Следизборно

 

 

 

 

Тъй като иде зима, знам и за поговорката “ден година храни”, а изборите са добра възможност и за следизборни търговии(ки), споделям някои мой намерения, които са описвани в литературата (икономическата) като Business opportunity на Английски, по нашенски – “напреко” – жив келепир.

За изборния ден съм си приготвил цял наръч от снимки на всички лидери. Ще събера надлежни автографи и ще започна следизборна търговия със снимковия материал, “осветен” от подписите. Проверка със Закона показа, че това не е инкриминирано дело. Най-скъпи в моя пост-изборен аукцион ще бъдат снимките със солени следи от крокодилските сълзи на всички загубили.

Също имам още една идея – продажба на мускалчета със сълзи на лидери.Традицията с мускалите започва по свидетелства на Алеко Константинов от Бай Ганю.

Мисля, че това ще бъде супер успешен пазарен ход, съобразявайки се народопсихологията на “материала”, която не е мръднала на йота от времето на Алековите разкази за гасените свещи, но пък ще се оцени от всеки избирател “по достойнство” да има в своята колекция сълза от лидера си.

Както можете да допуснете – някой няма как да докаже кой с коя сълза присъства в мускалчето. Морската сол е все още много евтина, водата – също.

В добавка, мой приятел – океанолог и специалист по солените разтвори ще издава на място сертификати на солените снимки и разтворите от името на фирмата му ЕТ “Солена сирена”. Печатът бе готов днес.

За загубилите изборите лидери съм приготвил по един сувенир – чадъри за министър-председатели на правителствата си в сянка. По познатия английски модел.

Останалите идеи ще запазя в тайна. Но са от същия пост-изборен “клас”.

Пара да капе, би казал нашият Бай Ганю. И е прав!

Все пак животът продължава и след изборните полу-нощ – полу-ден

България – световен законодател

 

 

 

Наближава денят, в който България ще бъде домакин на Световния Конгрес на сценаристите, режисьорите и препитаващите се от латино-сериали.

България от предкласическа и следваща стандартите и форматите на жанра, става законодател. До нас идва информация, че по цял свят се надигат гласове срещу местната латино-дилетатнщина. Всички, дори влюбените в сериалите и в себе си по света, признавали – ние не ставаме за нищо. В България има просто незабравим стил и класа. Страхът от гладно съществуване ги водел към решенията да дойдат в България и да направят своя конгрес и обмяна опит!

Световната новост се криела преди всичко в утилизацията на някой герои от сериалите. В Българските сериали героите не само възкръсвали, но и умирали по забравим за публиката начин.

Реинкарнациите и вечният латино-живот били по тази благословена земя нещо повече от ежедневие. Феноменът масово латино-зомбиране им бил непонятен, също.

Колегията от латино-сценаристите била учудена и стояла като тресната в ъгъла на занаята си. Битките между Кличко и Пулев, при цялата им водевилност и драматичност, не успявали да ги разколебаят в признанията им. Българите били недостижими.

Да бъде горди(,) Българи!

Бареков: Името “Евромайки” е патентовано от Патентно ведомство
А калинката Калина искала да краде майките и еврото едновременно.

Драма и латино сензация, едновременно.

 

Във вица и по пътя

 

 

 

Оставам със засилващо се усещане, че живеем в екранизацията на вица за Българина и Ада. Според версията на този черен хумор, в ъгъла на българите, служителите на “учреждението” живеели най-добре. Там всичко било на самообслужване. “Съжителите” се подпомагали взаимно за по-интензивното “осмисляне” на греховете си.

Адът на земята е визуализиран в България днес. Пътят от седем милиона мнения за бъдещето към “комасацията” им продължава.

Наречете го наказание или страдание, наречете го прозрение или просветление, наречете го катарзис или дълбоко изживяване. Все тая е, но явно това е единствената общонародна задача, която стриктно изпълняваме.

Опитът на една държава да НЕ живее през приемственост на добрите практики, да се поучи от чуждите грешки през мисъл и съобразяване, да се обучава постоянно, да се учи от грешките си и да ги поправя, продължава. Опитът уникални шефове на племена да ни “оправят” продължават.

