За овцевъдите, овцете и територията ни

 

 

 

България днес е като онази Темида (богинята на правосъдието), която познаваме от снимките и картинките – Жената в вързаните очи и с везната в ръцете, мислеща и отсъждаща. С поредица от уточнения – ние си играем на богове, а сме смешни и жалки, зависими от миналото си (някой доброволно, други – не) жертви . Ние сме си вързали очите сами и не искаме да прогледнем за очевидните в XXI век “неща”. В свят, в който икономическа независимост няма, а всички икономики работят през експорт и обмен, а не през самодоволството на вътрешното си потребление, ние, днешна България, една едвам мъждукаща икономика, ние се “борим” да сме “независими”.

Ако в Българската политика имаше и шепа политици, които си бяха изкарали парите и евентуалното богатство дори в минималната и смешна българска “конкуренция”, те, тези вероятно оправни предприемчиви граждани, щяха да са разбрали емпирично, през гърба си, някои прости правила и биха били направили (условността е търсена) някои изводи. И никога нямаше да посмеят да изговорят думите, с които днес пълнят изявленията си с мантри, на които ще им се смеят с глас студентите от университети, намиращи се на запад от земите ни.

В Българската действителност продължава да гъмжи от “стопански мечтатели”, хора, които никога в живота си не са разбрали простите правила с които се изкарва и опазва прословутия “прим” на парите, учен и днес по учебниците, наречен печалба.

Българските политици (ако разбираха) никога нямаше да позволят 25 години да функционира “икономиката на мизерията”, в която за пред света имаме 10% данък печалба, но невидимите разходи на предприемачите са огромни. Защото ако Българските политици, дори не вярващи на местните “умници с очила”, щяха да попитат “своите колеги”, западните политици, по темата и щяха да научат, че парите отиват където е най-сигурно и предсказуемо, а не където само един данък е най-нисък.

Към цялата картинка, след нужните диалози, “нашите политици” щяха да добавят, научавайки, че ако искаш да имаш и да вземеш трябва да дадеш на “капиталистите” единствената “стока”, от която всички разбират сигурността или предсказуемостта. И щяха да разберат, че да говориш пред “местен” микрофон, в XXI век, е все едно да говориш пред света. Илюзията, че сме село на цивилизацията (дори да е вярно за икономиката ни и тежестта в световната), е само голямо заблуждение, в XX| век – всеки е слушан, дори когато говори за бабата и дядото на братовчеда пред селската радиоточка.

И накрая – ако Българските политици искат да вземат повече от овцете, които искат да стрижат по 10 пъти на година, има едни закони, наречени природни, които слава Богу, не се гласуват в Парламента, и които не позволяват да ги прекрачиш. Не се ли грижиш за овцете, овцете умират. В нашия, Българския случай – добрите “овце”, от които може да има вълна, масло, мляко – просто емигрират и отиват да си продават вълната и млякото си на по-добри скотовъди, които не са светци, със сигурност. Но са по-разумни от нашенските.

За местният пазар остават само кожите и костите на дръгливите и полуживи животни.

Ако Българските политици слушаха учените, знаещите и успелите не само тук, а не Учените и “експертите” от прашните лаборатории – те щяха да разберат – едно общество не може да бъде описвано или разбирано като парчета, които “функционират” сами за себе си. Картината е безкрайно сложна и не подлежи на проста формализация, а камо ли на описание и кратки партийни програми, приличащи на кърпени вълнени чорапи модел “баба ми ги плете”.

С всеки изминат ден, сложният организъм на обществото и на държавата ни умират по малко. След всички думи, след огнените лозунги и пищните отчети за успехите, животът, който водят анонимните избиратели не става по-добър. Храненето с мантри може да е супер за телевизора и за рейтингите, но не е онова, от което живеят “гражданите” и “селяните”.

Пътят на България може да минава през Европа, но истинските принципи отдавна са разбрани от всички успяващи страни по света – и са безкрайно прости – дай свобода на предприемчивостта, контролирай прозрачно и безпристрастно и събирай парите. През кои принципи ще го постигнеш – това е вече въпрос на инструменти – леви или десни. Тук дясното е центъра, лявото – по неговите категории – дясно. Центристи са тези дето се чудят какви да бъдат и са се нарекли такива. Море от политици без политики, разглеждани като система, в цялост.

