На един шекел разстояние

 

 

Животът и това, което виждаме, винаги носи в себе си една клопка. Илюзията, че виждаш и чуваш и си разбрал всичко и фактът, че живеете в един и същ момент с един човек и си говорите, крие измама. Оптическо и ментално недоразумение, от което тръгват интерпретациите и разминаванията ни. А уж сме видяли едно и също..

Тези дни българският премиер е в Израел. Страна, която живее откакто е създадена в постоянна война сред пустинята. Израел е рай, заслужен от труда на народа, който винаги е бил гонен, преследван и убиван. И именно – живеейки под постоянните заплахи за ракети на палестинците, евреите имат страна, в която всеки отишъл се възхищава.

Дали защото са чели и разбрали Библията или защото войната ги е научила на солидарност, или заради мъдростта да разбереш, че сам не можеш да постигнеш нищо – евреите са пример за света. Най-мразеният народ, който дори го знае, но продължава да успява.

Само чуйте какво казва президентът на евреите, онези дето имали много пари: „Това, което научихме е, че най- голямото богатство са хората, истинската валута е знанието, а не парите“. Ще кажете поза, дипломатическа хитрост, реклама. Не, напротив – ако прочетете книгата “Нацията Новатор” на Дан Сенов и Сол Сингър (издание на “МАК”) ще разберете защо Израел е нация-чудо. Когато имате възможност да я прочетете – ще разберете, че Шимон Перес не лъже. Ще разберете и защо високо-технологичните израелски компании изпълняват поръчките си, а служителите им работят с бронежилетки и успяват, съобразявайки се с бомбите и бизнес задачите. И защо най-добрите и успешните предприемачи са от средите на бившите служители на службите, изкарали по поне 6 години служба.

И защо Перес може да си “позволи” да каже: „Ако днес искаш да бъдеш лидер, не се опитвай да управляваш, а да помагаш“.

И всичко това, и всичко останало, което знаем за Израел казва едно – в Израел най-голямата ценност е човека, гражданина, предприемача. Заради който държавата е чудо и е успяваща.

От другата страна, от страната на слушателя е нашият Орешарски. Той какво си мислите, че е чул? И какво е разбрал? Съгласявал се е, кимал е с глава, но не го е разбирал. Защото тук, в нашата България “ценността” е друга – държавата. Преразпределянето от името на “глупавия” и незнаещия нищо данъкоплатец. Така нареченият гражданин има една задача – да плаща данъците си и да не мисли. А данъците да са по възможност повече. И да не “политизира” – като обичат да казват комунистите. Политиката за умните глави, за тези дето са годни само за преизбиране.

Та да се се върна към началото на текста. Орешарски е слушал Перес. Перес му казал нещо. Орешарски му завидял на уредената държава и не се замислил защо е така.

Разликата между казаното от Перес (и неразбрано от нашия) и това, което е днес е България е много просто. Главното в действията на “нормалния” и загрижен за страната си политик е “малкия, инициативен човек” и това как да му помага държавата. В центъра на мислите на пост-комунистите е “малкия беден човек”, които винаги бедства и винаги се нуждае от спасител, само-нарекъл се тук държавник.

Илюзията, че Орешарски е чул Перес е пълна. Двамата се грижат за два вида граждани. Българският за нещастния, жертвата, Израелският – за успяващия и инициативния.

А инак – в Израел на всеки ъгъл има войници с Бронежилетки. В България е “пълна демокрация” В Израел “отглеждат” граждани, тук “отглеждаме” спасявани.

В това е разликата и е много е “малка”. Цивилизационна пропаст.

Оттам е простата причина – евреите да умеят да направят от пустинята рай, а ние от раят – пустиня.

Не е от “чипа” (генотипа), от “майндесета” (нагласите, културата) – комунизмът не познава човека и го мрази. Мразеният капитализъм дава жезъла на анонимният можещ и инициативен.

Орешарски срещнал Перес. Не, ментето срещнало “оригинала”. Говорили си нещо и се разминали.

И е просто, нали знаете – да дадеш свободата на многобройния можещ. А не да спасяваш ежедневно произвеждани и рециклирани през пропаганда жертви. И да не крадеш, а да даваш Свобода.

На Анонимния Инициативен!

P.S. Шекелът е националната валута на Държавата Израел

Текстът бе публикуван на сайта ureport.bg, също.

http://ureport.bg/12782/2014/05/21/mnenie/na-edin-shekel-razstoyanie/

Да преведеш Шекспир на ескимоски

 

 

Мислите на нормалните и смислените се възбуждат от смисъла на думите на други смислени и разумни хора. От общуването, от разговора и споделянето. Доживяхме до времената, когато бунтът на мислите е срещу безсилието на безсмислените мисли, които ни обградиха в една все по видима обсада. Заобиколени от хора-метафори, произвеждащи свят на сенки на мисъл – през наколни думи, непреводими на чужди езици. Задача, невъзможна – да преведеш Шекспир на ескимоски или на суахили или друг език на туземци, каквото сме виждали само по филмите или сме чували въобще че ги има.

Все повече имам усещането, че заживяваме в страна, в която тези със странните думи между устните си са ценители на класика Шекспир, а ние – неразбиращите ги – ескимоси.

В бараката от летвите с тройките, която построи наскоро Клисарова, все повече се чува гласът на “Шекспироведа” и  класичката-граматичка, спортната Мариана.

Днес сутринта “денят започна” с доблестната вице-Попова, прозряла с късна дата с кой е влезнала в отбор да “управлява влака”. Малко по-късно намиращата се “в съзнание” на обреченост пред дълга, Мариана победи смисъла, размазвайки го на негов терен, с 1000 на 0. Победи себе си, убеждавайки ни – астрономите са смешни когато търсят странни обекти в небето. Тук ние ги виждаме дори с невъоръжените си очи, а онези наивници си играят на наука и въртят телескопите в тъмното, взирайки се в точиците.