Наглед всичко е просто и е ясно на всеки, но в днешната ни реалност всеки е решил да се спасява поединично. Точно такава територия не се нарича държава, а бивш съюз на разпаднали се племенни съюзи. Животът ни на гета, племена, чети и дружини, преследван като “модел” сега, рано или късно (по-скоро рано), ще ни заведе (по видим за всички начин) до края и пропастта, над която сме се надвесили. За яснота – днес един човешки живот и неговото бъдеще струва криво-ляво 20 – 30 евро (толкова били “тарифите” на глас по изборите според медиите). Само това е ужасяващо доказателство къде сме и кой и сме днес.

Но и това не ни стига и искаме нови уроци. И ще ги получим – поединично и колективно. Няма нищо поискано силно и искрено на тази земя, което да не е получено. И това ще научим.

От гледна точка на процесът на промяната в човека – това е единственият път, по който можем да стигнем до вярната точка – осъзнаването. И прошката, която сваля от раменете на мислите ни мъстта и реванша, но не отменя правосъдието.

Гледано философски (ако можем) – ние вървим по верния път. Лицата на никой в този разказ нямат значение. Колективното (през мнозинство) прозрение е единствената цел, към която сме се устремили. Но не просто мнозинство на биткаджии, а на колективното прозрение – примиряваме се и приемаме правилата на света, в който днес ние виждаме богатството, лукса и относителното спокойствие, а не виждаме страха от закона и стремежа към истината. “Частичният” прочит на чуждите реалности само замъгляват мислите ни.

Вицът продължава, многосериен е тук. Остават нашите задачи – крачките в мислите ни, което в психологията се нарича промяна. Промяната, от която се нуждаем колективно, но преди всичко лично.

Във вица и по пътя сме.

 

Референдум по никое време

 

 

 

Няма и никога не е имало щастие за онзи, който реши да се постопли, запалвайки съседната плевня. Така както войната в Украйна, наказа Русия, така и днешните подпалвачи на България ще получат своето възмездие!

Нали си давате сметка, векът е Номер XXI, коментираната свързаност на света е валидна и за крехка България. Ефектите от ставащото сега в България ще повторят в много по-кратки срокове и с много по-страшни ефекти онова, което го чака Путин.

Илюзията, че България ще бъде унищожена ще остане в плановете на новите Херострати.

Опитът да повтаряш ненаучените уроци на историята ще се превърнат в поредния (вероятно, последния) крах на комунистите и техните стотици клонинги да обърнат история чрез подпалване на една страна.

Неосъзната реалност, че България е член на ЕС и НАТО ще струва на неразбралите много повече от колкото те подозират днес.

Украйна е един урок, който никой разумен не може да забрави. Илюзията, че сме ъгъл. малко село от Европа ще бъде много скоро разбрана. Мащабите на Българската икономика са достатъчно малки, за да има ефекти, които да бъдат дълготрайни. Войните между клановете на миналото ще засегне и неподозиращите днес.

Украйна не е България, България не е Украйна. Грешка! Светът е станал все по-обвързан и става се по-прозрачен. Украйна е последният, явно ненаучен, урок на тези, които не са спряли да мислят, че Аврора е не богиня на победата, а име на крайцер. Возейки се на крайслерите на “врага”.

В Европа и ЕС – това, което днес се случва в България може да бъде тълкувано само като опит за напускане на ЕС. Това никой няма да ни го позволи! А още по-малко – ние на себе си!

Остават само едни въпроси – като всички са толкова големи патриоти и политици с опит и мъдрост да водят този народ – защо мълчат? Пречки да го кажеш днес няма, векът е XXI-ви! Мълчанието във важните мигове е най-голямото качество на един политик. В други мигове – мигновената реакция е най-важната. Кой е мигът решава само едно – умен и искрен ли политикът! Там е разликата!

Въпросът е още по-прост – ако днешните политици са “построили” точно тазо България – дали те й вярват или не? Дали думите за построеното и постигнатото са били и са искрени. Това е местният въпрос. Другият, не-местният въпрос е – като толкова всички са Европейци и атлантици – вярват ли на тази Европа, в която се кълнят? И знаят ли на кой да се обадят, за да решат “местния” проблем.