Тук някъде, но не по важност в края, Българските политици щяха да са разбрали – ако няма образование и образовани граждани, в XXI век – успяла държава няма. С Белчо и Сивушка и работата с успеха им, мантрата за успеха е свършила като история на успелите държави отдавна. Ако Българските Университети и средното образование продължават така да миришат на минало, много скоро химнът на България ще трябва да бъде сменен – земният рай ще си е тръгнал. Пък и езикът, на който ще се пее новия текст няма да е ясно кой е. Това – технологии, иновации, конкуренция, инвестиции са празни думи ако няма последователна политика десетилетия напред.

Явно разпадът на атомите на комунизма по клетките ни ще ни доведе до разпад, който ще е пълен. Държава, работеща дълго на “принципа” “ден да мине, друг да дойде”, няма. А ако е нещо, с което я описват – то това е територия, географско обозначение. Натам сме тръгнали.

Единственият прост съвет към политиците е – попитайте овчарите за тяхната политика към стадото им. Вероятно отговорите им ще ги учудят с “парадоксалността” им. Оттук нататък следват законите на мисленето – вероятният им резултат – размислите и изводите.

Разбира се, при допускането – среща с овчаря с мислещи.

Във вица и по пътя

 

 

 

Оставам със засилващо се усещане, че живеем в екранизацията на вица за Българина и Ада. Според версията на този черен хумор, в ъгъла на българите, служителите на “учреждението” живеели най-добре. Там всичко било на самообслужване. “Съжителите” се подпомагали взаимно за по-интензивното “осмисляне” на греховете си.

Адът на земята е визуализиран в България днес. Пътят от седем милиона мнения за бъдещето към “комасацията” им продължава.

Наречете го наказание или страдание, наречете го прозрение или просветление, наречете го катарзис или дълбоко изживяване. Все тая е, но явно това е единствената общонародна задача, която стриктно изпълняваме.

Опитът на една държава да НЕ живее през приемственост на добрите практики, да се поучи от чуждите грешки през мисъл и съобразяване, да се обучава постоянно, да се учи от грешките си и да ги поправя, продължава. Опитът уникални шефове на племена да ни “оправят” продължават.

Наглед всичко е просто и е ясно на всеки, но в днешната ни реалност всеки е решил да се спасява поединично. Точно такава територия не се нарича държава, а бивш съюз на разпаднали се племенни съюзи. Животът ни на гета, племена, чети и дружини, преследван като “модел” сега, рано или късно (по-скоро рано), ще ни заведе (по видим за всички начин) до края и пропастта, над която сме се надвесили. За яснота – днес един човешки живот и неговото бъдеще струва криво-ляво 20 – 30 евро (толкова били “тарифите” на глас по изборите според медиите). Само това е ужасяващо доказателство къде сме и кой и сме днес.

Но и това не ни стига и искаме нови уроци. И ще ги получим – поединично и колективно. Няма нищо поискано силно и искрено на тази земя, което да не е получено. И това ще научим.

От гледна точка на процесът на промяната в човека – това е единственият път, по който можем да стигнем до вярната точка – осъзнаването. И прошката, която сваля от раменете на мислите ни мъстта и реванша, но не отменя правосъдието.

Гледано философски (ако можем) – ние вървим по верния път. Лицата на никой в този разказ нямат значение. Колективното (през мнозинство) прозрение е единствената цел, към която сме се устремили. Но не просто мнозинство на биткаджии, а на колективното прозрение – примиряваме се и приемаме правилата на света, в който днес ние виждаме богатството, лукса и относителното спокойствие, а не виждаме страха от закона и стремежа към истината. “Частичният” прочит на чуждите реалности само замъгляват мислите ни.

Вицът продължава, многосериен е тук. Остават нашите задачи – крачките в мислите ни, което в психологията се нарича промяна. Промяната, от която се нуждаем колективно, но преди всичко лично.

Във вица и по пътя сме.

 

Референдум по никое време

 

 

 

Няма и никога не е имало щастие за онзи, който реши да се постопли, запалвайки съседната плевня. Така както войната в Украйна, наказа Русия, така и днешните подпалвачи на България ще получат своето възмездие!

Нали си давате сметка, векът е Номер XXI, коментираната свързаност на света е валидна и за крехка България. Ефектите от ставащото сега в България ще повторят в много по-кратки срокове и с много по-страшни ефекти онова, което го чака Путин.

Илюзията, че България ще бъде унищожена ще остане в плановете на новите Херострати.