Не искам да изземам територията на лекарите и психиатрите, но на пръв непрофесионален поглед, картината около нас придобива образ на разговор на изпуснати от клиника на душевно болни, които са превзели мегдана и цялата сцена, заобиколена от димящите скари, сред балоните и знаменцата, сред листовките, песните и обещанията.

Все повече се убеждавам – трябва да уча ескимоски или трябва да си върнем колективно здравия смисъл. Пред избор(и) сме, наистина.

Незабележимото в ежедневието напускане на разума, което в годините се трупаше, днес става все по-очевидно и обиждащо все повече хора, приемащи в отминалото време компромисите на малки хапки.

Някъде, по пътя до днес, хуморът и иронията заместваха гнева, успокоявайки като с нежна упойка, разума и смисъла. Днес добродушните реакции ги няма, някъде са отишли, заместени от несъгласието в мислите, загубили сякаш смисъл.

Болезнеността на осмислянето минава през срещи като днешните. Фалшивото и илюзиите, приети за стандарт, някой ден стават страшна реалност.

Спасителите стават неспасяеми. А зрящите – все повече виждащи и разбиращи, че езикът, на който уж си говорим е все повече непознат..

Пътуваме от кебапчето – към смисъла – през овациите, лежанките, зъбите, летвите, космически пенсии и заплати, през заетостта (временната и постоянната), през ре-индустриализацията и борсата на гласове. През миграциите от ляво на дясно и обратно – от дясно на ляво – тъй както дойде. Припомняйки си ранната “демокрация” когато всичко, почти всичко беше едно “тука има-тука нема”. През “придобивките”, които ни отхапваха от живота по малко. Затваряйки кръга и шеметно завръщайки се в миналото. Откриващи “прозрението”-уравнение: “кебапче+лъжа=лъжа” дори “кебапче прим” не прави. На суахили няма да се разберем. С езика на местния “Шекспиров” кръг – съвсем не става. България просто иска честност, грамотност и знание. Езикът е на истината, може и на български да се говори през него.

Смисълът ще победи метафората, в която живеем когато дори в ежедневното общуване са ни нужни преводачи. На езика на здравия смисъл, забравяйки ненаучения ескимоски или езика на някой остров. И Шекспир – само в оригинал. Или обратното – загубих се в езиците. Но трябва да се разберем на кой език ще си говорим, за да продължим – инак не става.

 

Денят на “прозренията”

 

 

Ако дори не сте задълбочени в новините – днес е много специален ден. Ден на прозенията. Ден на откритията. Денят на победилата неволя.

Денят на загубата на илюзиите пред лицето на реалностите. Краят на евроскепицизма у политиците. Денят на Европа по никое време.

Денят, в който всички се втурнаха да са атлантици. Про-западни, прогресивни. Прозряли какво правела Русия в Украйна. Възстановили в паметта си Натовската ни принадлежност. И лошото, което носел “Южния поток”. Същият поток от събития, който се случи, защото именно България подписа последна договора и сглоби мозайката на Путин и Русия, която целеше само едно – да заобиколи Украйна. Ако не помните.

Днес е различно. Войната в Украйна започна под маските на “зелените човечета” и всички разбраха кой се крие зад безликите лица. Русия, която днес не иска да заобикаля Украйна, направо й гостува – през свойте войници, по разпозната от всички “кримска формула”.

 

Ангел Майин се плаши от Русия и самолетите й. А неговата  “Дума” кълне “натовците и американците, и комлексарите”.

Много скоро ще чуем и нови “прозрения” и нови “открития” на преродили се “атлантици”. Очаквайте и много думи за Европейски ценности, незабравими битки срещу руснаците, нали помните Дянков как “пляскаше”, а днес е много важен именно на “плясканите” руснаци..

Защо ли? Какво накара всички “отговорни” политици да се “преосмислят” и разболеят от евроатлатизъм? Шефът на НАТО май си тръгна от България,  а с него сякаш си тръгна потока от нечии илюзии.

Пред Руското посолство в подкрепа на Крим и Украйна протестирахме 20 души, от анонимните.

 

 

Украйна и ефектът на доминото

 

 

Вероятно всички си даваме сметка какъв е всъщност залогът “Украйна” и за поредицата от исторически, драматично тектонични по характера си промени в цяла Европа и светът въобще. Събития, които категорично ще доведат до бързи политически ефекти и над днешната наша, Българска, картонена “политическа колибка”

С края на Янукович, за Москва настъпва край на плановете за Евразийския Съюз. Но това е само видимото, очевидното, първото. Това, което става в момента в Украйна отваря една страница от една история, което бе писана до сега само в мислите на Източноевропейците. Оттук нататък, затворената страница от нашата най-нова история в последните 24 години има ново заглавие – “перестройката свърши”.

С ожесточеността и явната подкрепа на жестокостта на Янукович от страна на Путин, Русия се отдалечава още от Европа и от ролята си доминиращ доставчик на горива за Европа и на страна, упражняваща “нежно влияние” през инструментите на Европейската “толерантност”, която също е към своя край. Незабавният ефект от това ще бъде преди всичко политически – оттук нататък – Русия никога няма да бъде със същата политическа тежест в международната политика. Никога повече Русия на Путин няма да има досегашната си роля на свръхсила с важен глас. Русия ще бъде хладно приемана в претенциите си за медиатор в неждународните конфликти, защото в “случая” Украйна тя се е оказала “спонсор” на убиеца на собствения си народ Янукович. Впрочем Сирия не е по-различен случай, но в Сирийския случай Русия спечели от гузността и на другите велики сили и разбира се – от много по-голямата верска сложност и гео-политическа и информационна откъснатост на сириийския конфликт от света. Разликата между диктаторите  Асад и Янукович не е голяма. Но Асад и Близкият Изток са много по-сложни в разбирането си от света. “Победата” на Русия – при предотятяването на Западната намеса, натовари Путин с повече въпроси за хуманността на този акт отколкото с дългосрочни политически ползи. “Загубилият” (тогава) Запад спечели.