Всъщност големият въпрос е един – ние вярваме ли, е живеем във Век Номер XXI и сме членове на Европейския Съюз? Ние – гражданите, и те – политиците?

Ако не – защо? Ако да – защо? Всъщност това са истинските избори за нашата убеденост и принадлежност към Европа и света на цивилизованите!

Гледано през очите на банкерите и ползвайки техните професионални думи: България е подложена на исторически стрес-тест за това дали е държава или е поселище на спасяващи се. Може би има и втори “превод” на ставащото сега – тестът е “трес тест” от колеги на колеги, с единствени плащащи – “драгите зрители”.

Днес миналото ни устрои референдум за бъдещето на България! Референдум по никое време, което е историческо, но не патетическо! Жевеем го! Делнично и стоически.

Неимунизираният Хамлет

 

сара бернар 411px-Bernhardt_Hamlet2

Portrait of Sarah Bernhardt as Hamlet, 1880-1885, Lafayette Photo, London


Имам усещането, че заживяваме в странен микс от събития – всички водещи мъдреци на времето имат свои мечти – да върнат историята към любимите си събития и да ги преживеят, колективно, с “народа си” – като лидери и вождове отново, следвани от “своя” народ, които те ще спасят.

Проблемът с трите морета приключи, вече сме на два океана. Остана последният – народът бързо да се размножи, давайки простор на мечтите на бленуващите “светлото бъдеще” лидери за поне четири народа Българи. “Днешният” народ е сякаш нестигащ, неподелим.

Днес “битката” ни е да се случат едновременно Девети септември 1944 (за тангризма, Сидеров и Бареков), десети ноември 1989 (за мнозинството на будните и обърканите, но осъзнали се), 1997 (за вехтите демократи) и априлския пленум 1956 (за много вехтитете от “лявото”).

Един народ май не стига на никой – трябват им четири народа – та белким се утешим с национална хармония, щастливи лидери, и всеки народ – в своята нирвана, която е “поискал” и получил. Греша ли, привижда ли ми се, не знам.

Сякаш четири Българии искат да живеят едновременно и в небивала хармония. Мечтата за нирваната не ще да си тръгне ей тъй, на.

Историята завъртя шейкъра си – и “произвежда” ново ястие. Мечтата да се върнат яйцата в черупките и да започнем отначало готвенето на омлета и с тайната надежда за поръчката “яйца на очи” започва бавно да отминава в мислите. Но ще прекараме дълго в състоянието “сърби ме, но като се чеша много ме боли, но пък не се търпи”. Хамлет без имунизация на разума. Шекспир по български – версия 2014.

Заушката и варицелата в политиката са детски шарки, но карани на стари години са кошмар. Както става все по-ясно – инжекции- имунизации за наивността и глупостта в Историята явно няма. Няма Червен Кръст и спасители за пожелалите да се самоизлекуват по “бабешките рецепти” в историята.

Детската болест на “демокрацията” ни, че с малко труд и с много лъжа може да стане много и успешно всичко напуска мъчително мислите ни на растящи бързо деца.

Имунизациите са спасили света. Ние го научаваме днеска и ни личи в борбата да съберем несъбраното от никой и дивата болка на искреното страдание от битката за колите, часовниците и дворците преди успеха и предхождащите страдания на грамотността и просвещението.

Бай Бареков у Брюксел

 

ек bruxelllll

 

Едно политическо сираче си търси родителите из дебрите на Брюкселските (евро)потайности. Бай Бареков търси своето идеологическо пристанище, “преслушвайки” своите събеседници и за благото на поръчителите си.

Алеко Константинов отново става огромен, а ние – в нозете му – малки, старомодни и някак тъжни от себе си.

Както можеше да се очаква – мазните “политически” борби у нас родиха и експортен продукт. След титаничните усилия да се роди “алтернатива” на опозиционното “статукво” – след изборите за Европарламент, субпродуктът на “демокрацията” има днес своята премиера в Брюксел. И като всичко уродливо, родено извън правилата, политическото секцио у нас, произведе се недоносче.

Отивайки сред дебелобузите чичковци, и следвайки балканската и поверена му първичност – днес лицето на бебето политик обикаля Брюксел и докладва на жадните за славата му медии – като кореспондент от Луна Парк или Дисни Ленд.