Опитът да повтаряш ненаучените уроци на историята ще се превърнат в поредния (вероятно, последния) крах на комунистите и техните стотици клонинги да обърнат история чрез подпалване на една страна.

Неосъзната реалност, че България е член на ЕС и НАТО ще струва на неразбралите много повече от колкото те подозират днес.

Украйна е един урок, който никой разумен не може да забрави. Илюзията, че сме ъгъл. малко село от Европа ще бъде много скоро разбрана. Мащабите на Българската икономика са достатъчно малки, за да има ефекти, които да бъдат дълготрайни. Войните между клановете на миналото ще засегне и неподозиращите днес.

Украйна не е България, България не е Украйна. Грешка! Светът е станал все по-обвързан и става се по-прозрачен. Украйна е последният, явно ненаучен, урок на тези, които не са спряли да мислят, че Аврора е не богиня на победата, а име на крайцер. Возейки се на крайслерите на “врага”.

В Европа и ЕС – това, което днес се случва в България може да бъде тълкувано само като опит за напускане на ЕС. Това никой няма да ни го позволи! А още по-малко – ние на себе си!

Остават само едни въпроси – като всички са толкова големи патриоти и политици с опит и мъдрост да водят този народ – защо мълчат? Пречки да го кажеш днес няма, векът е XXI-ви! Мълчанието във важните мигове е най-голямото качество на един политик. В други мигове – мигновената реакция е най-важната. Кой е мигът решава само едно – умен и искрен ли политикът! Там е разликата!

Въпросът е още по-прост – ако днешните политици са “построили” точно тазо България – дали те й вярват или не? Дали думите за построеното и постигнатото са били и са искрени. Това е местният въпрос. Другият, не-местният въпрос е – като толкова всички са Европейци и атлантици – вярват ли на тази Европа, в която се кълнят? И знаят ли на кой да се обадят, за да решат “местния” проблем.

Всъщност големият въпрос е един – ние вярваме ли, е живеем във Век Номер XXI и сме членове на Европейския Съюз? Ние – гражданите, и те – политиците?

Ако не – защо? Ако да – защо? Всъщност това са истинските избори за нашата убеденост и принадлежност към Европа и света на цивилизованите!

Гледано през очите на банкерите и ползвайки техните професионални думи: България е подложена на исторически стрес-тест за това дали е държава или е поселище на спасяващи се. Може би има и втори “превод” на ставащото сега – тестът е “трес тест” от колеги на колеги, с единствени плащащи – “драгите зрители”.

Днес миналото ни устрои референдум за бъдещето на България! Референдум по никое време, което е историческо, но не патетическо! Жевеем го! Делнично и стоически.

ФБ постове – 11.06.2014

 

 


България се намира в безпрецентна “война на интерпретациите”.
Новините, разказите, интервютата, написаното само засилват у наблюдаващите “драги” зрители и читатели объркаността и погнусата. Войната с мислите, започващи с въпроса “защо” е навсякъде, супермаркетното “мислене” е с най-голямо предлагане. Присъствието на истината в новините става все повече миноритарно, а може би и ненужно никому.
Единствени верни на истината останаха буквите.


Сидеров и Бареков са една и съща диагноза в развитие, но в различни стадии на човешки разпад.


Медицината е безсилна, логиката – съвсем
Сидеров: “Трябва да спре тази антиколониална политика”
“Твърде дълго му дадохме шанс да управлява. Той не изпълни основни неща, които се очакваха от него и затова трябва да си ходи незабавно. Преди няколко дни дни той направи нещо много позорно – клекна пред трима американски сенатори и спря “Южен поток”. Той спря АЕЦ “Белене”. Трябва да спре тази антиколониална политика”, твърди Сидеров. (webcafe.bg)


Все повече е належащо създаването на Партията на мислещите.


Апелирам към широк прочит на фолклора “Гъз глава затрива”!


Успехи в борбата с квартирните кражби (и) в Несебър
Крадец алпинист и професионалист (рецидивист), известен като Мисирката, падна от третия етаж на набелязана жилищна сграда и загина на място в Несебър. Почти стигнал до целта, когато решил да се хване за външното тяло на климатик и да се прехвърли през последния парапет. Климатикът обаче не издържал и се срутил, заедно с Мисирката, на земята.

Близките на загиналия при изпълнение на професионалните си задължения ще съдят фирмата инсталирала климатика по непрофесионален начин.

Полицията в Несебър изпрати благодарствено писмо до фирмата, инсталирала климатика, по повод свършената от служителите на фирмата работа и изпълнения им граждански дълг при борбата с квартирните кражби.