Арогантността на Янукович и насилието, ескалирало в последните дни, засилиха твърдостта на позицията на ЕС, който ще отстоява с “минимална дипломатичност” позицията си на категоричен противник на политиката на насилие и война на един диктатор със своя народ.

Икономическите и политически последици за Путин, произтичащи от ставащото днес в Украйна едва ли могат да се предвидят в пълен размер, но остава катеричния и видим и сега ефект. Ерата на икономическото сътрудничество с Европа, осигуряващо на Кремъл стабилност, приключва. Руският нефт и газ са и днес “оръжия” с видим край, за което говори и Путин преди около седмица.

Огромният, страшният ефект е преди всичко краят на образа на добрия Путин. Бащата на Русия, който летеше с лебеди в небето, снимаше се с леопарди и супер-герой за руските медии. Образът помръква.

Краят на “доброто” лице на Путин извън Русия много бързо ще доведе и до началото на края на пропагандната вълна от обожествяване на един човек, който не е напуснал властта от деня, в който я получи.

Днешното изявление на другото лице на Путин – Медведев пред ИТАР-ТАСС по повод безсилието на Янукович и необходимостта от “мобилизацията на действията” на Янукович само подсказват за клопката на Путин, в която той попадна след обявената вчера нова политика спрямо Русия от страна на ЕС. Гласът на Пътин – Медведев изрича това, което Путин иска, но не може да изрече. А думите са изразяващи панически страх от ставащото в Украйна.

И последно – общата история на Русия и Украйна, близостта на двата народа и “примерът на Украинците” могат да се окажат причина за промени в Руската политическа действителност, водещи до първоначална ерозия на публичните авторитетите, а в по-далечен (но не много напред във времето) план – до появата на открита съпротива срещу днешното “устройство” на Руската “демокрация”.

През погледа на Българи, ние можем да предвидим един много бърз процес на разпад на днешната Българска политическа “конструкция”, в която Русия е “главният спонсор” на днешното куклено правителство на Орешарски. Причина да си мислим това е буквално самоубийствената политическа реакция на Станишев, номинален шеф на Европейските социалисти, по повод ставащото е Украйна сега. Станишев не е луд, но го прави, защото явно неговите зависимости и “връзки” са по-силни в Москва отколкото тези в Брюксел. Станшев все повече мисли за личното си политическо и човешко оживяване отколкото за кариерата на Европейско социалистическо “юпи”. Има дори жестока ирония – родения в територията на днешна Украйна, Сергей Дмитриевич, ще “загине” политически заради събитията в неговата родина. Между впрочем – Станишев не “страда” много по повод смъртта на своите “бивши” сънародници. Изпечен егоист – той мисли за “баланси и диалог”, говорейки сякаш за еполети и кокарди, а не за смъртта на невинните защитници на правото на Европейски избор на Украйна. Избор, към който той винаги е твърдял, че е “дълбок и ценностен”. Между Европа и ценностите – днес Станишев избра Москва и миналото си.

Събитията в днешна Украйна ще имат ефекти, които няма да приключат с края на Янукович. Политическото домино, което бе “подредено” в периода след падането на Берлинската стена през 1989, ще се разруши с драматична с политическите си ефекти скорост. Пост-комунистическата Източно Европейска идилия свършва.

Източна Европа се премества през силата и характера на Украинския народ по близо до цивилизования Запад. Тъжно е, но е факт – загиналите Украинци дадоха на Източноевропейците много повече с погубените си животи от това, което са искали на направят за свободата на своя изстрадал от комунизма народ. Вечна им памет!

Ние трябва да им благодарим в своите молитви към Бога, молейки го за мир на душите им. И да помним – комунизмът няма сърце! Комунизмът мисли през статистиката за хората.

Как един емигрант стана космонавт

Новините около подбудителят на днешната Тройна коалиция Сергей Дмитриевич вялят днес като град и удрят покрива на крехката му къщурка, която близо 9 месеца управлява България, под натиска на безспирни протести, “победени” от хилядна полиция. Засега – “успешно”, “удържайки” положението… Вътрешното…

новина: Председателят на БСП ще оглави листата на партията за предстоящите избори за Европейски парламент, съобщи “Дарик”, позовавайки се на собствени източници от редиците на социалистите.(оффнюз.бг)

Детето на партията си отива от света на политическото, неразбрало за какво му бе всичко. Дори “спечелените” пари няма да му компенсират позора. Емигрант е бил винаги, такъв ще си остане. Такъв бе в София, емигрант от Херсон, такъв ще е и в Брюксел, емигрант от София.

Малко по-късно долетя и тази новина – най-логичната – “тайната на успеха” на Станишев е разбулена предизборно засега само във Франция.

новина: Марин льо Пен атакува Московиси, че лидерът на ПЕС Сергей Станишев и неговата партия управляват България съвместно с “Атака” . “Какво мислите за това, господин Московиси? Лидерът на ПЕС, който е българин, управлява страната съвместно с истински крайнодясната партия “Атака”? , заяви тя във френския тв ефир. (медияпул.бг)

Станишев става “европейски” аргумент в предизборните диалози в Европа

Когато местната слава не стига, а си я пожелал силно в “ударни” дози. Когато семейният съвет е по-важен от този на страната-приемник. Когато не си знаел кой си в живота си. Когато всичко ти е подарено.