Само си представете – каква заслужена награда е този ден за него – от скарата с миризмите и кебапчетата, сред миризливите и “мотивираните” избиратели – до парфюмирания Брюксел. От дискотеката от село Х – до Европарламента. След чутите стотици пъти звуци на музиката от танците на позлатените момичета на леля му пешка по турнетата сред стомасите на сиромасите – сред Европата, на пъпа й.

Някак много прилики се появиха с Бая ни Ганя…

По познатата му местна практика на спринтьор на дълги идеологически разстояния – днес Бареков притича – от Консерваторите, през либералите и енепетата – тъй както тук се люлееше като махало и се събуждаше с нова идейна принадлежност – там където го свареше келепира и съветите на водещите шоуто му за наивници. Раздавачът на кебапчета стигна до Брюксел.

Иречек посреща героя на Алеко в Брюксел.

Сцените на днешният “нов политик” Бареков напомнят добре за знаменателния финал на Алековия разказ “Бай Ганьо у Иречека”.

“А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра… Знайш, алъш-вериш е то, не е шега… Па да ти кажа ли правичката… (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката?- И едните, и другите са маскари!… Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!… Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!… Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата – не може. Не си ли с тях – спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска – я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка – дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам…”

Има нещо тъжно, след повече от век, най-доброто описание на “новото” Българско да е вече описано. Алеко е велик, знаем, ама да си кажем правичката – и ние не сме успяли да мръднем и да “произведем” нещо по-различно.

Тогавашната ни Прага е днешен Брюксел. София продължава да излъчва келепираджии, омаскаряващи ни. Само дето мускалите са носени от нов Бай. Бай Бареков. И дето тренът е заместен с аероплан.

Нищо не е ново. Мускалите са ни същите, и приносителите…. Вероятно – и ние не сме променили се много покрай вечния келепирец и твърдото, вечното “всички са маскари”.

 

Експериментът “преход” вони

 

 

Лъсна голямата тайна на социологията – независимо от различните табелки – всички социолози ползват една и съща мрежа от “гнезда” на интервюирани избиратели. Тоест – заради пестенето на пари и разходи се питат едни и същи хора, ползвайки едни и същи интервюиращи на “полето”.

Как да има различни или други резултати?

Ако питате един човек 5 пъти – какво ще чуете от него. Идиотията на Българската социология (и не само в нея) е, че липсата на пари и подценяването на професионалните критерии в правенето на проучванията доведе до реалното съществуване на 10 агенции с една мрежа. Повечето от социолозите са с един крак в сивата икономика (все повече вярно за много професии.).

Свалянето на цените и нелоялната конкуренция през постоянен дъмпинг доведе социологията до това дередже да продава труда си за цени, в които няма шанс да се поддържа истински професионален стандарт и резултатите лъсват.

“С п….я боя не става” и в социологията.

Социолозите имат вина, че са се съгласили, но това е вярно и за журналистиката и всяка друга, не толкова публична професия в България.

България – съзнателно е убивана и става страна на любители – менте професионалисти! Това са плодовете на съзнателното унищожение на професионална България и превръщането на всички нас в присъдружни на посредствеността.

Експериментът “преход” вони!

Навсякъде е така! Мизерията на духа се овеществява!

Социолозите са невинни – те са жертви като нас, които ние виждаме.

Опорна удивителна: “социални мрежи”

Ако решим да помислим за времето, в което живеем, едно от първите неща, за които се сещаме са Интернет и социалните мрежи. Случило се преди секунда в мащабите на еволюцията на човешката цивилизация, правото на достъп до Интернет и социалните мрежи преобърна представите на всички, сменяйки светкавично и категорично материалния, социалния и духовния живот на света. Преобръщайки сериозно понятията център и периферия, давайки достъп на милиарди жители на земята до реалностите в точки, отдалечени на десетки хиляди километри.

Някъде в тази “история” е и нашата България. Мъчително променяща се, еволюираща през страдания, трагични и драматични съпротиви на цивилизационните процеси. Късайки сякаш от себе си “привързаността” си – като кървава операция без упойката на разума и разбирането за променящия се свят.