Ръководството на министерството на вътрешните работи ще организира пресконференция, коктейл, и тържествена церемония по връчването на пистолет – подарък на президента на фирмата, извършила един героизъм в мирни дни.


В една прочетена новина винаги има трима “съучастника” – четящият(слушащият я), написалият я и “автора”, деецът на събитието, описваният.
С други думи – при проблеми с възприемането има три вероятни източника на грешки при процеса на движението на смисъла от източника до крайния потребител.
Като толерантен човек си мисля, че на мен (само) не ми достига висш пилотаж при мисленето – с други думи – признавам – все по-трудно осмислям при четене, анализиране и интерпретиране на прочетеното/разказаното/ставащото.
Не мога да оценя какъв е проблема – личен, епидемичен или пандемичен.


Циганката на “Женския пазар” когато те лъже в кантара, ти казва “шефе”, ти я знаеш, ама ти е кеф, шеф си станал за малко. Политиците ти казват глупак с всяко свое действие, постоянно. Циганката се бори да оживее ежедневно, те се борят да рахатуват вечно.

Понякога ми се иска да гласувам за една циганка от пазара, защото тя се бори да се докаже на всеки, ежедневно – като повечето от нас.

 

 

Катарзстан

 

карта - 2 index

 

Няма такава страна, но си я измислихме. Няма такава държава, но я обитаваме. Няма такъв народ, но сме му жители. Няма такава реалност, но я дишаме и усещаме с кожите си. Няма страна, в която всички са жертви – от управляващи велможи – до крепостни граждани, но тук е възможно, дори е полезно за всеки.

Цяла година тук, покрай нас, бе страната на катарзисите. Страната, в която 25 години ходи из “пустинята” на “демокрацията” и се пита дали е вярно Библейското “предписание” за ония 40 години в пустинята, в която живяхме.

Някога, преди близо 25 години, в Града на Истината, преди да се превърне накрая в карикатура, мина един млад чуждоземен журналист и ни питаше “Кога ще се промени Вашата страна?”. Наивно му отговаряхме “скоро”, после “4 – 5 години”. И накрая, “помъдрували” – “едни десет години”. Не си вярвахме, “дадохме” му много. Той се усмихна и си тръгна. А ние останахме нахъсани и вярващи в края на всичко, от което бягахме. Градът на Истината все още не се бе превърнал в своята карикатура… Бяхме наивници, а те, “проектантите”, калкулатори.

Минаха “само” 25 години, децата станаха възрастни или напуснаха България, старите и оживялите комунизма, умряха. Ние добутахме и открихме колко бе прав журналиста, който се подсмихваше преди 25 години на същите, днешните жълти павета.

И сякаш сме в началото на онази 1990, когато всичко бе пълно с надежди и изглеждаше просто.

Днес, след като криво-ляво същите комунисти, вече преоблечени и “диверсифицирани” (като газа) решиха да си дадат катарзиса под формата на оставка, ние разбираме. Там сме, където бяхме преди 25 години. Пред нищото и пак с надежди, но вероятно доста по-мъдри.

Доста дни от последните 365 в историята на България имаха в тайните си мисли деня на тази реална Оставка, която ни настига сега.

Единствената разлика, че на доста змии им изпадаха зъбите и доста отрова по пътя изкапа, а доста маски се изкривиха и паднаха. И вероятно, сме малко по-мъдри. Със сигурност – по-стари.

Не зная защо не се радвам на ставащото около мен, защото покрай годините идва и скепсиса и тъжното прозрение, че съм живял в Катарзстан. Страна, невъзможна в ничии описания и предвиждания, но случила след “професионалните” проекти на знаещите да връзват с белезници времето, и да опаковат белезниците с красиви кордели.

Оттук  нататък – бързо ще оттече в канализацията на емоциите всичко ставащо в душите на несъгласните , но следва делникът и онези 15 години от митичното Библейско пътуване до Обетованата Земя.

Не е време за радости, за мисли е време, за размисли. Да останем сами с честността си и да си помислим защо сгрешихме и да прочетем Смирненски.

Другото (както казват Светите книги и поетите) са сълзи, надежда, вяра и любов.

Време за катарзис е. Истински, интимен, във всеки у нас. За да изчезне от картата на животите ни ужасяващата страна, в която живяхме с “красивото име” Катарзстан.