Тогава ставаш известен – пан-световно и европейски – веднъж, но завинаги!

Тогава вероятно ставаш космонавт с еднопосочен билет за политическия космос. За да изследваш “мъжествено” (както казва Мая) нищото.

И всичко става ясно, др. Дмитриевич, 5-4-3-2-1-Старт! Към нищото!

 

Писмо до Сергей Стенишев. От Състудент

Дорогой Сергей,

Пиша ти от далечна Калифорния, Щатите. Тук живея от отдавна. Откакто едни милиони ( наши ) дойдоха тук.

Помниш ли ме не знам. Бяхме заедно в Москва, в Унивеситета. Ти си пишеше дисертацията за шинелите, аз – за зрелия капитализъм. Помниш ли я Маша, нашата съ-курсничка. Тази дето писа за ордените ? И тя е тук. Оженихме се. Тя с две деца от първия брак, другите две си ги направихме ние тук, в Щатите.

Чета в Интернет постоянно. И те виждам издигнал си се. Най-издигнатия от всички в курса си. Как стана така, Сергей ? Та ти само за мама говореше и търкаше очилцата. И все за татко ти говореше дето бил голям началник в слънчева България. Девойка не погледна.

Говорим и с други наши съ-курсници – и те са тук, в Калифорния. Всички казват – Серьожа ни засрами. А ние си мислехме, че само за шинелите, майка и татко си мислел. Справи се – от шинелите – до ПЕС – това не е за всеки. Не че помагат шинелите – мойта Маша за ордените писа – сега – в
нищото в Щатите.

Гледам те в Интернет, в сайта на ПЕС. Няма лъжа – ти си.

Чувам и за жена ти – по австрийските вестници станала известна. Издигнахте се, ей. Уж малка страна, губерния сте (помниш ни шегите от Москва) – пък гледай ни нас. Немили – недраги, по Калифорния се мотаем.

Тук криза ни налегна. Доларът трудно го докарваме, а този ток тук ни разорява. Чувам в твоята страна, дето не ти е родина – всичко по-евтино ставало. Токът – два пъти го сваляте – ти и тоя преди теб дето управлявате наша България. Не му знам името – куче даде на Путин. Това
знам само.

Искам да те питам – може ли да дойдем при теб? Аз, Маша и четирите деца да живеем в слънчева България. Знаем руски, знаем английски, знаем ги нещата. Чувам. че ядрени централи ще правите – и то руски – със сигурните руски технологии. Не като японците – горките – и последната я
затвориха. Ама то ясно защо – нищо наше, родно руско не искат. Знам го и царя ви – и той много натиска за ядрения ток. Гледам го на сайта му - през ден за ток говори. Руски, разбира се.

Та ми кажи – и аз съм социалист, и децата са социалисти, и жена ми, Маша, е социалистка. Нищо, че живеем в Щатите и че нашите са си комунисти. Те и вашите са си комунисти, знам. Ама нали се променихме всички.

Само ми кажи – кога да идвам – имам и некой и друг милион – и инвеститор (висш клас ставам). Чувам и че жителство давате лесно вече.

Ще се разберем – консултант, супервайзор, съдружник – всякакъв ще бъда. Дето се вика – за какво ги търкахме пейките в Университета в Москва заедно? Нали сме сънародници?

Чувам нещо – по улиците некакви хора демонстрации правели. Сто дни и повече не спирали. Ама гледам – вие сте си на власт. Юнаци сте вие. Дръжте фронта. Не се давайте.

Поздрави световно известния наш другар Орешарски. За него в златните страници на класовата борба има вече място. Молодец он!

Поздрави и другаря Миков.

Целуни Моника от Маша и децата.

От Калифорния светят и се виждат подвизите им в отстояването на класовите позиции!

С такива другари ще построим нашия капитализъм – For sure!

Молодцы вы!

Чакам с трепетни очаквания единствен отговор. Куфарите са готови.

С другарски поздрав на слънчева България от слънчева Калифорния,
Володя
P.S. Писмото бе получено в “редакцията” през октомври 2013. Поради отсъствие на трибуна, съдържанието му не бе огласено по подобаващ начин. Днес се предостави възможност и го публикуваме. Актуалността на текста, за съжаление, е останала. Засега.

Европерестройка или To be or not to be!

Ходът на събитията в България днес напомнят много на онова време от 1989, за което всички се спомняме добре. Едните – левите величаят това време, наричайки преврата, който устроиха на вожда Тодор Живков начало на промените и “перестройка”, а “десните” – “прозряли” истината със задна дата, отричат кой – обиден, кой – употребен, кой – “твърде нов”, за да помни. Днес, 24 години по-късно, всички политици “яростно” искат Промяна и не могат да живеят заедно. Нищо че всички до един са раждани  и са отглеждани от съседни им днес партии-конкуренти за същата “народна любов”.

По отношението към преврата на 10.11.1989 ние и днес разбираме кой кой е. Опаковащите думи само замазват картината като октопод, бягащ от нападателя си. При нашите днешни “октоподи” – това е прикритие от истината с точно същия облак от мастилени лъжи и красиви версии, гледани по научно-популярните филми. С малкото уточннеие – филмът е игрален, а ние сме актьорите.

24 години по-късно перестроечният модел в България зацикли. Горивото в ракетата, която комунистите и тайните служби “изобретиха” и построиха уж набързо, но всъщност подготвиха години преди 1989, свършва. Ракетата носител, заредена от “горивото” на “Горбачовата” перестройка и бягството им от техния комунизъм, пада. Подчинила се на физическите закони на гравитацията, които в обществените дела имат за “гориво” само Истината.

Лъжата свършва.