Има още един аспект от днешната промяна в живота ни, който остава (почти) незабелязан от всички нас. И който неусетно и за нас ни помага да се променим.

В годините преди и в които ние натрупахме в себе си обиди, самота, страхове и се превърнахме в мълчаливи наблюдатели или самоизяждащи се “домашни” демократи ние загубихме или никога не продобихме едно важно качество – способността да говорим публично, да споделяме пред хора своите мисли. Приели доброволно риска да чуем несъгласието и упрека. А после – ако имеме сили – да защитим мислите си и себе си в спор. Природната свеливост на “начетения” бе подменена от нахалната бъбривост на нечелия и арогантния “наглец”, за който последните десетилетия бяха направо благодатни, “урожай без край”.

Правото да говорят публично “придобиха”, “дарени” с него избранниците на “съдбата” – онези сиви, “разумни” и безлики в съдържателната част на словото хора, които “елитът” изЛъчи, изПъчи и “поръча” по ценоразпис, написан от поръчващите.

Сивият елит на “прехода” произведе друг, “словесен елит”, който имаще и има и до днес простата задача – да “обговаря” случващото се, примъквайки в тъмнината всеки разговор или мисъл за промяна.

Душите и мислите на “анонимните” една по една напускаха физически или с мислите си България, ставайки емигранти. Географски или духовни резултатът от тези масови емигрирания бе и е един – България опустяваше и опустява от своите истински, активни и обичащи я членове – оставаха тела, които досеха “бройки гласове” и “говорещи глави”, натруфени с очила, пришита им мъдрост и аури, обсипани в злато и ефирна “омая”. Оная омая, след която само часовникът с променените положения на стрелките си показва, че си живял. Но не и чувствал и разбрал какво ти е дало “видяното”. Пустинята ставаше все повече пустиня и губеше последните си оазиси на човешко и истинско общуване.

Появата на феномените Фейсбук и Туитер мъчително бавно (за хората) и драматичо бързо (за историята) промениха картината на България. Мълчалите отприщиха говоренето си. Събудените почти четвърт вековна гражданска дрямка “анонимни” жители на България се оказаха точно същите, които програмираният преход “забрави” в началото си.

Като всеки закърнял орган – гражданското говорене се оказа накрая на мълчанието си неумело, “куцо”, ръбато и нетолерантно. Деволюцията бе “научно” доказана и бе факт. Ние бяхме част от този анти-еволюционен процес, който бе единствената очевидна “награда” на пира на консуматорското, връхлетяло нас, панелените и кирпичени “строители на новото”.

Непризнато публично, но “консумирано” ежедневно, правото на отговор на всеки, който се почувства “неучастващ” в масовото говорене влезе в ежеднеието на милиони Българи. Съществуващите днес над 2.000.000 Фейсбук профили на Българи и близо 300.000 на Туитър са едно очевидно доказатекство за края на мълчанието на “безгласните”.

И ако за непристатените към социалните мрежи, този свят е невидими и мълчалив, за тези растящи близо два и половина милиона Българи това е мястото на тяхното бягство от скъпо платените шоу програми, от реалити идиотиите на вип сивотиите, от излъчващите страх, безизходица и катастрофичност медии, които се грижат ежеминутно мрака и мъглата да не “излизат” от душите на подопечните роби, които властта (която и да е тя) е искала да има и имаше допреди Интернет и растящите Фейсбук и Туитър. Точно толкова многобройни в страховете си и тревогите колкото резултатите на “изборите” по времето на “социализма” (който все бе на крачка преди “комунизма”) – 99.99 % от гласувалите бяха “За”.

Има още един “ефект”, който социалните мрежи донесоха на Българите и всички по света. Толерантността в общуването – във Фейсбук и Туйтер няма безнаказано “лошо”. Колкото и троловете и измислените самоличности да се крият за технологичните хитрости за “неизкусените” в тънкостите – в един миг когато ти “писне” – “екзекуцията” трае един миг. На един клавиш разстояние е всеки пожелал да тормози другите или да налага през нахалството си “мнението” на всезнаещ на полето на невидимата мини Агора или площад, които всеки “член” на социалните мрежи си е само-устроил. Тази малка “глътка” свобода е първата доза сила, която всеки искрено желае и търси.