Време е да се събудим! За да оживеят и душите ни! След всичките празници на лъжата, подменените думи и смисъла.

Време е! Дано можем да се събудим! 25 години отминаха от “похода” ни. 15 останаха.

Време е! Трябва!

Текстът бе публикуван и на: ureport.bg

http://ureport.bg/16910/2014/06/10/mnenie/katarzstan/

 

Да победиш Гугъл

гугъл 655-402-gugyl-spira-google-reader

 

 

Днес българските политици се състезават помежду си в превода на станалото в изборите и техните дълбоки прозрения, предоставени за осмисляне на нас, земните. И ако си мислите, че опорните точки са тясна територия на една или друга партия – грешите. Днешните преводи, които чухме са списъци с опорни точки, допълващи се и целящи нашето объркване. А пък и ние – езици не знаем, а тук първенците до един са полиглоти.

Ако Българските политици се главеха за преводачи – гладни щяха да ходят. Всички преводи на “политически език” на станалото на изборите за Европарламент напомнят за очевидното желание всеки да реши вътрешните проблеми на партиите си и най-вече – личното си оцеляване по партийната “лестница” (стълба – на руски). Катастрофичното се е превърнало в масово у много от партийците.

Иновацията на днешното “публично обговаряне” на резултатите от изборите е е само една – всички не са победители, за разлика от традицията до преди година, когато победител беше всеки. Бареков е едно изключение, но той въведе много “иновации”, така че му е простено. Преди година не е сънувал и грам от поверената му инфлационна слава и инфилтриране в плътта на клетата (за някои, но не за всички) България.

Реването и кълненето, което сега се носи над селото ни напомня виенето на платените оплаквачки от едни други времена, когато хората са били по-откровени. Днешното виене е непрофесионално и предвзето.

От изредилите се преводачи пред медиите стана ясно, че вторачването в партийните пъпове се е превърнало от йога упражнение в политическо словоблудие. Взаимните легитимирания на партиите през техните преводи и обсесията на оживяващите от факта на билогическото оживяване на партиите доведе до тоталното “задълбочаване на ролята” на партийния живот като единствен смисъл на съществуването на партиите. Или като обичат да казват комунистите властта не е самоцел, но си е наша, най-много ни отива”.

Отдалечването на партииците от живота само ни разказва отново за една от драматичните причини да сме на днешното дередже като държава. Колкото и театралният партиен живот да преуспява – енергията на превзетостта на дърдоренето няма да се трансформира в промяна.

Промяната тече в умовете и душите на изгонените от политическото милиони Българи. Последните избори твърдят, 1е 65% от Българите не са гласували. При цялата спорност на известните ми изборни списъци, включващи абсурдните 6.9 Милиона избиратели, , гласувалите 2.3 Милиона не са повече от 40 – 50 % от реалните живи избиратели. И още нещо – на тези избори са се “случили” рекордните 122.000 невалидни бюлетини. “Кодексът на Мая” е “изял” почти един депутат. Това сякаш никой не пожела да види.

Умерените прозрения на дясното (при цялата условност на това идеологическо делене у нас сега) не променят картината на днешното Българско политическо. Очевидно е, че пътят до признанието, че партиите са инструмент, а не универсален ключ за решаване на натрупаните злини и усещане за масово нещастие у Българите предстои.

Единственият странен, но точен лакмус на промяната, е засилващата се циничност на думите на всички говорещи. Оттичането на това слово в канализацията на медиите и от душите ни е именно пътят за напускането ни от светът на думите и прекрачването ни в света на въпросите, свързани със само една дума “Защо?”. Въпросът “Кой?” никога не може да предвари с добър резултат за питащите се, тези дето търсят отговорите в живота си през причините. Смирилата се агресия е единственият път на истинската промяна. Разбира се, ако е пожелана искрено от мнозинството граждани или жители на земята ни.

Истинският превод на станалото ставащото се случва в душите на Българите. Театралния живот на жестомимическия ни театър на глухите и и немите няма да е вечен. Всеки ненаучил езика на политическата жестомимика ще си плати. Преводът е изкуство, но не е любителското копие, което произвежда Гугъл. Ако политиците на България продължават да се състезават с Гугъл и да го побеждават – те са объркали професията си. Гугъл ще ги бие скоро. Както и животът, които не Фейсбук или Туйтер.