Днешната Българска политическа “игра”, която е все повече игра на “сляпа баба” отколкото искрен стремеж към истински и честен, открит разговор за Истината. Но днешната “смаяната” публика е друга. Преди 24 години днешната публика бе по-смаяна и буквално политически девствена. “Сляпата баба”, Българският народ тогава бе пиян от надежди, “пиян морков”, който собствениците на миналото, парите и бъдещето “оправиха” и така 24 години, приспиваха с бавната упойка за “светлото бъдеще”..

За тези 24 години светът се промени много. “Неразбрали” това истинските собственици на България, а не “политическите играчи”, бяха “приятно” изненадани в деня, в който детето-политически вундеркинд Станишев пожела да назначи за шеф на ДАНС “детето от народа” – един друг, пак политически вуднедеркинд – Пеевски. Имената нямат никакво значение. Просто така се е случило. Списъците от вероятните други Станишевци и многото други “деца от народа” са дълги.

Но именно на необявения все още Ден на Национален Празник 14.06. (денят на будителя Пеевски и пророкът Станишев) се случи нещо, което ние днес едва сега прозряхме.

На 14.06.2013 започна Европерестройката в България – една нова борба на едни стари “наши приятели”, които не искат да спрат започнатото на 10.11.1989.

Гледани от тази преспектива – всички “събития”, думи, реплики, контра-реплики, маньоври и политически плонжове на всички политгерой по политическия ни терен днес се изасняват. Всичко си идва по местата. Героите са сякаш вадени от същите калъпи на политическото инжинерство. С едно уточнение на времето – всичко става в една друга Европа, става през XXI век. Да добавим и едно “малко”, ново обстоятелстово”, което прави голямата разлика – България е седма година член на Европейския Съюз. И при още една пак, “малка” разлика – информацията, до които всички имат е несъизмеримо повече. Последна “разлика” – “пияните моркови” на “прехода” – имат 24 годишен исторически опит – от надежди, илюзии, страдания, измами и горчиви изводи на осъзнали себе си “моркови”, доскоро “пияни”. Явно и наивността на критична маса Българи привърши.

Инак – въпросът е един – иска ли България нов проект “перестройка-2″, която в превод на днения ден има красивото име “Европерестройка”?

Много е просто! И страшно ясно! Помислете, наредете героите в мислите си и пред вас ще “оживее” един уж “изчезнал” свят! Нищо не е ново! Било е сякаш вчера. Просто ние не сме “вчерашните”. В това им е грешката на днешните “европерестройчици” – не разбраха, че е друг Света. А инак – и днес има “дисиденти”, “застойчици”, “борци за истината”, ментета-революционери, жертви и спасители. Целият “антураж” на постановката от 1989.

За нас остават “Хамлетовските” въпроси, които ние си задаваме през 2014, търсейки разумното обяснение на потопа от събития, които ни залива отвсякъде. Привидно неподредени, “случайни”, налудни, объркващи здравия ни разум. А то е толкоз просто.

Искаме ли още 24 години живот по законите на беззаконието и “демокрацията” на децата на бащите на Дядовците на Партията?

ЕвроБългария или Европерестройка?

Почти Хамлетовски. Само дето не гледаме от креслата в салона представлението, а сме на сцената!

Актьорите и режисьорите сме ние! This is the point!

To be, or not to be: that is the question!

Писмо на проф. д-р Георгиева до Гришата

Уважаеми г-н Гриша,

Изразявам с цялата си съкровенност дълбоката си антипатичност към успехата ви с Рафата. Неспала цяла нощ, аз съпричаствах от името на коалиционните партньори, федерацията и съкровено заспах след загубата ви. Обнадеждена и емпатирана. Смислово.

Аз и ние, от министреството с гордост гледаме по големите телевизори успехите на нашето правитество тук и вашите успехи там. Еманципирани от емоции, фризерно разумни и лаконични, безалтернативни в канала на избора си. Ангажирани ценностно и дълбинно в семиотиката и символността на вашите ангажименти към хилката и топките, които гоните неуморно за славата на родината ни.

Осмисляйки диференцирано и нешизофренно вашия експлицитен ангажимент към кариерата, аз аксептирам във вас себе си и моя напън към властта. Моето и вашето трудолюбие, нощем и денем, изкристализират безалтернативно в резултативност, омайваща света.

Филологически погледнато, граматиката на успеха ви следва препинанието на знаците, които са моя живот! Вие написахте полу-финална история с хилката си, Гришо!

Оставам емпатирано ангажирана твоя,
Министър Георгиева, проф., д-р

P.S. Настоящото писмо е част от писмовните усилия на Министъра на спорта и младежта проф. д-р Мариана Георгиева, станала известна (но не печално) със свои знакови, дълбоки и многопластови словесни изяви, пленили и омаломощили “ресорните” журналисти. Усилията на автора са целяли само да дадат един друг поглед към непознатия талант на професор Георгиева, видимо владееща до съвършенство и изкуството на епистоларното общуване с аудиторията. Съжителството на спорта – ерго тялото и думите – ерго – духът са неизбежни. Срещата им е празник, който д-р Георгиева ни осигурява все по-ритмично покрай календара на големите тенис турнири и успехите на Цветана Пиронкова и Григор Динмитров в последните седмици на Януари 2014.

 

Опорна удивителна: “социални мрежи”

Ако решим да помислим за времето, в което живеем, едно от първите неща, за които се сещаме са Интернет и социалните мрежи. Случило се преди секунда в мащабите на еволюцията на човешката цивилизация, правото на достъп до Интернет и социалните мрежи преобърна представите на всички, сменяйки светкавично и категорично материалния, социалния и духовния живот на света. Преобръщайки сериозно понятията център и периферия, давайки достъп на милиарди жители на земята до реалностите в точки, отдалечени на десетки хиляди километри.