Другата нова свобода, която Интернет и социалните мрежи родиха бе свободата да  избираш с кой да говориш. Магическата дума “Friend” във Фейсбук добави нова сила в кутииките на душите на милиони хора, добавяйки не само видимата си “витуална” мощ. Всъщност това е едно уж миниатюрно, но много силно ежедневно укрепване на вярата в душите ни, че “малкия човек” има власт.

Няма да влизам в детайли на един трети аспект на социалните мрежи – отключените възможности за интернет зависимост. Зависимост, която с нищо не се отличава от всяка друга болестна обсесия от химически активни вещества или пагубни желания, придобиващи характер на трайни патологични модели на поведение – тази тема е за психолозите и психиатрите, които изследват промените, настъпили в личностите на поддалите се на съблазните и своята неспособност да се контролират, заменяйки социума със “заместители” на човешкото общуване.

Но да се върнем към свободите, които социалните мрежи ни дадоха. Ако добавим към свободата да “изгоним” “негодника” и още нещо много важно – “курса по телерантност”, който мрежите ни дават, то ефектите от социалните мрежи над обществата по света и все по-очевидно в България са исторически.

Взел веднъж властта над мислите си, никой доброволно не я изпуска от живота си. Там някъде, в стотиците хиляди фейсбук и туйтер спорове във всеки миг се заражда една нова невидима “публичност”, която е тиха, “невидима” и страшна за традиционната власт по света (и у нас).

Ако има един истински “виновен” за ставащите по света в последните години “революции” и масови протести – то това са социалните мрежи. В морето на милионите профили няма полиция – там “полицията” е заместена от “невинните инакомислещи”, онези който “благо” провокират към безсмислен спор или ни убеждават в безумията, облечни с чужда самоличност. За тахно съжаление и наша радост – властта им е слаба или без дълготрен резултат. Колективна разумност надделява над индивидуалната агресивност.

Колкото и властта да се “въоръжава” с фалшиви профили, фалшиви фейсбук групи и “заразяващи” каузи – опитността на хората расте. Обречеността на тази битка е предизвестена. Историята на българите и тяхното присъствие в социалните мрежи го доказва. Една от многото и поредни илюстрации, че Студената война е свършила. Безвъзвратно. За бъде заменена с една битка на идеи за представите ни за по-добро (каквото и да влагаме в тези думи).

“Невидимата” власт на “анонимния” член на социалните мрежи все повече ще преобръща реалността. Протестите по екологични и граждански теми все повече няма да могат да бъдат контролирани в своята организираност през каналите на социалните мрежи. Безсилието на полицията и властта да “противодейства” на многобройния фейсбук и туитър гражданин е очевидна.

Ако решим за миг да се отдалечим от клавиатурите на компютрите си и погледнем над историята на света от времето на началото на съвременното летоброене – всичко се повтаря. Така както християнството започва като секта, подложена на гонения, така и социалните мрежи от територия на единици днес са част от живота на вероятно над един милиард жители на тази земя. Така като както и преди развитието и промените на света са били свързани с най-важното – процеса на пренасяне на информация – така е и сега. Така като империите са загивали заради неспособността си да се организират заради слабата връзка между отделните провинции и “центъра” – така и сега информацията и обмена й определят живота на хората. Войната на властите по всички страни е винаги по същетство една и съща. Комунизмът заглушаваше радиостанциите на врага или не допускаше информация отвъд Желязната завеса, за да държи “на тъмно” умовете и съвестите на “подопечните поданици”.

Тогава преди хилядолетия Агората е била физическо място, площад. Мястото, където хората са се срещали, за да обсъждат, говорят или спорят.

Днес, в ерата на социалните мрежи, мястата на спора и разговора не са физически,  скоростта на “летящата” информация е фантастична. Общуването е личен избор. Правото да бъдеш на тази виртуална Агора  е естествено като правото на живот.

Днес, през 2014, ние (и най-вече властниците ни) мъчително осъзнаваме, че в днешно време няма собственици на информацията. Че времето ни тече (въпреки съпротивата на консервативното и ретроградното), независимо от нас. Че сме част от света, която зависи, а не определя правилата. Че “малкият човек” има власт.