Содом и Гомор

 

Джон Мартин, английски художник-живописец (1789-1854), “Содом и Гомор”, 1852

Ходили ли сте на място, където са “бивакували” скоро цигани? Чели ли сте историята на градовете Содом и Гомор след Божието наказание покрай Библейската река Йордан? Не е нужно да ходите или да четете – ние живеем в такава страна. Уж неволно сме станали жители, но повече поданици, на земя пред Библейски Урок. Изгоряла, забравена от нас, плодородна, но мразена. Истинска Библейска земя.

Според Библията, петте града, известни като „градове в равнината“, били разположени в долината на река Йордан в южните земи на Ханаан. Долината, намираща се на север от Мъртво море, е сравнявана с райската градина,[Битие 13:10] тъй като била добре напоена и зелена, подходяща са пасища на добитък. Във времената на Авраам Яхве наложил божие наказание над Содом и Гомор и два други близки града, които били изпепелени от огън и жупел. Содом и Гомор са се превърнали в синоними на неразкаян грях, а унищожението им – в пословична проява на Божия гняв.

Живеещи днес и дишащи въздуха над посърналата ни страна ние сме просто смв затрупани и немеем пред един водопад, който историята на 24 годишното ни “безвремие” реши да ни “устрои”, устроили си го сами.. Българите, пожелали да бъдат вечни лилипути са поканени от планината на заприщеното Време да бъдат Гъливери. Без уговорки и преговори. Безусловно.

Содом и Гомор за всички нас. Божие наказание от Светите писания, което ние и “всенародната” илюзия, че царството на лъжата е възможно и вечно, сами си устроихме, превръщайки зелената долина нашата река Йордан – нашата България в един разрушен свят. Физически свят, който е огледало на душите ни. Където вилня разгулния празник на бездуховността. Където насилствено бе вкарана душата на строителя на”вечното щастие” – комунизма. Неготова, девствена, наивна, уязвима и безпомощна пред съблазните на непознатия свят. От продавачите на индулгенции, от фарисейте и търговците, от злите гении на тъмното и прикритото, от цялото зло, което липсата на съпротива може да роди. И роди.

Днешната наша България е наистина един микросвят, който е самовзривил себе си, самоустройвайки си своя Содом и Гомор, трупайки в годините имамната илюзия, че животът е възможен без правила. Че сметките ги плащат глупаците, а тарикатите – властват над тях.

Учудващата продължителност на тази национална илюзия даде допълнителни “основания” на все “по-широки народни маси” да повярват в перпетум-мобилето на икономиката. Политическите последни 24 години сякаш тъжно и все по-вярно днес ни доказват, че тарикатлъците да управляваш държавата, мислейки само за себе си и за краткият (си) мандат, свършват. Идва краят на всички политически хомункулуси, родени в лабораториите на политическото зло. Неспособни да оживеят – изкуствени, зависими, без истинско човешко ДНК, драматично прости и безсилни пред Истината.

Злото си тръгва, борейки са увлече със себе си и България. Сцената Содом и Гомор, която то иска да устрои на България и Българите днес, няма да се случи. Това не е наивен оптизъм. Това е урокът, дал ни света през хилядите моменти на срещата на Доброто и Злото. Доброто не побеждава само във филмите. Доброто е всъщност Животът, който е винаги по-силен от смъртта.

Идва Урокът, който е всъщност Библейски! За непрочелите – да го научат! За челите – за да повярват наистина в Светото Слово. За вярващите – да укрепят вярата! За страхливците – да се скрият и изчезнат завинаги от живота ни! За смелите и героите – да ги видят всички! За останалите – Оживял Библейски Урок! Историята влиза в живота ни – през широко отворената днес врата. Да дишаме!

Опорна удивителна: “социални мрежи”

Ако решим да помислим за времето, в което живеем, едно от първите неща, за които се сещаме са Интернет и социалните мрежи. Случило се преди секунда в мащабите на еволюцията на човешката цивилизация, правото на достъп до Интернет и социалните мрежи преобърна представите на всички, сменяйки светкавично и категорично материалния, социалния и духовния живот на света. Преобръщайки сериозно понятията център и периферия, давайки достъп на милиарди жители на земята до реалностите в точки, отдалечени на десетки хиляди километри.

Някъде в тази “история” е и нашата България. Мъчително променяща се, еволюираща през страдания, трагични и драматични съпротиви на цивилизационните процеси. Късайки сякаш от себе си “привързаността” си – като кървава операция без упойката на разума и разбирането за променящия се свят.

Има още един аспект от днешната промяна в живота ни, който остава (почти) незабелязан от всички нас. И който неусетно и за нас ни помага да се променим.