Някъде в тази “история” е и нашата България. Мъчително променяща се, еволюираща през страдания, трагични и драматични съпротиви на цивилизационните процеси. Късайки сякаш от себе си “привързаността” си – като кървава операция без упойката на разума и разбирането за променящия се свят.

Има още един аспект от днешната промяна в живота ни, който остава (почти) незабелязан от всички нас. И който неусетно и за нас ни помага да се променим.

В годините преди и в които ние натрупахме в себе си обиди, самота, страхове и се превърнахме в мълчаливи наблюдатели или самоизяждащи се “домашни” демократи ние загубихме или никога не продобихме едно важно качество – способността да говорим публично, да споделяме пред хора своите мисли. Приели доброволно риска да чуем несъгласието и упрека. А после – ако имеме сили – да защитим мислите си и себе си в спор. Природната свеливост на “начетения” бе подменена от нахалната бъбривост на нечелия и арогантния “наглец”, за който последните десетилетия бяха направо благодатни, “урожай без край”.

Правото да говорят публично “придобиха”, “дарени” с него избранниците на “съдбата” – онези сиви, “разумни” и безлики в съдържателната част на словото хора, които “елитът” изЛъчи, изПъчи и “поръча” по ценоразпис, написан от поръчващите.

Сивият елит на “прехода” произведе друг, “словесен елит”, който имаще и има и до днес простата задача – да “обговаря” случващото се, примъквайки в тъмнината всеки разговор или мисъл за промяна.

Душите и мислите на “анонимните” една по една напускаха физически или с мислите си България, ставайки емигранти. Географски или духовни резултатът от тези масови емигрирания бе и е един – България опустяваше и опустява от своите истински, активни и обичащи я членове – оставаха тела, които досеха “бройки гласове” и “говорещи глави”, натруфени с очила, пришита им мъдрост и аури, обсипани в злато и ефирна “омая”. Оная омая, след която само часовникът с променените положения на стрелките си показва, че си живял. Но не и чувствал и разбрал какво ти е дало “видяното”. Пустинята ставаше все повече пустиня и губеше последните си оазиси на човешко и истинско общуване.

Появата на феномените Фейсбук и Туитер мъчително бавно (за хората) и драматичо бързо (за историята) промениха картината на България. Мълчалите отприщиха говоренето си. Събудените почти четвърт вековна гражданска дрямка “анонимни” жители на България се оказаха точно същите, които програмираният преход “забрави” в началото си.

Като всеки закърнял орган – гражданското говорене се оказа накрая на мълчанието си неумело, “куцо”, ръбато и нетолерантно. Деволюцията бе “научно” доказана и бе факт. Ние бяхме част от този анти-еволюционен процес, който бе единствената очевидна “награда” на пира на консуматорското, връхлетяло нас, панелените и кирпичени “строители на новото”.

Непризнато публично, но “консумирано” ежедневно, правото на отговор на всеки, който се почувства “неучастващ” в масовото говорене влезе в ежеднеието на милиони Българи. Съществуващите днес над 2.000.000 Фейсбук профили на Българи и близо 300.000 на Туитър са едно очевидно доказатекство за края на мълчанието на “безгласните”.

И ако за непристатените към социалните мрежи, този свят е невидими и мълчалив, за тези растящи близо два и половина милиона Българи това е мястото на тяхното бягство от скъпо платените шоу програми, от реалити идиотиите на вип сивотиите, от излъчващите страх, безизходица и катастрофичност медии, които се грижат ежеминутно мрака и мъглата да не “излизат” от душите на подопечните роби, които властта (която и да е тя) е искала да има и имаше допреди Интернет и растящите Фейсбук и Туитър. Точно толкова многобройни в страховете си и тревогите колкото резултатите на “изборите” по времето на “социализма” (който все бе на крачка преди “комунизма”) – 99.99 % от гласувалите бяха “За”.

Има още един “ефект”, който социалните мрежи донесоха на Българите и всички по света. Толерантността в общуването – във Фейсбук и Туйтер няма безнаказано “лошо”. Колкото и троловете и измислените самоличности да се крият за технологичните хитрости за “неизкусените” в тънкостите – в един миг когато ти “писне” – “екзекуцията” трае един миг. На един клавиш разстояние е всеки пожелал да тормози другите или да налага през нахалството си “мнението” на всезнаещ на полето на невидимата мини Агора или площад, които всеки “член” на социалните мрежи си е само-устроил. Тази малка “глътка” свобода е първата доза сила, която всеки искрено желае и търси.

Другата нова свобода, която Интернет и социалните мрежи родиха бе свободата да  избираш с кой да говориш. Магическата дума “Friend” във Фейсбук добави нова сила в кутииките на душите на милиони хора, добавяйки не само видимата си “витуална” мощ. Всъщност това е едно уж миниатюрно, но много силно ежедневно укрепване на вярата в душите ни, че “малкия човек” има власт.

Няма да влизам в детайли на един трети аспект на социалните мрежи – отключените възможности за интернет зависимост. Зависимост, която с нищо не се отличава от всяка друга болестна обсесия от химически активни вещества или пагубни желания, придобиващи характер на трайни патологични модели на поведение – тази тема е за психолозите и психиатрите, които изследват промените, настъпили в личностите на поддалите се на съблазните и своята неспособност да се контролират, заменяйки социума със “заместители” на човешкото общуване.

Но да се върнем към свободите, които социалните мрежи ни дадоха. Ако добавим към свободата да “изгоним” “негодника” и още нещо много важно – “курса по телерантност”, който мрежите ни дават, то ефектите от социалните мрежи над обществата по света и все по-очевидно в България са исторически.