Добрата новина на този разказ е само една – никой не е победил “интернет-термитите”, които сме всички ние, потребителите на социалните мрежи. Никой не е успял да спре времето, което “напъва” и превръща “промяната” в стандарт на живот на света. Социалните мрежи са постоянна промяна, а мрежите са главно територия на младите и модерните.

Да заповядат “троловете” – на два милиона и половина потребители – колко струва по един персонален трол?

Добре дошли в реалността, другарки и другари!

Този текст е опорна точка!

(екземплярът на текста е един)

11.01.2014

Ние и войната на интерпретациите

Сякаш има само една сигурна диагноза на обърканото ни време. Война на интерпретациите. От как(то) пукна “черешовото” топче на протестите, до ден днешен, ние живеем в свят на една необявена война на пропагандни тези, “опорни” точки и упорството на “безгласните” граждани, мъчещи властта с времето на протеста и ентусиазъм, за който никой не е подозирал, че съществува в убитите ни души.

От оня “гръм”, до днес, войната на двете представи за нормалност на България не спира. Летящите през сайтове, вестници и екрани лъжи, думи на “посланиците на последната истина” и многобройните “грачещи” фейсбук тролове се срещат с една друга “представа” за България по един “безкръвен”, но болезнен за властниците резултат.

Пред невидимата аудитория на неказалите и неизреклите думите си по публичен начин други милиони Българи, за чиито умове и съвести се “борят” двата “лагера”. За мнозина Българи тази битка е несъществуващата, невидима, измислена и невъзможна. Виртуалността на битката се прекъсва за миг ако пожелаем да “влезем в новините”. От там за миг пред нас “оживява” една огромна сцена на битката на избори, ценностти и представи за бъдеща България. “Кървава”, злобна, без неразрешени средства за власта и пропагандните й псета. И мека, трудна за осъзнаване от страна на прозрялите скоро за мащаба й – от другата страна.

“Привичната” и миролюбива България мигновено е заменена от думите на обреченост на властта, нейните “солдати” на словото и едни други, многобройни “пълчища” неорганизирани, страстно желаещи промяна Българи, приели съдбата си не като заточение сред лудостта.

Погледнато от по-голяма дистанция, войнота на интерпретациите е  срещата на (поне) две представи за света и механизмите на функциониране на тези два “свята”, мерени от хората през чуството им за спраедливост. Два свята няма. Има един свят, в който надмощието на единия и другия проект за справедлив, почтен, обещаващ сбъднати надежди през правила свят търси да убеди или (раз)убеди насядалите отстрани зрители, които не разбират колко много и лично ги интересува ставащото в тази “война”. Има битка за душите и умовете – през “представления на истината” и празници на лъжата, през сантименти, премълчани факти, през откровена цензура. През подмяни и търсене на симпатии на играещите ролите на жертви на другия. През социални подаяния и разкази за “вечното и непроменимо” настояще с “гарантирано” безсилен край..

Ако пожелаем да се взрем отново във фактите на днешния ни ден ние научаваме не много новини. Отдадените на злото, пълномощниците на статуквото, “епично” се борят да удържат редута, ползвайки всички налични средства – с лица, “получени на заем”, подопечни медии, с взетите на заем “от приятели” кредити и “братски съвети”, раздавайки доста стиснато панаирджийските “близалки”, дребните социални подаръщи с които те са успявали да “удържат” до днес. Воювайки за всеки сантиметър завладяна пропагандна територия. Без мисъл за нещо повече от това да поддържат зомбиращата магия и да удържат залостена вратата на времето пред прииждащата и дълбоко човешка воля за по-добър живот.

Зад това обречено усилие стоят стотици медии, стотици платени агенти на лъжата, които ежедневно се изсипват над главите и умовете ни под формата на хиляди лъжи, полу-истини и малко истини. Омесени в отровна и подтискаща картина, целяща и постигаща едно – да добавят един ден повече по Пътя към Миналото. През шпалир от лица, безликости, тролове, измислени самоличности в безкраен ред. Ранените в тази пропагандна битка шмекери се изнасят “безшумно” в пропагандния лазарет, за да бъдат рециклирани, а после – пак пуснати в боя. Подкрепяни щедро от “спонсорите-съотборници”.