В годините преди и в които ние натрупахме в себе си обиди, самота, страхове и се превърнахме в мълчаливи наблюдатели или самоизяждащи се “домашни” демократи ние загубихме или никога не продобихме едно важно качество – способността да говорим публично, да споделяме пред хора своите мисли. Приели доброволно риска да чуем несъгласието и упрека. А после – ако имеме сили – да защитим мислите си и себе си в спор. Природната свеливост на “начетения” бе подменена от нахалната бъбривост на нечелия и арогантния “наглец”, за който последните десетилетия бяха направо благодатни, “урожай без край”.

Правото да говорят публично “придобиха”, “дарени” с него избранниците на “съдбата” – онези сиви, “разумни” и безлики в съдържателната част на словото хора, които “елитът” изЛъчи, изПъчи и “поръча” по ценоразпис, написан от поръчващите.

Сивият елит на “прехода” произведе друг, “словесен елит”, който имаще и има и до днес простата задача – да “обговаря” случващото се, примъквайки в тъмнината всеки разговор или мисъл за промяна.

Душите и мислите на “анонимните” една по една напускаха физически или с мислите си България, ставайки емигранти. Географски или духовни резултатът от тези масови емигрирания бе и е един – България опустяваше и опустява от своите истински, активни и обичащи я членове – оставаха тела, които досеха “бройки гласове” и “говорещи глави”, натруфени с очила, пришита им мъдрост и аури, обсипани в злато и ефирна “омая”. Оная омая, след която само часовникът с променените положения на стрелките си показва, че си живял. Но не и чувствал и разбрал какво ти е дало “видяното”. Пустинята ставаше все повече пустиня и губеше последните си оазиси на човешко и истинско общуване.

Появата на феномените Фейсбук и Туитер мъчително бавно (за хората) и драматичо бързо (за историята) промениха картината на България. Мълчалите отприщиха говоренето си. Събудените почти четвърт вековна гражданска дрямка “анонимни” жители на България се оказаха точно същите, които програмираният преход “забрави” в началото си.

Като всеки закърнял орган – гражданското говорене се оказа накрая на мълчанието си неумело, “куцо”, ръбато и нетолерантно. Деволюцията бе “научно” доказана и бе факт. Ние бяхме част от този анти-еволюционен процес, който бе единствената очевидна “награда” на пира на консуматорското, връхлетяло нас, панелените и кирпичени “строители на новото”.

Непризнато публично, но “консумирано” ежедневно, правото на отговор на всеки, който се почувства “неучастващ” в масовото говорене влезе в ежеднеието на милиони Българи. Съществуващите днес над 2.000.000 Фейсбук профили на Българи и близо 300.000 на Туитър са едно очевидно доказатекство за края на мълчанието на “безгласните”.

И ако за непристатените към социалните мрежи, този свят е невидими и мълчалив, за тези растящи близо два и половина милиона Българи това е мястото на тяхното бягство от скъпо платените шоу програми, от реалити идиотиите на вип сивотиите, от излъчващите страх, безизходица и катастрофичност медии, които се грижат ежеминутно мрака и мъглата да не “излизат” от душите на подопечните роби, които властта (която и да е тя) е искала да има и имаше допреди Интернет и растящите Фейсбук и Туитър. Точно толкова многобройни в страховете си и тревогите колкото резултатите на “изборите” по времето на “социализма” (който все бе на крачка преди “комунизма”) – 99.99 % от гласувалите бяха “За”.

Има още един “ефект”, който социалните мрежи донесоха на Българите и всички по света. Толерантността в общуването – във Фейсбук и Туйтер няма безнаказано “лошо”. Колкото и троловете и измислените самоличности да се крият за технологичните хитрости за “неизкусените” в тънкостите – в един миг когато ти “писне” – “екзекуцията” трае един миг. На един клавиш разстояние е всеки пожелал да тормози другите или да налага през нахалството си “мнението” на всезнаещ на полето на невидимата мини Агора или площад, които всеки “член” на социалните мрежи си е само-устроил. Тази малка “глътка” свобода е първата доза сила, която всеки искрено желае и търси.

Другата нова свобода, която Интернет и социалните мрежи родиха бе свободата да  избираш с кой да говориш. Магическата дума “Friend” във Фейсбук добави нова сила в кутииките на душите на милиони хора, добавяйки не само видимата си “витуална” мощ. Всъщност това е едно уж миниатюрно, но много силно ежедневно укрепване на вярата в душите ни, че “малкия човек” има власт.