Взел веднъж властта над мислите си, никой доброволно не я изпуска от живота си. Там някъде, в стотиците хиляди фейсбук и туйтер спорове във всеки миг се заражда една нова невидима “публичност”, която е тиха, “невидима” и страшна за традиционната власт по света (и у нас).

Ако има един истински “виновен” за ставащите по света в последните години “революции” и масови протести – то това са социалните мрежи. В морето на милионите профили няма полиция – там “полицията” е заместена от “невинните инакомислещи”, онези който “благо” провокират към безсмислен спор или ни убеждават в безумията, облечни с чужда самоличност. За тахно съжаление и наша радост – властта им е слаба или без дълготрен резултат. Колективна разумност надделява над индивидуалната агресивност.

Колкото и властта да се “въоръжава” с фалшиви профили, фалшиви фейсбук групи и “заразяващи” каузи – опитността на хората расте. Обречеността на тази битка е предизвестена. Историята на българите и тяхното присъствие в социалните мрежи го доказва. Една от многото и поредни илюстрации, че Студената война е свършила. Безвъзвратно. За бъде заменена с една битка на идеи за представите ни за по-добро (каквото и да влагаме в тези думи).

“Невидимата” власт на “анонимния” член на социалните мрежи все повече ще преобръща реалността. Протестите по екологични и граждански теми все повече няма да могат да бъдат контролирани в своята организираност през каналите на социалните мрежи. Безсилието на полицията и властта да “противодейства” на многобройния фейсбук и туитър гражданин е очевидна.

Ако решим за миг да се отдалечим от клавиатурите на компютрите си и погледнем над историята на света от времето на началото на съвременното летоброене – всичко се повтаря. Така както християнството започва като секта, подложена на гонения, така и социалните мрежи от територия на единици днес са част от живота на вероятно над един милиард жители на тази земя. Така като както и преди развитието и промените на света са били свързани с най-важното – процеса на пренасяне на информация – така е и сега. Така като империите са загивали заради неспособността си да се организират заради слабата връзка между отделните провинции и “центъра” – така и сега информацията и обмена й определят живота на хората. Войната на властите по всички страни е винаги по същетство една и съща. Комунизмът заглушаваше радиостанциите на врага или не допускаше информация отвъд Желязната завеса, за да държи “на тъмно” умовете и съвестите на “подопечните поданици”.

Тогава преди хилядолетия Агората е била физическо място, площад. Мястото, където хората са се срещали, за да обсъждат, говорят или спорят.

Днес, в ерата на социалните мрежи, мястата на спора и разговора не са физически,  скоростта на “летящата” информация е фантастична. Общуването е личен избор. Правото да бъдеш на тази виртуална Агора  е естествено като правото на живот.

Днес, през 2014, ние (и най-вече властниците ни) мъчително осъзнаваме, че в днешно време няма собственици на информацията. Че времето ни тече (въпреки съпротивата на консервативното и ретроградното), независимо от нас. Че сме част от света, която зависи, а не определя правилата. Че “малкият човек” има власт.

Добрата новина на този разказ е само една – никой не е победил “интернет-термитите”, които сме всички ние, потребителите на социалните мрежи. Никой не е успял да спре времето, което “напъва” и превръща “промяната” в стандарт на живот на света. Социалните мрежи са постоянна промяна, а мрежите са главно територия на младите и модерните.

Да заповядат “троловете” – на два милиона и половина потребители – колко струва по един персонален трол?

Добре дошли в реалността, другарки и другари!

Този текст е опорна точка!

(екземплярът на текста е един)

11.01.2014

Ние и войната на интерпретациите

Сякаш има само една сигурна диагноза на обърканото ни време. Война на интерпретациите. От как(то) пукна “черешовото” топче на протестите, до ден днешен, ние живеем в свят на една необявена война на пропагандни тези, “опорни” точки и упорството на “безгласните” граждани, мъчещи властта с времето на протеста и ентусиазъм, за който никой не е подозирал, че съществува в убитите ни души.

От оня “гръм”, до днес, войната на двете представи за нормалност на България не спира. Летящите през сайтове, вестници и екрани лъжи, думи на “посланиците на последната истина” и многобройните “грачещи” фейсбук тролове се срещат с една друга “представа” за България по един “безкръвен”, но болезнен за властниците резултат.

Пред невидимата аудитория на неказалите и неизреклите думите си по публичен начин други милиони Българи, за чиито умове и съвести се “борят” двата “лагера”. За мнозина Българи тази битка е несъществуващата, невидима, измислена и невъзможна. Виртуалността на битката се прекъсва за миг ако пожелаем да “влезем в новините”. От там за миг пред нас “оживява” една огромна сцена на битката на избори, ценностти и представи за бъдеща България. “Кървава”, злобна, без неразрешени средства за власта и пропагандните й псета. И мека, трудна за осъзнаване от страна на прозрялите скоро за мащаба й – от другата страна.

“Привичната” и миролюбива България мигновено е заменена от думите на обреченост на властта, нейните “солдати” на словото и едни други, многобройни “пълчища” неорганизирани, страстно желаещи промяна Българи, приели съдбата си не като заточение сред лудостта.

Погледнато от по-голяма дистанция, войнота на интерпретациите е  срещата на (поне) две представи за света и механизмите на функциониране на тези два “свята”, мерени от хората през чуството им за спраедливост. Два свята няма. Има един свят, в който надмощието на единия и другия проект за справедлив, почтен, обещаващ сбъднати надежди през правила свят търси да убеди или (раз)убеди насядалите отстрани зрители, които не разбират колко много и лично ги интересува ставащото в тази “война”. Има битка за душите и умовете – през “представления на истината” и празници на лъжата, през сантименти, премълчани факти, през откровена цензура. През подмяни и търсене на симпатии на играещите ролите на жертви на другия. През социални подаяния и разкази за “вечното и непроменимо” настояще с “гарантирано” безсилен край..