В тази “епичен” свят на войната на интерпретациите от другата страна сме ние, наивниците, “лудите глави”, пожелали Промяната и замяната на мрака със светлината.

Разказваните хиляди пъти скучни истории целят само едно – темата да обръгне, да се превърне от битка за България в “разговор на разума”, и накрая да умре, удавена в своята скучноватост и “безсмислие”. Потънала сред тинята на лелеяното безвремие.

Изчерпването на “амунициите” на днешната пропаганда на властта започва да става все по-очевидно. През  ваденето на нафталинени “образи” от далечното и близкото ни минало, злобата и примитивността на думите им, “херувимското” слово на опитомителите и платените “медиатори” между несъгласните и “разумните”.

Пропагандата им е готова да превърне България в панаирджийска мечка на анти-европейското, употребена дори за “убеждаване” на всички “невярващи” какво “зло” е Европа. Да продадеш България не е трудно, напротив, вероятно е и доходно.

И ако трябва да си мислим за прогнозите на случващото се около нас – задаващото се няма да носи изненади. Пропагандната машина на злото няма ресурс от хора и идеи, които да родят нещо повече. Наобратно – скуката на нафталинените й бардове ще става все по-видима. Липсата на кауза и искреност, таталната им не-модерност, природата им на хора от света на пропагандистите от времето на Студената война и същността им на “аналогови хора” ще ги превръща във все по-кресливи, нервни и безсилни защитници на загиващата им кауза. Наближаващите избори за Европейски Парламент и натискът от Европа да бъдат “про-европейци” ще ги разкъсват от двойнствеността им днес, която никога не е била вечна форма на функциониране на разума. Балонът им ще гръмне – и много скоро след това – парчетата на разрушеното им тяло ще заживеят своя “автентичен” живот на “определили се”. Щетите и ползите от случилото се ще са огромни. За всички. Включително за тях.

А ние, несъгласните “анонимници”, ще ставаме по-многобройни. Невидимо за пропагандата в умовете на хората около нас текат гигантските и тихи процеси на постепенна промяна на представите за нормалността и и модерността. Отключената и събудена човешка Воля за Промяна ще претърпи своите многобройни трансформации, подкрепяна по “невидим” начин от вечния стремвж да живееш в мир със себе си и света около нас. В нормалния свят и умовете на разумните няма и не е имало рецепти – там има само посоки и ценностти. Останалото са правилата и търпението. Зад тази привидно “проста” рецепта се “крият” усилията на ежедневното търпение и волята на осъзнатостта.

От война на интерпретациите ние преходихме в друга реалност, озовавайки се неустно в свят, в който само-уважението в нас започна да расте. И от “роби на миналото” ние транформираме бавничко себе си в граждани на света, подпомогнати от децата си, прииждащата като вълна от новини за променящия се свят извън България, отвореността на рецепторите ни за случващото се около нас и разбира се – “отключените” ни очи и уши за знаците на Промяната. Всеки стремеж за натиск, с който този процес за осмислена вътрешна трансформация да бъде ускорен, е нелепо насилствен и неподпомагащ процеса. Неразбралите, че Промяната е процес, а не еднократен акт с доклад, ще бъдат наказани от “безликата тълпа”, пожелала да преосмисли себе си по оня, едниствено трайния начин – през дълбоката “ревизия” на своите мисли, цели и идеали. В душите ни тътне. Там, в нашите “кутийки” с мисли и чувства стават милиони “революции”, които никой не вижда, а ние понякога не разбираме, че са се случили.

Мирът и войната в душите ни никога не са се “срещали” трайно. Единственият “помирител” на вечното човешко желание за по-добър живот е стремежът към живот, различен от “днешния”. Онова парченце бъдеще, които ни си даряваме днес, за да сме в равновесие и живеещи с усещането за смисъл на дните си утре. През целия разговор над нас стои Господ – като носител и символ на вярата ни в ценностите и морала, заради който сме се появили на тази земя, Държащ ни за ръката, която сме му подали доброволно.

А войната на интерпретациите ще продължава – без мир или примирие. Целта ни е само една – надмощие на здравия смисъл над глупостта и слабостта. Докато свят светува. Както е било винаги досега. Едва сега го разбираме и “свикваме” мъчително с реалността.