Няма да влизам в детайли на един трети аспект на социалните мрежи – отключените възможности за интернет зависимост. Зависимост, която с нищо не се отличава от всяка друга болестна обсесия от химически активни вещества или пагубни желания, придобиващи характер на трайни патологични модели на поведение – тази тема е за психолозите и психиатрите, които изследват промените, настъпили в личностите на поддалите се на съблазните и своята неспособност да се контролират, заменяйки социума със “заместители” на човешкото общуване.

Но да се върнем към свободите, които социалните мрежи ни дадоха. Ако добавим към свободата да “изгоним” “негодника” и още нещо много важно – “курса по телерантност”, който мрежите ни дават, то ефектите от социалните мрежи над обществата по света и все по-очевидно в България са исторически.

Взел веднъж властта над мислите си, никой доброволно не я изпуска от живота си. Там някъде, в стотиците хиляди фейсбук и туйтер спорове във всеки миг се заражда една нова невидима “публичност”, която е тиха, “невидима” и страшна за традиционната власт по света (и у нас).

Ако има един истински “виновен” за ставащите по света в последните години “революции” и масови протести – то това са социалните мрежи. В морето на милионите профили няма полиция – там “полицията” е заместена от “невинните инакомислещи”, онези който “благо” провокират към безсмислен спор или ни убеждават в безумията, облечни с чужда самоличност. За тахно съжаление и наша радост – властта им е слаба или без дълготрен резултат. Колективна разумност надделява над индивидуалната агресивност.

Колкото и властта да се “въоръжава” с фалшиви профили, фалшиви фейсбук групи и “заразяващи” каузи – опитността на хората расте. Обречеността на тази битка е предизвестена. Историята на българите и тяхното присъствие в социалните мрежи го доказва. Една от многото и поредни илюстрации, че Студената война е свършила. Безвъзвратно. За бъде заменена с една битка на идеи за представите ни за по-добро (каквото и да влагаме в тези думи).

“Невидимата” власт на “анонимния” член на социалните мрежи все повече ще преобръща реалността. Протестите по екологични и граждански теми все повече няма да могат да бъдат контролирани в своята организираност през каналите на социалните мрежи. Безсилието на полицията и властта да “противодейства” на многобройния фейсбук и туитър гражданин е очевидна.

Ако решим за миг да се отдалечим от клавиатурите на компютрите си и погледнем над историята на света от времето на началото на съвременното летоброене – всичко се повтаря. Така както християнството започва като секта, подложена на гонения, така и социалните мрежи от територия на единици днес са част от живота на вероятно над един милиард жители на тази земя. Така като както и преди развитието и промените на света са били свързани с най-важното – процеса на пренасяне на информация – така е и сега. Така като империите са загивали заради неспособността си да се организират заради слабата връзка между отделните провинции и “центъра” – така и сега информацията и обмена й определят живота на хората. Войната на властите по всички страни е винаги по същетство една и съща. Комунизмът заглушаваше радиостанциите на врага или не допускаше информация отвъд Желязната завеса, за да държи “на тъмно” умовете и съвестите на “подопечните поданици”.

Тогава преди хилядолетия Агората е била физическо място, площад. Мястото, където хората са се срещали, за да обсъждат, говорят или спорят.

Днес, в ерата на социалните мрежи, мястата на спора и разговора не са физически,  скоростта на “летящата” информация е фантастична. Общуването е личен избор. Правото да бъдеш на тази виртуална Агора  е естествено като правото на живот.

Днес, през 2014, ние (и най-вече властниците ни) мъчително осъзнаваме, че в днешно време няма собственици на информацията. Че времето ни тече (въпреки съпротивата на консервативното и ретроградното), независимо от нас. Че сме част от света, която зависи, а не определя правилата. Че “малкият човек” има власт.

Добрата новина на този разказ е само една – никой не е победил “интернет-термитите”, които сме всички ние, потребителите на социалните мрежи. Никой не е успял да спре времето, което “напъва” и превръща “промяната” в стандарт на живот на света. Социалните мрежи са постоянна промяна, а мрежите са главно територия на младите и модерните.

Да заповядат “троловете” – на два милиона и половина потребители – колко струва по един персонален трол?

Добре дошли в реалността, другарки и другари!

Този текст е опорна точка!

(екземплярът на текста е един)

11.01.2014