Ако пожелаем да се взрем отново във фактите на днешния ни ден ние научаваме не много новини. Отдадените на злото, пълномощниците на статуквото, “епично” се борят да удържат редута, ползвайки всички налични средства – с лица, “получени на заем”, подопечни медии, с взетите на заем “от приятели” кредити и “братски съвети”, раздавайки доста стиснато панаирджийските “близалки”, дребните социални подаръщи с които те са успявали да “удържат” до днес. Воювайки за всеки сантиметър завладяна пропагандна територия. Без мисъл за нещо повече от това да поддържат зомбиращата магия и да удържат залостена вратата на времето пред прииждащата и дълбоко човешка воля за по-добър живот.

Зад това обречено усилие стоят стотици медии, стотици платени агенти на лъжата, които ежедневно се изсипват над главите и умовете ни под формата на хиляди лъжи, полу-истини и малко истини. Омесени в отровна и подтискаща картина, целяща и постигаща едно – да добавят един ден повече по Пътя към Миналото. През шпалир от лица, безликости, тролове, измислени самоличности в безкраен ред. Ранените в тази пропагандна битка шмекери се изнасят “безшумно” в пропагандния лазарет, за да бъдат рециклирани, а после – пак пуснати в боя. Подкрепяни щедро от “спонсорите-съотборници”.

В тази “епичен” свят на войната на интерпретациите от другата страна сме ние, наивниците, “лудите глави”, пожелали Промяната и замяната на мрака със светлината.

Разказваните хиляди пъти скучни истории целят само едно – темата да обръгне, да се превърне от битка за България в “разговор на разума”, и накрая да умре, удавена в своята скучноватост и “безсмислие”. Потънала сред тинята на лелеяното безвремие.

Изчерпването на “амунициите” на днешната пропаганда на властта започва да става все по-очевидно. През  ваденето на нафталинени “образи” от далечното и близкото ни минало, злобата и примитивността на думите им, “херувимското” слово на опитомителите и платените “медиатори” между несъгласните и “разумните”.

Пропагандата им е готова да превърне България в панаирджийска мечка на анти-европейското, употребена дори за “убеждаване” на всички “невярващи” какво “зло” е Европа. Да продадеш България не е трудно, напротив, вероятно е и доходно.

И ако трябва да си мислим за прогнозите на случващото се около нас – задаващото се няма да носи изненади. Пропагандната машина на злото няма ресурс от хора и идеи, които да родят нещо повече. Наобратно – скуката на нафталинените й бардове ще става все по-видима. Липсата на кауза и искреност, таталната им не-модерност, природата им на хора от света на пропагандистите от времето на Студената война и същността им на “аналогови хора” ще ги превръща във все по-кресливи, нервни и безсилни защитници на загиващата им кауза. Наближаващите избори за Европейски Парламент и натискът от Европа да бъдат “про-европейци” ще ги разкъсват от двойнствеността им днес, която никога не е била вечна форма на функциониране на разума. Балонът им ще гръмне – и много скоро след това – парчетата на разрушеното им тяло ще заживеят своя “автентичен” живот на “определили се”. Щетите и ползите от случилото се ще са огромни. За всички. Включително за тях.

А ние, несъгласните “анонимници”, ще ставаме по-многобройни. Невидимо за пропагандата в умовете на хората около нас текат гигантските и тихи процеси на постепенна промяна на представите за нормалността и и модерността. Отключената и събудена човешка Воля за Промяна ще претърпи своите многобройни трансформации, подкрепяна по “невидим” начин от вечния стремвж да живееш в мир със себе си и света около нас. В нормалния свят и умовете на разумните няма и не е имало рецепти – там има само посоки и ценностти. Останалото са правилата и търпението. Зад тази привидно “проста” рецепта се “крият” усилията на ежедневното търпение и волята на осъзнатостта.

От война на интерпретациите ние преходихме в друга реалност, озовавайки се неустно в свят, в който само-уважението в нас започна да расте. И от “роби на миналото” ние транформираме бавничко себе си в граждани на света, подпомогнати от децата си, прииждащата като вълна от новини за променящия се свят извън България, отвореността на рецепторите ни за случващото се около нас и разбира се – “отключените” ни очи и уши за знаците на Промяната. Всеки стремеж за натиск, с който този процес за осмислена вътрешна трансформация да бъде ускорен, е нелепо насилствен и неподпомагащ процеса. Неразбралите, че Промяната е процес, а не еднократен акт с доклад, ще бъдат наказани от “безликата тълпа”, пожелала да преосмисли себе си по оня, едниствено трайния начин – през дълбоката “ревизия” на своите мисли, цели и идеали. В душите ни тътне. Там, в нашите “кутийки” с мисли и чувства стават милиони “революции”, които никой не вижда, а ние понякога не разбираме, че са се случили.

Мирът и войната в душите ни никога не са се “срещали” трайно. Единственият “помирител” на вечното човешко желание за по-добър живот е стремежът към живот, различен от “днешния”. Онова парченце бъдеще, които ни си даряваме днес, за да сме в равновесие и живеещи с усещането за смисъл на дните си утре. През целия разговор над нас стои Господ – като носител и символ на вярата ни в ценностите и морала, заради който сме се появили на тази земя, Държащ ни за ръката, която сме му подали доброволно.

А войната на интерпретациите ще продължава – без мир или примирие. Целта ни е само една – надмощие на здравия смисъл над глупостта и слабостта. Докато свят светува. Както е било винаги досега. Едва сега го разбираме и “свикваме” мъчително с реалността.