужасяващата страна, в която живяхме с “красивото име” Катарзстан.

Време е да се събудим! За да оживеят и душите ни! След всичките празници на лъжата, подменените думи и смисъла.

Време е! Дано можем да се събудим! 25 години отминаха от “похода” ни. 15 останаха.

Време е! Трябва!

Текстът бе публикуван и на: ureport.bg

http://ureport.bg/16910/2014/06/10/mnenie/katarzstan/

 

Пред изпит, който е избор

 

 

страх вяра images

 

 

Девет дни преди да отбележим една година от началото на протестите – ключо-държателят на Българската “демокрация” – ДПС реши да освободи напрежението и резна демонстративно с клещите на хладнокръвната “патриотичност”, пред.камерите, брачната халка, оказала се в последния момент не златна, а пиринчена.

Мандалото, което ДПС е имало през армията на контролираните си избиратели, щракна. Редът на ДС удари по масата и отново доказа очевидното – любителите са побеждавани от професионалистите. Какъвто и да е професионализмът. Дано инстинктите на мнозинството Българи позволят на следващите (много скоро) избори да се появи мнозинството на Разумните, а не на поредните спасители, кърпещи старата абичка на “демокрацийката” ни.

Никой и никъде не е построил небостъргач от кирпичените тухли на старите и милите му къщички. По света старите къщи са музей, а не повод за само оплакване и кълнене на новото. Модерността и старото трябва да съжителстват, а не да спорят за “собствеността” над настоящето.

Единствената причина, извън емоциите и сантиментите, да бъдем в днешната будеща само погнуса и усещане за нещастие у всички ситуация е неспособността на мнозинството Българи да разделят Емоциите от Трезвите мисли. Емоционалната ни незрялост, “култивирана” системно в годините назад ни пречи да се разделим от вечното (и толкова човешко) състояние на разбиране на света около нас като несправедлив и лош специално за нас, Българите. Светът е един и същ за всички, но неспособността да го “прочетем” по рационален начин ни връща постоянно назад, обричайки ни да живеем в самосбъдващото се “наше” пророчество за “тежката” ни съдба на “обречени” и вечни жертви.

След днешната рязка промяна на “картината” – ние отново сме пред своя избор за само-определение като жертви или не. Отново сме пред избор, който ще бъде съдбовен изпит. Ако не го издържим – никой няма да страда за нас – ще си проговорим урока, и пак ще трябва да се явим. Ако не разберем, че сме повтарачи – ще си продължим страданието и ще сме наистина “професионални” жертви, каквито сме днес. Осъзнато или не – професионалисти в самосъжалението и кълненето.

Отново ще се появят констативни коментари – Доган и Местан управляват държавата. Те направиха видимо безсилието на всички. Формално това ще в вярно, но истината е винаги в невидимото, което обикновено е очевидното, с което сме свикнали. Докато в България няма съгласие между всички, желаещи искрено (а не двулично) промяна и не се стигне до съгласие за шепа важни национални приоритети – то тези, които са се договорили на тъмно за техните приоритети – ще ни управляват. Така както се случва до днес.

Една държава е успешна за всички ако се управлява през приоритети, договорени и следвани публично.

Държава, управлявана от тъмни договорки, е нещастие за мнозинството и Елдорадо за шепата договорили се.

Редът побеждава безредието. Дано повече Българи го проумеят. Друг път към по-добрия живот на България няма! Проумяването на този прост факт е свързан с Промяна в мислите и в правилата, в която всички са равни пред закона. И правилата важат за всички. Комунизмът, който не си е тръгнал в мислите на мнозина е живот през изключенията.

Истинският, важният, единственият, главният “герой” на успелите държави е Малкият, анонимният Човек.. Там, където важните са вождовете, съществуват винаги два свята – този на говореното, разказваното и другият, на реалностите, които са срамни и са постоянно състезание “сървайвър” за мнозинството на мълчаливо съгласилите се на живота с правилата през изключенията.

България е пред пореден избор. Животът сред и през Лъжата трябва да свърши, а това е всъщност Изборът на успелите по света нации и държави. Този избор е най-лесният и най-трудният в годините на модерната ни история.

Изборът е “Европа или Евразия”. Сложните и подменящи реалността думи само прикриват простотата и съдбовността му. Всъщност този момент е края на “прехода” – последният смокинов лист от тялото на голата истина пада.